Определение по дело №1051/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

за да се произнесе, взе предвид следното:

Въззивното производство по реда на чл.258 и сл. ГПК е образувано по две въззивни жалби – и двете насочени против Решение № 1050/26.04.2013 г., постановено по Г.д. № 1018/2010 г. по описа на РС С..

Първата от тях – на Л. К. и С. Д., чрез А.Е. П., е насочена против цитираното решение в частта му, с която е обявено за нищожно решение № 811/21.04.1999 г., постановено по Г.д. № 718/1998 г. по описа на ВКС.

В същата се правят подробни оплаквания за постановяване на атакувания съдебен акт при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, а от там и за необоснованост.

Като правен резултат се иска отмяна на атакувания съдебен акт в тази му част и по съществото на спора отхвърляне на заявената претенция за прогласяване нищожност на посоченото съдебно решение.

Въззивната жалба на М. Б. Д. от Г.С. е насочена против атакуваното решение в частта му, с която съдът е отхвърлил заявената претенция на обявяване за нищожни на Решение № 320-А, постановено на 24.10.199 г. по Г.д. № 490/1993 г. по описа на РС С. и на Решение № 413/08.01.1998 г., постановено по Г.д. № 450/1997 г. по описа на ОС Б.

Навеждат се доводи за неправилност на първоинстанционния съдебен акт в тази му част, поради постановяването му в нарушение на материалния закон и поради необоснованост.

В отговорите по въззивните жалби страните взаимно си оспорват доводите, наведени от всяка една от тях.

Пред въззивната жалба не е допуснато събирането на нови доказателства.

Благоевградският окръжен съд в решаващия състав, след като се запозна с първоинстанционното дело и прецени събраните доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

Не се е спорило между страните по делото и е установено от приобщените писмени доказателства, че по иск, предявен от Л. К. К. и С. К. Д. и двете от Г.С. срещу Л. Б. Д., В. Б. Д. и М. Б. Д. през 1993 г. в Районен съд С. е било образувано Г. дело № 490.

Със заявената искова претенция в това производство ищците са искали от съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответниците, че са собственици на земеделски имот с площ от 4, 538 кв.м., както и да обезсили нотариален акт № 54 , том първи, дело № 108/1955 год.

По тези претенции РС С. се произнесъл с решение № 320-А от 24.10.1994 година, като е отхвърлил иска за установяване на правото на собственост на ищците върху овощна градина от 4,538 кв.м. при съседи: дере, стар П. за с. П. Г. П. находяща се в м.”Н. т.” в землището на Г.С., отхвърлил е иска за обезсилване на нотариален акт № 139 и нотариален акт № 217/ 1961 година на С.районен съд, обезсилил нотариален акт № 54, том първи, дело № 108/ 1955 год. на С. районен съд, с който лицето Б. И.Д. е бил признат за собственик на основание давностно владение на дворно, неурегулирано място от 7,00 дка в м.”Н. т.” и лозе от 1,5 дка в землището на с. П.

Решението на първоинстанционния съд е било обжалвано пред Окръжен съд Б.

С решение № 413/ 08.01.1998 година, постановено по в.Г.д. № 450/ 1997 г. състав на Окръжен съд Б. отменил първоинстанционното решение в частта, с която е бил отхвърлен иска за установяване на правото на собственост на ищците Л. К. К. и С. К. Д. върху овощна градина от 4,538 дка в м.”Н. т. в землището на Г. С. и в частта, с която е бил отхвърлен иска за обезсилване на нотариален акт № 138, том първи, дело № 217/1981 год. в частта на акта, с който е било прехвърлено 1 / 2 идеална част от дворно неурегулирано място от около 1 000 кв.м. в м.”Н. т.” и вместо това е постановил решение, с което е признал за установено по отношение на Г. Г. Д., К. Л. М., Д. Л. Д., В. Б. С. и М. Б. Д., че Л. К. К. и С. К. Д. са собственици на овощна градина от 4, 538 кв.м., при съседи: дере, стар П. за с. П., П., находящ се в м.”Н. т.” в землището на Г. С..

С решението Окръжният съд обезсилил и нотариален акт № 138, том първи, дело № 217/ 1981 година на СРС в частта, с която Б. И.Д. прехвърлил на М. Б. Д. 1 / 2 идеална част от дворно неурегулирано място от около 1 000 кв.м., находящо се в землището на с. П. – местността “Н. т.” при граници: Г. П., дере, Ф.М. и П.. Окръжният съд оставил решението в останалата му част в сила. Решението е влязло в сила на 08.01.1998 година.

Това решение е било необжалваемо и е влязло в сила, като не се поддържа от страните някоя от тях да е инициирала неговото допълване /поради непълнота/, поправка на очевидна фактическа грешка или тълкуването му.

Срещу това решение през месец февруари 1998 г. въззивникът М. Д., както и Д. Д., Г. Д., В. С. и К. М. подали молба пред Върховния касационен съд на Република България за отмяната му по реда на надзора.

По същата е било образувано Г. д. № 718/ 1998 година по описа на ВКС и на 08.04.1998 година касационният съд, в състав П. М. – председател и членове Й. Д. и М.Л., разгледал молбата за отмяна.

На 21.04.1999 година същият съд се произнесъл с решение, с което молбата била оставена без уважение, като неоснователна.

Установява се от приложения препис от цитираното решение,представено в заверено от пълномощника на ответната страна копие, били че под мотивите и диспозитива му са поставени три подписа.

Решението не е приложено в оригинал, т.к. сред справка, извършена от Служба “Архив” при Районен съд - С. се е установило, че Г. дело № 490 от 1993 година по описа на РС-С. е архивирано през 2003 година и е унищожено през 2009 година, поради изтеклия срок за съхранение.

Районният съд не е обсъдил като доказателства по делото приобщените нот. акт № 54, том първи, дело № 108/ 1955 год. на СРС, нот. акт № 138, том първи, дело № 217/1981 год. на СРС, решение № 1608/21.11.2001г на ВКС по Г.д. № 32/2001г., решение № 554/ 05.06.2000 год. на ВКС по Г.д. № 1558/1999 год., протокол по Г. дело 624/2000 год. на СРС.

Мотивирал се, че изброените документи съдържат данни за факти, които нямат връзка с предмета на делото.

Въззивната инстанция изцяло споделя този извод като намира за необходимо да добави към него и довода, че настоящето производство не е за проверка правилността на процесните съдебни актове, а за тяхната нищожност. Затова и доказателства, установяващи факти по съществото на вече разрешения правен спор с обсъдените решения на три инстанции, не следва да се обсъждат.

При приетото за установено пред него от фактическа страна районният съд заключил от правна, че исковете, с които е сезиран, са процесуално допустими, т.к. за ищците е налице активна процесуална легитимация и правен интерес от предявяването им предвид поддържаното от тях, че процесните съдебни решения са нищожни.

Навел и че нищожността на решението може да се предявява по исков ред безсрочно по арг. от чл.270, ал.2 от ГПК.

Разглеждайки предявените претенции по същество районният съд изложил доводи, че легално определение на понятието ”нищожност” на съдебното решение няма нито в ГПК, нито в друг закон.

В съдебната практика и в правната теория, съдържанието на понятието е извлечено по пътя на тълкуването, основаващо се на характера на съдебното решение като едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правния спор.

Посочил, че в константната съдебна практика и в правната теория се приема, че нищожно е решението, което е постановено от ненадлежен орган, функциониращ в ненадлежен състав, извън пределите на правораздавателната власт на съда, неизготвено в писмена форма или неподписано, както и такова, което е толкова неясно и неразбираемо, че волята на съда не може да бъде изведена дори чрез тълкуване.

Основавайки се на тези правни доводи за конкретния казус районният съд приел, че по отношение на решение № 320-А по Г. д. № 490/1993 г. на РС С. и по отношение на решение № 413 постановено по в.Г.д. № 450/ 1997 год. на ОС Благоевград не са налице твърдените от ищците пороци, които да водят до неговата нищожност.

Съдът се е произнесъл по искове, които са в кръга на неговата компетентност.

Решенията били постановени в надлежен състав, изготвени са в писмена форма и са подписани от състава, волята на съда била обективирана ясно и разбираемо.

Вярно било, че като нищожно се определя и решението, което е постановено извън пределите на правораздавателната власт на съда.

Това била материалната компетентност на съда, а също така личната и териториална компетентност на българския съд.

В случая, спорът бил граждански и не бил от изключителната компетентност на чужд съд.

Следователно, произнасяйки се по него, съдилищата не са действали извън правораздавателната си власт.

Навел и че дори да са постановили решение извън рамките на диспозитивното начало, то в този случай актовете им биха били недопустими, но не и нищожни.

По тези съображения районният съд приел, че предявените искове по отношение на горепосочените решения, са неоснователни.

По отношение на решение № 811 по Г. дело № 718/1998 година на ВКС приел, че съдиите, участвали в заседанието, когато е завършено разглеждането на делото са били П. М., Й.Д. и М. Л.

По настоящето дело не се установило, че решението е подписано от тези съдии, взели участие в постановяването му.

Навел доводи, че съгласно разпоредбата на 187, ал. 1 от ГПК (отм.) във вр. 189, ал. 3 от ГПК (отм.) решението се постановява след тайно гласуване, по мнозинство на съдиите, участвали в заседанието, в което е завършено разглеждането на делото и се подписва от всички съдии, взели участие в постановяването му.

Тежестта на доказване, че решението по Г.д. № 718/1998 година било подписано от съдиите, взели участие в постановяването му, била на ответниците, а те не доказали това.

Затова районният съд приел, че цитираното решение било постановено от ненадлежен орган и се явявало нищожно.

Поради изложеното и уважил заявената претенция единствено за него, като го обявил за нищожно.

При гореустановеното въззивната инстанция прави следните изводи:

Атакувания съдебен акт е валиден и допустим, а разгледани по същество, наведените доводи против отхвърлителната му част са несъстоятели и подадената въззивна жалба против тази част от решението – неоснователна.

Намира също, че атакуваният акт е неправилен в частта му, с която е прогласена нищожността на решение № 811 по Г. дело № 718/1998 година на ВКС и подадената въззивна жалба по отношение на тази част от решението – основателна.

Съображенията за това са следните:

Изложените мотиви на районния съд досежно липсата на предпоставки за обявяване нищожността на решението на РС С. и на ОС Благоевград почиват на трайно установената съдебна практика по идентични казуси, като са и пълно тяхно отражение /Решение № 391/16.06.2009 г. на ВКС по Г.д. № 2525/2008 г. на ІІ г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК/.

Въззивната инстанция също изцяло споделя тези мотиви, поради което и за избягване на излишното им приповтаряне препраща към тях по реда на чл.272 ГПК.

С оглед оплакванията във въззивната жалба против отхвърлителната част от решението на първоинстанционния съд на въззивника Д. намира за необходимо да отбележи, че по съществото си те касаят правилността на процесните съдебни актове, а не тяхната нищожност на първоначално заявените от него основания.

Правилността на решението на районния съд е била предмет на проверката, извършена от въззивната инстанция. Актът на последната, съобразно установените съдопроизводствени правила към момента на постановяването му, е окончателен и е влязъл в сила.

С влизането му в сила същият е установил между страните силата на пресъдено нещо, т.е. положение на установеност и безспорност по отношение на спорното право.

Силата на пресъдено нещо установява и задължение за страните спрямо държавата да преустановят правния спор, т.к. той е непререшим, като решението, което я установява, става задължително не само за страните и техните правоприемници, но и за всички други инстатуции в държавата, вкл. съдът.

Затова въпросът дали тези актове са правилни, не може да бъде разгледан от настоящия състав, нито от който и да е друг състав на съд, а и не е предмет на настоящето производство. Затова оплакванията за непълнота на мотивите или липсата им по отношение и на двете горепосочени съдебни решения, не се отнасят до същността на повдигнатия спор и въззивната инстанция не счита за нужно да отговаря на същите.

Пак за пълнота следва да се посочи, че мотивите не се ползват със сила на пресъдено нещо, както и че липсата или непълнотата на мотивите не е основание нито за отмяна на съдебното решение, нито за прогласяването му за нищожно.

Ето защо и решението на районния съд в посочената му част е правилно и следва да се потвърди.

По отношение на решение № 811 по Г. дело № 718/1998 година на ВКС въззивната инстанция намира, че не е нищожно и решението на районния съд в частта, с която то е обявено за такова, като неправилно, следва да се отмени и се постанови ново, с което предявеният иск в тази му част бъде отхвърлен.

Съображенията за това са следните:

Цитирания съдебен акт не е представен в оригинал по настоящето дело, т.к. делото, по което е бил постановен, е било архивирано, а в последствие – унищожено, съобразно изискванията на Правилника за администрацията в районните, окръжните, административните, военните и апелативните съдилища и Закона за националния архивен фонд и правилника за прилагането му /така писмените доказателства, ангажирани пред районния съд/.

Ето защо същият е бил представен във вид на копие от процесуалния представител на ответниците в първоинстанционното производство.

В с. з., проведено на 28.03.2013 г. районният съд, при разпределение на доказателствената тежест между страните, по отношение на подлежащите на установяване факти, правилно с оглед наведените доводи за нищожност на това решение от страна на ищецът, е поставил в тежест на ответниците по предявения иск да докажат фактът, че решението е подписано /л.3 от протокола/.

Въззивната инстанция намира, че с представянето на завереното от процесуалния представител на ответниците копие на процесното решение, от което е видно, че същото е подписано от тримата съдии, сочени за членове на съдения състав, който го е постанови, респ. установяването на фактът, че делото, по което е постановено, е било унищожено, страната е установила по безсъмнен начин този факт.

Следва категорично да се посочи, че този факт и не е оспорен от страна на ищеца-въззивник М. Д. и процесуалния му представител, като същите са поддържали твърдения /така обстоятелствената част на исковата молба/, не че решението не е подписано, а че при постановяване на решението по Г.д. № 718 по описа на ВКС за 1998 г. съдебният състав не е действал нито в пълен, нито в непълен състав и е провел незаконосъобразно гласуване.

Поддържано е, че решението не е било постановено при съвещание на всички съдии, участвали в заседанието, в което е завършило разглеждането на делото му, като тримата съдии не са изяснили заедно предмета на делото, не са провели заедно редовно образуване на процеса, не са установили заедно приложимия закон и правно релевантните факти и не са стигнали заедно до правните изводи, съгласно правомощията на касационната инстанция.

Следва да се посочи също, че горните твърденията напрактика приповтарят теоретичните разработки по отношение процесния проблем /кога едно съдебно решение е нищожно/, но са лишени от конкретика в случая, като не се сочи изрично поради какви причини се поддържа, че са допуснати сочените пороци в актът на касационната инстанция, респ. – кой е точно порока – неучастието на всички съдии /решението не е постановено нито в пълен, нито в непълен състав/ или на конкретен съдия при разглеждане на делото, съответно - в тайното съвещание на съда след приключване на делото и при постановяване на решението или др., за да се направи извод, че не са преценили заедно фактите по делото и не са стигнали заедно до крайните правни изводи.

На самостоятелно основание въззивната инстанция намира за необходимо да посочи, че е служебно известно на членовете на състава, както и на всички съдии, участвали в правораздавателния процес към периода 1998 г. – 1999 г., че съдиите П. М., Й. Д. и М. Л. са били съддии във ВКС към посочения период от време и са имали съдийска правоспособност.

Като съдии в касационната инстанция към 1998 г. същите са имали и правораздавателната власт да се произнасят по молби за преглед по реда на надзора – производство, инициирано именно от М. Д. и останалите въззиваеми, молители по това производство към 1998 г.

С решението, предмет на производството, същите са се произнесли по повдигнатия пред гражданското отделение на ВКС гражданско-правен въпрос, при наличие на лична и териториална компетентност на българския съд да стори това в случая.

Постановеното от тях решение е в писмена форма и е подписано и не са налице обективни данни /нито конкретни твърдения за това/, при постановяването да не е участвал член от състава така, както се сочи в решението, респ. – този състав или негов член да не е участвал при разглеждане на делото и при постановяване на съдебния акт по него.

Всичко гореизложено навежда на извод, че решение № 811 по Г. дело № 718/1998 година на ВКС не е нищожно по смисъла на чл.270, ал.3 ГПК и като е приел обратно, районният съд е постановил неправилно решение, което следва да се отмени.

Съобразно изходът от спора в тежест на въззиваемият М. Д. следва да се поставят сторените пред настоящата инстанция по делото разноски от страна на въззиваемите К. и Д. в размер на 225 лв., съобразно представения списък за разноските по смисъла на чл.80 ГПК.

Мотивиран от изложеното и на основание чл.271-272 ГПК, Благоевградският окръжен съд

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ Решение № 1050/26.04.2013 г., постановено по Г.д. № 1018/2010 г. по описа на РС С. в частта му, с която е обявено за нищожно Решение № 811, постановено на 21.04.1999 година по Г. дело № 718/1998 година на Върховния касационен съд, с което е оставена без уважение молбата на М. Б. Д., В. Б. С., Д. Л. Д., К. Л. М. и Г. Г. Д. за отменяване по реда на надзора на влязлото в сила решение на Благоевградския окръжен съд от 08.01.1998 година, постановено по Г.д. № 450/ 1997 година, като неоснователна и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ като НЕОСНОВАТЕЛЕН предявеният иск от М. Б. Д. с ЕГН * от Г.С., У.”П. П.” № 9, В. Б. С. с ЕГН * от Г. М., У.”Н. В. № 21, блок “. № 14, вх. А, Г. Г. Д.с ЕГН* от Г.С., ж.к. “Д.” бл. 17, вх. В, . 4, ап. 48, К. Л. М. с ЕГН * от Г.С., ж.к. “С. Р.” У.”П.” бл. 39, вх. В, . 4, ап. 35 и Д. Л. Д. с ЕГН * от Г.С., ж.к. “Д.” бл. 1., вх. В, . 7, ап. 44срещуЛ. К. К. и С. К. Д. и двете от Г. С., У.”С.” № 11 за обявяване за нищожността на Решение № 811, постановено на 21.04.1999 година по Г. дело № 718/1998 година на Върховния касационен съд, с което е оставена без уважение молбата на М. Б. Д., В. Б. С., Д. Л. Д., К. Л. М. и Г. Г. Д. за отменяване по реда на надзора на влязлото в сила решение на Благоевградския окръжен съд от 08.01.1998 година, постановено по Г.д. № 450/ 1997 година.

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1050/26.04.2013 г., постановено по Г.д. № 1018/2010 г. по описа на РС С. в останалата му част.

ОСЪЖДА М. Б. Д. с ЕГН * от Г.С., У.”П. П.” № 9 да заплати на Л. К. К. и С. К. Д. и двете от Г. С., У.”С.” № 11 сторените от тях по делото пред въззивната инстанция разноски в размер на 225 /двеста двадесет и пет/ лева, съобразно представения списък по чл.80 ГПК.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването му на страните, пред ВКС на РБългария.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: