Р Е Ш Е Н И Е
260746/29.7.2021г.
гр.Варна, 29.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Варненският районен съд, първи наказателен състав, в открито съдебно заседание на първи юли през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ИВЕЛИНА
ДИМОВА
при секретаря Петя Георгиева, като разгледа докладваното
от председателя АНД № 4160 по описа за 2020 год., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Настоящото производство е
образувано на основание чл.59 и сл. от ЗАНН.
Подадена е жалба от „К.1.“ ЕООД- ***
срещу Наказателно постановление № 03-012863/01.07.2020г. на директора на
Дирекция „Инспекция по труда“-Варна, с което на дружеството било наложено
административно наказание “имуществена санкция” в размер на 250,00 лева, на
основание чл.416, ал.5, вр. с чл.415в, ал.1 от КТ.
Санкционираното лице счита наказателното постановление за
незаконосъобразно, като постановено при нарушения на материалния закон и
процесуалните правила. Твърди, че актът незаконосъобразно е съставен в
отсъствието на представител на дружеството. Намира, че не е налице ндлежно
описание на обстоятелствата около претендираното нарушение, както и че не са
изложени мотиви за отказа да бъде приложен чл.28 от ЗАНН. Изтъква, че
констатирането на процесното нарушение не е отразено в издадения протокол за
извършена проверка. Твърди, че работничката е търсена многократно, но не се е
отзовала на поканите да й бъде изплатено трудовото възнаграждение, с което не е
дала необходимото съдействие за изпълнение задължението на работодателя.
Намира, че са налице основанията на чл.96 от ЗЗД за освобождаване на длъжника
от последиците на неизпълнението. Счита за необоснован и неправилен извода на
наказващия орган за наличие на нарушение. Мотивира липса на приложимост на
нормите на чл.267а и чл.120в от КТ. Привежда доводи за маловажност на случая,
както и за липса на задължителните реквизити на съставения АУАН и издаденото
наказателно постановление. Намира и че не е надлежно посочена приложимата
санкционна разпоредба. Счита за неправилно и незаконосъобразно определен
размера на наложенат асанкция и оспорва компетентността на актосъставителя и
наказващия орган. Моли съда да постанови решение, с което да отмени изцяло наказателното
постановление. При условията на евентуалност моли размерът на наложената
санкция да бъде намален до законоустановения минимум. Претендира присъждане на
разноски.
В съдебно заседание дружеството-жалбоподател, редовно призовано, се представлява от управителя, както и от адв.Китанова
и адв.Д., които поддържат жалбата на изложените в нея
основания.
Представител на въззиваемата страна изразява становище за неоснователност на
жалбата. Моли същата да бъде оставена без уважение, като
претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Жалбата е подадена от надлежна
страна–
наказаното юридическо лице, в преклузивния
7-дневен срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН, срещу акт, подлежащ на
съдебен контрол и пред надлежния съд – по местоизвършване
на претендираното нарушение, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна,
по следните съображения:
Въз основа всички събрани по
делото доказателства, съдът установи от фактическа страна следното: Дружеството-жалбоподател
стопанисвало търговски обект- пекарна „Аромат“, находящ се на адрес: гр.Варна, ул.“Русе“ № 57. С трудов договор №
007/09.03.2020г., сключен между дружеството и св.Г.Б.Х. последната приела да
изпълнява за „К.1.“ ЕООД длъжността помощник-готвач. Уговорено било, че Х. ще
получава основно месечно трудово възнаграждение и допълнително възнаграждение
за придобит трудов стаж и професионален опит, дължими до 30-то число на месеца,
следващ месеца за който се отнася. Трудовият договор бил сключен със срок на
изпитване от шест месеца в полза на работодателя.
На 13.03.2020г., във
връзка с обявеното в страната извънредно положение, пекарната
временно преустановила дейност и работниците били освободени от задължението да
се явяват на работа за неопределено време, с указания, че ще им се обадят
впоследствие.
