РЕШЕНИЕ
№ 142
гр. ХАСКОВО, 09.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, I-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:МИЛЕНА Д. ДЕЧЕВА
Членове:ЖУЛИЕТА КР. СЕРАФИМОВА-
ДИМИТРОВА
КАПКА Ж. ВРАЖИЛОВА
при участието на секретаря П.Д. Д.-Ш.
като разгледа докладваното от МИЛЕНА Д. ДЕЧЕВА Въззивно гражданско
дело № 20225600500127 по описа за 2022 година
Производството е въззивно и е по реда на чл. 258 и сл.от ГПК.
С Решение № 260013 от 20.01.2022 г., постановено по гр.д. № 116 по описа на
съда за 2021 г., Районен съд – Хасково е приел за установено, на основание чл. 422, ал. 1 от
ГПК, вр. чл. 342, ал. 2 от ТЗ, чл. 345, ал. 1 от ТЗ, вр. чл. 232, ал. 2 и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, по
отношение на Н. И.Н., с ЕГН **********, от гр. ***, че дължи на „Мого България“ ООД, с
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Г.М. Димитров“ №
16-А, по сключения между тях договор № ***г. за финансов лизинг със задължително
придобиване на собствеността върху лизинговия актив, следните суми, а именно: 738,55
лева – незаплатена главница по лизингови вноски, включена в анюитетните вноски с падеж
от 25.05.2019 г. до 25.07.2019 г.; 31,03 лева – незаплатена възнаградителна лихва по
лизингови вноски, включена в анюитетните вноски с падеж от 25.05.2019 г. до 25.07.2019 г.;
11,10 лева - неустойка за забавени плащания за периода от 25.05.2019 г. до 25.07.2019 г.;
157,61 лева - разходи за заплатени данъчни задължения по чл. 52 ЗМДТ за 2019 г.; 132,14
лева - разходи за заплатени застрахователни премии по задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“; ведно със законната лихва върху тях, с изключение на тези за
възнаградителна лихва и за неустойка за забава, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 1380/2020 г. по описа на
Районен съд – Хасково – 16.07.2020 г. до окончателното им изплащане, като исковете за
установяване съществуването на неустойка за забавени плащания в останалата част – за
1
разликата до пълния предявен размер от 34,48 лева, и иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79,
ал. 1, предл. 2 от ЗЗД за установяване съществуването на вземане за сумата от 660 лева -
разходи за възстановяване на лизинговия актив, отхвърлил. На основание чл. 78, ал. 1 от
ГПК, съдът е осъдил ответника Н. И. Н. да заплати на „Мого България“ ООД сумата в
размер на 750,60 лева, от която 709,18 лева, представляваща направени разноски по
настоящото дело и 41,42 лева, представляваща направени разноски по ч. гр. д. № 1380/2020
г. по описа на Районен съд - Хасково, за която е издадена Заповед № 260006/14.08.2020 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, съразмерно на уважената част от
исковете.
Недоволен от така постановеното решение е останал въззивникът Н. И. Н., който
чрез назначения особен представител – адв. Д.Ф, го обжалва в законоустановения срок с
доводи за неговите неправилност и незаконосъобразност. На първо място се поддържа, че
предявеният иск бил недопустим, с оглед на непълното и неточното представяне на фактите
и обстоятелствата в исковата претенция. В този смисъл се поддържа, че делото било
образувано по нередовна искова молба, от която не се установява наличието на правен
интерес от завеждането на делото свързано с допустимостта на исковата претенция. На
следващо място, изложени са подробни съображения за неоснователността на иска, като е
направен анализ на сключеният между страните договор за финансов лизинг, въз основа на
който е била издадена заповед за изпълнение. Поддържа се, че по делото липсвали
доказателства за надлежно уведомяване от страна на лизингодателя за дължимите от
лизингополучателя вноски, поради което не се установявало основателността на исковата
претенция. Прави се искане въззивната инстанция да отмени обжалваното решение на
Районен съд – Хасково и вместо него да постанови ново по съществото на спора, с което да
се отхвърли изцяло предявената искова претенция. Претендира се и присъждането на
възнаграждение за особен представител и разноски по делото.
В срока по чл. 263 от ГПК е депозиран писмен отговор от въззиваемата страна
„Амиго Финанс“ ЕООД /с предишно наименование „Мого България“ ООД/, чрез
упълномощения юрк. Н.а, с който оспорва жалбата и излага съображения за нейната
неоснователност. Прави искане въззивната инстанция да потвърди атакуваното решение
като правилно и обосновано. Претендира присъждането на разноски.
Пред въззивната инстанция страните нямат доказателствени искания и нови
доказателства не са събирани.
Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 259, ал.1 ГПК, от
надлежна страна в процеса и срещу подлежащо на обжалване съдебно решение, поради
което същата е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
съвкупност и разгледа изложените от страните съображения, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Районен съд – Хасково е сезиран по подадена от ищеца искова молба с доводи за
сключен на 04.05.2018 г. с ответника Договор за финансов лизинг със задължително
2
придобиване на собствеността № ***, по силата на който „Амиго Финанс“ ЕООД /с
предишно наименование „Мого България“ ООД/ като лизингодател придобил собствеността
върху посочения от лизингополучателя Н. И.Н. лек автомобил марка и модел „Citroen С8“,
идентификационен номер на рама***, peг. № *** и му предоставил ползването, за което бил
съставен приемо-предавателен протокол от същата дата. Ответникът бил заплатил авансова
вноска и първоначални разходи по лизинга в размер на 3 825 лева, като поел задължение за
заплащане на месечни вноски, както и да използва вещта лично, по предназначение и с
грижата на добър стопанин. Договорът бил със срок от 15 месеца, с дата на изтичане на
25.07.2019 г., с договорен фиксиран лихвен процент в размер на 39,60 % и месечни
анюитетни вноски в размер на 327,40 лева, съгласно уговорения погасителен план към
договора. Сочи, че ответникът бил престанал да изпълнява задължението да погасява
месечните си анюитетни вноски, като последното му плащане било на 19.04.2019 г. Предвид
неговото неизпълнение, след изтичането на срока на договора лизинговият автомобил на
27.07.2019 г. е бил върнат във владение на ищеца, тъй като не били налице предпоставките
за придобиване на собствеността му от лизингополучателя. На основание чл. 345 ТЗ, във вр.
с чл. 8.1 от приложимите към Договора Общи условия /ОУ/ за периода, през който
лизинговият актив бил ползван от лизингополучателя, същият дължал заплащането на
договорените месечни вноски по погасителен план от тринадесета (с падеж 25.05.2019 г.) до
петнадесета (с падеж 25.07.2019 г.) вноски в общ размер от 769,58 лева, от които главница в
размер на 738,55 лева и възнаградителна лихва в размер на 31,03 лева. Съобразно чл. 15.1 от
приложимите ОУ към договора и предвид допуснатата забава в плащанията на
четиринадесета до осемнадесета вноска, на ответника била начислена и неустойка в размер
на 34,48 лева към 27.07.19 г., както следва: за забава в плащането вноска № 13 по
погасителен план с падеж 25.05.2019 г. - 6,57 лева; за забава в плащането на вноска № 14 по
погасителен план с падеж 25.06.2019 г. - 14,99 лева; за забава в плащането на вноска № 15
по погасителен план с падеж 25.07.2019 г. - 12,92 лева. Също така се сочи, че на основание
съответните клаузи от ОУ към договора, ответникът дължал възстановяване на
лизингодателя и направените разходи за заплащане на данъци на основание чл. 52 – чл. 61
от Закона за местните данъци и такси, които били в размер на 157,61 лева за 2019 г.,
направените разходи за заплащане на застрахователна премия - незаплатен остатък от вноска
№ 1 по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ - по
полица *** на „Лев Инс“ АД и направени разходи за възстановяване на владението на
лизинговия актив. За последното били ползвани услугите на третото лице „Ем Би Кей Груп“
ЕООД, съгласно сключен на 06.07.2017 г. между него и ищеца договор, по който дължимото
възнаграждение възлизало на 660 лева с ДДС за издирване и изземване на автомобили до 3,5
тона извън рамките на гр. ***, за което била издадена фактура за платено комисионно
възнаграждение и допълнителни разходи по изпълнение на поръчката. Поради липса на
плащане от страна на ответника, „Мого България“ ООД подал срещу него заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, по което било образувано ч. гр. д. №
1380/2020 г. по описа на Районен съд – Хасково. По същото била издадена заповед за
изпълнение, връчена на ответника по реда на чл. 47 ГПК. Направил е искане да бъде
3
постановено решение, с което да се признае за установено по отношение на ответника, че
дължи ищеца сумите, дължими по Договор за финансов лизинг № ***, както следва: 738,55
лева - незаплатена главница по лизингови вноски, включена в анюитетните вноски с падеж
от 25.05.2019 г. до 25.07.2019 г.; 31,03 лева - незаплатена лихва по лизингови вноски,
включена в анюитетните вноски с падеж от 25.05.2019 г. до 25.07.2019 г.; 34,48 лева -
неустойка за забавени плащания за периода от 25.05.2019 г. до 25.07.2019 г.; 157,61 лева -
разходи за заплатени данъчни задължения; 132,14 лева - разходи за заплатени
застрахователни премии; 660,00 лева - разходи за възстановяване на лизинговия актив; ведно
със законната лихва, считано от 16.07.2020 г. до окончателното им изплащане. Претендирал
и направените в заповедното и първоинстанционното производство разноски.
С отговора на исковата молба ответникът, чрез назначеният му особен
представител, оспорил исковете като недопустими и неоснователни.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
В тази връзка неоснователни са доводите за недопустимост на иска, изложени в
жалбата. Исковата молба е редовна и в същата са изложени в достатъчна конкретика
фактите и обстоятелствата, на които ищецът основава претенциите си.
На основание чл. 269 от ГПК, относно правилността на решението въззивната
инстанция ще се произнесе по спорния предмет единствено в очертаните от въззивната
жалба рамки.
Първоинстанционният съд е обсъдил обстойно посочените от страните
допустими и относими доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, поради което
постановил своя съдебен акт при напълно изяснена фактическа обстановка. Въззивният съд
не намери основания за корекция на направения от първоинстанционния съд анализ на
ангажираните от страните доказателства, поради което и изведената от районния съд
фактология няма да бъде преповтаряна.
Настоящият състав на въззивния съд споделя не само фактическите констатации,
направени от първата инстанция, но и окончателните правни изводи за разрешаването на
спора, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на обжалваното
решение на Районен съд – Хасково,като за пълнота на изложението следва да се посочи и
следното:
Безспорно установено от приетия по делото Договор №***г. за финансов лизинг
със задължително придобиване на собствеността върху лизингов актив, е че страните по
делото са били обвързани от валидно облигационно правоотношение, обективирано в
договора за финансов лизинг и общите условия към договори за финансов лизинг,
сключвани от „Мого България“ ЕООД с физически лица – потребители. По силата на този
договор, ищецът-лизингодател се е задължил да предаде лизинговия актив на ответника-
лизингополучател, за което съгласно договора е подписан приемно-предавателен протокол,
приет по делото като писмено доказателство, със срок на договора 15 месеца, като
последната вноска е с падеж 25.07.2019 г., а лизингополучателят се е задължил да заплаща
4
лизинговите вноски и останалите плащания, посочени в договора.
Безспорно е още, че кредиторът-заявител е упражнил правото си като подал
Заявление вх. № 10950/17.07.2020 г. за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК,
по което е образувано ч.гр.дело № 1380/2020 г. по описа на РС – Хасково, по което дело е
издадена процесната Заповед № 260006/14.08.2020 г. за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл. 410 от ГПК, с която е разпоредено длъжникът Н. И. Н. да
заплати на кредитора-заявител претендираните в заявлението суми, а именно 738,55 лева –
главница по лизингови вноски, включена в анюитетните вноски с падеж от 25.05.2019 г. до
25.07.2019 г. по договор за финансов лизинг №*** г.; 31,03 лева –възнаградителна лихва по
лизингови вноски, включена в анюитетните вноски с падеж от 25.05.2019 г. до 25.07.2019 г.;
34,48 лева – лихва за забава на плащане на лизингови вноски за периода от 25.05.2019 г. до
25.07.2019 г.; 157,61 лева - разходи за заплатени данъчни задължения по чл. 52 ЗМДТ за
2019 г., на основание чл.8.6 от приложимите към договора ОУ; 132,14 лева - разходи за
заплатени застрахователни премии по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“,
на основание чл. 8.6 т приложимите ОУ; 660 лв. – разходи за възстановяване на лизинговия
актив, на основание чл. 14.4 от приложимите ОУ, ведно със законната лихва върху тях.
Издадената заповед за изпълнение била връчена на длъжника по реда на чл. 47,
ал. 5 от ГПК, поради което и на заявителя били дадени указания по чл. 415, ал. 1 от ГПК.
За пълното и всестранно изясняване на делото от фактическа, районния съд
назначил съдебно-счетоводна експертиза. Съгласно заключението на вещото лице, което
настоящият състав намира за компетентно и безпристрастно, начислената и неплатена
главница по процесния договор възлиза на 738,55 лв., начислената и неплатена
възнаградителна лихва възлиза в размер на 31,03 лв. и неустойка за забава в размер на 11,10
лв. От заключението се установява още, че лизингодателят е заплатил задължение за
автомобила, предмет на договора в размер на 157,61 лв., както и платени застрахователни
премии в размер на 132,14 лв.
Исковото производство по чл. 422 от ГПК се явява продължение на заповедното
производство за установяване съществуването на спорните вземания по заповедта. В тежест
на заявителя-ищец е да установи съществуването на вземането си спрямо длъжника.
Предметът на спора, решаван по реда на чл. 422 от ГПК се определя от правните твърдения
на кредитора-заявител в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение
вземане, за което е била издадена заповед за изпълнение. Районният съд е сезиран с редовна
искова молба от кредитора-заявителя в преклузивния едномесечен срок по чл. 415, ал. 1 от
ГПК, поради което е допустим. Налице е и идентитет между вземането, предмет на исковото
производство и посоченото в заявлението вземане. Предявените от ищеца обективно
кумулативно съединени искове са с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 342, ал. 2
ТЗ, чл. 345, ал. 1 ТЗ, вр. с чл. 232, ал. 2 ЗЗД, чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД и
касаят процесния договор за финансов лизинг.
Спорният момент във въззивното производство, очертан в рамките на
изложените във въззивната жалба съображения, се свежда до това дали лизингодателят е
5
изпълнил задължението си да предаде лизинговия актив на лизингополучател, съответно
налице ли е неизпълнение от страна на лизингополучателя да заплати лизинговите вноски и
както и останалите дължими по договора плащания за данъчни задължения и
застрахователна премия и дължи ли неустойка като неизправна страна по процесния
договор.
Доказателствата по делото са безспорни, че ищецът-лизингодател е изправна
страна по договора, като е изпълнил задължението да предаде лизинговия актив /процесния
автомобил/ на лизингополучателя, за което и двете страни по договора за удостоверили с
приемо-предавателния протокол, приложение № 2 към договора за финансов лизинг.
Същевременно, ответникът не ангажира доказателства по делото, от които да се установи, че
е изпълнил задълженията си да заплати процесните претендирани от ищеца лизинговите
вноски и останалите дължими от него плащания, уговорени между страните в договора.
От ангажираните по делото доказателства е видно, че към момента на подаване
на заявление – 16.07.2020 г., договорът между страните е бил прекратен поради изтичане на
уговорения в него срок, съответно и неизплатените лизинговите вноски по договора са били
към онзи момент с настъпил падеж и на последната дължима вноска – 25.07.2019 г.
Безспорно е още, на база заключението на вещото лице, че ответникът не е
изпълнявал надлежно задълженията си по заплащане на лизингови вноски в посочените в
заключението на вещото лице размери от 738,55 лв., съответно дължимата възнаградителна
лихва в размер на 31,03 лв. Като неизправна страна по договора, съгласно чл. 15.1. от ОУ
към договора, ответникът дължи неустойка за забава в размер от 11,10 лв.
Както правилно е отбелязал и районният съд, ответникът-лизингополучател
дължи заплатени задължения по чл. 52 от ЗМДТ за 2019 г. в размер на 157,61 лв. и разходи
за застрахователни премии в размер на 132,14 лв. На основание чл. 8.6., 8.7.4. и 8.7.5. от ОУ
към договора, лизингополучателят дължи данъци и/или такси и разноски във връзка със
застраховането на лизинговия актив, които са били направени от лизингодателя. Както по-
нататък е отбелязал районният съд, на основание чл. 345, ал. 2 от ТЗ, разноските по
поддържане на вещта са за сметка на лизингополучателя и същите се дължат от последния.
Посочените суми от 157,61 лв. и 132,14 лв. – заплатени от ищеца, се дължат от ответника.
По отношение на сумата в размер на 660 лв., представляващи разходи за
възстановяване на лизинговия актив, настоящият състав споделя крайните изводи на
първоинстанционния съд за недължимост на сумата от ответника. Процесният договор е бил
прекратен на 25.07.2019 г. поради изтичането на предвидения в него срок и настъпването на
падежа на последната лизингова вноска, а на 27.07.2019 г. лизинговият актив е бил върнат
във владение на лизингодателя. Т.е., бил е спазен 2-дневият срок по чл. 14.1. от ОУ към
договора, в който поради прекратяване на договора лизингополучателят е длъжен на
лизингодателя, тъй като по делото липсват доказателства договорът между страните да е бил
прекратен в по-ранен момент и на друго основание, извън изтичането на предвидения в него
срок. Следователно, не е била налице необходимост ищецът да извърши посочените разходи
от 660 лв. Както е отбелязал районният съд, при изготвяне на заключението си вещото лице
6
е обсъждало документи, представени му от ищеца, т.е. такива които не са били приети по
делото в настоящото производство по предвидения процесуален ред като писмени
доказателства. Поради това настоящият състав на съда също не кредитира заключението на
вещото лице в частта му, основана на непредставените по делото документи. Т.е., не може
да се приеме, че по делото ищецът е установил при условията на главно и пълно доказване
твърдението си за направени разходи за възстановяване на владението му върху лизинговия
актив, което да обуславя и неоснователност на исковата претенция в тази ѝ част.
Поради изложените съображения, районният съд е постановил правилен и
законосъобразен съдебен акт, който следва да се потвърди в цялост.
По въпроса за разпределяне на отговорността за направени разноски, съдът, на
основание чл. 78 от ГПК, се произнася съобразно изхода на делото. Предвид изхода на
делото и поради неоснователността на жалбата, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, в тежест
на жалбоподателя следва да се възложат сторените от въззиваемата страна разноски за
въззивното производство. Съгласно представения от нея списък на разноските по чл. 80 от
ГПК, се претендират такива в размер на 300 лв., представляващи юрисконсултско
възнаграждение, както и 300 лв. – депозит за особен представител. В настоящия случай
относно размера юрисконсулстското възнаграждение приложение намират разпоредбата на
78, ал. 8 от ГПК, която препраща към чл. 37 от Закона за правната помощ и Наредбата за
заплащането на правната помощ, приета с Постановление № 4 на МС от 06.01.2006 г.
Съгласно чл. 25 от наредбата, възнаграждението за представителство по гражданско дело с
определен материален интерес възлиза от 100 лв. до 300 лв. Предвид изхода на спора,
цената на иска, обстоятелствата, че спорът не се отличава нито с фактическа, нито с правна
сложност, въззивното производство е приключило в едно съдебно заседание, без да се
събират нови доказателства и без въззваемата страна да е изпратила свой представител, на
„Амиго Финанс“ ЕООД /с предишно наименование „Мого България“ ООД/следва да се
определи юрисконсултско възнаграждение в минимален размер от 100 лв. за развилото се
пред Окръжен съд – Хасково въззивно производство.
На основание чл. 280, ал. 3, т.1 от ГПК въззивното решение не подлежи на
касационно обжалване.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260013 от 20.01.2022 г., постановено от Районен
съд – Хасково по гр.д. № 116 по описа на съда за 2021 г.
ОСЪЖДА Н. И. Н., с ЕГН **********, от гр. *** да заплати на „Амиго
Финанс“ ЕООД /с предишно наименование „Мого България“ ООД/, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Г.М. Димитров“ № 16-А направените пред
настоящата инстанция разноски в размер на 100 лв. –юристконсултско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
7
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8