Р
Е Ш Е Н И Е
Номер
Година
16.04.2020
Град
С.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН
СЪД XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На деветнадесети
февруари Година
2020
в публично съдебно
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа докладваното
от съдията Р. гражданско дело номер 4149 по описа за 2019 година и за да се
произнесе взе предвид следното:
Предявен е иск с правно
основание чл. 45, във вр. с чл. 49 ЗЗД.
Ищцата
П.Я.Г. твърди в исковата си молба, че с решението по гр.д. № 287/2016 г. на ПРС
била осъдена да плати на ответника 15.27 лева за разноски по същото дело съразмерно
с отхвърлената част от иска й, а с решението по в.гр.д. № 3002/2017 г. на ПОС –
още 156 лева разноски. На 13.03.2018 г. заплатила по сметка на ответника тези
разноски от общо 171.27 лева, за което й била издадена вносна бележка № 87100-045-010864/13.03.2018
г. от С., в която, като основание за превода било посочено плащането на
разноски по посочените дела. Независимо от това ответникът се снабдил с изпълнителен
лист № 105/14.03.2018 г. за същите разноски, а на 16.05.2018 г. подал и молба и
било образувано срещу нея за тях изп.д. № - на Ч.К.А.. За образуването му получила
ПДИ, че към 17.05.2018 г. дължала общо по същото 926.03 лева. В поканата било
отбелязано, че бил наложен запор върху трудовото й възнаграждение. Поради това потърсила
съдействие от адвокат, за което сключила с него договор от 07.06.2018 г. за
защитата й по изпълнителното дело и адвокатско възнаграждение 420 лева, което
било платено в брой. Въз основа на същия пълномощникът й подал възражение с вх.
№ 8081/15.06.2018 г., в което била описаната фактическата обстановка и изложени
правни аргументи, че изпълнителното дело било образувано недобросъвестно, при
противоречие с добрите нрави и явна злоупотреба с право. Отправена била молба
за прекратяването му на осн. чл. 433, ал. 1, т. 1 ГПК. Към възражението била
приложена вносната бележка. Копие от същото било изпратено за становище до
взискателя и пълномощника му, каквото те не подали и изпълнителното дело било
прекратено. Действията на ответника представлявали явна злоупотреба с
процесуално право. Това заключение следвало от факта, че към датата на
образуване на изпълнителното дело на 16.05.2018 г., тя вече му била платила
сумата, за която била осъдена. От датата на плащането й на 13.03.2018 г., до
образуване на изпълнителното дело, били изминали два месеца, през които можел да
извърши справка по сметките си и открие, че било налице плащане по делата, по
които била осъдена. На практика снабдяването с изпълнителен лист и образуването
на изпълнително дело били правомерни действия, но в случая били извършени при липсата
на изпълнително основание, което водело до извода, че мотивът за извършването
им целял неправомерен резултат, а именно увреждането й. Това съждение базирала
на последиците, които настъпили от образуваното изпълнително дело - създаване
на неин дълг, въз основа на задължение, което не дължала. Поради липсата на
механизъм в изпълнителното производство, по който длъжникът да възстановял
сторените от него разноски в случай, че производството се окажело образувано
неоснователно, то настоящото производство се явявало единствената процесуална
възможност за нея да удовлетвори възникналото в нейна полза вземане за
сторените й имуществени вреди – платено аддвокатско възнаграждение за защитата
й по същото. Описаното доказвало по безспорен начин факта на злоупотребата с
процесуално право, изразяваща се в иницииране на изпълнително дело без наличие
на изпълнително основание поради факта, че към момента на образуването му,
дългът й бил платен, което било видно от вносната бележка. Безспорно по делото било
и плащането на адвокатското възнаграждение в брой, което било отразено в
договора за правна защита и съдействие и му придавало характер на разписка за платената
сума. За наличието на причинна връзка между обедняването й и неоснователно
образуваното изпълнително дело се съдело от предмета на договора за правна
защита и съдействие. Посочената съдебна практика и фактическа обстановка
подкрепяли наличието на претендираната имуществена вреда, поради което искът й
бил доказан по основание и размер. Искането е да се осъди ответника да й заплати
сумата от 420 лева за обезщетение на причинените й имуществени вреди от
непозволеното й увреждане, изразяващи се в заплатен адвокатски хонорар по договора
за правна защита и съдействие от 07.06.2018 г., за защитата й по неоснователно
образуваното изп.д. № - на Ч.К.А., и законна лихва върху тази сума от подаване
на исковата й молба до изплащането й, както и сторените по делото разноски.
Ответникът
”Х.БГ” Е. оспорва предявения иск, който моли съда да отхвърли, като неоснователен
и му присъди сторените по делото разноски, с възражения и доводи, изложени подробно
от пълномощника му в подадения в срок отговор и в хода на делото по същество.
Съдът, след като прецени събраните по делото
доказателства, поотделно и в съвкупност с искането, възраженията и доводите на
страните, взе предвид и настъпилите след предявяване на иска факти, от значение
за спорното право, намери за установено следното:
Страните
не спорят, че с влезлите в сила решения по гр.д. № 287/2016 г. на П.ския районен
съд и в.гр.д. № 3002/2017 г. на П.ския окръжен съд, ищцата е била осъдена да заплати
на ответника, съразмерно с отхвърлената част от исковете й, сторените от последния
разноски по същите дела от 15.27 лева и 156 лева или общо 171.27 лева.
На
13.03.2018 г. тези разноски са му платени от нейно име по банковата му сметка,
видно от представената с исковата молба вносна бележка, верността на която ответникът
не е оспорил с отговора в срока по чл. 193, ал. 1 ГПК, а само автентичността на
подписа на „клиент“ под същата бележка (л. 17-18). Вярно е, че с молбата си от
13.11.2019 г., в дадения му с определението по чл. 140 ГПК срок да уточни само номера
и датата на тази бележка, пълномощникът на ответника е оспорил и получаването на
сумата по нея (л. 26 и 30). Но също така е вярно, че това оспорване и на верността
на същата бележка, е сторено едва с тази молба от 13.11.2019 г. на пълномощника
на ответника, след изтичане преди това на 27.09.2019 г. на срока по чл. 193,
ал. 1 ГПК, в който е можел да стори това, считан от получаване на 27.08.2019 г.
на съобщението за отговор с препис от нея (л. 16). А този срок е преклузивен,
като всички процесуални срокове (чл. 64, ал. 1 ГПК). Поради това с изтичането
му ответникът е загубил процесуалното право по чл. 193, ал. 1 ГПК да оспори и нейната
вярност (чл. 133 ГПК). Поради това по-късното й оспорване от пълномощника му с
молбата от 13.11.2019 г. по делото, съдът не може да вземе предвид (чл. 64, ал.
1 ГПК). Нещо повече. Ответникът и пълномощникът му не са оспорили въобще истинността
на тази бележка, въпреки получаването й още на 04.07.2018 г. с възражението на
пълномощника на ищцата по приложеното изпълнително дело № 438/2018 г. на Ч.К.А.,
по което им е била изпратена за становище по исканото за прекратяването му по чл.
433, ал. 1, т. 1 ГПК (л. 19-25 от същото). А според задължителната практика на ВКС,
погасяването на вземането по изпълнителния лист се доказва именно с такава
бележка/разписка за плащане, която ако не бъде оспорена от взискателя, се
приема за истинска (Р 255-2014-I г.о.).
Вярно
е, че с отговора си по делото ответникът оспори своевременно автентичността на
подписа за „клиент“ под същата бележка с твърдението, че не принадлежи на
ищцата. Поради това съдът откри и производство по чл. 193 ГПК за проверка на
автентичността на този подпис под нея (л. 39). Вярно е, че тежестта да докаже автентичността
му се носи от ищцата по делото, а тя не представи и по делото няма доказателства
той да е положен от нея (чл. 193, ал. 3 ГПК). Но също така е вярно, че в тази бележка
не е посочен автора на подписа за „клиент“ под нея (л. 39). Тъкмо напротив. Името
на ищцата е посочено само по-горе в същата бележка, но в графата й за „вносител“,
а не за „клиент“ (л. 39). Поради това съдът намери за недоказано оспорването на
ответника на авторството на подписа за клиент под същата бележка (чл. 194, ал.
2 и 3 ГПК). От друга страна автентичността му е и без правно значение за изхода
на делото. Не само защото не подписа на клиент върху нея, а на банковият служител,
удостоверява, че банката е заверила с посочената в нея сума от 171.27 лева банковата
сметка на ответника, от името и за сметка на посочения в същата бележка вносител/ищцата
по делото, на посоченото в същата бележка основание - за погасяване на дължимите
от нея горепосочените разноски (чл. 180 ГПК). Но и защото, паричното й задължение
за плащането им може да бъде изпълнено от всяко трето лице, дори и против
волята на ответника, защото той няма в случая интерес от личното му изпълнение
от нея (чл. 73 ЗЗД и Р 197-2012-II т.о.).
Ето
защо съдът намери, че на 13.03.2018 г., с тази вносна бележка, присъдените на ответника
с посочените решения разноски от общо 171.27 лева, са внесени/платени от името
на ищцата по банковата му сметка. С това им плащане, задължението й за същите е
погасено изцяло на същата дата (чл. 75, ал. 3 ЗЗД).
Въпреки
това на 14.03.2018 г. пълномощникът на ответника се е снабдил с издадения му на
същата дата от съда изпълнителен лист за тези разноски, а на 16.05.2018 г., по
молба на същия му пълномощник, е образувано за принудителното им събиране от
нея и приложеното в заверен препис изп.д. № 438 по описа за 2018 г. на Ч.К.А.. На
07.06.2018 г. пълномощникът на ищцата е получил по същото изпратената й призовка
за доброволно изпълнение (л. 17-18 от прил. изп.д. № 438/2018 г. на Ч.К.А.). А
на 15.06.2018 г. е подал по същото дело възражение и то е прекратено на
основание чл. 433, ал. 1, т. 1 ГПК, поради плащането на сумите по изпълнителния
лист преди образуването му с посочената вносна бележка (л. 24-26 от прил. изп.д.
№ 438/2018 г. на Ч.К.А.). Въпреки получаването на 04.07.2018 г. на изпратения
им от ЧСИ препис от това възражение със същата бележка, ответникът и пълномощникът
му не са взели становище по тях (л. 19-23 от прил. изп.д. № 438/2018 г. на Ч.К.А.).
Ищцата
поддържа, че за защитата й по това изпълнително
дело, е платила на 07.06.2018 г. в брой на пълномощника си, 420 лева адвокатско
възнаграждение. За доказването на този факт е представила с исковата си молба
заверен от пълномощника й препис от договор за правна защита и съдействие от
07.06.2018 г., в който е уговорено, че за защита й по изпълнителното дело е
платила в брой 420 лева адвокатско възнаграждение (л. 7). Вярно е, че ответникът
оспори с отговора автентичността на подписа й и под този договор. Поради това
съдът откри производство по чл. 193 и сл. ГПК за проверка и на неговата автентичност,
в което тежестта да докаже автентичността му се носи от ищцата по делото, а тя
не представи и по делото няма доказателства да е положен от нея (чл. 193, ал. 3 ГПК). Поради това съдът го намери за неавтентичен в тази му част и го изключва
в същата част, по отношение на този й подпис, от доказателствата по делото (л. 194
ГПК). Но също така е вярно, че според чл. 77, ал. 1 ЗЗД, изпълнението се доказва
с разписка от кредитора, а не от длъжника, а този договор има в неизключената
от доказателствата останала част подпис на адвоката-кредитор по него, който
удостоверява, че е получил уговореното в него адвокатско възнаграждение от 420
лева от ищцата (чл. 77, ал. 1 ЗЗД).
В задължителната
си практика обаче ВКС приема още, че това съвсем не е достатъчно за да има той
характер на разписка за плащане същото възнаграждение. Тъкмо напротив. В тази
насока ВКС приема, че когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт не
само следва да бъде отразен в договора за правна помощ, но и самият договор да
е приложен по делото, за да има характер на разписка, с която се удостоверява,
че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение, а
случаят не е такъв (т. 1 от ТР 6-2013-ОСГТК). При него по делото няма и данни представеният
с исковата молба горепосочен договор за правна защита и съдействие, да е бил и представен
по изпълнителното дело до прекратяването му (л. 1-34 от същото). Тъкмо напротив.
По същото е представен с адвокатско пълномощно на гърба му само друг и то непопълнен
договор за правна защита и съдействие с № 0214165 (в горния му десен ъгъл – л.
18 от приложеното изп.д. № 438/2018 г. на Ч.К.А.), какъвто номер няма представеният
от ищцата с исковата й молба друг договор за правна защита и съдействие (л. 7). Вярно е, че такъв попълнен договор с № 0214165,
Ч.К.А. е представил по делото с писмото си от 06.12.2019 г. (л. 51 и 56). Но само
в незаверен препис (л. 56). Поради това същият не
само не представлява годно доказателство по делото (чл. 183 ГПК). Но и няма данни
да е бил представен по изпълнителното дело до приключването му, в което няма
такъв попълнен договор за правна защита и съдействие с № 0214165 (л. 1-34 от същото).
Поради това съдът намери, че в същото няма данни да е бил представен и представения
с исковата молба договор за правна защита и съдействие (л. 7). Ето защо същият
не доказва ищцата да е заплатила за защитата й по това изпълнително дело, до
прекратяването му, адвокатско възнаграждение от 420 лева (така и т. 1 от ТР 6-2013-ОСГТК).
При
тези установени по делото обстоятелства, съдът намери, че предявеният иск е
недоказан още в своето основание (чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД и чл. 3 ГПК). Поради
това следва да се отхвърли изцяло, като неоснователен, без преди това да бъде
обсъждан и по отношение на неговия размер, защото това се явява безпредметно.
Отговорността
по чл. 49 ЗЗД
има обезпечително - гаранционна функция. Поради това не произтича от вината на
възложилият работата. Поради това и в случая няма място за презумптивна
виновност на ответника и нейното опровергаване. Отговорността по чл. 49 ЗЗД
настъпва, след като натовареното лице, при или по повод изпълнението на възложената
му работа, причини виновно вреди на пострадалия. Това означава, че за
възникване на тази отговорност са необходими следните кумулативни предпоставки:
вреди, причинени на пострадалия пряко и непосредствено
от виновно и противоправно деяние на лице, на което отговорният по чл. 49 ЗЗД е
възложил някаква работа, при или по повод която те са причинени (чл. 45, чл. 49
и чл. 51 ЗЗД, ППВС 7/1958 г. и Р 378-2016-IV
г.о.). Поради това ВКС приема в задължителната си практика, че при
такъв иск за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на
възложителя на работа на прекият причинител на вредите (делинквент), следва да
се изследва дали е налице целият фактически състав на непозволеното увреждане
по чл. 45 ЗЗД. Включително и наличието
на изискваната от чл. 51, ал. 1 ЗЗД пряка и
непосредствена причинна връзка между противоправното и виновно деяние на
делинквента, и процесните вреди (Р 378-2016-IV
г.о.). От това следва, че отговорността по чл. 49 ЗЗД за възложителя на
работата не възниква, ако липсва който и да е от елементите на фактическия
състав на чл. 45, във вр. с чл. 49 ЗЗД, защото са кумулативни. Поради това липсата
на който и да е от тях е достатъчна за отхвърляне на предявения на това основание
иск за обезвреда. Такъв е и случая.
