Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 09.06.2021 год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на девети март през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Ивайло Димитров
при секретаря М.Митова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №10906 по описа за 2020 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 27.04.2017
год.,
постановено по гр.дело №72797/2015 год. По описа на СРС, ГО, 53 с-в, е признато за установено по
предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Д.“ ЕООД срещу „П.“ АД иск с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 538 ТЗ, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 22 374 лв., представляваща задължение по запис на заповед,
издаден на 14.04.2010 год. и с падеж 31.12.2011 год., ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 29.09.2014 год. до окончателното й изплащане,
за която сума е била издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по
чл. 417 ГПК по ч.гр.дело №52517/2014 год. по описа на СРС, ГО, 53 с-в, „П.“ АД е
осъдено да заплати на „Д.“ ЕООД по иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
сумата от 4 195.96 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от
25.11.2012 год. до 28.09.2014 год. и ответникът е осъден да заплати на ищеца на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 3 512
лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответника „П.“ АД. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният
съд не бил обсъдил
всички събрани по делото доказателства като бил формирал изводите си
върху произволно избрани доказателства. Необосновано СРС бил приел, че ответникът бил
издал процесния запис на заповед на посочената в него дата, тъй като не било доказано,
че ценната книга е била издадена на друга дата. Видно било от заключението по
съдебно-счетоводната експертиза, че записът на заповед не бил отчетен в баланса
на дружеството, нито фигурирал в пояснителните приложения към финансовите
отчети за периода от 2010 год. до 2014 год., в раздела с условни задължения,
което налагало извода, че такъв не бил издаван в този период. Неправилно
първоинстанционният съд бил приел за доказана връзката между процесния запис на
заповед и каузалното правоотношение, а именно, че записът на заповед е издаден
за обезпечаване вземането по предварителен договор за покупко-продажба на
недвижим имот, анексиран на 14.04.2010 год. По делото било установено, че от
страна на ответника бил получен задатък в размер на 27 400 лв. по четири
предварителни договори, сключени на 29.09.2008 год. За получения задатък от
ответника била издадена фактура №********** от 30.09.2008 год., която била
включена в дневника за продажби и справка-декларация по ДДС за м.септември 2008
год. Издаването на фактурата за дадения задатък не можело да обоснове извод за
наличието на каузално правоотношение, обезпечено с процесния запис на заповед.
В отговора на исковата молба ответникът бил оспорил датата на издаване на
записа на заповед, както и датата на анекса към предварителния договор за
покупко-продажба на недвижим имот. Тези документи били съставени в много
по-късен момент, към който Ц.Д.вече не бил разполагал с представителна власт по
отношение на ответното дружество. Липсата на представителна власт водела до
липса на валидно формирана воля за поемане на менителнично задължение от
ответника. Наличието на четири предварителни договори не водело да единствения
възможен извод, че впоследствие са били сключени три анекса към тях, които са
обезпечени със записи на заповед. СРС не бил взел предвид обстоятелството, че
съгласно чл. 4 от предварителния договор, страните се били задължили да сключат
окончателен договор във формата на нотариален акт в двумесечен срок от датата
на сключване на предварителния договор, т.е. до 29.11.2008 год. По делото
липсвали доказателства, че на уговорения ден представител на ответника се бил
явил за изповядване на сделката, както и такива, че ищецът е поискал
обявяването на предварителния договор за окончателен по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Нелогично било години и половина след изтичането на уговорения в
предварителния договор срок за сключване на окончателната сделка да бъде
подписван анекс с ново удължаване на срока за извършване на продажбата, при
това с уговарянето на неустойки, които били в ущърб на продавача.
Предварителните договори и споразумението от 03.02.2009 год. били подписани от С.Й.–
изпълнителен директор на ответното дружество, а нито процесният запис на
заповед, нито анексите, носели неговия подпис. Посочените документи били
подписани от Ц.Д., за когото била установена свързаност с ищеца, датираща още
от сключването на предварителните договори. Пълномощното, по силата на което Ц.Д.представлявал
ищеца пред Агенция по вписванията – Търговски регистър, било заверено от
нотариус в деня, следващ подписването на предварителни договори за
покупко-продажба на четири бензиностанции. В този смисъл за Ц.Д.бил налице
интерес от установяване на възникнало задължение на ответника към ищеца, макар
такова да не съществувало в действителност. Дори и да се приемело, че
действителната дата за издаване на записа на заповед е 14.04.2010 год., то към
този момент била налице свързаност между ищеца и Ц.Д., което означавало, че
последният бил действал във вреда на ответника, чийто законен представител бил
към посочената дата с цел да се облагодетелства. Освен това по делото не било
установено, че за ответника било възникнало задължение по каузалното
правоотношение, по повод на което бил издаден процесния запис на заповед. По
делото било представено споразумение от 03.02.2009 год. за прекратяване на
предварителните договори за покупко-продажба на недвижими имоти. Ответникът бил
възстановил на ищеца сумата от 7 800 лв., представляваща капаро съгласно
споразумението. Сключеният впоследствие анекс от 14.04.2010 год. към
предварителния договор за покупко-продажба на недвижим имот, обуславящ
издаването на записа на заповед, бил без каквото и да е основание, тъй като
договорът бил прекратен по взаимно съгласие на страните. Следователно
релевираните претенции били неоснователни. Ето защо моли обжалваното решение да
бъде отменено, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата „Д.“ ЕООД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа,
че първоинстанционният съд бил извършил прецизна преценка на релевантните за
спора обстоятелства и доказателствения материал по делото. Следвало да се имат
предвид разясненията по т. 17 от Тълкувателно решение № 4/2013 год. на ВКС по
тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК. Ищецът носел тежестта да установи само редовен
от външна страна запис на заповед. Интерес, но не и задължение за установяване
на каузална причина за издаване на запис на заповед, ищецът имал само с цел
преодоляване на защитата на ответника, в случай че същият твърди и доказва
различна от действителната каузална причина за издаване на менителничния ефект.
Във възражението на ответника срещу издадената заповед за изпълнение се
съдържало общо оспорване на вземането. Конкретни възражения за недължимост на
вземането, включително относно липсата на каузално правоотношение ответникът
бил изложил в отговора на исковата молба. В първото съдебно заседание ищецът
бил заявил каква е причината за издаването на записа на заповед – чл. 3, ал. 3
и 4 от анекс от 14.04.2010 год. към предварителен договор за покупко-продажба
на недвижим имот от 29.09.2008 год., сключен между страните, като записът на
заповед обезпечавал следните задължения на ответника: по чл. 3, ал. 2 от анекса
да върне незабавно заплатения от ищеца задатък по чл. 3, ал. 3, т. 1 от
предварителния договор в троен размер в случай на автоматичен отказ от договора
от купувача по чл. 3, ал. 1 от анекса /на 31.12.2011 год./ с включена лихва за
забава, както и по чл. 4 от анекса да заплати възнаградителна лихва в размер на
12 % на годишна база за ползването на заплатената по предварителния договор
сума за периода от 30.09.2008 год. до 30.12.2011 год. За наличието на
каузалното правоотношение по делото били представени писмени доказателства,
които не били оспорени от ответника. Ответникът не бил доказал различна от
действителната причина за издаване на записа на заповед, респ. недължимост на
вземането на това основание предвид правопогасяващи, правоизключващи или
правоунищожаващи възражения. Безспорно било по делото, че ответникът бил
получил задатъка по предварителния договор от 29.09.2008 год., като бил осчетоводен
в счетоводните му регистри. Ответникът нито бил навел твърдения, нито представил
доказателства, че заплатеният задатък е върнат на ищеца, нито пък че е изпълнил
задълженията си по предварителния договор и анекса към него и/или по процесния
запис на заповед. За действителността на записа на заповед законът изисквал
спазването на строго определена форма – той трябвало да съдържа посочените в
чл. 535 ТЗ реквизити, като липсата на някой от тях с изключение на
презумираните в чл. 536, ал. 2 – 4 водела до недействителност на сделката.
Датата на издаването била един от задължителните реквизити на менителничния
ефект. Установяването на последващо извършено датиране или антидатиране било правно
ирелевантно за действителността му, достатъчно било посочената дата да е
възможна. Заявените от ответника възражения не касаели действителността на
записа на заповед от гледна точка на формалната му редовност, съобразно чл.
