№ 11614
гр. С., 04.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети май през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ
при участието на секретаря КОЯ Н. КРЪСТЕВА
като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ Гражданско дело
№ 20221110169859 по описа за 2022 година
Образувано е по искова молба, подадена от Г. А. Д., ЕГН: **********,
адрес: гр. С., ул. „С. С.“ № 40, ет. 4, срещу „Сити Кеш“, ЕИК: *******,
седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „С.“ № 29, ет. 7, с която са
предявени следните искове:
по чл. 26, ал. 1 ЗЗД - за прогласяване нищожност на неустоечната клауза
по чл. 11, ал. 1 от договор за потребителски кредит № **** от 05.09.2022
г.;
по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на
ищеца сумата от 145,41 лв., представляваща недължимо платени суми по
неустоечна клауза по договор за потребителски кредит № **** от
05.09.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата от 22.12.2022
г. до окончателното изплащане.
Ищецът твърди, че на 05.09.2022 г. между страните е сключен договор
за паричен заем № ****, по силата на който му бил отпуснат заем в размер на
500 лв., който бил изцяло погасен, като на 05.09.2022 г. погасил сумата от 61
лв., а на 08.09.2022 г. сумата от 610 лв. или сума в общ размер от 671 лв. Със
сключването на договора на ищеца била начислена неустойка от 145,41 лв.
поради неизпълнение на задължението по договора за представяне на едно от
съответно посочени обезпечения безусловна банкова гаранция или
поръчителство на едно или две физически лица, отговарящи на определени от
кредитора условия. Твърди, че недължимо заплатил сумата от 145,41 лв. по
договора, който бил нищожен по следните съображения:
- неспазена форма по чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 ЗПК – нарушено е
1
изискването договорът да е написан по ясен и разбираем начин, като всички
негови елементи да бъдат с шрифт поне 12, в два екземпляра;
- нарушение на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и ал. 4 ЗПК -
липса на посочен ГПР, на каквото се приравнява липсата на ясно разписана
методика при формиране на ГПР, имайки предвид че при вземане предвид на
посочените в договора такси и разходи, включително за неустойка, се стига
до много по-висок размер на ГПР от размера, посочен в договора;
- грешно посочен размер на ГПР;
- непосочване на дължимата договорна лихва;
- нарушение на задължението на кредитора да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя преди отпускането на кредит с оглед на
процесната клауза за неустойка, дължима при непредставяне на обезпечение,
а именно – двама поръчители, отговарящи на определени условия, като така
на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след
отпускането на кредита;
- процесната клауза за неустойка е нищожна поради накърняване на
добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функция и цели единствено постигането на
неоснователно обогатяване;
- налице е заобикаляне на закона по чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, тъй като
с процесната неустоечна клауза в полза на кредитора се уговаря още едно
обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение – недаване на
обезпечение, а съгласно чл. 33, ал. 1 ЗПК при забава на потребител
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата, като подобно кумулиране на неустойка за забава с
мораторна лихва е недопустимо;
- в нарушение на чл. 71 ЗЗД кредиторът променя последиците от липса
на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той
начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски
по изплащане на кредита;
- неустоечната клауза е неравноправна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5
ЗЗП, тъй като задължава потребителя да заплати необосновано висока
неустойка, и не е индивидуално уговорена съгласно чл. 146 ЗЗП;
- клаузата за възнаградителна лихва е нищожна поради противоречие с
добрите нрави, което води до нищожност на целия договор съгласно чл. 11,
ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 ЗПК, тъй като нейният размер надвишава трикратния
размер на законната лихва за необезпечени заеми, съответно двукратния
размер на законната лихва за обезпечени заеми;
- договорните клаузи не са формулирани по ясен и недвусмислен начин
съгласно чл. 147 ЗЗП, което не позволява на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора;
- нарушен е чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, тъй като в договора не е посочена
2
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми;
- договорът е сключен при крайна нужда и явно неизгодни условия,
които били налице с оглед „драстичното несъответствие и несъразмерност в
стойността на насрещните престации“;
- дори и договорът да не е нищожен, са нищожни отделни клаузи от
него, в частност неустоечната клауза поради нарушаване на добрите нрави и
неравноправност по чл. 146 ЗЗП.
В срока по чл. 131 ГПК „Сити Кеш“ ООД не оспорва, че е предоставил
сумата от 500 лв. по силата на горепосочения договор. Твърди, че в договора
правилно е посочен размерът на ГПР, в който не следва да бъде включен
размерът на неустойката, както и че възнаградителната лихва не е нищожна
на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като в договора е предвиден
фиксиран лихвен процент. Сочи, че клаузите относно неустойката и
договорната лихва не са неравноправни съгласно чл. 143 ЗЗП, тъй като са
ясни и разбираеми, дори и да не са индивидуално уговорени по арг. чл. 145,
ал. 2 ЗЗП, както и че не е налице заблуждаваща търговска практика, довела до
неравнопоставеност на уговорката за ГПР и че неустоечната клауза не е
нищожна при липса на накърняване на добрите нрави по изложени
съображения.
Съдът, като прецени събраните доказателства и доводите на
страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове по чл. 26 ЗЗД,
ал. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
За да бъде уважен искът по чл. 26, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да
докаже сключен между него и ответника договор за паричен заем със
соченото в исковата молба съдържание, както и че при сключване на
процесния договор е била налице крайна нужда и явно неизгодни условия.
В тежест на ответника е да докаже, че процесните договори съдържат
валидни и равноправни клаузи, както и своите възражения.
За да бъде уважен искът по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД в тежест на ищеца
е докаже извършено плащане на процесната сума в полза на ответника на
основание процесните клаузи. В тежест на ответника е да докаже наличието
на основание за получаване на платените от ищеца суми въз основа на
валидно обвързващи страните договорни клаузи, предвиждащи погасяване на
отпуснатия кредит в размерите на така извършеното плащане.
Страните не спорят и съдът с доклада по чл. 146 ГПК, приет за
окончателен в проведеното на 29.05.2023 г. съдебно заседание, е отделил
като безспорно и ненуждаещо се от доказване следното обстоятелство,
включено във фактическия състав на спорното право, а именно, че между
страните е сключен Договор за паричен заем № **** от 05.09.2022 г., по
силата на който на ищеца му е предоставен заем в размер на 500 лв.
3
С доклада по чл. 146 ГПК съдът е задължил на основание чл. 190 ГПК
ответника да представи заверен препис от договор за потребителски кредит и
стандартния европейски формуляр към него, като е предупредил ответника за
реализиране на процесуалната тежест по чл. 161 ГПК при неизпълнение на
указанията в срок. Указанията на съда са останали неизпълнени, включително
и в рамките на проведеното по делото открито съдебно заседание. При това
положение и на основание чл. 190, ал. 2 вр. чл. 161 ГПК съдът приема, че
процесният договор за паричен заем е сключен, както и че в чл. 5 от договора,
се съдържа задължение на заемополучателя да предостави на кредитора поне
едно от изброените обезпечения – безусловна банкова гаранция или
поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на
определени от кредитора условия, в срок до три дни от сключването на
договора, а в чл. 11, ал. 1 от него се съдържа клауза, която предвижда, че при
непредоставяне на обезпечение в установения срок и съгласно реда и
условията, предвидени в договора, заемополучателят дължи неустойка в
размер на 145,41 лв. Посочените обстоятелства се установяват и от
заключението по съдебно-счетоводната експертиза, което съдът кредитира
изцяло като обективно, пълно и компетентно дадено.
Несъмнено ищецът е потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК, а
ответникът кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Предвид изложеното,
сключеният между страните договор за заем по своята същност е договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал.1 ЗПК, спрямо който договор са
приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.
Съдът намира, че уговорената в чл. 11 от договора неустойка в размер
на 145,41 лв. за непредоставяне на обезпечение е в противоречие с добрите
нрави и е неравноправна клауза по смисъла на чл. 146 ЗЗП. Функцията на
неустойката е да обезпечи изпълнението на задължението и да служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват
(чл. 92, ал. 1 ЗЗД). При договора за заем основното задължение на заемателя е
да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва.
Процесната клауза за неустойка по чл. 11 от договора въвежда възникването
на неустоечно задължение за заемателя не при неизпълнение на главното
задължение (задължението за връщане на получения заем), а при
неизпълнение на съпътстващо такова – непредоставяне на точно описано
обезпечение, като размерът на неустойката е в размер на почти 1/3 от
отпуснатия заем. С оглед на това, неустойката излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, тъй като при
неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение, което не е
същественото задължение при договора за заем, а съпътстващо такова, дори
главното задължение да е изпълнено точно и своевременно, задължението за
заплащане на неустойка ще възникне в тежест на заемателя. Неустойката не
зависи от вредите от неизпълнението и по никакъв начин не кореспондира с
последиците от това неизпълнение. Това създава предпоставки за
неоснователно обогатяване и противоречи на функциите на неустойката,
4
съответно на принципа за справедливост и добрите нрави, което води до
нищожност на клаузата. Дори и да бъде отчетен рискът, който кредиторът
поема с необезпечаване на вземанията му, кредиторът е достатъчно
овъзмезден с възнаградителната лихва.
Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП,
тъй като същата е необосновано висока. Така както е уговорена, неустойката е
предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на
договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите
условия. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида
обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на
длъжника при изпълнението му до степен то изцяло да се възпрепятства.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да
предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на
сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на
договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се
дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до
скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба
за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума. С оглед относително
самостоятелния характер на неустойката, обаче, същата не води до
нищожност и на клаузата за възнаградителна лихва. Тъй като противоречието
между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването
на договора, то следва извод, че в конкретния случай не е налице валидно
неустоечно съглашение и е налице нищожност на клаузата за неустойка за
непредоставяне на обезпечение. Отделно от това, видно от заключението на
вещото лице, задължението по оспорената неустоечна клауза не е включено в
ГПР, който е посочен в договора, поради което и размерът на ГПР не
съответства на действителния размер на ГПР, който възлиза на 178,32%. Това
влиза в противоречие с императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
съгласно която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или
във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република
България.
На следващо място, видно от заключението по съдебно-счетоводната
експертиза, по процесния договор за паричен заем от страна на кредитора са
начислени задължения в общ размер на 671 лв., от които 500 лв. – главница,
25,59 лв. – възнаградителна лихва и 145,41 лв. – неустойка по чл. 11 от
5
договора, като същите са погасени изцяло още преди падежа на първата
вноска. Поради изложеното съдът намира, че платената от ищеца сума в
размер на 145,41 лв. по предвидената в чл. 11 от договора неустоечна клауза,
е платена без основание с оглед нищожността на клаузата, поради изложените
по-горе съображения.
С оглед изложеното съдът намира, че предявените искове са доказани
по основание и размер и следва да бъдат уважени изцяло.
Като законна последица от уважаване на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1
ЗЗД, върху сумата от 145,41 лв. следва да се присъди и законната лихва от
датата на подаване на исковата молба в съда – 22.12.2022 г. до окончателното
плащане, каквото искане изрично е направено в исковата молба.
По разноските
Съдът констатира, че ищецът е платил държавна такса по предявените
искове в общ размер на 130 лв. Съдът намира, че искът по чл. 26 ЗЗД за
прогласяване на нищожност на договорната клауза по чл. 11, ал. 1,
предвиждаща задължение за заплащане на неустойка в размер на 145,41 лв.
при непредоставяне в срок на едно от посочените в договора обезпечения, е
оценяем, тъй като оспорената договорна клауза съдържа задължение за точно
определена парична сума. Искът би бил неоценяем, ако се претендира
нищожност на клауза от договора, съдържаща непарично задължение. Ето
защо дължимата по този иск държавна такса е в размер на 50 лв. – арг. от чл.
69, ал. 1, т. 4 ГПК, като се съобрази, че искът е за обявяване нищожността на
клауза от договор, във вр. чл. 1 от Тарифа за държавните такси, които се
събират от съдилищата по ГПК. Дължимата по иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1
ЗЗД държавна такса също е в размер на 50 лв. – арг. чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК, вр.
чл. 1 от Тарифата. Ето защо в полза на ищеца следва да бъде присъдени
разноски за държавна такса в общ размер на 100 лв. Надплатената сума в
размер на 30 лв. е недължима, поради което подлежи на възстановяване.
Ищецът претендира разноски за адвокатско възнаграждение в общ
размер на 1000 лв. (500 лв. за иска по чл. 26, ал. 1 ЗЗД и още толкова за иска
по чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД), който е платен изцяло и в брой, видно от
представения по делото договор за правна защита и съдействие (л. 8 от
делото). Ответникът е направил възражение за прекомерност на
претендираното възнаграждение, което е основателно. Делото не се отличава
с правна и фактическа сложност, разглеждането му е приключило с проведено
едно открито съдебно заседание, в което процесуалният представител на
ищеца не се е явил лично, нито е направил нови доказателствени искания.
Съгласно Определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. №
2982/2019 г., II т. о., когато с една искова молба са предявени от един ищец
срещу определен ответник в обективно кумулативно съединение оценяеми
искове, интересът, върху който следва да се определи минималният размер на
адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички искове. В
6
конкретния случай сборът от цената на всички искове възлиза на сумата от
290,82 лв., поради което минималното адвокатско възнаграждение, изчислено
съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. на ВАдС, е в
размер на 400 лв., до който размер следва да бъде уважено искането за
присъждане на адв. възнаграждение.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат
присъдени разноски в общ размер на 800 лв., от които 100 за държавна такса,
400 лв. за адв. възнаграждение и 300 лв. за съдебно-счетоводна експертиза.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО между ищеца Г. А. Д., ЕГН:
**********, адрес: гр. С., ул. „С. С.“ № 40, ет. 4, и ответника „Сити Кеш“,
ЕИК: *******, седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „С.“ № 29, ет. 7, че
клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на
обезпечение на кредит в размер на 145,41 лв., уговорена в чл. 11, ал. 1 от
Договор за паричен заем № **** от 05.09.2022 г. е нищожна като
противоречаща на добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и като
неравноправна клауза на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД „Сити Кеш“, ЕИК:
*******, седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „С.“ № 29, ет. 7, да
заплати на Г. А. Д., ЕГН: **********, адрес: гр. С., ул. „С. С.“ № 40, ет. 4,
сумата от 145,41 лв., представляваща недължимо платени суми по нищожна
неустоечна клауза на чл. 11, ал. 1 от Договор за паричен заем № **** от
05.09.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата от 22.12.2022 г. до
окончателното изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Сити Кеш“, ЕИК: *******,
седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „С.“ № 29, ет. 7, да заплати на Г.
А. Д., ЕГН: **********, адрес: гр. С., ул. „С. С.“ № 40, ет. 4, сумата от 800 лв.
– разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7