При
него ищцата не доказа по делото още първият кумулативен елемент от фактическия
състав на този й иск - да е претърпяла твърдените от нея имуществени вреди. Вярно
е, че направените разходи при воденето на едно гражданско дело намаляват
имуществото на страната, но е недопустимо отделно и извън същото да се търси
тяхното възстановяване под формата на обезщетение за имуществени вреди по чл.
45 и сл. ГПК, освен при злоупотреба с процесуални права по смисъла на чл. 3 ГПК,
каквато в случая поддържа ищцата с исковата си молба (Р 54-2016-IV г.о.). По
делото обаче тя не доказа с оглед изложеното да
е платила в брой за защитата й по прекратеното на основание чл. 433, ал. 1, т.
1 ГПК изпълнително дело, до прекратяването му, претендираното с иска като
обезщетение за имуществени вреди - адвокатско възнаграждение от 420 лева. Плащането
му не се доказва от представения с исковата й молба договор за правна защита и
съдействие, защото няма данни същият да е бил и представен по изпълнителното дело
до прекратяването му. А само в този случай той има характер на разписка,
удостоверяваща плащането му (така и т. 1 от ТР 6-2013-ОСГТК). А други доказателства
да е платила това възнаграждение до прекратяване на изпълнителното дело, претърпявайки
с плащането му твърдените от нея имуществени вреди, ищцата, чиято е тук
доказателствената тежест, не е представила и липсват по делото (чл. 154, ал. 1 ГПК). Само на това основание предявеният от нея иск за обезвреда, се явява недоказан
още в своето основание и следва да се отхвърли, като неоснователен, защото елементите
от фактическия му състав са кумулативни. Поради това липсата на който и да е от
тях е достатъчен за отхвърляне на основания на него иск за обезвредата им.
От
друга страна обаче по делото ищцата, чиято е и тук доказателствената тежест, не
доказа пълно и главно, тоест несъмнено, да е налице и твърдяната от нея
противоправност на причинилото тези твърдени от нея вреди вредоносно деяние на пълномощника
на ответника, на който последният е възложил тази работа. С исковата си молба
ищцата по същество поддържа, че противоправността на това деяние се изразява в злоупотребата
на този пълномощник с процесуалното право на ответника да се снабди с изпълнителен
лист за присъдените му с посочените дела разноски и образува срещу нея изпълнително
дело за принудително им събиране. При това положение, макар да е вярно, че злоупотребата с право е противоправна, тя
според задължителната практика на ВКС е налице само когато правото се упражнява
превратно/недобросъвестно - с цел да бъдат увредени права или законни интереси
на други лица (чл. 57, ал. 2 КРБ), или в противоречие с интересите на обществото
(чл. 8, ал. 2 ЗЗД). Иначе упражняването на материално/процесуално право е по
начало правомерно, защото се упражнява добросъвестно – със съзнанието, че съществува.
Поради това няма злоупотреба и с процесуалното право за подаване на молби за
издаване на изпълнителен лист и образуване на изпълнително дело, когато подателят
им ги подава със съзнанието, че съществува за лицето, от името на което ги
подава, заявеното с тях право на принудително изпълнение срещу длъжника (чл. 3 ГПК). Без значение е дали това в действителност е така,
дали тази предприета защита е адекватна, основателна или неоснователна, съществува
или не в действителност, евентуално неговата грешка дали е извинителна или не (така
и Р 257-2011-IV г.о. и Р 758-2011-IV
г.о.). Защото само доказаното превратно/недобросъвестно упражняване
на процесуални права е укоримо, но не и добросъвестното такова, което е налице когато
процесуалното право се упражнява с убеждението, че съществува. Поради това няма
злоупотреба с право когато страната/пълномощникът й подадат молби за защита със
съзнанието, че съществува заявеното с тях материално/процесуално право. Без
значение е дали предприетата защита е адекватна, дали това право действително съществува
или не, евентуално тяхната грешка при преценка на правото, дали е извинителна
или не, дали са положили дължимата грижа и прочие (Р 257-2011-IV
г.о. и Р 758-2011-IV г.о.).
Поради
това, когато се твърди злоупотреба с процесуалното право за подаване на молби
за издаване на изпълнителен лист и образуване на изпълнително дело, както е в
случая, доказването пълно и главно, тоест несъмнено, както на вредоносното
деяние (подаването на тези молби), така и неговата противоправност (недобросъвестността),
е в тежест на пострадалият ищец, защото само вината на деликвента се предполага
до доказване на противното (чл. 45, ал. 2). Но последната в гражданското право
не е субективното отношение на дееца към деянието, а неполагането на дължимата
грижа (Р 189-2014-IV г.о. и Р 758-2011-IV
г.о.).
А в
случая ищцата, чиято е тук според чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест,
не представи и по делото няма и несъмнени доказателства, подалият молбите за
издаване на изпълнителния лист и образуване на изпълнителното дело срещу нея пълномощник
на ответника, да е действал противоправно/недобросъвестно – да е знаел, че е
платила още на 13.03.2018 г., преди подаването им, сумите по изпълнителния лист
на ответника, въпреки което да е подал молбите за издаването му и образуване на
изпълнителното дело срещу нея, само за да я увреди, като още веднъж събере от
нея принудително същите суми, злоупотребявайки по този начин с процесуалното
право за принудителното им изпълнение (чл. 154, ал. 1 ГПК). Тъкмо напротив. По
делото има само данни, че този пълномощник на ответника е бил упълномощен от него
да го снабди с изпълнителния лист за същите суми и образува въз основа на него изпълнителното
дело срещу нея още на 09.03.2018 г., преди плащането им, както и че след
плащането им от същата на 13.03.2018 г., съдът му е издал на 14.03.2018 г.
изпълнителен лист, а той е подал чак на 15.05.2018 г. по пощата молбата си за
образуване на изпълнителното дело. Само от последното обаче, без доказателства по
делото, нито на коя дата този пълномощник е подал молбата си за издаване на изпълнителния
лист, нито да е бил уведомен от ответника за същото плащане преди подаване на молбата
за образуване на изпълнителното производство, не би могло да се приеме за пълно
и главно, тоест несъмнено доказано по делото, че този пълномощник съзнателно/недобросъвестно
е подал молбите си за издаването на този лист и образуване на изпълнителното
дело срещу нея, с цел само да я увреди или накърни друг обществен интерес, злоупотребявайки
по този начин, със зла умисъл, с процесуалното право за подаването им. А
меродавно за деликтната му отговорност по чл. 45 ЗЗД, а оттам и за претендирана
с иска по същество гаранционно – обезпечителната такава на ответника по чл. 49 ЗЗД, е само твърдяната от ищцата недобросъвестност на същия пълномощник, а не и
добросъвестно допусната от него грешка, недоглеждане или небрежност, да провери
при ответника дали е платила сумата по изпълнителния лист, преди подаването на тези
му молби за издаването му и образуване на изпълнителното дело срещу нея за
принудителното им събиране. Защото укоримо/противоправно е само
превратното/недобросъвестно/съзнателно упражнавяне на процесуални права - с цел
да се увредят права и законни интереси на други лица, а не и добросъвестното им
упражняване - с убеждението, че съществуват, независимо дали в действителност
това е така или би било, ако бе положена от деликвента дължимата грижа (така Р
257-2011-IV
г.о., Р 758-2011-IV г.о. и Р 1347-2008-II г.о.). А по делото няма никакви данни при подаването на
тези си молби пълномощникът на ответника да е имал друго убеждение - че не съществува
предявеното с тях право на ответника на принудително изпълнение. Ето защо съдът
намери, че по делото няма данни в подкрепа и на твърдението на ищцата, същият пълномощник
да е злоупотребил с процесуалното право за подаването им. Поради това и ответникът
не може да носи гаранционно – обезпечителна отговорност по чл. 49 ЗЗД за подаването
им от този му пълномощник, на когото е възложил тази работа с договора им за
правна защита и съдействие от 09.03.2018 г., защото и последният не може да носи
деликтна отговорност по чл. 45 ЗЗД за същото, защото по делото няма данни да е
действал недобросъвестно/противоправно, злоупотребявайки по този начин с процесуалнато
право за подаването им. Този извод не търпи промяна от обстоятелството, че не е
оборена от ответника презумпцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД за вината на този му пълномощник
при подаването на тези молби, защото последната се изразява само в неполагането
от същия на дължимата грижа да провери, преди подаването им, дали ищцата е
платила доброволно сумите по изпълнителния лист. Без правно значение за изхода
на делото е и дали ответникът е положил същата грижа, защото претендирата с
иска негова отговорност по чл. 49 ЗЗД, има обезпечително - гаранционна
функция. Поради това не произтича от вината му, като възложител на тази работа.
Поради това няма място за презумптивната му виновност и нейното опровергаване (ППВС
№ 7/1958 г.).
На
тези две основания предявеният от ищцата иск за осъждането му, като възложител
на същата работа, да й заплати обезщетение за твърдените от нея горепосочени имуществени
вреди, следва да се отхвърли, като неоснователен, без преди това съдът да
обсъжда повече в настоящото решение и наличието на останалите елементи от фактическия
му състав по чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД и чл. 3 ГПК, защото са кумулативни,
поради което липсата на който и да е от тях (в случая твърдените вреди и противоправност
на деянието на пълномощника на ответника) е достатъчна, за да се приеме за невъзникнала,
а оттам и несъществуваща, претендираната с иска гаранционно - обезпечителна отговорност
на последния за обезвредата им.
При
този изход на делото, само ответникът има право да му се присъдят сторените от
него разноски по същото (чл. 78, ал. 3 ГПК). В него обаче няма данни същият да
е сторил такива, защото и в трите представени от пълномощника му договори за
правна защита и съдействие е уговорено заплащането по банков път на уговорените
в тях адвокатски възнаграждения от общо 960 лева, а съответни банкови документи,
които да удостоверяват това им плащане, не са представени (т. 1 ТР 1-2013-ОСГТК).
Тъкмо напротив. За плащането на уговореното в договора от 11.09.2019 г. адвокатско
възнаграждение от 480 лева е представено само авизо за получено преводно
нареждане за кредитен превод от 18.09.2019 г., върху което обаче няма подпис и
печат на банка, който да удостоверява този превод, а само такъв на пълномощника
на ответника, който не е достатъчен да удостовери същото плащане съгласно т. 1
ТР 1-2013-ОСГТК (л. 21 и 33). Същото се отнася и за договора от 08.01.2020 г. (л.
60). За плащането на уговореното в него адвокатско възнаграждение от 240 лева е
представено само авизо за получено преводно нареждане за кредитен превод от 17.01.2020
г., върху което също няма подпис и печат на банка, който да удостовери този
превод, а само такъв на пълномощника на ответника (л. 76). А за плащането на
уговореното в договора от 07.02.2020 г. адвокатско възнаграждение от 240 лева (л.
72), е представен само документ на английски език (л. 74), върху който не само
няма подпис и печат на банка, но не е представен и с точен превод на български
език, а именно такова е изискването на чл. 185 ГПК, за да бъде годно доказателство
за същото плащане по делото.
Воден
от горните мотиви, Старозагорският районен съд
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
като неоснователен предявения от П.Я.Г., с ЕГН **********, с адрес ***, иск за
осъждането на Х., с ЕИК -, със седалище и адрес на управление -, да й заплати сумата
от 420 лева за обезщетение на причинените й имуществени вреди от злоупотребата с
процесуалното право за образуване на неоснователно образуваното изпълнително
дело № - на Ч.К.А., и законна лихва върху тази сума от 12.08.2019 г. до
изплащането й, както и сторените по делото разноски.
РЕШЕНИЕТО
може да бъде обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните по делото.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: