РЕШЕНИЕ
№ 17
гр. Русе, 04.05.2022 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд - Русе, VI - ти състав, в публично заседание на 19
април през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
СЪДИЯ: ЕЛИЦА ДИМИТРОВА
при
секретаря ДИАНА МИХАЙЛОВА като
разгледа докладваното от съдия ДИМИТРОВА адм. дело № 118 по описа за 2022 година, за да се произнесе,
съобрази следното:
Производството е по чл. 118 от
Кодекса за социално осигуряване (КСО), във връзка с чл. 145 и сл. от АПК.
Образувано е по жалба на А.О.А. ***, депозирана чрез
адвокат-пълномощник Н.Р. ***, против Решение № 1040-17-12 от 18.02.2022 г. на
Директора на ТП на НОИ – Русе, с което е потвърдено Разпореждане № 171-03-14-3
от 12.01.2022 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица, с което на
жалбоподателката е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по
чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във връзка с чл. 11, параграф 3, б. “а“ и чл. 65,
параграф 2 от Регламент 883/2004ЕО.
В жалбата са наведени основания за
незаконосъобразност на оспорения акт и потвърденото с него разпореждане поради
нарушение на материалния закон.
Претендира се отмяна на акта.
Претендират се разноски по заявен
списък (л. 69 от делото).
Ответникът, действащ в процеса чрез
процесуален представител – юрисконсулт, поддържа становище за неоснователност
на жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави
възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.
След като съобрази събраните по
делото доказателства, становищата на страните и релевираните от тях доводи и
след като извърши служебна проверка по чл. 168, ал. 1 от АПК, във връзка с чл.
146 от АПК, административният съд приема за установено следното:
По
фактите
Със Заявление вх. № 171-03-14 от 08.01.2021
г. (л. 33 от преписката) жалбоподателката
А.О.А. *** е поискала да получава парично обезщетение за безработица (ПОБ) от
България след последната си заетост в Германия, като е посочила, че в периода
от 01.01.2014г. до 31.12.2020 г. е упражнявал трудовата си дейност при
работодател в Германия, след което е с прекратено правоотношение с осигурител в
тази държава и декларира, че не получава парично обезщетение за безработица в
друга държава. Посочен е адрес на жалбоподателката – гр.Сеново, ул. „Родина“ № 12.
С представения на 22.06.2021 г., вх.
№ 1019-17-1618 ПД U1
е бил потвърден осигурителен период за времето от 01.01.2014 г. до 31.12.2020
вкл., причина за прекратяване на заетостта – „прекратяване на договора от
страна на работодателя“ и осигурителен доход за времето от 01.01.2019 г. до
31.12.2020 г. вкл. (л. л. 47 – 49 от преписката).
Допълнително А. е представила и
декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65,
§ 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, в която е посочила като последен период на
заетост периода от 01.01.2011 г. до 31.12.2020 г. в Германия, където е работила
като наето лице, няма съпруг и деца. Посочила е, че преобладаващата част от
роднините й са живели в България, не притежава собствено жилище в Р България и
преобладаващата част от социалните й контакти също са в България и възнамерява
трайно са се установи в страната (л. 37 от преписката).
Няма спор, а и това се установява от
преносим документ U1,
че през периода на трудова заетост за времето от 01.01.2014 г. до 31.12.2020 г.
вкл. А. е била осигурено лице в Германия.
Спорът е сведен до това коя е
компетентната държава по изплащане на ПОБ, след като последната заетост на
жалбоподателката е била в Германия.
Предвид декларираните от лицето
обстоятелства за определяне на пребиваването на А. през периода на заетост в
друга държава служебно била изискана информация от Германия.
С Разпореждане № 171-03-14-1 от 20.01.2021
г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Русе (л. 18
от преписката) на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО производството по отпускане
на парично обезщетение за безработица на жалбоподателката е спряно с мотив, че поради
упражняване на трудова дейност в друга държава членка на ЕС се изчаква
получаване на СЕД Н006, СЕД U002
и СЕД U004
от чужда осигурителна институция.
На 07.01.2022 г., чрез електронната
система за обмен на социално-осигурителна информация (EESSI), номер на случай 2906141 е бил
получен структуриран електронен документ Н006, с който компетентната институция
на германската държава информира, че Германия била държава на пребиваване на А.
за времето от 01.07.2009 г. до 28.12.2020 г. (л. л. 21 и 22 от преписката). Структурираният
електронен документ Н006 представлявал официален документ, чиято материална
доказателствена сила не била оспорена от страна на жалбоподателката.
На 07.01.2022 г. е издадено
Разпореждане № 171-03-14-2, с което Ръководителят на осигуряването за
безработица на основание чл. 55 от АПК е възобновил производството по
заявлението на жалбоподателката за отпускане на ПОБ с мотива, че е получен по
електронен обмен на социално-осигурителна информация между България и ЕС СЕД
Н006, издаден от компетентната институция на Германия, за уточняване на
пребиваването по смисъла на европейските регламенти на социалната сигурност (л.
17, гръб от преписката).
По делото няма спор, а това се и
потвърждава от преносим документ U1, че през периода на трудова заетост 01.01.2014 г. – 31.12.2020
г. А. е била осигурено лице в Германия, като в документа т. 6.2 е посочено,че
не е получила обезщетение за безработица и няма право на такова (л. л. 47 – 49
от преписката).
Няма спор, че във връзка с уточняване
на държавата по постоянно пребиваване на жалбоподателя от компетентната
институция е изискана допълнително информация, която е предоставена със
структуриран електронен документ СЕД H006. В документа компетентната
институция на Германия е удостоверила, че жалбоподателката е живяла на адрес в
Германия, като адресът е определен от компетентната институция Германия като
държава на пребиваване за периода 01.07.2009 г. - 28.12.2020 г. (л. 22, гръб от
преписката).
След получаване на гореописаната
информация ръководителят на осигуряването за безработица е издал Разпореждане №
171-03-14-3 от 12.01.2022 г. (л. 15 от преписката), с което на
основание чл. 54ж, ал. 1, във връзка с чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 от
Регламент (ЕО) 883/2004 е отказал на А. отпускане на парично обезщетение за
безработица. В мотивите на разпореждането се посочва, че според получения СЕД
Н006 и съгласно чл. 65, § 5 от Регламент (ЕО) № 883/2004 българската институция
(НОИ) не е компетентна да предостави парично обезщетение за безработица по
българското законодателство, тъй като пребиваването на лицето по смисъла на
европейските регламенти в областта на социалната сигурност е в държавата по
последна заетост – Германия като това се потвърждавало и от информацията,
съдържаща се в СЕД Н006.
А. е оспорила издаденото разпореждане
пред директора на ТП на НОИ – Русе, който с оспореното в настоящото
производство решение, го е потвърдил (л. л. 1 – 14 от преписката).
В хода на производството пред горестоящия
орган е изискана информация от ТД на НАП – Варна, офис Русе (л. 28 от преписката)
дали А. е плащала данъци в Република България върху доходите си от заетост в
Германия след 01.07.2009 г. В отговор приходната администрация посочва, че А.
не е подавала годишни данъчни декларации по чл. 50 от ЗДДФЛ за периода 2009 - 2020
г., предоставена е информация за регистрираните трудови договори в периода 2005
- 2009 г. (л. 38 от преписката). Изискана е също така и предоставена информация
от ОД на МВР – Русе за влизане и излизане в/от България на А. за времето 2009
г. – 2021 г. (л. 27, гръб, л. л. 29 и 30
от преписката), видно от която за А. са регистрирани самостоятелни излизания
извън България за времето от 01.01.2012 г. до 31.12.2020 г., първото от които
на 02.09.2012 г., като се установява, че за този период А. се е завръщала за
кратко в България по празници и отпуски, след което отново е напускала България.
Мотивите, с които горестоящият орган
е отхвърлил жалбата на А. и е потвърдил оспореното пред него разпореждане за
отказ да бъде отпуснато парично обезщетение за безработица, се базират на
тълкуване на разпоредбата на чл. 1, § 3, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 и
чл. 11, § 1 и 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009, касаещи понятието „пребиваване“
във връзка с данните от получения от германската институция СЕД Н006.