536, ал. 1 вр. с чл. 535 ТЗ, доколкото той формално съдържал дата на издаването
му. Частният писмен документ, какъвто бил записът на заповед, не се ползвал с
обвързваща формална доказателствена сила по отношение на датата на съставянето
му, за разлика от официалния, поради което оспорването на датата била оспорване
по същество, а не по смисъла на чл. 193 ГПК, и се подчинявало на общото правило
на чл. 154, ал. 1 ГПК относно доказателствената тежест. Изключение от това
правило било въведеното в чл. 181 ГПК, но това изключение било приложимо
единствено, когато частният документ се противопоставял на трети лица. В случая
ответникът не бил трето лице, а бил издател на записа на заповед, поради което
възражението му било неоснователно, тъй като в негова тежест било да докаже
твърдяното „антидатиране“ на записа на заповед. Съгласно нормата на чл. 180 ГПК,
частните документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставлявали
доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези
лица. Съгласно основното заключение на приетата по делото съдебно-счетоводна
експертиза процесният запис на заповед не бил отчетен като задължение по
баланса на дружеството, нито била оповестена каквато и да било информация за
наличие на условно задължение по записа на заповед в пояснителните приложения
към финансовите отчети. Счетоводните
книги не се ползвали с материалната доказателствена сила на официалните
документи за съдържащата се в тях информация. Това налагало доказателствената
им сила да се преценява с оглед на всички релевантни за спора данни по делото,
включително и за тяхната редовност, която не се презумирала, а трябвало да бъде
установена. Тежестта за установяване както на редовността на счетоводните
книги, така и на осъществяването на възпроизведени в счетоводните записи факти,
била на страната, позоваваща се на тях. В случая ответникът не бил
ангажирал каквито и да било доказателства и респективно не бил установил, че
счетоводните му книги са водени редовно. Освен това, счетоводните книги не се
състояли единствено и само от годишни финансови отчети – виж чл. 12 ЗСч. В съдебното
заседание, проведено на 03.11.2016 год., процесуалният представител на
ответника изрично бил признал, че за заплатения задатък по четирите
предварителни договора била издадена фактура №********** от 30.09.2008 год.,
която била и осчетоводена. Независимо
от факта, че съгласно заключението по съдебно-счетоводната експертиза
процесният запис на заповед и дължимите суми по него не били включени в
индивидуалните и консолидирани годишни финансови отчети на ответника, не следвало
да се приеме, че такъв менителничен ефект не е бил издаван и че ответникът не
се е задължил по него безусловно в полза на ищеца. Оспорването достоверността
на датата на анекса – 14.04.2010 год. било недопустимо от страната,
подписала частния документ с оглед разпоредбата на чл. 181 ГПК. Позоваването на
антидатиране на анекса от страна на ответника, не било елемент от съдържанието
на сделката. Процесният запис на заповед, издаден на 14.04.2010 год., бил
подписан от Ц.И.Д.–изпълнителен директор на ответника, респ. представляващ
дружеството. Подписът на Ц.Д., положен върху процесния запис на заповед, не бил
оспорен от страна на ответника. Неоснователно било възражението му, че
процесният запис на заповед е унищожаем поради липса на воля за издаването му,
тъй като ответникът не разполагал с документи и решения на органите на
управление на дружеството, които да обуславят издаването на запис на заповед в
полза на ищеца – това обстоятелство обосновавало
извода за недействителност на сделката. Съгласно чл. 235, ал. 4 ТЗ, ограниченията на представителната власт на съвета на директорите, на
управителния съвет и на овластените от тях лица нямали действие по отношение на
трети лица и не подлежали на вписване в търговския регистър. Възможността да се
формира волята в търговското право, и по специално в ООД и АД, не подлежала на
договорни или произтичащи от устава ограничения. Тези ограничения били
непротивопоставими на трети лица, като нормите на чл. 235, ал. 4 и чл. 236, ал.
4 ТЗ гарантирали сигурността на оборота, поради което били императивни и не можело
да се дерогират. Неотносими били твърденията на ответника за наличието на „свързаност“ между Ц.Д.и ищеца.
Дори и да бил осъществен състава на § 1, ал. 2 от ДР на ТЗ, законът не
прогласявал за недействителни сделките, сключени между свързани лица по смисъла
на тази разпоредба. При тях било възможно поради тази свързаност да се уговарят
условия, различни от обичайните, но последното само по себе си не можело да
обоснове извод за нищожност или унищожаемост на сделката. Представителството по
пълномощие не представлявало нито пряко, нито косвено доказателство за евентуално
извършено „антидатиране“ на процесния запис на заповед. Твърденията на
ответника за евентуалните намерения на Ц.Д.да увреди представляваното от него
дружество, освен че били недоказани, били и ирелевантни за предмета на делото.
На следващо място сочи, че от събраните по делото писмени доказателства
безспорно било установено, че между страните е било налице валидно каузално
правоотношение по повод и във връзка с което бил издаден процесният запис на
заповед и чието изпълнение било обезпечено с издадения запис на заповед. Между
страните били сключени четири предварителни договори, като по три от тях страните
били подписали анекси на 14.04.2010 год., а по четвъртия – споразумение от 03.02.2009
год. за прекратяване на договора по взаимно съгласие, като нямало спор, че
ответникът бил върнал на ищеца заплатеният по този договор задатък в размер на
7 800 лв. /с ДДС/. Ответникът бил признал, че бил получил сумата от 27 000
лв. като задатък по четирите сключени предварителни договори, както и
сключването на последните. Нямало спор между страните, че върнатия задатък в
размер на 7 800 лв. се припокривал напълно със задатъка, платен по
четвъртия предварителен договор, за който страните били подписали споразумение
за прекратяването му по взаимно съгласие. По останалите три предварителни
договора били подписани анекси, като ответникът нито твърдял, нито доказвал, че
заплатените задатъци по тези предварителни договори и анекси към тях са били върнати
на ищеца. Следователно предварителния договор за покупко-продажба на недвижим
имот от 29.09.2008 год. с предмет търговски обект бензиностанция №7306,
съставляващ ПИ /дворно място/ с площ 2 500 кв.м. и УПИ I от кв.1 по
регулационния план на с.Долна Диканя, община Радомир, област Перник, не бил
прекратен със споразумението от 03.02.2009 год. Анексът от 14.04.2010 год. към
този предварителен договор не бил сключен без основание. В този смисъл между
страните било налице конкретно валидно каузално правоотношение. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
С решение от 25.04.2019 год., постановено по
в.гр.дело №10653/2017 год. по описа на СГС, ГО, ІІ-А с-в, е отменен
първоинстанционният съдебен акт и предявените от „Д.“ ЕООД срещу „П.“ АД искове
са били отхвърлени и ищецът е бил осъден да заплати на ответника на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски в първоинстанционното производство в
размер на 150 лв., както и направените разноски във въззивното производство в
размер на 530.90 лв.
С решение №100 от 06.10.2020 год., постановено по
т.дело №2133/2019 год. по описа на ВКС, І т. о., ТК, горепосоченото въззивно
решение е било отменено и делото е било върнато за ново разглеждане от друг
състав на СГС.
Предявени са за разглеждане иск с
правно основание чл. чл. 538 вр. с чл. 535 ТЗ – по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – осъдителен.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението е и правилно. Във връзка с доводите във въззивната жалба и с оглед
задължителните указания на ВКС по прилагането и тълкуването на закона, дадени с
горепосоченото решение, е необходимо да се посочи следното:
Записът на заповед е разновидност на
менителницата, опростена форма на менителницата, при която участват две лица –
издател и поемател, липсва приемател, поради което чл. 537 ТЗ препраща към
уредбата на менителницата, доколкото разпоредбите, които я регламентират, са
съвместими с естеството на записа на заповед. При записа на заповед издателят
не нарежда на трето лице да заплати определена сума, както е при менителницата,
а поема сам задължението да плати сумата, като се обвързва пряко за плащането й
в определен срок. От естеството на записа на заповед – обещание за плащане от
страна на издателя, се налага и заключението, че той отговаря в същия размер и
на същото основание, както платецът /приемателят/ по една менителница.
Записът на заповед е абстрактна
сделка, при която основанието за плащане не е елемент на съдържанието, затова
не е условие и за действителност на ефект. Като формална сделка, записът на
заповед трябва да има определено от закона съдържание и е валиден само, ако са
налице всички елементи, предписани от закона – чл. 535 ТЗ, с изключение на
посоченото в чл. 536, ал. 2, 3 и 4 ТЗ.
Прекият менителничен иск принадлежи
на легитимирания кредитор срещу издателя по записа на заповед за изпълнение
/плащане/ на задължението по записа на заповед. Предявяването на пряк
менителничен иск не е обусловено от протест, тъй като ответник по него е
прекият длъжник – издател на записа на заповед.
Съгласно т. 17 от Тълкувателно
решение № 4/2013 г. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 г., ОСГТК, в производството по
установителния иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, ищецът–кредитор
доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на
редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени
твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по
повод или връзка с което е издаден записът на заповед, на изследване подлежи и
каузалното правоотношение, като по правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК всяка от
страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са
обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването,
респективно несъществуването на вземането по записа на заповед. В мотивите на
Тълкувателното решение е прието, че ако страните спорят относно конкретното каузално правоотношение и връзката му с
издадената ценна книга, като сочат различни каузални правоотношения, по повод
или във връзка с които е издаден записът на заповед, съдът обсъжда в мотивите
на решението този въпрос. При доказана връзка между записа на заповед и
конкретно каузално правоотношение, независимо от коя от страните е въведено в
делото, съдът разглежда заявените от длъжника релативни възражения, относими
към погасяване на вземането по издадения запис на заповед.
Ето защо и в приложение на
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателното решение, се
налага извода, че ищецът носи тежестта да установи само редовен от външна
страна запис на заповед. При липса на релативно възражение от ответника, към
което се приравнява и общото възражение на ответника за безпаричност на ценната
книга, включително в случаите на разкрита в исковата молба обезпечителна
функция на менителният ефект, ищецът-поемател не е длъжен да доказва възникване
и съществуване на вземане по каузално правоотношение. Общо оспорване от
ответника по менителничния иск е налице, когато той не сочи конкретни факти за
причината за издаване на записа на заповед. Проява на общо оспорване, при което
липсва релативно възражение, са твърденията за липса на каквото и да е каузално
отношение с ищеца, във връзка с което е издаден записът на заповед, че
посоченото в исковата молба от ищеца каузално правоотношение не съществува, без
ответникът да сочи такова, както и че записът на заповед е безпаричен, тъй като
срещу обещаната с него парична сума ответникът не е получил насрещна престация
от ищеца. Интерес, но не и задължение, от установяване на каузална причина за
издаване на записа на заповед, ищецът би имал само с цел преодоляване на
защитата на ответника, в случай, че същият би твърдял и доказвал различна от
действителната каузална причина за издаване на менителничния ефект. За
посочването на кауза, но недоказването й, ищецът не би могъл да се санкционира
с отхвърляне на иска, основан на абстрактната правна сделка, независимо от
защитата на длъжника – в този смисъл виж например Решение
№ 15 от 16.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 1484/2015 г., I т. о., ТК, Решение № 248 от 23.01.2015 г. на ВКС по т.дело № 3437/2013 г., І т.о., ТК, Решение
№ 24/20.05.2015 г. на ВКС по т. д. № 2328/2013 год.,
І т. о., ТК, Решение
№ 17 от 16.02.2015 год. на ВКС по т. д. № 116/2014 год., II т. о., ТК, Решение №17 от 19.02.2015 год. на ВКС по т. д. №3385/2013 год., І т. о., ТК, Решение № 87 от
11.07.2016 г. на ВКС по т. д. № 1093/2015 г., II т. о., ТК, Решение № 112 от
23.06.2016 г. на ВКС по т. д. № 1556/2015 г., II т. о., ТК, Решение № 69 от
9.05.2016 г. на ВКС по т. д. № 1185/2015 г., II т. о., ТК,
Решение № 66 от 28.07.2015 г. на ВКС по т. д. №
378/2014 г., II т. о., ТК.
В разглеждания случай ответникът е
релевирал абсолютни възражения – за недействителност на менителничния ефект,
тъй като на първо място е антидатиран – издаден в много по-късен момент от
негов бивш органен представител, т.е. след прекратяване на представителното му правоотношение
/Ц.И.Д./; на второ място, че към датата на издаване на записа на заповед Ц.И.Д.и
ищцовото дружество са били свързани лица по смисъла на § 1 от ДР на ТЗ и на
трето място, че липсва решение на органите на управление на дружеството за
издаването на записа на заповед. Също така е посочил, че между страните не
съществува каквото и да било каузално правоотношение и няма задължение за
заплащане на сумата по процесния запис на заповед – т.е., въззивният съд приема,
че е налице общо оспорване на претендираното вземане.
Предвид възраженията в отговора на исковата молба, ищецът с допълнителна
молба е заявил, че записът на заповед е издаден на посочената в него дата и
обезпечава изпълнението на поетото от ответника задължение по чл. 3, ал. 3 вр.
с чл. 3, ал. 2 и чл. 4 от анекс от 14.04.2010 год. към предварителен договор за
покупко-продажба на недвижим имот от 29.09.2008 год., с предмет търговски обект
– бензиностанция №7306, подробно индивидуализиран в чл. 1 от предварителния
договор. В първото съдебно заседание, проведено в първоинстанционното
производство ответникът е въвел възражението, че анексът също е антидатиран –
съставен е в по-късен момент, към който Ц.Д.не е бил законен представител на
дружеството /по предварителния договор продавачът „П.“ АД бил представляван от
изпълнителния директор С.Й., а при подписването на анекса – от Ц.Д./.
Настоящият съдебен състав приема, че релевантно с оглед доказването на
каузалното правоотношение, във връзка с което е издаден записът на заповед, е
не обстоятелството коя от страните го е разкрила, а дали ответникът е навел
своевременно в процеса възражения относно това правоотношение – виж чл. 133 ГПК
/ответникът може да направи възраженията си по предявения иск в срока за
отговор на исковата молба и ако не стори това, губи възможността да го направи
по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства/. Дори ищецът сам да разкрие каузалното
правоотношение в исковата молба или на по-късен етап в процеса /например в
първото съдебно заседание по делото/, въпросът за съществуването на това
правоотношение и наличието на вземане по него, във връзка с което е издаден
записа на заповед, не подлежи на изследване ако ответникът е релевирал
единствено общо оспорване на вземането по менителничния ефект. При това
положение и доколкото в разглеждания случай в отговора на исковата молба не са
били релевирани релативни възражения от страна на ответното дружество, то
обстоятелството, че ищецът по свой почин е въвел твърдения и е представил
доказателства за наличието на каузална сделка между страните с молбата от
25.08.2016 год., а ответникът е оспорил същата и е релевирал за първи път ново
възражение срещу валидността и обвързващия ефект на анекса от 14.04.2010 год.
/като нито е твърдял, нито е доказал, че пропускът му да възрази се дължи на
особени непредвидени обстоятелства/, не води до промяна на предмета на делото.
Без значение за менителничния ефект на редовен запис на заповед при
първоначално общо възражение е валидността на каузата, която записът за заповед
евентуално обезпечава – в този смисъл Решение № 87 от 11.07.2016 г. на ВКС по т. д. №
1093/2015 г., II т. о., ТК.
Съгласно задължителните за настоящия
съдебен състав указания /чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК/, дадени с решението №100 от 06.10.2020 год.,
постановено по т.дело №2133/2019 год. по описа на ВКС, І т. о., ТК, датата на
издаване е задължителен елемент, който следва да съдържа менителничният ефект –
чл. 535, т. 6, предл. първо ТЗ. Отсъствието на този реквизит и непреодолима
непълнота на съдържанието на ценната книга. Записът на заповед има характер на
частен диспозитивен документ, поради което датата на съставянето му като писмен
документ съвпада с датата на неговото издаване. Недействителността на вписаната
дата на издаване по императивното правило на чл. 536, ал. 1 ТЗ е равнозначна на
отсъствие на дата като елемент от задължителните реквизити /чл. 536, т. 6 ТЗ/,
препятстваща пораждане на правното му действие. В хипотеза, в която се търси
ангажиране на менителничната отговорност на представлявания и при която датата
на съставяне на документа е от значение за установяване наличието на
представителна власт на органния представител по отношение на издателя –
юридическо лице, е изключена приложимостта на правилото, че за действителността
на ефекта по отношение на представлявания не е необходимо датата да е
действителната, достоверната, а само да е възможна и да не следва по време падежа.
Не може да намери приложение и правилото, че правно ирелевантно за
действителността на ефекта по отношение на представлявания, е дали е извършено
последващо датиране или антидатиране, тъй като представителството и последиците
от действията на представителя за представлявания в областта на ценните книжа
се регулира от общите разпоредби на чл. 36 – 43 ЗЗД. Отсъствието на
представителна власт води до недействителност /висяща/ и препятства пораждането
на правното действие на менителничния ефект /съгласно приложимите и към
разглежданата хипотеза разяснения в т. 2 на Тълкувателно решение № 5/2014 год.
на ОСГТК на ВКС/. Доказателствената тежест за установяване на абсолютното
възражение за отсъствие на представителна власт – издаване на документа от
органен представител с прекратени правомощия, за ненадлежно представителство на
юридическото лице – издател на менителничния документ носи длъжникът – издател
и ответник в производството по иска по реда на чл. 422 ГПК.
В разглеждания случай по делото е установено въз основа на съвкупната
преценка на събраните писмени доказателства, че на 29.09.2008 год. между
ответника, като продавач и ищеца, като купувач, били сключени предварителен
договор за покупко-продажба на недвижим имот, представляващ търговски обект –
бензиностанция №7306 /подробно описан в чл. 1/, както и още три предварителни
договори за покупко-продажба на други три бензиностанции, като в изпълнение на
поетите с тези договори задължения купувачът „Д.“ ЕООД заплатил на ответника на 30.09.2008 год. дължимия
задатък в общ размер на 27 000 лв. /с ДДС/. По всички договори бил
уговорен двумесечен срок за сключването на окончателен договор във формата на
нотариален акт.
Полученият задатък по предварителния договор с обект бензиностанция 7211 –
6 500 лв. без ДДС или 7 800 лв. с ДДС, бил върнат на ищеца предвид
подписаното от страните на 03.02.2009 год. споразумение за прекратяването му по
взаимно съгласие.
По останалите три предварителни договора /без този за обект 7211/ били
сключени анекси на 14.04.2010 год., с които било постигнато съгласие между
страните срокът за сключване на съответния окончателен договор да се удължи до
30.12.2011 год., като продавачът /ответникът/ поел задължение за издаване на
запис на заповед за връщането на тройния размер на капарото и заплащане на
лихва върху платения задатък /дължими при автоматичен отказ от договора в
случаите по чл. 3, ал. 1 или развалянето му от страна на купувача/, като
сумата, за която следвало да се издаде запис на заповед, съгласно чл. 4 от
анекса към предварителния договор с обект бензиностанция №7306, била в размер
на 22 374 лв.
Безспорно е във въззивното производство, че подписа за продавач в анекса
от 14.04.2010 год. и подписа за издател в процесния запис на заповед от
14.04.2010 год. са положени от Ц.И.Д., за който е отразено, че е изпълнителен
директор на дружеството /представляващ дружеството/ – каквото качество не се
спори, че същият е притежавал към посочената дата. Заличаването му като органен
представител на дружеството е вписано в Търговския регистър на 23.06.2010 год.
Видно е от заключенията на вещото лице по допуснатите и изслушани в
първоинстанционното производство първоначална и допълнителна съдебно-счетоводни
експертизи, които при преценката им по реда на чл. 202 ГПК подлежат на кредитиране,
че дължимата възнаградителна лихва в размер на 12 % на годишна база за периода
от 30.09.2008 год. до 30.12.2011 год., уговорена в чл. 4 от анекс от 14.04.2010
год., изчислена върху сумата на платения задатък по договора в размер на
6 600 лв. с ДДС, възлиза на 2 611.39 лв. Във връзка с заплатената от „Д.“
ЕООД на „П.“ АД сума в размер на 27 000 лв. с ДДС /общият размер на
задатъка/ била издадена данъчна фактура №********** от 30.09.2008 год., която
ответникът осчетоводил – включил в дневника за продажби и справка-декларация по
ДДС за м.септември 2008 год., а във връзка със споразумение за прекратяване на
предварителен договор, на 06.02.2009 год. към фактурата било издадено кредитно
известие с данъчна основа 6 500 лв. и ЗЗД с размер от 1 300 лв.
Установено е също така, че като публично дружество ответникът изготвяло
финансовите си отчети в съответствие с Международните счетоводни стандарти.
Условните задължения се отчитали по правилата на МСС 37 Провизии, условни
пасиви и условни активи. Съгласно този стандарт предприятието не признавало в
баланса си като пасиви възможни задължения, тъй като все още не било потвърдено
дали то има налично задължение, което би могло да доведе до необходимост от
изтичане на поток от ресурси. Условното задължение, обаче, се оповестявало в
приложението към финансовите отчети според изискванията на § 86 на МСС 37,
освен ако вероятната необходимост от изходящ поток ресурси за погасяване на
задължението е отдалечена във времето. Финансовите отчети на ответното дружество
били представени за публичен достъп в Търговския регистър, Комисията за
финансов надзор, Българска фондова борса. При прегледа на публикуваните от
дружеството финансови отчети – индивидуален и консолидиран, за периода от 2010
год. до 2014 год. не се установявало процесният запис на заповед да е отчетен
като задължение по баланса на дружеството. В пояснителните приложения към
финансовите отчети, в раздела за условни задължения, не била оповестена каквато
и да било информация за наличие на условно задължение по записа на заповед.
Финансовите отчети на ответника за посочения период били заверени от независим
регистриран одитор, като в одиторските мнения не се съдържали квалификации
/забележки/ относно неотчетени/неоповестени условни задължения във връзка с процесния
запис на заповед.
Настоящият съдебен състав намира,
че ответникът не е ангажирал доказателства по делото /при възложената му в
процеса доказателствена тежест – чл. 154, ал. 1 ГПК/ въз основа на които да
може да бъде формиран категоричен извод, че процесният запис на заповед е бил
издаден на различна от вписаната в него дата /т.е., че е антидатиран/ и че това
се е случило именно през период, в който Ц.И.Д.вече не е бил изпълнителен
директор на „П.“ АД. Действително вещото лице, изготвило заключенията по
съдебно-счетоводните експертизи, не е установило записът на заповед да е бил
отчетен като задължение по баланса на дружеството, като е посочило, че във
финансовите отчети, в раздела за условни задължения, не е била оповестена каквато
и да било информация за наличие на условно задължение по записа на заповед. Същевременно
СГС счита, че вписванията в счетоводните книги следва да се преценяват с оглед
и на другите обстоятелства по делото. При записа на заповед основанието за
плащане не е елемент от фактическия състав, като задължението за плащане ще
възникне на определения падеж – в случая на 31.12.2011 год., към който момент
следва да намери отражение в счетоводството на ответното дружество. Липсата на
счетоводно записване на едно задължение може да се дължи на различни причини –
например пропуск, грешка, непредаване на документи за осчетоводяване /в т.ч.
поради неизпълнение на договорно задължение, например по мандатно
правоотношение/. Докато със счетоводното отразяване на дадена сделка търговецът
с оглед конкретните обстоятелства може да манифестира мълчаливо одобрение
на
извършени без представителна власт действия или намерение да се ползва от
целения с тях правен резултат /т.е. знание за тях и липса на
противопоставяне/ по смисъла на чл. 301 ТЗ, то нейното неосчетоводяване е от
значение единствено за момента на узнаването на действията по сключването й, но
не сочи еднозначно, че те са извършени без представителна власт.
Освен това доколкото ответникът като публично дружество изготвя
финансовите си отчети в съответствие с Международните счетоводни стандарти и
съобразно правилата на МСС 37 Провизии, условни пасиви и условни активи – § 86,
на оповестяване в приложението към финансовите отчети подлежат условните
задължения /чрез описание на техния характер и оценка на финансовия ефект/, то
на такова оповестяване би следвало да подлежи и потенциалното задължение за
връщане на получен задатък – виж чл. 13 от предварителен договор за
покупко-продажба на недвижим имот от 29.09.2008 год., с обект бензиностанция №7306,
каквото нито се твърди, нито се установява да е осъществено. Следва да се има
предвид също така, че условните пасиви не се признават като пасиви, защото не
отговарят на критерии за признаване на пасив. Те могат да се развият по
неочакван начин, поради което се оценяват продължително, за да се определи дали
се е появила вероятна необходимост от изходящ поток на ресурси.
В този смисъл и при приложение на неблагоприятните последици от правилата
за разпределение на доказателствената тежест следва да се приеме, че първото
поддържано от ответника възражение за недействителност на записа на заповед се
явява неоснователно.
По отношение на доводите на ответника, че Ц.И.Д.и ищецът са свързани лица
по смисъла на § 1 от ДР на ТЗ, въззивният съд счита, че същите не обосновават
недължимост на вземането по менителничния ефект, а са относими единствено към
евентуална отговорност на посоченото лице по чл. 240 вр. с 237 ТЗ. А дори и да
се приеме, че субектите са свързани, то сключените между тях сделки не са
недействителни на това основание съгласно разпоредбата на чл. 240б, ал. 3 ТЗ.
Във връзка с възражението, че липсва решение на органите на управление на
ответното дружество за издаването на записа на заповед, т.е., че са нарушени особените правила за сключване на сделки,
установени в чл. 236 ТЗ, трябва да се посочи, че наличието или липсата на
съгласие на колективните органи на управление на дружеството за сключване на
дадена сделка не влияе на нейната действителност. Този извод следва както от разпоредбата
на чл. 236, ал. 4 ТЗ, която урежда правното положение на сключените без
съгласие на колективния орган сделки, така и от разпоредбата на чл. 235, ал. 4 ТЗ, която урежда обема на представителната власт на изпълнителния директор в
отношенията с третите лица /виж и разясненията, дадени с т. 1 от Тълкувателно
решение № 3/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 3/2013 год., ОСГТК/.
В този смисъл и доколкото представеният
по делото запис на заповед съдържа всички установени в
разпоредбата на чл. 535 ТЗ задължителни реквизити, представляващи условие за
действителност на менителничното волеизявление – в него се съдържа наименованието “запис на
заповед”, както в заглавието, така и в съдържанието им; налице е безусловна
клауза за заплащане на определена парична сума – 22 374 лв.; падежът е уговорен на определен ден – 31.12.2011 год.,
каквото е изискването, визирано в нормата на чл. 537 вр. с чл. 486, ал. 1, т. 4 ТЗ; като място на издаване и плащане е определен гр.София /като е посочен и
конкретен адрес/, а като кредитор – ищецът по настоящото дело; вписана е датата на
издаване и върху него е положен подписа на издателя /представител на ответника/, настоящият съдебен състав приема, че същият е
породил валидно менителнично задължение. Ответникът е направил общо възражение за недължимост /отрекъл е
съществуването на каквото и да е каузално правоотношение между страните, т.е.,
както вече бе посочено по-горе, не е навел никакви лични възражения/ и не е
доказал, че е погасил претендираното вземане чрез плащане или друг предвиден в
закона способ, от което следва извода, че вземането съществува, а предвид
настъпилия падеж на записа на заповед – че същото е изискуемо и подлежи на
изпълнение. Следователно предявеният пряк менителничен иск,
при който и основанието и размера на претенцията се доказват със самия
менителничен ефект, се явява основателен и законосъобразно е бил уважен от първоинстанционния съд, ведно със законната лихва считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК до окончателното изплащане –
чл. 422, ал. 1 ГПК.
Задължението за заплащане на
вземането по процесния запис на заповед е такова с определен ден на изпълнение,
съгласно нормата на чл. 84, ал. 1 ЗЗД – падежът му е на 31.12.2011 год., от
която дата длъжникът изпада в забава, без да е необходимо отправянето на покана
от страна на кредитора. Следователно релевираната осъдителна претенция по чл.
86, ал. 1 ЗЗД е установена в своето основание, а нейният размер, съобразно
заключението по съдебно-счетоводната експертиза, възлиза на 4 195.96 лв.,
в който и подлежи на уважаване, както е приел и СРС.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение, а обжалваното с нея решение на СРС – потвърдено, като
правилно.
По отношение на разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищцата
действително направените разноски в първоначалното въззивно производство за възнаграждение
за един адвокат в размер на 2 160 лв. /с ДДС/, в повторното въззивно
производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 2 160 лв. /с
ДДС/, както и в касационното производство за държавна такса в размер на 562 лв.
и за възнаграждение за един адвокат в размер на 2 160 лв. /с ДДС/ - виж и
чл. 294, ал. 2 ГПК.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 27.04.2017 год., постановено по гр.дело №72797/2015 год. По описа на СРС, ГО, 53
с-в.
ОСЪЖДА „П.“ АД, ЕИК********,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „Д.“ ЕООД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените
разноски в първоначалното въззивно производство за възнаграждение за един
адвокат в размер на 2 160 лв. /с ДДС/, в повторното въззивно производство
за възнаграждение за един адвокат в размер на 2 160 лв. /с ДДС/, както и в
касационното производство за държавна такса в размер на 562 лв. и за
възнаграждение за един адвокат в размер на 2 160 лв. /с ДДС/.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на
чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/