Р Е Ш Е Н И E
№ 340 29.10.2020
година
гр.Бургас
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
Бургаският
окръжен съд граждански състав
на шести октомври две хиляди и двадесета
година
публично
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Десислава Динкова
ЧЛЕНОВЕ:
секретар Станка
Чавдарова
прокурор
като
разгледа докладваното от съдия Д.Динкова
гр.дело
номер 190 по описа за 2019 година.
Производството по настоящото дело е
образувано по повод исковата претенция на А.Р.М., гражданин на Руска Федерация,
роден на *** г., притежаващ паспорт №*****, издаден на ****г. от *****,*****.,
с адрес: ****, чрез адв. Иво Бинев, АК - Бургас, със съдебен адрес: гр. Бургас,
ул. „Христо Фотев” № 1, вх. 2, ет. 1, против „Цам Балкан инвест“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Бургас, ж.к. Лазур, бл. 65,
вх. А, ет. 2, ап. 4, представлявано от управителя А.Р.А., за осъждане на
ответника да заплати следните суми: 90 000 лв., представляващи главница по
договор за заем от 13.04.2011 г., 27 000 лв., представляващи договорна
(възнаградителна) лихва, дължима по чл. 4 от договор за заем от 13.04.2011 г.
за периода от 27.04.2011 г. до 27.04.2014 г.; 27 452,15 лв., представляващи
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 90 000
лв. за периода от 06.04.2016г. до 08.04.2019г; 8 235,65 лв., представляващи
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху договорната лихва от 27 000 лв. за
периода от 06.04.2016 г. до 08.04.2019 г., ведно със законна лихва върху
главницата от 90 000 лв., считано от подаване на исковата молба (08.04.2019 г.)
до окончателното ѝ изплащане, а при условията на евентуалност – за
присъждане на сумите като допълнителна
парична вноска по чл. 134 от ТЗ, съгласно протоколно решение на ОС от 08.04.2011
г.; възнаградителна лихва в размер от 10 %, определен със същото решение и
лихва за забава.
Ищецът твърди, че е съдружник,
притежаващ 90% от капитала на ответното дружество, и в това си качество на
няколко пъти е предоставял на дружеството парични суми въз основа на решение на
общото събрание. Поддържа, че поради взето решение от ОС на съдружниците от
08.11.2011 год., на 13.04.2011 год. бил подписан договор за заем между него и
ответника. В изпълнение на решението на ОС и договора за заем, ищецът превел по
банкова сметка ***. на 27.04.2011 год. Твърди се, че ответното дружество се
задължило да върне сумата в тригодишен срок и да заплати договорна
(възнаградителна) лихва в размер на 10 % годишно върху дължимата сума, наведнъж
в края на тригодишния период.
В съдебно заседание претенцията се
поддържа, представят се доказателства.
Ответникът оспорва претенциите като
неоснователни. Твърди, че не съществува задължение за връщане на допълнителна
парична вноска, тъй като същото е погасено чрез новиране, постигане на друго
съглашение между страните, а именно да бъде сключен договор за заем,
доказателство за което се съдържа в самия договор за заем, в който е цитиран
протоколът от общото събрание. Оспорва договора за заем като нищожен, сключен в
противоречие със закона, евентуално поради заобикаляне на закона, както и
поради липса на основание и поради противоречие с добрите нрави, включително и
клаузите за лихви и неустойки, уговорени в същия, и поради привидност. Сочи
разпоредбата на чл. 134 от ТЗ, като твърди, че поради невъзможност да бъде
спазено законовото изискване допълнителните вноски да бъдат внесени от всички
съдружници съразмерно на дяловете им в капитала, страните взели решение да го заобиколят, като
постигнат привидно съгласие, че желаят сключване на договор за заем, по силата
на който в дружеството да постъпи претендираната сума. Предвид което счита, че
не съществува валидно правно основание за връщане на претендираните от ищеца
суми.
Оспорва
уговорката за договорна лихва като нищожна поради липса на предмет и
липса на съгласие (валидно изразена воля). Твърди, че в чл. 4 от договора за
заем е уговорено процентът на лихвата да се изменя съобразно изменението на
банковия пазар. Сочи, че изменението на лихвения процент не е поставено в
зависимост от настъпването на някакви конкретни условия, а изначално е
уговорено процентът на лихвата да бъде изменян съобразно банковия пазар. Наред
с това обаче липсват конкретни показатели, от които би могло да бъде определено
съдържанието на понятието изменение на банковия пазар. Ответникът твърди, че
уговорения лихвен процент не е константна величина от 10 %, а напротив подлежи
на изменение и то задължително, а не факултативно. Поради това в чл. 6 е
предвидено, договорната лихва да се начислява към края на всяка календарна
година, с което на практика е направено признание на факта, че действително
дължимата лихва подлежи на установяване и съответно начисляване. Липсата на
възможност да бъде разтълкувана действителната воля на страните относно размера
на договорната лихва влече нищожност на посочената договорна клауза, предвид
което ответникът моли съда да признае за нищожна клаузата на чл. 4 от договора
за заем и да отхвърли иска за присъждане на възнаградителна лихва. По
аналогични съображения се оспорва като нищожно и решението на общото събрание,
обективирано в протокол от 08.04.2011 г., в частта относно възнаградителната
лихва от 10%, който процент ще се изменя
съобразно измененията на банковия пазар.
Счита исковете за неоснователни поради погасяването
им по давност. По отношение на вземанията за възнаградителна лихва, намира за
приложима кратката 3-годишна давност по чл.111, ал.1, буква „в“ от ЗЗД. Оспорва
и претенциите за мораторна лихва по основание и по размер. Счита, че предвид
нищожността на главните вземания, нищожни, несъществуващи и невъзникнали
представляват и вторичните вземания за обезщетение за забава. В условията на
евентуалност твърди, че след като са погасени по давност главниците на
претендираните мораторни лихви, погасени се явяват и вторичните вземания по
повод тях, тъй като те следват съдбата на главното задължение. Сочи, че е
недопустимо да се начислява лихва върху лихва, каквато представлява претенцията
за законна лихва за забава върху договорната лихва. Счита за погасена по
давност и главницата от 90 000 лв.
Под условие, че исковите претенции
бъдат уважени, ответникът прави материално и процесуално възражение за
прихващане с дължимата от ищеца сума в размер на 119 966,44 лв., представляваща
общо парично задължение на ищеца за връщане - отчитане и предаване на получени
от него от името и за сметка на дружеството парични средства. С допълнителна
молба уточнява, че не заявява насрещен иск. Обосновава възражението си за
прихващане с обстоятелството, че ищецът получил лично и чрез третото лице Е.М.,
като пълномощници на ответното дружество, парични средства, които не отчел и не
предал и задържа без основание, съответно на отпаднало основание, и с които
суми неоснователно се обогатил, без правно основание за това, след като на
07.06.2018 г. пълномощните били оттеглени.
Като пълномощник на дружеството ищецът
получил вноски от продажни цени на имоти, собственост на дружеството на обща
стойност надвишаваща сумата от 400 000 лв. по подписани предварителни договори
за покупко-продажба на недвижими имоти, споразумения за резервации, както и
издадени разписки за получени суми. Получените суми не били отчетени реално в
касата на дружеството и считано от датата на оттегляне на пълномощията били
задържани от ищеца без основание. Ответникът счита, че с оттеглянето на
пълномощията е отпаднало правното основание за задържане на посочените суми.
В съдебно заседание оспорването се поддържа от
процесуалния представител на ответника, ангажират се доказателства.
Бургаският окръжен съд, с оглед
събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност,
приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Ищецът е съдружник в „Цам Балкан
инвест“ ООД заедно с А.Р.А. и това се установява, както от приложените
доказателства, така и от справка по партидата на дружеството в ТР. На
08.04.2011 год. двамата съдружници са взели решение само един от тях – ищецът –
да направи допълнителна парична вноска в размер на 90 000 лв., поради
временна необходимост от парични средства. Според решението, вноската следва да
бъде направена в срок от 20 дни, чрез внасянето й по банковата сметка на
дружеството, и ще бъде върната на съдружника в срок до три години, ведно с
лихва в размер на 10% годишно. На 13.04.2011 год. между ищеца и дружеството е
сключен договор за заем, с който ищецът като заемател се задължава да предаде в
собственост на ответника парична сума в размер на 90 000 лв., а заемателят
се задължава да я върне и да заплати лахва в размер на 10% годишно от стойността
на заемната сума, който процент на лихвата ще се изменя съобразно изменението
на банковия пазар. Между страните няма спор и от съдебно-счетоводната
експертиза се установява, че на 27.04.2011 год. сумата от 90 000 лв. е
била преведена по сметката на дружеството. Ответникът не е оказал съдействие на
вещото лице с твърдения, че няма достъп до предходен софтуер. Предоставил е
единствено хронологични справки на сч.с/ка 499 Други кредитори за 2016 и 2017
год. Изводите на експертизата се базират на
тази справки в несъответна форма и на вписванията на ТР, както и на предоставените РА и РД от ТД на НАП. След
проследяване на обявените от дружеството ГФО за периода 2010 – 2016 год. и на
отказания за обявяване ГФО за 2017 год., вещото лице Д. е стигнала до извод, че
сумата от 90 000 лв., преведена по банкова сметка ***.04.2011 год., е била
осчетоводена от „Цам балкан инвест“ ООД, включена е в пасивите на дружеството
по кредита на сч.с/ка 499 Други кредитори, аналитично ниво А.М.. Според
заключението, дължимите възнаградителни лихви не са били осчетоводени и
доказателство за това са предоставените РА и РД, в които е установено, че
дружеството не е декларирало и внасяло данъци, удържани при източника.
За разликата между допълнителната
парична вноска от съдружник в ООД и заема на парични средства е постановена
практика на ВКС по чл.290 от ГПК -
решение №172/22.01.2015 год. т.д.3721/13 год І т.о. и решение №
70/25.08.2014г. по т.д.№ 3560/13г. на ВКС, І т.о. И допълнителните парични вноски, и договорът
за заем на парични средства представляват отделни способи за кредитиране на
дружеството с ограничена отговорност, произтичащи от различни източници, като
преценката за използваната форма на кредитиране при всеки отделен случай се
извършва въз основа на осъществилия се фактически състав.
В конкретния случай решението за
внасяне на допълнителна парична вноска от съдружника са последвани от сключване
на договор за заем в писмена форма, с който ищецът се е задължил да предаде в
собственост на ответника паричната сума, и от реалното предаване на заемната
сума. Видно е от заключението на счетоводната експертиза, че ищецът е внасял
значителни суми по сметката на дружеството в период от 2010 до 2013 год. по
няколко договора за заем, които са били включени в пасивите на балансите като
парични средства, свързани с получени заеми. Предвид писмено изразеното
съгласие на страните и двустранните им задължения за предаване на сумата в
собственост и за връщането й след определен период, както и предприетите
счетоводни операции при ответника (решение №62/17.04.2012 год. по т.д.№733/2011
год. ІІ т.о. ВКС) съдът приема,
следвайки критериите на чл.20 от ЗЗД, че между тях е постигнато съгласие за
предоставяне на заем. Тук следва да се обърне внимание, че не е постигнато
съгласие за направата на допълнителни парични вноски, в който случай договорът
би бил с невъзможен предмет, съгласно възприетото в цитираната практика на ВКС.
Не може да се възприеме доводът на ответника, че договорът за заем е привиден и
прикрива кредитиране чрез допълнителна парична вноска, която само единият от
съдружниците бил в състояние да осигури, а по-късно се облагодетелствал от това
чрез задължаването на ответника да заплаща възнаградителна лихва. Ответникът не
е ангажирал никакви доказателства в подкрепа на твърдението си, а самата
хронология на събитията не е достатъчна, за да се разкрие относителна
симулация. Отделно следва да се посочи, че дружеството се е възползвало от
предоставените заемни средства в продължителен период от време и до
образуването на съдебните дела не е бил повдиган въпроса за валидността на
облигационното отношение. Не може също да се сподели възражението, че договорът
зааем е нищожен поради противоречие със закона, заобикаляне на закона, липса на
основание и противоречие с добрите нрави. Аргументите на ответника почиват на
фактическите твърдения, че допълнителните парични вноски следва да бъдат
направени от всички съдружници съразмерно на дяловете им в капитала – чл.134
ал.1 от ТЗ и дружествения договор, и тъй като законовото изискване не могло да
бъде спазено, страните взели решение да бъде заобиколено това изискване, като
се постигне привидно съгласие за сключване на договор за заем. Както се посочи
по-горе, доказателства за привидно договаряне не са предстнавени и събрани.
Несъстоятелно е и възражението, че
задължението за връщане на допълнителната парична вноска е погасено чрез
новирането му с друго – това по договора за заем. По изложените по-горе
съображения съдът счита, че между страните е възникнало облигационно отношение
от договор за заем, което представлява източник на задължението за връщане на
исковата сума. Действително първо по време е взето решение за допълнителна
парична вноска от общото събрание на съдружниците, но от това решение за самото
дружество не възниква притезание, в случай, че съдружникът не изпълни общата
воля на мнозинството. Автономията на волята позволява на правните субекти да
създават отношения помежду си, чийто източник са сделките, и след като
дружеството е встъпило в договор с ищеца и реално е получило сумата от
90 000 лв., то източник на процесното вземане е договорът, който всъщност
не е новирал старо задължение поради липса на изрична воля на страните за
погасяване на старо задължение и заместването му с ново (обективна новация).
В обобщение съдът счита, че страните са
обвързани от валиден договор за заем.
Договорът за заем по Закона за задълженията и договорите е реална сделка
и това произтича от самия текст на чл.240 ал.1 от ЗЗД, според който договорът
се сключва с предаването на парите или другите заместими вещи. Според
константата съдебна практика, елементите
от фактическия състав на договора заем са първо, съгласие на страните за
предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума и второ,
предаване на тази сума от заемодателя на заемателя – напр. решение № 837 от
13.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1727/2009 г., IV г. о., ГК.
С подписването на приложения договор от
08.04.2011 год. страните са постигнали съгласие за предаване на заемната сума
от 90 000 лв. Сумата е и реално предадена и осчетоводена и липсват
твърдения и доказателства за връщането й на падежа. Следователно, претенцията е
основателна. Тук следва да се посочи, че исковата молба е предявена преди изтичането
на общата петгодишна погасителна давност, която е започнала да тече от датата,
на която задължението е станало изискуемо – 27.04.2014 год. Възражението на
ответника за погасяване на претенцията по давност е неоснователно.
С
договора страните са постигнали съгласие за заплащане на възнаграждение
от заемателя под формата на лихва в размер на 10%годишно от стойността на
сумата, който процент ще се изменя съобразно изменението на банковия пазар. От
ССЕ става ясно, че дружеството не е изпълнило поетото с чл.6 от договора
задължение за начисляване на дължимата лихва в края на всяка календарна година.
Ответникът счита уговорката по чл.4 от
договора за нищожна, поради липса на съгласие и липса на предмет. Акцентира на
обстоятелството, че волята на страните липсва, тъй като липсват конкретните
критерии за изменение в размера на дължимото възнаграждение. Според съда,
формулировката „изменение на банковия пазар“ е толкова неконкретна, че не може
да се установи и извлече дори и по тълкувателен път какви критерии са въвели
страните за изменение в размера на възнаграждението, дължимо от заемателя.
Последният не е осчетоводил задължение за лихви, поради което липсва косвено
признание от негова страна за размера на акцесорния дълг. Страните обаче са
постигнали воля за заплащане на лихва, която се дължи по договора за заем, само
ако е уговорена – чл.240 ал.2 от ЗЗД. Уговорката по чл.4 от договора е нищожна
поради липса на съгласие, но на основание чл.26 ал.4 от ЗЗД тя може да бъде
заместена от правилото на чл.86 от ЗЗД, поради принципното съгласие на
заемателя да заплати лихва.
Задълженията за лихви се погасяват с
кратката тригодишна давност по чл.111 б.“в“ от ЗЗД. Тъй като задължението за
лихва е изискуемо на падежа на главното задължение по договора за заем, то погасителната давност и
за него е започнала да тече на 27.04.2014 год. и е изтекла преди предявяването
на исковата молба – 08.04.2019 год. Не може да бъде възприето твърдението на
ищеца, че следва да намери приложение дългата погасителна давност. В самия закон
лихвите са определени като вид периодично задължение и не е възможно по пътя на
тълкуването правната им природа да бъде определена като на непериодично
задължение, още повече, че и самият заемател е поел задължение за периодичното
им начисляване и осдчетоводяване. В
обобшщение претенцията за присъждане на сумата от 27 000 лв
неизплатена възнаградителна лихва следва да бъде отхвърлена.
Ищецът претендира присъждане на сумата от
27 452,15 лв. – обезщетение в размер на законната лихва за тригодишен период
преди подаването на исковата молба – от 06.04.2016 год. до 08.04.2019 год. Тъй
като ответникът е изпаднал в забава още на 27.04.2014 год., претенцията е
основателна по аргумент от чл.86 от ЗЗД. Размерът на мораторната лихва е
изчислен от експретизата на 27 450 лв. и в този размер претенцията следва
да бъде уважена.
Претенцията за присъждане на сумата от
8 235,65 лв. – лихва върху възнаградителната лихва от 27 000 лв., е
неоснователна. От една страна, неоснователна е самата претенция за присъждане
на възнаградителна лухва от 27 000 лв., а от друга – лихви върху лихви се
дължат само ако са изрично уговорени, и то в отношенията между търговци.
Отвентикът е заявил за прихващане свое
насрещно вземане в размер на 119 966,44 лв., представляващо общо парично
задължение на ищеца А.М. за връщане – отчитане и предаване на получени от него
парични средства от името и за сметка на дружеството (лично и чрез М.).
Ищецът извърши служебна справка за
движението на т.д.№658 по описа за 2018 год. и установи, че производството все
още е висящо, т.е. не е разрешено окончателно възражението за прихващане със
същите суми.
За твърдението, че ищецът е получил
исковите суми, конкретизирани в молба от 14.01.2020 год. лично и чрез Е.М.,
липсват доказателства. Ищецът и М. са
били пълномощници на дружеството и са
били упълномощени от управителя да представляват „Цам Балкан инвест“ООД при
сключването на предварителни договори за продажба на собствени на дружеството
имоти, както и при сключването на договори за обслужване и управление и
договори за услуги. И двете пълномощни са заверени на 02.08.2013 год., а
сумите, за които се твърди, че са получени от ищеца, по твърдения на отвеника
са му били предадени от предварителните купувачи по отделни договори в периода
от 2012 до 2016 год. Приложените по делото предварителни договори, споразумения
и разписки за парични суми съдържат изявления, че всички суми по тях са получени
от дружеството чрез управителя, а не чрез пълномощници. Когато договарянето се
осъществява от пълномощник, той действително задължава упълномощения директно и
всички права и задължения възникват направо в правната сфера на представлявания,
но за това е необходимо да се съдържа нарочни изявления в документа, в противен
случай се приема, че документът изхожда
от лицето, сочено като негов издадел - формална доказателствена сила. Доказателствената сила на предватилентите
договори, разписките и споразуменията с предварителните купувачи беше успешно
оборена от ответника, който доказа с помощта на съдебно-графическата
експертиза, че те не са подписани от упревителя А.. Експертизата има за цел да обори доказателствената
стойност, а не да създава такава, поради която чрез нея не може да бъде
установявано кой е авторът на неавтентичния документ. Липсват доказателства, че
оспорените документи са били подписани от ищеца или М.. Дори и да се приеме, че
те са подписани от тях, от една страна липсват доказателства, че М. е предал
получените средства на ищеца, а от друга – по твърдения на самия ответник не е
бил сключен договор за поръчка, който именно би бил източник на задължение за
връщане на полученото по мандатното отношение и даване на отчет по чл.284 ал.2
от ЗЗД. За пълномощника възникнат само права от упълномощителната сделка, не и
задължения. Дори и упълномощаването да е било оттеглено, което не се отрича от
ищеца, евентуалните средства не биха били получени без основание или на отпаднало
основание, тъй като основанието за получаването им е било овластяването от
ответника с две нарочни пълномощни. Друг е въпросът дали, ако са получавани
средства, това е било в кръга на даденото пълномощно, или предприетите действия
са излезли извън обема на мандата, но това е напълно неосносимо към спора. Няма
неоснователно обогатяване, тъй като то би било налице само при пълно отсъствие
за причина за размяна на блага между патримониума на дружеството и патримониума
на ищеца.
Представената от ответника електронна
кореспонденция не подкрепя в достатъчна спетен тезата за неотчетени парични
средства. От нея се установява единствено, че дружеството е получавало и
отчитало пари по отделна каса в Москва. Доводът на ответника за получени от
ищеца и неотчетени парични средства се оборва от представените нотариални
актове и дакларации, с които са прехвърлени на трети лица същите апартаменти,
предмет на предватителното договаряне. Прехвърлителят – ответно дружество е бил
представляван по тях от управителя си, който е декларирал пред нотариуса
получаването на цялата продажна цена по сделката преди подписването на
нотариалния акт. С решение №202/06.02.2012 год. по т.д.№87/2011 год. на ВКС, ІІ
т.о., се приема, че при търговските сделки мълчанието на мнимо представлявания
се приравнява на съгласие, респ.на приемане на сделката при липса на изрично
противопоставяне след нейното узнаване и в двете хипотези - falsus
procurator – мним представител или excessus mandati – превишаване пределите на
представителната власт. В случая, дори и да се приеме, че ищецът, като е
действал извън обема на учредената представителна власт е получил суми от
предварителните купувачи и не ги е отчел, дружеството не само не се е
противопоставило, а дори е изразило съгласие пред нотариуса за изповядване на
сделките.
От събраните доказателства не се
установява, че в полза на ответника е възникнало вземане, което е годно да бъде
прихванато със съдебното решение с вземането на ищеца.
Предвид изложеното до тук, исковата
претенция следва да бъде уважена в основателните ѝ части, без да се
прилага нормата на чл.103 от ЗЗД.
Ищецът е поискал да му се присъдят
разноски по представен списък в общ размер от 11 257 лв. От тях, сумата от
4 800 лв. представлява заплатено възнаграждение на адвокат. Възражението
на ответника за прекомерност е неоснователно. Минималното възнаграждение по
Наредба №1 на ВАС възлиза на 4 583,76 лв., но следва да се съобрази, че е
осъществено представителство не само по предявения иск, но и защита по
възражението за прихващане. От сторените разноски, съобразно уважената част от
иска на ищеца се следват 8 659 лв.
Мотивиран от така изложените
съображения, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА
„Цам Балкан инвест“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Бургас, ж.к. Лазур, бл. 65,
вх. А, ет. 2, ап. 4, представлявано от управителя А.Р.А., да заплати на А.Р.М.,
гражданин на Руска Федерация, роден на *** г., притежаващ паспорт №*****,*****.,
с адрес: ****, със съдебен адрес гр.
Бургас, ул. „Христо Фотев” № 1, вх. 2, ет. 1, сумата от 90 000 (дветдесет
хиляди) лева, представляваща дължима главница по договор за заем от 13.04.2011
г., както и сумата от 27 450 (двадесет и седем хиляди четиристотин и
петдесет) лв., представляващи обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху главницата от 90 000 лв. за периода от 06.04.2016г. до 08.04.2019г.,
ведно със законната лихва върху главницата от предявяването на исковата молба –
08.04.2019 год. до окончателното ѝ изплащане, като ОТХВЪРЛЯ исковете в останалата част.
ОСЪЖДА
„Цам Балкан инвест“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Бургас, ж.к. Лазур, бл. 65,
вх. А, ет. 2, ап. 4, представлявано от управителя А.Р.А., да заплати на А.Р.М.,
гражданин на Руска Федерация, роден на *** г., притежаващ паспорт №*****., с
адрес: ****, със съдебен адрес: гр.
Бургас, ул. „Христо Фотев” № 1, вх. 2, ет. 1, разноски съобразно уважената част от исковете в размер на 8 659 (осем хиляди шестстотин петдесет и
девет) лв.
Решението подлежи на въззивно обжалване
пред Бургаски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: