№ 15838
гр. София, 19.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 148 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:СТОЙЧО Т. ПОПОВ
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ИЛ. ПАВЛОВА
като разгледа докладваното от СТОЙЧО Т. ПОПОВ Гражданско дело №
20211110155073 по описа за 2021 година
Съдът е сезиран с предявения от „фирма“ ЕООД срещу М. М. Х.
положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 535
от ТЗ да се признае за установено, че ответникът дължи на ищеца следните
суми, произтичащи от Запис на заповед, издаден за сумата от общо 1793,00 лв.
на 28.12.2018 г. от ответника в полза на ищеца с падеж 28.01.2019 г.: сумата от
1239,00 лв. – главница, ведно със законната лихва върху главницата от датата
на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК в съда – 11.06.2019 г., за които
суми е била издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по чл. 417 от
ГПК по ЧГД № 33464/2019 г. по описа на СРС, III ГО, 148 гр. с.
Ищецът обосновава правния си интерес от завеждане на иска със
следните фактически твърдения. На 28.12.2018 г. ответникът сключил договор
за заем № 7000000015520М/28.12.2018 г. с ищеца, съгласно който ответникът
получил наведнъж и в брой сумата от 900,00 лв., при условията на същия този
договор и Общите условия към него. Посоченият договор представлявал и
разписка за реалното получаване на заемната сума. Съгласно условията и
сроковете по договора за заем ответникът се задължил да заплати на ищеца
сума в размер на 1793,00 лв., представляващи главница по Договора за заем в
размер на 900,00 лв. и договорена възнаградителна лихва за периода от
20.01.2019 г. до 20.11.2019 г., в размер на 194,94 лв., която следва да бъде
1
заплатена според погасителния план на равни месечни вноски всяка в размер
на 99,54 лв. На 28.12.2018 г. ответникът сключил договор за имуществено
проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг. Съгласно
условията и сроковете по същия договор ответникът се задължил да заплати
на ищеца сума в размер на 698,06 лв., която следва да бъде заплатена според
погасителния план на равни месечни вноски всяка в размер на 63,46 лв.
Съгласно чл. 4, ал. 6 от Договора за имуществено проучване и изготвяне на
удостоверение за кредитен рейтинг между страните е уговорено, че в случай,
че изпълнителят сключи с възложителя отделно облигационно
правоотношение, а именно договор за заем, изпълнителят може да означи
размера на задълженията на възложителя по този договор, като ги прибави
към общата дължима по договора за заем сума, включително в дължимите
отделни вноски, което има за цел само и единствено да улесни ответника при
погасяване на своето задължение по двата договора. Съгласно погасителният
план по договора за заем и договора за имуществено проучване и изготвяне на
удостоверение за кредитен рейтинг ответникът започнал изпълнение на
своето задължение, като на 03.09.2020 г. погасил сума в размер на 554,00 лв.
по двата договора. Общо дължимата месечна вноска по двата договора била в
размер на 163,00 лв. Съгласно същия погасителен план падежната дата за
внасяне на последната месечна вноска е 20.11.2019 г. С оглед на общия размер
на задължението по двата договора – 1793,00 лв. и с оглед на извършените до
този момент плащания, остатъкът от задължението на ответника е в размер на
1239,00 лв. На 11.11.2019 г. било образувано изпълнително дело № 2716/2019
г. по описа на ЧСИ М.П. от ищеца срещу ответника за сума в размер на
1239,00 лв. Вследствие от наложните запори по изпълнителното дело е
започнало да постъпват суми като на дата 11.08.2021 г. задължението на
ответника било изцяло погасено, а ищецът нямал повече никакви финансови
претенции към ответника. На 11.08.2021 г. е постановено Разпореждане с изх.
№ 48912/11.08.2021 г. на ЧСИ М.П., с което делото е приключено, а
задължението на ответника било изцяло погасено.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника, с който се изразява становище за допустимост, но неоснователност
на исковата молба, като исковата претенция се оспорва както по основание,
така и по размер. Моли съдът да отдели като безспорно и ненуждаещо се от
доказване, че записът на заповед обезпечава каузално правоотношение. Счита,
2
че записът на заповед е нищожен, доколкото липсват задължителни реквизити
по чл. 535 от ТЗ, а именно за място на издаване не е посочен точен адрес, а
само населеното място. Твърди, че каузалното правоотношение, във връзка с
което е издаден менителничния ефект, е нищожно, както това по договора за
потребителски кредит, така и това по договора за имуществено проучване, по
съображения подробно изложени в отговора, евентуално твърди нищожност
на отделни клаузи на договора за потребителски кредит. Прави възражение за
изтекла погасителна давност. Твърди се неоснователност на исковата
претенция и поради факта, че ответникът е заплатил чистата стойност на
заема. Ето защо моли исковата претенция да бъде отхвърлена като
неоснователна.
Софийски районен съд, след като взе предвид становищата на
страните и ангажираните по делото доказателства, преценени поотделно
и в тяхната съвкупност, намери за установено следното от фактическа
страна:
Въз основа на заявление от 11.06.2019 г. от „фирма“ ЕООД е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК и
изпълнителен лист по ЧГД № 33464 по описа за 2019 г. на СРС, III ГО, 148 гр.
с. срещу длъжника М. М. Х. за следните суми: сумата от 1793 лв.,
представляваща задължение по запис на заповед, издаден на 28.12.2018 г., с
падеж на 28.01.2019 г., както и сторените разноски по делото, а именно: 35,86
лв. държавна такса и 600,00 лв. възнаграждение на адвокат.
Въз основа на издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист е
образувано изп. дело № 2019*****0402716 по описа на ЧСИ М.П., рег. №
***** при КЧСИ, с район на действие СГС.
Заповедта е връчена на длъжника/ ответника на 19.11.2019 г., като в
едномесечния срок по чл. 414, ал. 2 от ГПК на 02.12.2019 г. същият е подал
възражение срещу нея. На ищеца са дадени указания, че в едномесечен срок от
съобщението може да предяви иск за вземането си. В дадения едномесечен
срок на 21.06.2022 г. ищецът е предявил иск за следните вземания сумата от
10170,89 лв., представляваща главница по Договор за потребителски кредит №
**********/27.04.2020 г., ведно със законната лихва от 28.04.2021 г.; и сумата
от 2611,45 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от
05.09.2020 г. до 18.03.2021 г.
3
С Разпореждане от 13.08.2021 г. по ЧГД № 33464 по описа за 2019 г. на
СРС, III ГО, 148 гр. с., връчено на 26.08.2021 г. на заявителя са дадени
указания, че в едномесечен срок от получаване на съобщението може да
предяви иск за вземането си. В срока по чл. 415 от ГПК – на 24.09.2021 г.
ищецът е предявил установителен иск за следните вземания: сумата от
1239,00 лв. – главница, ведно със законната лихва върху главницата от датата
на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК в съда – 11.06.2019 г.
С Определение № 20077555/01.02.2023 г. по ЧГД № 33464 по описа за
2019 г. на СРС, III ГО, 148 гр. с. СРС е обезсили издадената на 02.10.2019 г.
Заповед за незабавно изпълнение, както и издадения изпълнителния лист по
отношение на главницата за разликата над 1239,00 лв. до пълния включен в
заповедта размер от 1793,00 лв., както и по отношение на държавната такса
над 24,78 лв. и възнаграждението на адвокат над 414,61 лв. С посоченото
определение е констатирана отпадналата изпълнителна сила на произнасянето
по разноските в останалата част и спирането на допуснатото незабавно
изпълнение за останалата част от главницата. Заявителят е осъден да заплати
на адв. К.Б. на основание чл. 78 ГПК сумата 61,80 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение съразмерно с обезсилената част от заповедта.
С Определение № 6001/15.05.2023 г. по ВЧГД № 3596 по описа за 2023 г.
на СГС, III-Б въззивен състав, влязло в сила на 15.05.2023 г., Определение №
20077555/01.02.2023 г. по ЧГД № 33464 по описа за 2019 г. на СРС, III ГО, 148
гр. с. е отменено в частта, в която СРС, III ГО, 148 състав е обезсилил
издадената по настоящото дело на 02.10.2019 г. Заповед за незабавно
изпълнение, както и издадения изпълнителния лист по отношение на
държавната такса над 24,78 лв. и възнаграждение за адвокат над 414,61 лв.,
както и в частта, в която е осъдил „фирма“ ЕООД, ЕИК (ЕИК) да заплати на
адвокат К.Б. на основание чл.78 ГПК сумата от 61,80 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение съразмерно с обезсилената част от заповедта.
Представен е запис на заповед, издаден на 28.12.2018 г., с които
издателят М. М. Х. неотменимо и безусловно се е задължила да плати на
падеж – 28.01.2019 г. на ищеца сумата от 1793,00 лева. Посочената ценна
книга съдържа наименованието „запис на заповед“, както в заглавието, така и
в контекста на същия. Налице е безусловна клауза за плащане на определена
парична сума. Падежът е уговорен съобразно разпоредбата на чл. 537, вр. с чл.
4
486, ал. 1, т. 4 от ТЗ – на определен ден, посочен е начин на плащане по
банкова сметка, посочено е и наименованието на лицето, на което трябва да се
плати, менителничният ефект е издаден на 28.12.2018 г., положен е подпис на
издателя, който не се оспорва. Поради това записът на заповед е редовен от
външна страна и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане.
Съгласно т. 17 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС
предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 от
ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 10 от ГПК е
съществуване на вземането, основано на записа на заповед. При въведени от
страните твърдения или възражения, основани на конкретно каузално
правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на
заповед, на изследване подлежи и каузалното правоотношение. В
производството по установителния иск, предявен по реда чл. 422, ал. 1 от
ГПК, ищецът – кредитор доказва вземането си, основано на менителничния
ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед,
подлежащ на изпълнение. При въведени твърдения или възражения, основани
на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е
издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са
основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното,
съответно отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на
вземането по записа на заповед.
Между страните не е спорно, че записът на заповед е издаден за
обезпечаване изпълнението на задълженията по сключен между страните
договор за заем от 28.12.2018 г., по силата на който кредиторът се е задължил
да отпусне на кредитополучателя кредит в размер на 900,00 лева, при лихвен
процент - 41,30 %, ГПР – 49,69 %, платим на 11 месечни вноски от по 163,00
лв.
Установява се, че между страните е сключен договор за имуществено
проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг, по който е
уговорено заплащане на допълнително възнаграждение.
Представен е погасителния план към договора за заем, от който е видно,
че е посочен падеж на всяка една погасителна вноска от 163,00 лева и е
посочено каква част е за погасяване на главница, лихва и сума за
допълнителна услуга.
5
Съдът приема, че между страните е сключен посочения договор за заем,
при общи условия, представени с исковата молба, и погасителен план,
представен към него, за обезпечаване вземането по който е издаден запис на
заповед за сумата от 1793,00 лева.
Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от
ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не
са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, поради което страните имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал.
4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Предвид изложените от ответника възражения и съобразно чл. 22 от
ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК при липса на посочен лихвен процент и
условия за прилагането му договорът е недействителен. Макар в случая да е
посочен фиксиран лихвеният процент от 41,03 %, е налице липса на
разпоредба за условията за прилагането му, базата, върху която се начислява
същия и периода, за който се отнася – годишен, месечен или за периода на
договора. Следователно не е ясно как е разпределен във времето и съответно,
как се формира възнаградителната лихва и защо възлиза на претендирания
размер.
Следва да се има предвид, че при фиксирана лихва не се прилага
изискването за предоставяне информация за последователността на
разпределяне на вноските между различните неизплатени суми, но това
изискване е относимо към чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, а не към чл. 11, ал. 1, т. 9
6
от ЗПК, която съдът намира за нарушена. Липсата на посочен общ размер на
дължимата за срока на договора възнаградителната лихва и съотношението й
с главницата по кредита, е пречка да се направи проверка при какви условия е
приложен лихвеният процент и дали същият отговаря на посочения от
кредитодателя фиксиран размер. На следващо място ГПР е определен на 49,69
%, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои
точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно
какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част
от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно
е оскъпяването по кредита, което ще дължи и в това се изразява
недействителността му.
Отделно от това, в договора за кредит е посочено, че общият размер на
дължимата сума не е сборът от стойността на главницата и лихвата, ведно с
разходите по ГПР, а е в размер на 1793,00 лева. Изрично е отбелязано, че в
тази обща сума е включена стойността на допълнителната услуга, като тази
допълнителна услуга има своето основание не в договора за кредит, а в
сключения заедно с него договор за имуществено проучване и изготвяне на
удостоверение за кредитен рейтинг, по който се дължи възнаграждение за
предоставената от ответника на ищеца услуга.
Следва да се обсъди действителността на клаузата в договора за кредит,
предвиждаща допълнителното възнаграждение по този договор да се включи в
общата дължима сума, която е посочена и в записа на заповед, издаден като
обезпечение за плащането й, тъй като наличието на посочената клауза се
отразява на действителността на договора за кредит. Според смисъла на чл. 16
от ЗПК кредиторът е задължен да направи предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника преди сключване на договора за кредит, т.
е. това е вид преддоговорно задължение на кредитора, което не следва да води
до допълнително увеличаване на задълженията по кредита, тъй като рискът да
се отпусне необезпечен кредит е на кредитора и той не следва да се прехвърля
като финансова тежест на длъжника при изплащането му на кредита.
Доколкото обаче в случая е предвидено за оценката на платежоспособността
на потребителя да се начислява допълнителна такса, платима после по
погасителния план на кредита, въпросната такса се превръща в разход по
кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и така се надвишава ограничението
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Затова и тази клауза е нищожна на основание чл. 19,
7
ал. 5 от ЗПК, защото общите разходи на кредита, регламентирани в параграф 1,
т. 1 от ДР на ЗПК, включват именно разходи за допълнителни услуги. Така
таксата за тази услуга прикрива разходи, които по естеството си следва да са
включени в ГПР. В тази връзка е и санкцията на нормата на чл. 21, ал. 1 от
ЗПК, която предвижда, че всички клаузи, които имат за цел или резултат
заобикаляне на императивните изисквания на закона, са нищожни.
Изложените мотиви дават основание да се направи извод за
недействителност на процесния договор за потребителски кредит на
основание чл. 22 от ЗПК. Съобразно с изложеното и чл. 23 ЗПК, потребителят
дължи връщане само на чистата стойност по кредита, като платените суми
следва да бъдат отнесени за погасяването на главницата.
Макар и по делото да не се представят доказателства от ответника за
заплащане от заемополучателя на суми покриващи главницата, ищецът
признава в исковата молба, че за погасяване задълженията по договора за
потребителски кредит е получил извънсъдебно сумата от 554,00 лв. към
03.09.2020 г., а сумата от 1239,00 лв. е събрана принудително към 11.08.2021 г.
Установява се, че общия сбор на платената извънсъдебно от длъжника и
събраната от него по принудителен ред сума надхвърля почти двойно
дължимата главница в размер на 900,00 лева, която ответницата е получила по
силата на сключения договор за потребителски креди. Т. е. ответникът в хода
на производството е погасил тази част от исковата претенция, която съдът
намира за основателна.
Съгласно постоянната съдебна практика, решението на съда трябва да
отразява правното положение между страните по делото, каквото е то в
момента на приключване на устните състезания. Това задължава съдът да
вземе предвид и фактите настъпили след предявяването на иска, ако те са от
значение за спорното право, било защото го пораждат или защото го погасяват
– ищецът придобива спорното право след предявяването на иска,
притезанието става изискуемо в течение на делото, ответникът плаща или
прихваща след предявяването на иска. Преценката на съда за основателността
на иска следва да бъде направена с оглед материалноправното положение в
деня на приключване на устните състезания (а не в деня на предявяване на
иска), което може да стане, ако съдът вземе предвид и фактите, настъпили
след предявяването на иска, както го задължава разпоредбата на чл. 235, ал. 3
8
от ГПК.
При това положение исковата претенция по иска с правно основание по
чл. 535 от ТЗ следва да бъде отхвърлена като неоснователна поради
извършено в хода на процеса плащане (факт настъпил след предявяване на
исковата молба и преди приключване на съдебното дирене в настоящото
производство), който факт съдът е длъжен да съобрази на основание чл. 235,
ал. 3 от ГПК.
На следващо място, съдът намира, че с поведението си ответникът е дал
повод за завеждане на делото, тъй като с подаденото възражение е оспорил
цялото вземането по заповедта.
В тази връзка, макар главницата да е погасена и съответно за нея искът
следва да бъде отхвърлен, ищецът има право на законната лихва като законна
последица върху главницата от 900,00 лв. за периода от 11.06.2019 г. – датата
на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК в съда, до датата на плащане на
сумата от 554,00 лв. – 03.09.2020 г., и законната лихва върху главницата от
346,00 лв. за периода от 04.09.2020 г. до 11.08.2021 г.
Действително не цялата сума от 554,00 лв. е платена на 03.09.2020 г.,
респ. не цялата сума от 1239,00 лв. е събрана на 11.08.2021 г., но ответникът, в
чиято тежест е било да установи положителния факт на плащането на дълга, в
това число и на коя дата, не е представил доказателства в тази насока.
Предвид изложеното най-ранната дата на плащане, която може да се приеме, е
съответно 03.09.2020 г. за сумата от 554,00 лв. и 11.08.2021 г. за сумата от
1239,00 лв.
Съдът определи размерът на законната лихва по реда на чл. 162 от ГПК,
посредством използване на лихвен калкулатор, публикуван на следната
интернет страница: https://nraapp02.nra.bg/web_interest/check_upWS.jsp, в
размер на 112,76 лв. върху главницата от 900,00 лв. за периода от 11.06.2019 г.
до 03.09.2020 г. и в размер на 32,87 лв. или общо в размер на 145,63 лв. Тази
сума обаче също може да бъде приспадната от събраните по принудителен ред
суми.
По отношение на възражението за изтекла давност:
Доколкото главницата по договора за кредит е предадена на 28.12.2018
г., а искът за вземането е предявен на 11.06.2019 г. (по арг. от чл. 422 от ГПК),
9
5-годишната давност, която се прилага за главницата, не е изтекла, респ.
възражението е неоснователно.
По отношение на разноските:
При този изход на делото право на разноски имат и двете страни.
Ищецът претендира и доказва разноски: за заповедното производство в общ
размер на 635,86 лв., от които 35,86 лв. за държавна такса и 600,00 лв. за
адвокатско възнаграждение, от които следва да му се присъдят 319,17 лв.; за
исковото производство в общ размер на 395,86 лв., от които 35,86 лв. за
държавна такса и 360,00 лв. за адвокатско възнаграждение, от които следва да
му се присъдят 287,55 лв. Разноските за заповедното и исковото производство,
които следва да се присъдят на ищеца, също могат да се приспаднат от общия
размер на сумите събрани извънсъдебно и по принудителен ред. Т. е. на ищеца
не следва да се присъждат разноски, доколкото същият е събрал сума, която
надхвърля вземанията му за главница, законна лихва и разноски в заповедното
и исковото производство.
Ответникът не доказва извършването на разноски.
Неговият процесуален представител, претендира адв. възнаграждение по
чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. При този изход на делото на АС
„ФИРМА“ следва да се присъди адвокатско възнаграждение за заповедното
производство в размер на 180,70 лв., а на адв. М. Л. за исковото – в размер на
348,67 лв.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „фирма“ ЕООД, ЕИК (ЕИК) срещу М. М. Х.,
ЕГН ********** положителен установителен иск с правно основание чл. 422
от ГПК, вр. чл. 535 от ТЗ да се признае за установено, че ответникът дължи на
ищеца следните суми, произтичащи от Запис на заповед, издаден на
28.12.2018 г. от ответника в полза на ищеца с падеж 28.01.2019 г. за сумата от
1239,00 лв. – главница, ведно със законната лихва върху главницата от датата
на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК в съда – 11.06.2019 г., за които
суми е била издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по чл. 417 от
ГПК по ЧГД № 33464/2019 г. по описа на СРС, III ГО, 148 гр. с.
10
ОСЪЖДА „фирма“ ЕООД, ЕИК (ЕИК) на основание чл. 38, ал. 2, вр. чл.
38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв да заплати на АС „ФИРМА“, ЕИК (ЕИК) сумата от
180,70 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната
безплатно адвокатска помощ и съдействие в заповедното производство на
длъжника/ ответника.
ОСЪЖДА „фирма“ ЕООД, ЕИК (ЕИК) на основание чл. 38, ал. 2, вр. чл.
38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв да заплати на адв. М. Л. Л. от САК, ЕГН **********
сумата от 348,67 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната
безплатно адвокатска помощ и съдействие в настоящото производство на
ответника.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от
връчването на страните пред Софийски градски съд с въззивна жалба.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11