№ 1371
гр. София, 28.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Елизабет Петрова
Членове:Катерина Рачева
Михаил Малчев
при участието на секретаря Мария Г. Паскова
като разгледа докладваното от Михаил Малчев Въззивно гражданско дело №
20231000502398 по описа за 2023 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
С решение №51/10.07.2023 г. по гр. д. № 180/2022 г. по описа на
Окръжен съд – Враца е отхвърлен предявения от П. С. Б., с ЕГН:**********,
срещу ЗД „Бул Инс“ АД, ЕИК:*********, иск с правно основание 432, ал. 1
КЗ, вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на
ищцата застрахователно обезщетение, в размер на 100 000 лв. за причинените
й неимуществени вреди от смъртта на брат й Б. С. Б., с ЕГН:**********,
загинал при ПТП на 26.12.2021 г., ведно със законната лихва от датата на
предявяване на претенцията на 06.04.2022 г. до окончателното й изплащане,
като неоснователни и недоказани.
Посоченото решение е обжалвано от П. С. Б., действаща чрез
процесуалния си представител. Във въззивната жалба се излагат подробни
съображения, че решението е неправилно, незаконосъобразно, необосновано,
постановено в несъответствие със събраните доказателства. Твърди се, че
първоинстанционният съд неправилно е приел, че по делото не е доказана
особено близка връзка между двамата нея и брат й, различна от обичайната,
нито болки и страдания, надхвърлящи обичайните такива. Поддържа се, че
тези изводи са напълно опровергани от събраните доказателства. Изтъква се,
че в разглеждания случай са налице конкретни обстоятелства, които
установяват дълбока емоционална близост между сестрата и нейния брат.
Моли се решението да бъде отменено, а предявеният иск да бъдат изцяло
1
уважен, като се присъдят направените пред двете инстанции разноски.
В установения от закона срок, въззиваемият и ответник в
първоинстанционното производство ЗД „Бул Инс“ АД, действащ чрез
процесуалния си представител, е депозирал отговор на въззивната жалба. С
него се излагат подробни доводи в подкрепа на законосъобразността на
първоинстанционното решение. Моли се същото да бъде изцяло потвърдено,
като се прави евентуално възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на насрещната страна. Претендира се присъждане на
сторените във въззивното производство разноски съгласно представен списък
по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от активно
легитимирана страна в процеса против съдебно решение, подлежащо на
въззивно обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана
по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, след преценка на изложените от
страните твърдения, доводи и възражения и на доказателствата по
делото, съобразно разпоредбата на чл. 235 ГПК , приема следното:
Окръжният съд е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл.
432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Въззивният съд е обвързан само от наведените във въззивната жалба
доводи за неправилност на първоинстанционното решение – арг. чл. 269, изр.
2 ГПК, поради което следва да се произнесе само в пределите на
релевираните доводи във въззивната жалба, а служебно, само когато
неправилно е приложена императивна материалноправна разпоредба.
Правната норма, регламентирана в чл. 432, ал. 1 КЗ, урежда и
гарантира правната възможност на увреденото лице да предяви пряк иск за
обезщетяване на претърпените вреди срещу застрахователя, с когото
делинквентът или отговорно за неговото противоправно деяние лице е
сключил договор за застраховка "Гражданска отговорност", обезпечаваща
неговата деликтна отговорност. Фактическият състав, от който възниква
имуществената отговорност на застрахователя за заплащане на
застрахователно обезщетение на увреденото лице, обхваща следните две
групи материални предпоставки (юридически факти): 1) застрахованият
виновно да е увредил ищеца, като му е причинил имуществени или
неимуществени вреди, които от своя страна да са в пряка причинно-
следствена връзка с противоправното поведение на застрахования и 2)
наличие на застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за
застраховка "Гражданска отговорност" между делинквента и ответника –
застраховател.
2
Въззивният съд действа като апелация (т. нар. ограничен въззив – арг.
чл. 269, изр. 2 ГПК), поради което той следва да се произнесе само по
релевираните от страните във въззивното производство правни доводи.
Следователно, правният спор, пренесен пред настоящата съдебна инстанция
се съсредоточава върху обстоятелството дали ищцата е от кръга на
увредените лица, които притежават субективно право на застрахователно
обезщетение за причинените му неимуществени вреди при смърт на близък,
респ. ако притежава активна материална легитимация в настоящия процес,
какъв е интензитетът и обемът на причинените й неимуществени вреди.
Неоснователен е правният довод на въззивника за неправилност на
първоинстанционното решение, тъй като окръжният съд обосновано е
достигнал до правния извод, че ищцата, която е сестра на починалия при
настъпване на процесното застрахователно събитие, в конкретния случай не е
измежду кръга от лица, които притежават субективното право да получат
заместващо обезщетение за причинените й неимуществени вреди от смъртта
на неговия близък. Както е изяснено в т. 1 от ТР № 1/21.06.2018 г. на ВКС по
т. д. № 1/2016 г., ОСНГТК, материално легитимирани да получат
обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са
лицата, посочени в ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г., както
и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока
емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни
болки и страдания, които в съответния установен по делото случай е
справедливо да бъдат обезщетени. В мотивите на решението се подчертава,
че най-близките на починалия (по смисъла на двете постановления) се
ползват с право на обезщетение, тъй като поради естеството на
съществувалата житейска връзка е логично да се предполага, че те търпят
пряко, непосредствено и за продължителен период от време значителни по
степен морални болки и страдания от загубата му. С ППВС № 5/24.11.1969 г.
е допълнен кръгът на най-близките, които имат право на обезщетение за
неимуществени вреди, извън тези, изброени в ППВС № 4/25.05.1961 г., а
именно материалноправно легитимирани са и отглежданото, но неосиновено
дете, съответно отглеждащият го, ако единият от тях почине вследствие
непозволено увреждане. Както е изяснено обаче в тези задължителни за
правосъдните органи тълкувателни акта на ВС, респ. на ВКС, правото на най-
близките да получат обезщетение не е абсолютно – то може да бъде
упражнено, ако претендиращият обезщетение докаже, че действително е
претърпял неимуществени вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени
съгласно нормативните правила, уредени в чл. 52 ЗЗД. В тълкувателното
решение е прието, че макар и братята и сестрите да са част от най-близкия
родствен и семеен кръг, поради което връзките помежду им се
характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална
близост, при смъртта на някой от тях, причинена от деликт, за преживелия
близък се поражда субективно право да получи заместващо обезщетение за
причинените му неимуществени вреди само по изключение. А именно когато
3
поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова
силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия
морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене
нормално присъщите за съответната родствена връзка. В тези случаи за
получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка
на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек
преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в
достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от
разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. на Пленума на
ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на
починалия.
Терминът "изключителност" от лексикална (семантична) гледна точка
означава обстоятелство, което се е осъществило извън обичайното, типичното
проявление на фактите и явленията в обективната действителност, т. е. когато
неговите проявни форми излизат извън повтарящото се в живота правило за
поведение (събитието е извънредно, специално). В този смисъл,
изключението се свързва с отклонение от типичното, често повтарящото се,
извън обичайната социална, емоционална и духовна среда, в която човек се
ражда, развива се и получава духовна, морална и материална подкрепа.
Следователно, духовната връзка между починалия и родственика (в
конкретния случай между ищцата и нейния братя) трябва да е изградена и да
се развива в по-дълбока, по-трайна и в по-голяма степен от общоприетите за
морала на съвременното българско общество емоционална привързаност. В
тази насока скръбта от трагичната кончина на близък родственик следва
значително да превишава интензитета на естествената горест, чувство за
безпомощност и трагична непрежалимост. В обратната ситуация – когато
преживелият родственик е в състояние в един сравнително кратък период от
време (когато неблагоприятните емоционални последици за неговата духовна
сфера от кончината на негов близък - брат, са преодолими и той би могъл да
възстанови не само социалните си общувания, но и радостта от живота,
свързана с преодоляване на ежедневни трудности в своята професия, бит и
най-близък семеен кръг) да се отдели от естественото състояние на скръб,
мъка и вглъбеност, то изживените болки и страдания при трагичната кончина
на негов близък не биха се отличавали с изключително висок интензитет, в
какъвто смисъл са дадените тълкувателни разяснения на ВКС.
В конкретния случай, за да възникне активната материална
легитимация на ищцата (сестра на починалия при настъпване на процесното
застрахователно събитие), следва в процеса на доказване да се установи чрез
главно и пълно доказване (по несъмнен, безспорен начин, както предписва
правната норма, уредена в чл. 154, ал. 1 ГПК), че тя е изградил със своя
починал родственик (брат) такава духовна и емоционална връзка, която да е
била трайна. Претърпените болки и страдания от загубата му следва да са с
по-висок интензитет от обичайните, както и те да са продължили в
относително дълъг период от време. Такъв житейски конекситет би
4
възникнал, когато отношенията между близките брат и сестра са
изключително дълбоки – напр. когато са полагани взаимни грижи за тяхното
образование, професионална реализация, финансово подпомагане, гледане на
болен брат или сестра, или техен близък, изграждане на чувство за общност
при споделяне на значителни житейски трудности и предизвикателства и пр.
Едва в такава житейска ситуация, когато братът или сестрата възприема своя
брат или сестра като изключително близък човек, на когото основно да е
разчитал през своето социално и нравствено съзряване, смъртта на този
близък родственик би довело до травматични последици в психиката на брата
или сестрата. Тогава те би следвало, с оглед на критериите за справедливост,
предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД, да бъдат обезщетени чрез
заплащане на заместващо обезщетение - чрез присъждане на конкретна
парична сума.
От събраните по делото доказателства - свидетелските показания на
разпитаните в първоинстанционното производство свидетели обаче не се
установи превишаващи естествената скръб и горест у ищцата от трагичната
кончина на брат й, които да обуславят изключителността на тези негативни
емоционални състояния, респ. не се установи, че те са продължили в един
продължителен период от време, като са били съпроводени с дълбока
депресия и чувство на безизходица и непреодолимост. Наистина, сестрата и
починалия са били изградили силна духовна и емоционална връзка, но всеки
от тях е живеел в отделно домакинство. От 2018 г. сестрата е създала свое
отделно семейство. Следователно, при преценка на всички приети за
установени по делото правнорелевантни факти, и настоящата съдебна
инстанция достига до фактически извод, че в процеса на доказване са
установени близките отношения между ищца и починалия й брат, които се
характеризират с взаимна обич, морална и емоционална близост. Изяснява се
обаче, че 3 години преди смъртта на брат си ищцата е заживяла на семейни
начала с мъж в различен град от този, в който живеел починалия й брат. Тя е
създала собствено семейство, отглеждала е двете си деца, а починалият й брат
ходил за 6 месеца в Германия за да работи. Двамата са се срещали по
празници и са поддържали нормални отношения, но това не надхвърля
обичайните родствени отношения. Нещо повече от анализа на събраните
гласни доказателства пред първоинстанционния съд може да се заключи, че
след заминаването на ищцата във Враца, е настъпило известно дистанциране
в отношенията между сестрата и починалия й брат. Това е довели логично до
намаляване на честотата на контактите помежду им. Към момента на
нещастния инцидент липсват доказателства, които да установяват
надхвърлящи нормално присъщите добри отношения за съответната
родствена връзка. Ето защо обосновано първоинстанционният съд е
отхвърлил предявеният иск като неоснователен.
Изцяло в съответствие с нормалната човешка логика, а и следователно
правно обосновано, се явява съждението, че вследствие смъртта на своя
близък при процесното ПТП, ищцата е изпаднала в стресово състояние,
5
емоционална напрегнатост, чувство на тъга и болка, като тя е била в известен
период емоционално дебалансирана. Но от събраните по делото
доказателства не се установи, че ищцата е била поела грижата, вкл.
издръжката за загиналия, респ. че е подпомагала брат си в образованието му,
професионалната и личностна реализация (през цялото му съзряване като
личност), че взаимно и при съвместна подкрепа са преодолявали значими
житейски препятствия, за да могат техните отношения да се окачествят като
изключение от общоприетите близки взаимовръзки между родственици в
традиционното българско общество.
Въззивният съд не отрича и пренебрегва мъката, която ищцата е
изпитвала при смъртта на брат й. Както бе изяснено обаче, за да възникне в
нейния патримониум субективно право за заплащане на заместващо
обезщетение за причинените й неимуществени вреди, следва да се установят
превишаващи по интензитет (над обичайните) негативни емоционални
преживявания. И когато от събраните по делото доказателства, съдът не
установи тези превишаващи нормалните, обичайните болки и страдания при
кончината на много близък родственик, той прилага точно и правилно закона
съобразно задължителните за него тълкувателни разяснения.
При така приетите за изяснени правнорелевантни обстоятелства и
изложените правни съображения и настоящата съдебна инстанция достига до
категоричния правен извод, че не е установено в процеса на доказване, че
ищцата е активно материално легитимирана съобразно критериите за
справедливост (пояснени и с ТР № 1/21.06.2018 г. на ВКС по т. д. № 1/2016 г.,
ОСНГТК), да получи заместващо обезщетение за претърпените болки и
страдания от трагичната кончина на брат й.
Тъй като правният извод, до който настоящата съдебна инстанция
достига, съвпада изцяло с крайните правни съждения на първоинстанционния
съд, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното
решение да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на правния спор пред въззивната инстанция на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК в полза на въззиваемия се
дължат сторени по делото разноски. В разглеждания случай липсват обаче
доказателства за реалното извършване на такива, поради което не следва да се
присъждат. Към представения списък по реда на чл. 80 ГПК е представен
договор за правна защита и съдействие, сключен между ЗД „Бул Инс“ АД и
адв. М. И. Г., по който договор е заплатено по банков път в полза на адв. Г.
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на дружеството
във въззивното производство. В случая обаче реално процесуалното
представителство на ЗД „Бул Инс“ АД пред САС е осъществено от друг
адвокат – адв. А. И.. Ето защо за заплащането на адвокатско възнаграждение
на адвокат, който реално не е представлявал ЗД „Бул Инс“ АД във въззивното
производство, няма как да бъде ангажираната отговорността на въззивницата
6
П. С. Б..
Воден от изложеното, Апелативен съд – София
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №51/10.07.2023 г. по гр. д. № 180/2022 г. по
описа на Окръжен съд – Враца.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването
му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7