Административният орган приема, че в
конкретния случай държавата по последна заетост и държавата по пребиваване на
жалбоподателката съвпадат и това е Германия, както и че завръщането й в
България не представлява завръщане в държавата по пребиваване, а промяна на
пребиваването след приключване на заетостта в Германия, поради което
компетентна по отношение на паричното обезщетение за безработица се явява
именно тази държава. Обсъдени са справките за задграничните пътувания и е направен
извод, че жалбоподателката е престоявала за кратко в България, като по време на
последната заетост или на преимуществена част от нея, А. е пребивавала в
Германия. Позовава се на информация от НАП, че А. не е подавала декларации и не
е внасяла данъци в България в периода 2009 – 2020 г., не е осъществявала
дейност при прилагането на българското законодателство след 31.12.2010 г., като
не е била регистрирана като търсещо работа лице в Агенция по заетостта преди
06.01.2021 г.
Решението на Директора на ТП на НОИ –
Русе е съобщено на жалбоподателката лично на 28.02.2022 г., я жалбата е
подадена на 11.03.2022г.
С жалбата до съда А. представя и
заверен препис на регистрационна карта в Дирекция „Бюро по труда“ – Ветово с
дата на регистрация – 06.01.2021г. (л. 8 от делото), доказателства, че е имала
избран личен лекар в България, вкл. с последен избор на такъв от 22.06.2020 г.
и др. (л. л. 11 и сл. от делото).
Оспорването е процесуално допустимо и подлежи на разглеждане.
Жалбата е подадена от надлежна страна – неблагоприятно засегнат адресат на
акта, депозирана е в преклузивния 14-дневен срок по чл. 118, ал. 1 от КСО и е
насочена срещу годен за оспорване акт, съгласно цитираната норма.
Разгледана по същество, жалбата е основателна.
Оспореното решение е издадено от
материално и териториално компетентен орган (арг. чл. 117 от КСО). Спазена е
предписаната от закона писмена форма, съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 от АПК,
вкл. фактически и правни основания. При издаването му са спазени
административнопроизводствените правила. Административният орган в съответствие
с чл. 35 от АПК е изяснил в пълен обем фактите и
обстоятелствата от значения на случая, като по този начин е изпълнил
задължението си по чл.36, ал. 1 от АПК да събере служебно всички
доказателства, относими към конкретния случай, но при анализа им е достигнал до
неправилни и необосновани правни изводи, в противоречие с материалните
разпоредби на закона.
Във връзка с преценката за правилно
приложение на материалния закон, съдът констатира, че по делото няма спор по
фактите, а спорът е от правен характер и се свежда до
определяне на това коя е компетентната държава по изплащането на парично
обезщетение за безработица, след като последната заетост на жалбоподателката е
била на територията на Германия.
Република България като държава – членка на ЕС е длъжна да прилага
европейските правила за координация на системите за социална сигурност на
държавите членки на Съюза. Това са общите правила и принципи, които трябва да
бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и
от съда, при прилагането на националните закони. Към настоящия момент тези общи
правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския
парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална
сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на
Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на
процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г.
Регламент (ЕО) № 883/2004
намира приложение към правилата за отпускане и определяне на посочените в чл.
3, § 1 обезщетения, обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и
обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1, б. "з").
Персоналният обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл. 2, § 1,
която предвижда, че настоящият
регламент се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и
бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на
законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на
техните семейства и към преживелите ги лица.
Не е спорно по делото, че А. е гражданин на Република България, т.е.
на държава – членка на ЕС, поради което и е лице, спрямо което намира
приложение Регламент (ЕО) № 883/2004.
Механизмът на координация на системите за социална сигурност, уреден
в Регламент (ЕО) № 883/2004, включващ и обезщетенията за безработица, се
основава на четири основни принципа:
определяне на приложимото
законодателство;
равенство в третирането;
сумиране на периоди на
заетост, осигуряване или пребиваване и
износ на обезщетения.
В чл. 11, § 1 регламентът
определя, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на
законодателството само на една държава – членка и това законодателство се
определя по реда, уреден в самия регламент. Общото правило за определяне на
приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за
безработица, е формулирано в чл. 11, § 3. В буква „а“ от тази разпоредба е
посочено правилото, касаещо наетите лица, каквато е била настоящата
жалбоподателка и това правило гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като
наето или като самостоятелно заето лице в една държава – членка се прилага
законодателството на тази държава членка.
Специални правила,
представляващи изключения от общия принцип, че държавата – членка по последна
заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за
безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004.
Съгласно
чл. 65, § 2 напълно безработно лице, което по време на последната си дейност
като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка,
различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази
държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение
на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като
допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка,
в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно
заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в
неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите
по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било
подчинено.
От
своя страна чл. 65, § 5 от Регламент (ЕО) №883/2004 предвижда, че:
a)
Безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава
обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по
пребиваване както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време
на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези
обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване.
б)
Въпреки това, работник, без да е пограничен работник, на когото са били
отпускани обезщетения за сметка на компетентната институция на
държавата-членка, на чието законодателство е бил подчинен при завръщането си в
държавата-членка по пребиваване първо получава обезщетения в съответствие с член 64, като получаването на обезщетения в
съответствие с буква а) се спира за периода, през който той получава
обезщетения съгласно законодателството, на което последно е бил подчинен.
По
силата на чл. 64, §1 от същия регламент напълно безработно лице, което отговаря
на изискванията на законодателството на компетентната държава-членка за
получаване на обезщетения, и което отиде в друга държава-членка, за да търси
работа там, запазва правото си на парични обезщетения за безработица при
следните условия и в следните граници:
а)
преди своето заминаване безработното лице да е било регистрирано като търсещо
работа и да е било на разположение на службите по заетостта на компетентната
държава в продължение най-малко на четири седмици, след като е станало
безработно. Компетентните служби или институции обаче могат да дадат разрешение
за заминаването му преди да е изтекъл такъв срок;
б)
безработното лице трябва да се регистрира като търсещо работа в службите по
заетостта на държавата-членка, в която е отишло, да е обект на процедурата за
контрол, установена там и да спазва условията, установени от законодателството
на тази държава-членка. Това условие се смята изпълнено за периода преди
регистрацията, ако заинтересованото лице се е регистрирало в седемдневен срок
от датата, когато е престанало да бъде на разположение на службите по заетостта
на държавата, която е напуснало. Компетентните служби или институции могат да
удължат този срок в изключителни случаи;
в)
правото на обезщетения се запазва за срок от три месеца от датата, на която
лицето е престанало да бъде на разположение на службите по заетостта на
държавата-членка, която е напуснало, при положение, че общата продължителност
на обезщетенията не надхвърля общата продължителност на срока на обезщетенията,
на които лицето е имало право съгласно законодателството на тази
държава-членка; Компетентните служби или институции могат да удължат тримесечния
срок до максимум шест месеца;
г)
обезщетенията се отпускат от компетентната институция съгласно прилаганото от
нея законодателство и за нейна сметка.
Във
връзка с приложението на горецитираната норма от съществено значение се явява
определянето на две понятия – компетентна държава-членка и държава-членка по
пребиваване.
Относно
първото понятие вече се посочи, че това по принцип е държавата, в която лицето
осъществява дейност като наето лице. В конкретния случай това е Германия.
За
определяне на държавата по пребиваване е необходимо на първо място да се изясни
съдържанието на понятието пребиваване. Определение на това понятие е дадено в
чл. 1, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, където се посочва, че „пребиваване“
означава мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от понятието
„престой“, което регламентът определя като временно пребиваване (чл. 1, б. „к“).
От своя страна правилата (елементите) за определяне на пребиваването са уредени
в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по прилагането на т.нар. основен
регламент – Регламент (ЕО) № 883/2004. Съгласно разпоредбата на чл. 11 от Регламент
(ЕО) № 987/2009 при различия в становищата
на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на
пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с
взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на
цялостна оценка на наличната и информация относно релевантните факти, които
може по целесъобразност да включват:
а)
продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните
държави-членки;
б)
положението на лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики
на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява
тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки
договор за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii)
упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти,
източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално
доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че
лицето пребивава за целите на данъчното облагане (§ 1).
Както бе посочено в член 1, букви й) и к) от
Регламент (ЕО) № 883/2004 се прави разграничение между "пребиваване"
и "престой".
В изготвения съвместно с държавите членки наръчник
се изясняват понятията "обичайно пребиваване", "временно
пребиваване" и "престой". Тези определения, посочени в
законодателството на ЕС (Регламент (ЕО) № 883/2004, последно изменен с
Регламент (ЕО) № 465/2012), са необходими, за да се установи коя държава членка
е отговорна за предоставянето на обезщетения по социално-осигурителни схеми на
граждани на ЕС, които пребивават в различни държави членки.
Съгласно
правото на ЕС може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно
само една държава членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по
социално осигурителните схеми, отпускани по местожителство.
Заетите и самостоятелно заетите лица отговарят на
условията за социална сигурност в държавата по месторабота, а неактивните
(напр. пенсионери, студенти) - в държавата членка по обичайно пребиваване.
Определянето на държавата членка по обичайно
пребиваване на лицата е важно и по отношение на лицата, които работят в повече
от една държава- членка.
В наръчника, изготвен съвместно от държавите
членки, се разглеждат специфичните
критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото
на обичайно пребиваване на дадено лице, като например: семейното положение и
роднинските връзки на лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в
съответната държава членка; състоянието на трудова заетост (по-специално
мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянният
характер, както и продължителността на договора за работа); упражняването на
неплатена дейност; в случай на студенти - източникът на доходите им; доколко
постоянно е жилищното положение на лицето; държавата членка, в която лицето
плаща данъци; причини за преместването; намеренията на лицето въз основа на
всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства. То се свързва с центъра на интересите
му (чл. 11, § 1 от Регламент № 987 / 2004) и въз основа на цялостна оценка на
наличната информация относно релевантните факти.
В
чл. 11, § 1 от Регламент № 987 / 2004 е въведено само примерно изброяване,
което не е изчерпателно и зависи от конкретните фактически установявания,
свързани с определяне на действителното място на пребиваване на лицето. При
необходимост могат да се вземат предвид и други факти.
Наръчникът предоставя също така конкретни примери и
насоки за случаите, в които е трудно определянето на мястото на пребиваване -
например при погранични, сезонни или командировани работници, студенти,
пенсионери, както и при неактивни хора, за които е характерна голяма мобилност.
Съгласно
разпоредбата на чл. 11, § 2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при
определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което
произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето.
Когато
съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени
в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции,
намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено
причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на
действителното място на пребиваване на това лице (§ 2).
Неоснователно
ответникът възразява, че разпоредбата на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009
намира приложение единствено при различия в становищата на институциите на две
или повече държави-членки относно определяне на пребиваването, и в случая е
неприложима, доколкото според ответника такова различие не е налице, тъй като германската институция била посочила, че Германия е
държавата на пребиваване на жалбоподателката и българската институция, в лицето
на НОИ, също счита така.
Съдът
намира, че разпоредбата урежда критериите, въз основа на които следва да се
определи пребиваването на всяко едно лице и които следва да се приложат от
всяка държава-членка по принцип при определяне на обичайното пребиваване на
лицето.
Целта
на разпоредбата е уеднаквяването на критериите, въз основа на които
държавите-членки определят мястото на обичайно пребиваване на едно лице.
Видно
от съдържанието на оспорваното решение на директора на ТП на НОИ – Русе,
въпреки становището си за неприложимост на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009,
ответникът е аргументирал тезата си, че България не е държавата на пребиваване
на жалбоподателката именно разглеждайки критериите по цитираната разпоредба, т.е.
приложил е точно тази норма.
В
случая съгласието от страна на компетентна институция на България с отразеното
в СЕД Н006 от компетентна институция само по себе си не може да се приеме за
безспорно установяване на държавата на пребиваване на жалбоподателя. Това е
така поради факта, че в цитирания формуляр е налице единствено посочване, че
вписаният адрес, на който жалбоподателката е била последно регистрирана за
времето на престоя си в Германия, е определен по вид като „държава на
пребиваване“. При липса на попълнени каквито и да е други данни в СЕД Н006 за
положението на лицето – естеството на упражняваната дейност, семейното
положение, източници на доходи, жилищно положение и т.н. не би могло да се
стигне до извод, че германската институция е извършила преценка за мястото на
обичайно пребиваване на жалбоподателя съобразно правилата на чл. 11, § 1 от
Регламент (ЕО) № 987/2009. В допълнение следва да се посочи, че от
представената по делото разпечатка от информационната система „Електронен обмен
на социално-осигурителна информация между България и ЕС“, която в полето „Вид
адрес“ е посочен текста „Държава на пребиваване“, не може да се установи какви
са останалите опции за избор в посоченото поле, както и причините за избирането
на именно тази опция.
В изготвения
съвместно от държавите-членки Практически наръчник относно законодателството,
приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария (https://ec.europa.eu/social/BlobServlet?docId=11366&langId=bg)
се посочва, че често
институциите просто предполагат, че мястото на пребиваване е идентично на
мястото, което лицето декларира като домашен адрес. Въпреки че адресната
регистрация може да се разглежда като знак за намерението на лицето, тя в
никакъв случай не е решаваща и не може да се използва като предпоставка за това
да се приеме, че лицето пребивава на определено място.
Не е
ясно на какво основание административният орган се позовава на предоставения от
Германия СЕД Н006, за да приеме, че според него Германия е удостоверена като
държава на пребиваване. Посоченият адрес, на който последно е живяла
жалбоподателката, е свързан с времето на полагане на трудовата й дейност до 31.12.2020
г. и от него не може да се прави извод, че същата е пребивавала там трайно.
Съобразно
цитирания по-горе наръчник различните
критерии, определени от Съда на Европейския съюз и съдържащи се в член 11,
параграф 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, невинаги имат еднаква тежест и
значимост, но — от друга страна — между тях няма установена йерархия. Няма
бързо и лесно приложим критерий, който да може да се счита за решаващ. Всеки
отделен случай трябва да се разглежда според индивидуалните си характеристики
въз основа на цялостна оценка на всички релевантни факти и обстоятелства. Това
означава, че нито продължителността на пребиваване в една държава-членка, нито
наличието на адресна регистрация в нея могат сами по себе си да определят
еднозначно мястото на обичайно пребиваване на едно лице. Във всички случаи е
необходимо да бъдат изследвани всички относими за случая критерии и едва след
цялостния им анализ да се определи държавата на пребиваване на лицето.
В случая
ответният административен орган се е опитал да изследва, съобразно изброените в
чл. 11, § 1 от регламент (ЕО) № 987/2009 критерии, определени обстоятелства,
изисквайки от приходната администрация и от МВР данни за заплащани данъци върху
доходите и за извършени от лицето пътувания в чужбина. От получената информация
обаче са изведени некореспондиращи със съдържанието й изводи. Така например от
НАП е изискана информация за заплатени данъци върху доходите на
жалбоподателката. При положение, че по делото не е спорно, че жалбоподателката
не се явява командировано лице, както при липса на данни да е осъществявала
дейност едновременно и на територията на България, очаквано получената
информация е, че А. не е подавала за процесния период 2009 г. - 2020 г. годишни
данъчни декларации по ЗДДФЛ и не е заплащала данъци върху доходите си в
България. Тази информация обаче не води до извод, че центърът на жизнените й
интереси, който е основният показател за определяне на мястото на обичайно
пребиваване, е държава, различна от България. По същия начин информацията за
пътуванията й в чужбина не води до извод, че държавата на пребиваване е Германия.
Очевидно е, а
и не се спори от страните, че А. е упражнявала трудова дейност като наето лице
в Германия за процесния период и извършването на тази дейност безспорно е
налагало тя да живее там, при което се е завръщала в България.
Понятията
„местоживеене“ и „пребиваване“ по смисъла на Регламент (ЕО) № 883/2004 обаче не
са идентични и местоживеенето, както вече се посочи, не предопределя
пребиваването, а е само един от критериите, въз основа на които то се определя.
Пребиваването й в Германия е свързано единствено и само с полагането на труд и
осигуряването на издръжката й.
В тази връзка
следва да се посочи, че в съображение 9 от Решение № U2 от 12 юни 2009 година относно обхвата на
член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на
Съвета по отношение на правата на обезщетения за безработица на напълно
безработни лица, които не са погранични работници и които по време на
последната си дейност като заети или самостоятелно заети лица са пребивавали на
територията на държава-членка, различна от компетентната държава-членка, се
посочва следното: „Въпреки че понастоящем това е приемливо за пограничните
работници и някои други категории работници, които също запазват близки
отношения с държавата си на произход, то не би било приемливо, ако поради
твърде широко тълкуване на понятието „пребиваване" се наложи приложното
поле на член 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 да бъде разширено до всички лица,
които осъществяват определена относително стабилна дейност като заети или
самостоятелно заети лица в определена държава-членка и са оставили семействата
си в държавата си на произход“.
Посоченото
становище на Административната комисия за координация на системите за социална
сигурност обаче не води автоматично до извод, че щом лицата имат относително
стабилна (дългосрочна) заетост в държава-членка, различна от държавата им по
произход, то това изключва възможността последната да се явява и държава на
пребиваване.
Напротив, в
т. 3 от диспозитива на това решение изрично е посочено, че за целите на прилагането на настоящото
решение държавата на пребиваване се определя в съответствие с член 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Това означава, че за всеки конкретен случай следва да се определи,
доколко местоживеенето на роднините на лицето оказва влияние на центъра на
жизнените му интереси.
Само
за пълнота на изложението съдът намира за нужно да посочи, че не споделя
становището на административния орган за приложимост към случая на чл. 64 от
Регламент (ЕО) № 883/2004.
Съгласно
чл. 56 от Регламент (ЕО) № 987/2009 институцията на държавата-членка, чието
законодателство последно се е прилагало спрямо работника, е длъжна да информира
институцията по мястото на пребиваване, дали работникът има право на
обезщетения по член 64 от основния регламент. Видно от съдържанието на
представения по делото формуляр U1, компетентната институция на Германия не е отбелязала
за жалбоподателката да е налице право на обезщетение за безработица на
основание чл. 64 или по чл. 65, § 5, б. „б“ от регламента.
Намерението на лицето, видно и от
декларацията, попълнена от А., както и от допълнителните доказателства,
представени от нея, относно определяне на пребиваването й, във връзка с
прилагане на чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., сочат, че тя
възнамерява да се установи трайно в Република България. Това обаче не е взето
предвид от АО, а последният е подходил едностранчиво, ползвайки информация и
тълкувайки погрешно приложимите разпоредби, като по този начин е отказал
отпускане на обезщетение за безработица.
В периода на
заетост в Германия жалбоподателката е била на територията на страната, но
времетраенето на това пребиваване е било обусловено от съществуването на
трудово правоотношение, и не покрива
критериите, въз основа на които се обосновава извод за "обичайно
пребиваване".
Следователно, в оспорваното решение и в
потвърденото с него разпореждане незаконосъобразно и неправилно е позоваването
на чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, съгласно който напълно
безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като
самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от
компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази
държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение
на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване.
Безработно лице, без да е пограничен работник,
което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на
разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието
законодателство за последно е било подчинено. По делото обаче няма спор, че оспорващата
не е пограничен работник. Същата е пребивавала за времето на трудовата си
заетост в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, а именно в
Германия. Безспорно установено е, че оспорващата не продължава да пребивава в
тази държава-членка, нито се е върнала в тази държава, на чието законодателство
за последно е била подчинена, затова същата не се е регистрирала, не се е
поставила на разположение на службите по заетостта в държавата по пребиваване
за времето на трудова заетост, а се е регистрирала в Р България, където се е
завърнала трайно и където обичайно пребивава.
При
безспорното наличие на завършен период на заетост с прекратен трудов договор в
съответната – държава членка на ЕС и намерение за пребиваване в Република
България на български гражданин, изпълнено изискване за подаване на декларация
относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от
Регламент ЕО № 883/2004 г., заявлението за отпускане на обезщетение за
безработица следва да бъде разгледано по същество със зачитане на осигурителния
стаж и доход при определяне на обезщетението в държава членка на ЕС.
В
този смисъл е и т. 3 от Решение № U3 от 12.06.2009 г. на Административната
комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако
при отсъствието на каквото и да е трудово-правно договорно отношение, дадено
лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например
понеже трудово-правното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е
изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения
регламент, а обезщетенията
се предоставят от институцията по местопребиваване.
Приложимото законодателство в настоящия казус е
това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на оспорващия, на която
държава той е и гражданин, а именно - законодателството на Република България.
Именно Р България се явява компетентна държава. Обезщетението за безработица,
претендирано от жалбоподателката правилно е било поискано именно по реда и при
условията на действащото българско законодателство, в съответствие с
приложимите европейски регламенти за това.
Съдебната
практика, изразена в Решение № 12598/25.09.2019 г. на ВАС на РБ, шесто отд.,
постановено по адм. д. № 13206/2018 г.; Решение № 222/08.01.2019 г. по адм.
дело № 8158/2018 г. по описа на ВАС, шесто отд.; Решение № 1645/06.02.2019 г.
по адм. дело № 8633/2018 г. по описа на ВАС, шесто отд.; Решение №
2695/22.02.2019 г. по адм. дело № 3077/2018 г. по описа на ВАС, шесто отд. и Решение
№ 10291/03.07.2019 г. по адм. дело № 15067/2018 г. по описа на ВАС, шесто отд.,
също е еднозначна по спорния въпрос.
Като
е достигнал до противоположен извод административният орган е постановил един
необоснован акт, в противоречие с материалните разпоредби на закона, поради
което същият следва да бъде отменен като незаконосъобразен, както и потвърденото
с него разпореждане на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ
– Русе, а административната преписката да бъде върната на длъжностното лице,
издало разпореждането, за ново произнасяне по същество, при което относно
определяне приложимостта на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 следва да се имат предвид мотивите на съда,
изложени в настоящото решение.
При този изход на делото и на основание чл. 143, ал. 1 от АПК искането на представителя на
жалбоподателката за присъждане на разноски е основателно и Националния
осигурителен институт (на основание § 1, т. 6 от ДР на АПК) следва да заплати
на жалбоподателката разноските по делото, съобразно представения списък по чл. 80 от ГПК – 600 лева за възнаграждение на
адвокат и 10 лева държавна такса. Възражението за прекомерност на разноските е
неоснователно. В разпоредбата на чл. 8, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9 юли
2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е определен
минимум от 350 лева. Изплатеното по договора за защита и съдействие възнаграждение
в размер на претендираните 600 лева не е прекомерно като се има предвид
правната сложност по приложението и тълкуването на правото на ЕС и положената
активност от страна на процесуалния представител.
Водим от горното и на основание чл. 118, ал. 2 от КСО, във вр. с чл.
172, ал. 2, пр. последно от АПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение №
1040-17-12 от 18.02.2022 г. на Директора на ТП на НОИ – Русе, с което е
потвърдено Разпореждане № 171-03-14-3 от 12.01.2022 г. на Ръководителя на
осигуряването за безработица, с което на А.О.А. е отказано отпускане на парично
обезщетение за безработица по чл.54ж, ал. 1 от КСО, във връзка с чл. 11,
параграф 3, б. “а“ и чл. 65, параграф 2 от Регламент 883/2004ЕО.
ВРЪЩА преписката на Ръководителя на осигуряването за безработица за ново произнасяне по
Заявление вх. № 171-03-14 от 08.01.2021 г. на А.О.А.,
съобразно дадените указания по тълкуване и прилагане на
закона.
ОСЪЖДА Националния осигурителен институт, гр. София да заплати на А.О.А.,
ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 610 лева, представляваща разноски по
делото.
Решението на основание
чл. 119 от КСО не подлежи на обжалване.
СЪДИЯ: