Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София, 26.06.2019 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на дванадесети април през 2019
година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия АНЕТА ИЛЧЕВА
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 10907 по описа
за 2018 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 416375 от 28.05.2018 г., постановено по гр.д. № 68387/2015
г. на СРС, 71 състав, е отхвърлен предявения от С. Т.Т. срещу Е.М.С. иск с
правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на сумата от
4930 лв. - обезщетение вместо ползване за идеална част от л.а. ,Деу Тико“ с
per. № *******за периода от 09.12.2011 г. - 02.11.2015 г., ведно със
законната лихва върху тази главница, считано от датата на завеждане на
исковата молба до окончателното издължаване, като е осъден ищеца С.Т.Т. да
заплати на Е.М. 500 лв. разноски.
Решението е обжалвано с въззивна жалба от ищеца С.Т.Т.
чрез пълномощник адв.С.А., с искане за отмяната на решението и уважаване на иска,
с присъждане на всички разноски. Излагат се доводи за неправилност на решението
поради нарушение на процесуланите правила по обсъждане на събраните по делото
доказателства и за неправилно приложение на материалния закон. Първата група
оплаквания се отнасят до необсъждане в
цялост на събраните гласни доказателства за установяване на факта дали е била
налице уговорка по смисъла на чл. 32 ЗС относно ползването на процесния лек
автомобил между бившите съпрузи, и тяхната достоверност и евевнтуална
занитересованост. Втората група оплаквания са за неправилно приложение на
чл.32, ал.2 от ЗС и противоречие с Тълкувателно
решение № 7 от 02.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012 Г., ОСГК на ВКС по приложението на чл. 31, ал. 2 ЗС относно
приетото от първоинстанционния съд, че е било необходимо ищецът да отправи ново
искане до ответницата за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС, след
като другото МПС, за което е било сключено споразумение за разпределяне на
ползването, е било предадено за скрап.
Въззиваемата страна – ответник Е.М.С. чрез пълномощник
адв.Е.Т., оспорва жалба с писмен отговор, като възразява, че наличието на
уговорка между страните по чл.32, ал.1 от ЗС за разпределяне ползването на
придобитите по време на брака МПС е установена с влязло в сила решение по
гр.д.№29952/2012 г. на СРС, в сила от 07.10.2015 г., като същия иск, но за предходен
времеви период, е бил отхвърлен поради това, поради което със силбана пресъдено
нещо е било установено, че ответницата не дължи обезщетение за ползването, тъй
като има уговорка по чл.32, ал.1 от ЗС именно ответницата да ползва процесното
МПС. Излага и възражения, че събраните по делото гласни доказателства подкрепят
същестуването на така уговорка, както и че ищецът няма никакъв принос за
придобиването на процесното МПС. Моли жалбата да не се уважава, прави и искане
за присъждане на разноските за тази инстанция.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция,
като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по
предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение е валидно, е и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и
съдът се е произнесъл съобразно предявената с исковата молба претенция.
Ищецът С.Т.Т. твърди,
че с ответницата Е.М.С. са бивши съпрузи, като по време на брака си са придобили
л.а. „Деу Тико“ с per. № *******. Твърди, че след прекратяване на брака е
прекратена съпружеската общност върху това МПС и същата е станала обикновена
при равни квоти, и поради факта, че само ответницата ползвала това МПС,
отправил към нея на 08.04.2009 г. нотариална покана тя да му заплаща обезщетение
вместо ползване за собствените на ищеца идеални части от МПС, което не било
сторено, а оплзавенто продължавало само от ответницата. Моли съда да осъдена
ответницата да му заплати сумата от 4930 лв. - обезщетение вместо ползване за 1/
2 идеална част от л.а. ,Деу Тико“ с per.
№ *******за периода от 09.12.2011 г. - 02.11.2015 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба до
окончателното издължаване.
Ответницата Е.М.С. оспорва изцяло предявения иск по основание
и размер, тъй като процесния автомобил, макар и формално придобит по
време на брака, е бил закупен на лизинг с договор от 04.08.1998 г., като всички
лизингови вноски са изплатени от Д.Д.- работодател на ответницата, и с негово съгласие тя е
придобила собствеността върху МПС-то.Възразява още, че между страните съществувала договорка след прекратяването на брака ищеца да
ползва другия придобит по време на брака л.а. „Тойота
Корола“ с per. № *******, а процесния лек автомобил ,Деу Тико“ с per. № *******да се
ползва от ответницата, като за същото искане, като настоящето, но за предходен период, имало
влязло в сила решение на съда по гр.д.№ 29952/2012 г., с което предният иск бил
отхвърлен защото същесктувавла такава уговорка по чл.32, ал.1 от ЗС. По
отнощение на размера на предявените искове възразява, че ищецът определя същия прекомерно и необосновано.
При произнасянето си по
правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и приложимите материално правните норми,
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Между страните не е
спорно, и се установява и от събраните писмени доказателства, че са бивши
съпрузи, като по време на брака им, са придобили две МПС-процесното, и „Тойота-Корола“ с per. №
*******, както и че с нотариална покана с per. № 306, том 1, № 24 от 02.04.2009 г. на нотариус Х.В., с район на
действие PC София с per. №
628 на НК, връчена на ответницата на 07.04.2009 г., ищецът е
поканил бившата си съпруга да заплаща обезщетение, съответно на притежаваните
от него идеални части за ползата, от която е лишен, поради личното ползване на
съсобственото МПС от страна на ответницата в размер на 300 лв. месечно
С влязло в сила на
07.10.2015 г. решение по гр.д. №29952/2012 г. на СРС, е бил отхвърлен същия
иск, но за предходен период- 08.04.2009 г.-08.12.2011 г. по съображения, че между
страните е имало уговорка по смисъла на чл.32, ал.1 от ЗС за разпределяне
ползването на тези две МПС след развода, а именно, че л.а. ,Деу Тико“ с per. №
*******да се ползва от ответницата, а другия л.а. - от ищеца.
Първоинстанционният
съд е отхвърлил иска, като след преценка на събраните по делото писмени и
гласни доказателства, е приел, че между страните по делото е била налице уговорка по смисъла на чл. 32
ЗС, относно ползването на процесния лек автомобил съгласно кредитираните в тази насока показания на
свидетелката Т.Т.- дъщеря на
страните, и на св. Р.С.- майка на ответницата, и на св. Й.Т.-свидетел, доведен от ищеца. Съобразил е, че ищецът не е
оспорил своевременно възражението на ответницата с отговора на исковата молба
за наличието на такова споразумение, счел е за правно ирелевантно предаването
на л.а. „Тойота Корола“ на скрап на12.02.2010 г. , защото за това ответницата не била уведомена преди настоящето дело и до
нея не била изпратена нова покана за плащане обезщетение за процентото МПС поради отпадане занапред на уговорката по
чл.32, ал.1 от ЗС след невъзможността
другото МПС да с еползва по предназначение.
Въззивният съд
споделя решаващия извод за неоснователност на иска, макар и по различни правни
съображения от тези в първоинстанциноното решение.
Въпросът за обвързващото
действие на решението по гр.д.№ 29952/2012 г. на СРС е въведен в предмета на въззивното
производство с отговора на ответницата по въззивната жалба, същото възражение е
своевременно направено и с отговора й на исковата молба. Влязлото в сила на
07.10.2015 г. решение гр.д.№29952/2012 г. на
СРС се ползва със сила на пресъдено нещо между страните, които са същите, и задължава настоящата
инстанция да приеме, съгласно чл.298 от ГПК, че между страните е била сключена преди 08.04.2009 г. уговорка
по смисъла на чл.32, ал.1 от ЗС , според която и след развода на страните ползването
на л.а. марка Деу Тико да е от жената, а на другия л.а. марка Тойота да е от
мъжа, поради което е ибл отхвърлен иска на С.Т. срещу Е. С.за заплащане на
обезщетение за лишаването му от ползване на л.а. Деу Тико за предходен на настоящия период а именно 08.04.2009
-08.12.2011 г. По двете дела следователно могат да се считат, че е предявен иск
за част от вземането, като основанието на иска- факта, от който произтича
претендираното от ищеца вземане, са същите- съсобственост и покана, като се
различават само по изминалия период от време на твърдяното ползване. Или сходно
е на предявяване на частичен иск.
Както е посочено в т.2 от ТР № 3/22.04.2019
г. и в т. 9 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, при отхвърляне на частичния иск като неоснователен
ищецът не би могъл успешно да предяви иск за останалата непредявена част от
вземането, тъй като с влязлото в сила решение, с което се отхвърля частичният
иск, се отрича цялото спорно право. Следователно силата на пресъдено нещо/СПН/ обхваща цялото вземане, т.е. това решение
се ползва със СПН и по отношение на непредявената част от вземането,
включително и относно правопораждащите факти. Силата на пресъдено нещо на
отхвърлителния диспозитив по частичния иск разпростира действието си и за
непредявената част, защото от гледна точка на материалното право
несъществуването на част от цялото вземане поради неосъществяване на
правнорелевантните за възникване на твърдяното субективно материално право
факти е равнозначна на несъществуване и на разликата до неговия пълен обем
според твърденията на ищеца.
Ето защо по тези съображения
въззивният съд намира, че предявеният иск е неоснователен, като не следва да се
обсъждат събраните доказателства за наличие на горепосоченото споразумение
между страните от 08.04.2009 г. което е установено с влязло в сила решение, нито
тези за състоянието на другото МПС, предмет на това споразумение, доколкото
доводът за неговото бракуване също е счетен за преклудиран с решението по гр.д.№ 29952/2012 г. на СРС. Няма данни това споразумение между страните от
08.04.2009 г., съществуването на което е установено със СПН, и което да е
известно на страните, да е било прекратено или изменено до приключване на
устните прения пред въззивния съд, а и такива доводи от страна на ищеца не са
въведени в предмета на делото в преклузивния срок по чл.146 от ГПК. Искът се
явява неоснователен и подлежи на отхвърляне.
Поради съвпадане изводите на
двете съдебни инстанции следва да се потвърди решението на СРС.
По
разноските за въззивната инстанция :
Поради неуважаване на
жалбата, направените от жалбоподателя разноски остават в негова тежест. Въззиваемата
страна-ответник има право на възстановяване на направените разноски 435 лв. за
адв.възнаграждение, платени в брой съгласно удостовереното с договора за правна
защита пред въззивния съд, и при липсата на възражение от насрещната страна по
чл.78, ал.5 от ГПК.
оден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 416375 от 28.05.2018 г., постановено по гр.д. № 68387/2015
г. на СРС, 71 състав.
ОСЪЖДА
С.Т.Т. с ЕГН
**********,***, да
заплати на Е.М.С. с ЕГН ********** от гр.София, съдебен адрес *** : чрез адв.Е. адв. Т.,***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 435 лв. разноски за въззвината инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.3, т.1, предл.първо от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.