Със Заповед
№5/06.04.2020г. трудовото правоотношение с Г.Х. било прекратено. Трудовото
възнаграждение на работничката за м.март и м.април 2020г. обаче не било
изплатено своевременно. Св.Х. била уведомена по телефона от управителя на
дружеството, че следва да се яви в обекта, за да попише документи. При
явяването си работничката установила, че се касае за прекратяване на трудовото
й правоотношение и поискала, преди да подпише, да й бъдат изплатени дължимите
трудови възнаграждения. Било й отговорено, че й се дължи само сума от около 90
лева, поради което тя отказала да подпише съответните документи. Впоследствие Х.
била канена по телефона да се яви отново за оформяне на документите по
прекратяването на трудовото правоотношение, като такава покана била изпратена и
чрез куриер, но свидетелката отказала да ги получи. Тъй като трудовото й
възнаграждение не било изплатено, на 22.05.2020г. Х. подала съответна жалба до
Дирекция „Инспекция по труда“-Варна. В тази връзка на 01.06.2020г. от М.О.М.-Ж.
и Е.Д.Н.- инспектори в Дирекция „Инспекция
по труда“- Варна била извършена проверка в посочения обект за спазване на
нормативните изисквания от страна на дружеството. На дружеството било указано
да престави необходими за проверката документи, включително ведомости, фишове и
др.под., удостоверяващи изплащането на дължимите трудови възнаграждения. На определената
дата в Дирекция “Инспекция по труда“-Варна били представени съответните
документи, сред които и платежна ведомост за м.04.2020г., която обаче не била
подписана от св.Х.. В проведен разговор със св.М.-Ж. работничката заявила, че
трудовото й възнаграждение все още не е изплатено. На 18.06.2020г. последната се
явила в стопанисвания от дружеството обект и получила съответната сума, след
което дружеството представило на проверяващите подписана от Х. платежна
ведомост, удостоверяваща изплащането на трудовото възнаграждение за м.април
2020г.
За констатациите при
проверката бил съставен Протокол № ПР 2013295/24.06.2020г., след което на същата дата бил съставен акт
за установяване на административно нарушение на въззивното дружество за това,
че в качеството си на работодател, не е изплатило в срок уговореното и
начислено в разчетно-платежна ведомост за м.април 2020г. трудово възнаграждение
за отработеното време на лицето Г.Х., на длъжност „помощник готвач“ в пекарна
„Аромат“. Актът бил съставен в присъствието на управителя на дружеството, която
отразила в него, че по време на проверката трудовото възнаграждение е изплатено
на лицето. Писмени възражения не били депозирани всрока по чл.44 ал.1 от ЗАНН.
Въз основа на съставения акт на 01.07.2020г.
било издадено и атакуваното наказателно постановление, с което на дружеството-жалбоподател
било наложено административно наказание имуществена санкция в размер на 250,00
лева за извършено нарушение на чл.128, т.2, вр. чл.270, ал.2 и ал.3 от КТ. Санкцията
била наложена по реда на чл.415в, ал.1 от КТ, тъй като наказващият орган
преценил, че от нарушението не са произтекли вредни последици и същото е
отстранено веднага след установяването му.
Изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на
събраните по делото доказателства- основно от разпита на свидетелите М.О.М.-Ж., Е.Д.Н., както и приобщените по реда на чл.283 от НПК писмени доказателства.
Показанията на посочените свидетели следва да бъдат кредитирани като
последователни, безпротиворечиви и логични, като липсват основания за съмнение
в тяхната достоверност. По делото не е установено наличието на данни за
предубеденост или заинтересованост на свидетелите М.-Ж. и Н., поради което твърденията им следва да бъдат приети за обективни и
правдиви. Показанията на проверяващите се подкрепят и от приложените писмени
доказателства и конкретно- от приложените копия от трудов договор,
разчетно-платежна ведомост за м.април 2020г., заповед за прекратяване на трудов
договор, график за смените за м.април 2020г., разпечатки от мобилен оператор,
разписки за изпратени и неполучени документи и др., които
позволяват изясняването на фактическата обстановка по несъмнен начин.
По делото като свидетел е
разпитана Г.Б.Х. която твърди, че на 13.03.2020г. работниците са били
освободени фактически от работа с указания, че ще им се обадят впоследствие, но
е получила обаждане едва през април, с оглед прекратяване на трудовото й
правоотношение. Твърди, че й е било предложено изплащане на сума, много
по-ниска от тази, която считала, че й се дължи. Макар и като инициатор на
проверката същата да не е напълно непредубеден свидетел, съдът не намира
основания да не кредитира в основни линии твърденията й.
По искане на жалбоподателя са
разпитани и свидетелите Мариян Петров Ковачев и Александър Руменов Ковачев от
показанията на които се установява, че през м.март 2020г. пекарната е
преустановила работа. Сочат и че св.Х. е била канена да се яви в обекта, за да
получи трудовото си възнаграждение, но тя отказвала да получи изпратените й с
куриер покани. Последното обстоятелство не се отрича от работничката, която потвърждава, че е отказала да получи
изпратените й документи, сред
които била и покана в сочения от двамата свидетели смисъл. При това положение
съдът приема, че през м.април 2020г. работодателят е проявил
активност за изплащане на св.Х. на
трудово възнаграждение за м.април
2020г., което обаче тя не се е явила да получи.
В жалбата се твърди, че
дружеството е било принудено да затвори търговския обект, тъй като след
13.03.2020г. трите работнички отказали да полагат труд. Тези твърдения не
отговарят на истината. От показанията на свидетелите Х., Мариян Ковачев и
Александър Ковачев се установява, че пекарната е
преустановила работа, защото управителката не знаела какво да прави и дали може
обекта да работи при обявеното извънредно положение. Поради това съдът кредитира
изцяло твърденията на св.Х., че е била фактически освободена от задължението да
се явява на работа до следващи указания. Съдът не намира основания за съмнение
и в изявленията на свидетелката, че е отказала да получи предлаганото й
възнаграждение, защото е било в много по-нисък размер от уговореното. Липсва
логична причина работничката неоснователно да отказва да получи дължимите й се
суми и да подаде жалба до Д“ИТ“, ако й е било предложено изплащането на трудово
възнаграждение в пълния дължим размер.
При така установената фактическа обстановка съдът
приема от правна страна следното: В
настоящото производство съдът следва да извърши проверка на законността на оспореното
пред него наказателно постановление, като следва да прецени правилно ли са приложени процесуалният и материалният
закон, с оглед описаните в НП факти и обстоятелства, както и съответстват ли те на приложената
от административнонаказващия
орган санкционна норма.
Разпоредбата на чл.128, т.2 от КТ задължава
работодателите да плащат в установените срокове уговореното трудово възнаграждение
за извършената работа. Задълженията на работодателите са детайлизирани в чл.270 от КТ, според
който трудовото възнаграждение се изплаща в предприятието,
където се извършва работата. (ал.1); трудовото възнаграждение се изплаща авансово
или окончателно всеки месец на
два пъти, доколкото не е уговорено друго (ал.2) и трудовото възнаграждение се изплаща лично
на работника или служителя по
ведомост или срещу разписка или по писмено
искане на работника или служителя
- на негови близки. По писмено
искане на работника или служителя
трудовото му възнаграждение се превежда на влог
в посочената от него банка (ал.3).
Понятието
„работодател“ е дефинирано в § 1, т. 1 от КТ, според който това качество
притежава всяко физическо лице, юридическо лице или негово
поделение, което самостоятелно наема работници или служители
по трудово правоотношение. От приложения трудов договор е видно, че Х. е била
ангажирана по трудово правоотношение от санкционираното дружество за изпълнение на определени трудови функции и че то е лицето, в чиято полза е престиран труд. При това положение правилно е
счетено, че „К.1.“ ЕООД има качеството работодател по
отношение лицето Г.Х..
С Трудов договор №007/09.03.2020г., сключен
между дружеството и Г.Х., било уговорено, че трудовото възнаграждение на работничката
ще се изплаща до 30-то число на месеца следващ този, за когото се отнася, при
което за работодателя е възникнало задължение в срок до 30-то число на м.май
2020г. да заплати трудовото възнаграждение на работничката за м.април 2020г. Не
се спори по делото, че това задължение е изпълнено след този срок- едва на
18.06.2020г.
Въпросът от
съществено значение за делото е дължало ли се е на св.Х. трудово възнаграждение
за м.април, при положение, че реално не е положила труд, а при положителен
отговор- налице ли са основания за отпадане на административнонаказателната
отговорност на работодателя за несвоевременното изплащане на сумите. От
показанията на разпитаните свидетели, както и от съдържанието на приложената по
преписката разчетно –платежна ведомост и отчетна
форма, се установява, че от 01.04.2020г. до датата на издаване на заповедта за
прекратяване на трудовия договор, работничката е била включена в съответния
график за работа и не е ползвала нито платен, нито неплатен отпуск. В същото
време, със Закона за мерките и действията по време на извънредното положение,
обявено с Решение на Народното събрание от 13.03.2020г., в редакцията му към
24.03.2020г., са били въведени нови разпоредби в КТ –чл.173 „а“ и чл.267 „а“ от КТ. С нормата на чл.173 „а“ от КТ е била дадена възможност на работодателите,
когато поради обявено извънредно положение със заповед на работодателя или със
заповед на държавен орган е преустановена работата на предприятието, на част от
предприятието или на отделни работници или служители, да предоставят платения
годишен отпуск на работника или служителя без негово съгласие, включително и на
работник, който не е придобил 8 месеца трудов стаж. По силата на чл.267 „а“ от КТ за времето на преустановяване на работата в тези случаи, работникът има право на брутното си трудово възнаграждение.
Предвид тази нормативна уредба съдът намира, че на св.Х. се е дължало съответното
трудово възнаграждение за периода, в който пекарната
е преустановила работа поради обявеното извънредно положение. Независимо от
липсата на данни да е била издадена съответна заповед от работодателя,
безспорно е, че предприятието е преустановило дейност именно поради обявеното
извънредно положение и на свидетелката на практика е предоставен отпуск, което
обуславя приложимостта на цитираните норми в процесния
случай. В случай, че Х. е отказала да се яви на работа на 30.03.2020г., както
се твърди от посочените от дружеството свидетели, последното е имало възможност
още на тази дата да прекрати трудовото правоотношение. Като не е направило
това, същото е останало задължено да заплати трудово възнаграждение за периода
до прекратяването на трудовото правоотношение.
На следващо място, предвид обсъдените
по-горе доказателства съдът приема, че през м.април 2020г. работодателят е
предприел действия не само по прекратяване на трудовото правоотношение със св.Х.,
но и за изплащане на трудовото й възнаграждение. Не е доказано обаче
дружеството да е предложило да изплати на работничката целия дължим размер на
уговореното възнаграждение, като от показанията й се установява, че й е била
предложена значително по-малка сума. Съдът намира, че липсата на съгласие между
страните по трудовия договор по този въпрос не освобождава работодателя от
задължението да изплати трудовото възнаграждение в установения за това срок.
Дружеството е следвало да заплати поне сумата, която е считало за дължима, като
спорът за конкретния размер на възнаграждението е подлежал на решаване от
гражданския съд, в случай, че между страните не се постигне съгласие.
Действително, Х. не е посочила банкова сметка, ***ието
и е отказала съдействие за получаване на предложената й сума. Дружеството обаче
е могло да изпълни задължението си и по друг начин-напр. чрез пощенски запис.
Като не е направило това, същото несъмнено е нарушило разпоредбите на чл.128
т.2 вр. чл.270 ал.2 от КТ, тъй като възнаграждението
на св.Х. е било изплатено след изтичане на установения за това срок. В тази връзка следва да се отбележи, че цитираните
в жалбата норми на ЗЗД са неотносими към разглеждания
случай. Отношенията между работодател и работник са уредени в Кодекса на труда,
поради което общите норми на ЗЗД не могат да намерят приложение. Поради това
съдът намира, че действително е налице твърдяното от наказващия орган
административно нарушение, за което правилно и законосъобразно въззивното дружество е санкционирано с обжалваното
наказателно постановление.
Неоснователни са
изложените в жалбата доводи за липса на административно нарушение, тъй като
деянието не може да се вмени във вина на санкционираното лице. Отговорността на
юридическите лица е обективна (безвиновна), поради
което наличието или липсата на виновно поведение от страна на конкретно
физическо лице е без правно значение.
Съдът счита, че наказанието е определено правилно, на основание
чл.415в от КТ. Според посочената разпоредба за
маловажно нарушение, което е отстранено веднага след установяването
му по реда,
предвиден в този кодекс, и от което
не са произтекли
вредни последици за работници и служители, работодателят се наказва с имуществена
санкция или глоба в размер от 100 до 300 лв.
В настоящия случай действително са били налице
условията за приложение на цитираната
норма, тъй като липсват данни за настъпили конкретни вредни последици за работничката, а и в наказателното
постановление
изрично е отбелязано, че нарушението е отстранено веднага след установяването му.
При извършената цялостна служебна проверка с оглед задължението си по
чл.314, ал.1 НПК съдът установи, че при издаването на обжалваното наказателно
постановление не са допуснати съществени процесуални нарушения на нормите на
ЗАНН, водещи до неговата отмяна. Съставеният АУАН
и издаденото въз основа на него
НП съдържат законоустановените
в чл. 42 и чл. 57 от
ЗАНН реквизити. Същите са издадени
в предвидените за това срокове,
като при връчването им не
са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Наказателното
постановление е издадено от компетентен орган, видно от приложеното копие на
Заповед от 12.01.2010г. на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция
„Главна инспекция по труда“. Описанието на нарушението е достатъчно пълно и
ясно, като позволява на санкционираното лице да разбере неизпълнение на
административно задължение му е вменено и да организира адекватно защитата си. Датата
на извършване на нарушението е определена правилно, а именно-първият присъствен
ден след изтичането на срока за изпълнение на процесното
задължение.
Неоснователни са възраженията от страна на жалбоподателя, че актът е
съставен в отсъствие на негов представител. Актът е подписан от управителя на
дружеството, която лично е вписала изявление в него, като й е връчен на датата
на съставянето му. От показанията на св.М.-Ж. се установява, че актът е
съставен извън сградата на Д“ИТ“, с оглед обявеното извънредно положение, но
това по никакъв начин не означава, че е оформен при условията на чл.40, ал.2 от ЗАНН. Неоснователни са и доводите, че дружеството не е било надлежно поканено
за съставяне на АУАН. От приложения по делото Протокол (л.45) е видно, че това
твърдение не отговаря на истината, а и след като управителя се е явил и актът е
съставен в нейно присъствие, липсва основание да се счете, че процесуалните
права на дружеството са били накърнени по някакъв начин.
По изложените съображения съдът приема, че наказващият орган правилно е констатирал
наличието на процесното неизпълнение на административно задължение; надлежно е издирил
приложимия закон и относимата санкционна разпоредба.
Не следва да се обсъжда дали случаят представлява маловажен такъв по смисъла на чл.28 от ЗАНН, тъй като
тази норма се явява обща
и приложението ѝ е изключено
поради наличието на специалната норма на чл.415в от КТ- становище, последователно застъпвано в практиката на съдилищата.
Предвид изложеното съдът приема, че липсват основания за отмяна на
обжалваното наказателно постановление. В същото време съдът намира, че
административнонаказващият орган не е индивидуализирал правилно наложеното
наказание. Санкцията е наложена в размер, близък до максималния, предвиден в
закона, но за определянето й не са изложени конкретни мотиви. В тази връзка
съдът отчете от една страна неголемия размер на дължимата за м.април 2020г. сума
и неоказването от страна на работничката на съдействие за получаването й, а от
друга-причините за отказа на Х. да получи предложеното й заплащане, а именно-
неоснователното предлагане на сума в по-нисък от уговорения размер. При това
положение съдът намира за законосъобразно имуществената санкция да е по-ниска
от наложената от наказващия орган, но над
минималния размер, предвиден в закона, а именно 150 лева. Следва да се
отбележи, че особеностите на случая са отчетени от наказващия орган, който е
счел нарушението за маловажно и е приложил благоприятната за нарушител норма на
чл.415в, ал.1 от КТ за нарушение, което принципно подлежи на значително
по-тежка санкция.
С оглед изхода на
делото и направеното от пълномощника на въззиваемата
страна съответно искане, на основание чл. 63, ал. 3 от ЗАНН, вр. чл. 143, ал.4 от АПК, вр.
чл. 144 от АПК вр.чл. 78, ал.8 от ГПК на Дирекция „Инспекция по труда“-Варна следва да се присъди
юрисконсултско възнаграждение,
в размер определен в чл. 37 от Закона за
правната помощ, съгласно препращащата разпоредба на чл. 63, ал. 5 от ЗАНН. Съгласно чл. 37, ал. 1 от ЗПП заплащането на правната помощ е съобразно вида и количеството на извършената дейност и се определя в наредба
на Министерския съвет по предложение
на НБПП. За защита по дела
по ЗАНН чл. 27е от Наредбата за
заплащане на правната помощ предвижда възнаграждение в размер от 80 до
120 лева. Според
разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК размерът на юрисконсултското възнаграждение
се определя от съда. В случая по делото са проведени общо шест съдебни
заседания, поради което и предвид проявената от юрисконсулта процесуална
активност съдът намира, че следва да се присъди
възнаграждение в размер на предвидения в закона максимум, а именно-120,00 лева. Като
съобрази размера на оставената без уважение част на жалбата (150 лв., доколкото
това е размерът на потвърдената санкция), съдът намира, че на въззиваемата
страна следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 72,00
лв., като посочената сума следва да бъде заплатена от жалбоподателя в полза на Дирекция „Инспекция по труда“-Варна.
На основание чл. 63, ал. 3 от ЗАНН, вр.
чл. 143, ал.4 от АПК, вр. чл. 144 от АПК вр.чл. 78, ал.1 от ГПК на жалбоподателя
също следва да се присъди съразмерната част от направените по делото разноски. Същите
се изразяват в заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 350 лв. за
процесуално представителство. Като съобрази размера на уважената
част на жалбата (100 лв., доколкото това е размерът на отменената санкция),
съдът намира, че на въззиваемото дружество следва да
се присъдят разноски в размер на 140лв.
Водим от горното и на основание чл.63 ал.1 от ЗАНН съдът
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯ Наказателно постановление
№ 03-012863/01.07.2020г. на директора на Дирекция
„Инспекция по труда“-Варна, като намалява
наложеното на „К.1.“ ЕООД- ***, ЕИК:*********, на основание чл.416, ал.5, вр. с чл.415в, ал.1 от КТ, административно наказание “имуществена
санкция” от 250,00 лева на 150,00 лева.
ОСЪЖДА „К.1.“ ЕООД- ***, ЕИК:********* да заплати на Дирекция „Инспекция по труда“-Варна сумата от 72,00 лева /седемдесет и два лева/,
представляваща юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА Дирекция „Инспекция по труда“-Варна да заплати на „К.1.“ ЕООД- ***, ЕИК:********* сумата от 140,00 лева /сто и четиридесет лева/, представляваща адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи на
касационно обжалване в 14-дневен срок от получаване на съобщението за
изготвянето му пред Административен съд – Варна.
След влизане
в сила на съдебното решение, АНП да се върне
на наказващия орган по компетентност.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: