№ 17435
гр. София, 30.09.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря МАРИЯ АТ. ДРАГАНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20231110160382 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба на Н. Н. Х., ЕГН ********** срещу „С.К.” АД, ЕИК
******, с която са предявени: установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 2
ЗЗД, вр. чл. 33 ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК, евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и чл. 143, ал. 1 ЗЗП
за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 27 от Договор за паричен заем №
838206/31.05.2022 г., сключен между страните и предвиждаща заплащането на неустойка в
размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума на ден при непредоставяне на обезпечение,
и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, с който се иска осъждането на
ответника да заплати на ищеца сумата от 186 лв. (след допуснато изменение на иска по реда
на чл. 214 ГПК в открито съдебно заседание на 25.09.2024 г.), представляваща недължимо
платени суми по оспорената клауза за неустойка, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба – 03.11.2023 г. до окончателното изплащане на
главницата.
Ищецът твърди, че на 31.05.2022 г. е сключил Договор за потребителски кредит №
838206 със „С.К.” АД, като сумата по отпуснатия кредит е в размер на 3000 лв., със срок на
погасяване - 24 месеца, ГЛП – 36 % и ГПР – 42,58 %, при общо дължима сума за връщане
4612,07 лв. Посочва, че в чл. 17, ал. 1 от договора страните са предвидили договорът за заем
да бъде обезпечен с гарант – отговарящ на условията, посочени в ОУ или банкова гаранция в
полза на институцията, отпуснала кредита, което обезпечение следва да бъде предоставено в
тридневен срок от сключването на договора. В чл. 27 страните са уговорили, че в случай на
неизпълнение на задължението си по чл. 17 от договора, а именно да представи обезпечение
1
в срока по предходната алинея, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 0,9
% от стойността на усвоения кредит, която се заплаща разсрочено, заедно с всяка от
погасителните вноски. Ищецът твърди, че поради непредоставяне на обезпечение му е
начислена неустойка в размер на 5860,33 лв., с което общата сума, която следвало да върне е
10472,40 лв. Твърди, че е погасил изцяло задължението си по договора за кредит. Ищецът
счита, че клаузата за неустойка е нищожна, тъй като е уговорена в противоречие с чл. 19, ал.
4 ЗПК, с нея се цели заобикаляне на чл. 33 ЗПК, както и накърнява добрите нрави, тъй като
размерът на неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване на
кредитора. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение, от което обаче не
произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането
няма да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетяват и
чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Счита, че подобно кумулиране на обезщетения
е недопустимо. Излага съображения и че в тежест на кредитора е да оцени
платежоспособността на кредитополучателя и да прецени дали да сключи договора за
кредит. Изтъква, че уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение в
действителност представлява разход по кредита, който следва да бъде включен в ГПР, но
това в случая не е сторено, поради което посоченият в договора ГПР е неправилен. В тази
връзка изтъква, че към потребителя са поставени неизпълними изисквания относно
обезпечението, което следва да представи, с което се цели увеличаване на възнаграждението
на кредитора, като неустойката е изначално включена в погасителните вноски. Сочи, че
неправилното изчисляване и посочване на ГПР е самостоятелно основание за
недействителност на договора – чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК. Излага и доводи, че
посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията
между страните, представлява „заблуждаваща търговска практика по смисъла па чл. 68д, ал.
1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. Счита договора за нищожен и на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, вр. чл.
22 ЗПК. Моли за уважаване на исковете и за присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който ответникът
оспорва предявените искове като неоснователни, по подробно изложени съображения.
Възразява изцяло срещу твърденията на ищеца, че договорът, респ. процесната клауза за
неустойка са нищожни на посочените основания. Признава, че на 31.05.2022 г. между
страните е сключен Договор за потребителски кредит № 838206 за сумата от 3000 лв.
Посочва, че договорът съдържа предвидените в закона реквизити, като ищецът изрично се е
съгласил с посочените в него клаузи. Счита, че уговорената клауза за неустойка е
действителна, както и заявява, че в случая неустойка не е начислявана. Моли за отхвърляне
на предявените искове и за присъждане на разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
2
В случая се иска прогласяване нищожността на договорната клауза на чл. 27 от
договора за потребителски кредит на различни основания и съобразявайки съдебната
практика, съдът приема, че се касае за обективно съединени искове, които с оглед
наведените основания следва да се разгледат при условията на евентуалност, като подлежат
на разглеждане в поредността, произтичаща от естеството на въведеното основание – от
най-тежкото към най-лекото, а именно: иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП – нищожност поради
противоречие на закона, включително поради неравноправност; иск с правно основание чл.
26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 и чл. 33, ал. 1 ЗПК – нищожност
поради заобикаляне на закона; иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД – нищожност
поради накърняване на добрите нрави.
В тежест на ищеца по предявените в условията на евентуалност искове за
прогласяване нищожност на процесната договорна клауза е да докаже следните
обстоятелства: сключването между страните на Договор за потребителски кредит №
838206/31.05.2022 г. и неговото съдържание; твърдяното противоречие на закона,
включително неравноправност на клаузата за неустойка; твърдяното заобикаляне на закона;
твърдяното накърняване на добрите нрави.
В тежест на ответника е да докаже, че клаузата на чл. 27 от договора е индивидуално
уговорена.
По делото не се спори, а се установява и от приетите писмени доказателства -
Договор за потребителски кредит от разстояние № 838206 г. и Погасителен план към него, че
между „С.К.“ АД – като кредитор, и Н. Н. Х. – като потребител, е сключен договор за
паричен заем, по силата на който заемодателят е поел задължение да предостави на
заемателя паричен заем в размер на сумата 3 000 лв., срещу насрещно задължение на
заемателя да я върне чрез заплащане на 24 броя месечни погасителни вноски, първата от
които платима на 30.06.2022 г., а последната – на 31.05.2024 г., заедно с възнаградителна
лихва при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 36 % и годишен процент на
разходите от 42,58 %, като общата сума, дължима за връщане от заемателя възлиза на 4 612,
07 лв.
Съгласно чл. 17, ал. 1 от договора, в случай, че страните са договорили обезпечение, в
срок до 3 дни от подписването му, заемателят следва да осигури действието на трето
физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и
следващите ЗЗД с и в полза на кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за
изпълнението на всички задължения на потребителя по договора, включително за
погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други, ИЛИ да
предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да
заплати на кредитора всички задължения на потребителя по договора (включващи главница,
лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други) в срок от един работен ден, считано
от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане
на тези задължения. Срокът на валидност на банковата гаранция трябва да бъде най-малко
3
30 дни след падежа на последната вноска. Съгласно чл. 17, ал. 2 от договора третото лице-
поръчител, както и банковата гаранция, трябва да отговарят на изискванията, посочени в ОУ
и се одобряват от кредитора. Одобрението се извършва единствено по преценка на
кредитора.
В чл. 27, ал. 1 от договора е предвидено, че при неизпълнение на уговореното в чл. 17
заемополучателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 0,9 % от стойността на
усвоения кредит за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение, като страните се
съгласяват, че неговото непредоставяне причинява на заемодателя вреди в размер на
договорената неустойка, доколкото оценката на кредитоспособността на потребителя и
одобрението на кредита са базирани на предположението, че последният ще предостави в
срок обезпечението. Съгласно чл. 27, ал. 2 страните се съгласяват, че в случай, че настъпи
дължимостта на неустойката, потребителят се задължава да заплаща периодично
начислената му неустойка, заедно с всяка погасителна вноска. В чл. 27, ал. 3 е уговорено, че
неустойката се дължи само за периода на непредоставяне на обезпечение. В този смисъл, ако
потребителят осигури обезпечение, макар и след изтичането на срока по чл. 17, неустойка
не се дължи от момента на осигуряване на обезпечението. Ако след предоставяне на
обезпечението, неговото действие бъде прекратено, независимо по какви причини, отново
настъпва неизпълнение по чл. 17, като потребителят дължи неустойка, считано от деня, в
който действието на обезпечението е било прекратено.
Видно от представените по делото като писмено доказателство Общи условия на
договора за потребителски кредит, предоставен от разстояние, уреждащи отношенията
между „С.К.“ АД и потребителите /ОУ/, е, че в чл. 12 от тях е предвидено, че преди
сключване на договора за кредит, кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя
въз основа на достатъчно информация, в това число информация, получена от потребителя,
и ако счете за необходимо извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга
база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на
потребителите. Кредиторът може да извършва проверки в Национален осигурителен
институт, държавните регистри, кредитните учреждения, при телефонните оператори и др.
В чл. 13 от Общите условия е предвидено, че при оценка на кредитоспособността
кредиторът взима предвид и предложеното от потребителя обезпечение по кредита, а
съгласно чл. 14, за да повиши кредитоспособността си и с това да повиши
вероятността кредитът да бъде одобрен потребителят може да предложи едно от следните
обезпечения: физическо лице – поръчител или банкова гаранция. Според чл. 15 от ОУ
предложеното от потребителя обезпечение не задължава кредитора да одобри
обезпечението, както и да предостави поискания кредит.
В чл. 20 – чл. 22 от ОУ са предвидени конкретни изисквания относно избрания вид
обезпечение, както следва: 1./ съгласно чл. 20, ал. 1 от ОУ поръчител може да е дееспособно
физическо лице, навършило 21 години, притежаващо българско гражданство, с постоянно
местоживеене в България, с непрекъснати осигурителни права (социално и здравно
осигуряване) през последните дванадесет месеца преди датата на подаване на заявката
4
за кредит, което полага труд по трудово/служебно правоотношение по безсрочен договор и
не е в период на предизвестие за прекратяване на трудовото/служебното правоотношение
към датата на подаване на заявката за кредит, както и е получавало редовно
възнаграждението си за последните 12 месеца преди датата на подаване на заявката
за кредит. Конкретно физическо лице може да бъде поръчител само на един потребител.
Кредиторът има право в зависимост от конкретния случай и/или кредитен продукт,
едностранно да въвежда и допълнителни изисквания относно поръчителя. Поръчителят
следва да отговаря и на следните допълнителни изисквания и да представи документи:
минимален осигурителен брутен доход 1 500 лева; валидно трудово или служебно
правоотношение при последен работодател минимум – 6 месеца; липса на записи в ЦКР
относно просрочия, под наблюдение, загуба и т. н.; да не е поръчител по
съществуващ кредит, в която и да е банка или небанкова институция; да не е настоящ
потребител на кредитора; да предостави служебна бележка за доход от работодателя за 6
месеца назад, считано от датата на предоставянето й пред кредитора. Одобрението на
поръчителя се извършва по преценка на кредитора съгласно чл. 20, ал. 3, изр. 2 от ОУ.
Третото лице – поръчител в 3-дневен срок от получаване на сумата по кредита следва да
посети някой от офисите на кредитора и да сключи договор за поръчителство по реда на чл.
138 ЗЗД; 2. съгласно чл. 22 от ОУ банковата гаранция следва да бъде издадена в полза на
кредитора от лицензирана банка със седалище в Република България или от банка от трета
държава, лицензирана да извършва дейност на територията на Република България чрез
клон, или от банка, лицензирана в държава членка, която извършва дейност на територията
на Република България директно или чрез клон при условията на взаимно признаване, и
съдържа безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора всички
задължения на потребителя по договора за кредит в срок от един работен ден, считано от
датата, на която банката е получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане на
тези задължения. Срокът на валидност на банковата гаранция трябва да е най-малко 30 дни
след падежа на последната вноска. Потребителят следва да предостави на кредитора в 3-
дневен срок от получаване на сумата по кредита банкова гаранция, отговаряща на
изискванията на чл. 22 от ОУ. Съгласно чл. 46, ал. 1 от ОУ в случай че потребителят не
изпълни задължението си за предоставяне на договорено обезпечение, той дължи на
кредитора неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки
ден, през който не е предоставено договореното обезпечение.
От приложения по делото Погасителен план се установява, че общо дължимата сума
по договора за кредит, включваща главница + лихва + неустойка в случай на хипотезата
на чл. 46 от ОУ, т. е. когато не е било осигурено обезпечение, възлиза на 10 472,40 лв., от
която неустойката е в размер на разликата между общо дължимата сума и главницата +
лихва, т. е. 5 860,33 лв. Видно от същия е, че неустойката се начислява пропорционално към
всяка вноска по кредита.
От изслушаното и прието без възражения на страните експертно заключение по
допуснатата съдебно-счетоводна експертиза (ССчЕ), което преценено по реда на 202
5
ГПК районният съд кредитира като обективно и компетентно изготвено от специалист в
съответната област, се установява, че в изпълнение на договора за кредит заемателят е
извършил плащане на сума в общ размер от 3 237 лв., разпределена от заемодателя за
погасяване на следните задължения: 3 000 лв. – главница, 51 лв. – договорна лихва, 186 лв.
– неустойка. Съгласно констатациите на вещото лице в посочения в договора за кредит ГПР
от 42,58 % са включени само главница и възнаградителна лихва, като при включване в ГПР
на уговорената в чл. 27 неустойка, то ГПР би бил в размер на 169,62 % съобразно датата на
плащане и 124,37 % съобразно погасителен план.
Процесният договор за паричен заем е сключен при спазване на чл. 10, ал. 1 ЗПК,
същият отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 1 ЗПК – съдържа дата и място на
сключване, т. 2 – вид на предоставения кредит, т. 3 и 4 – индивидуализиращи страните
белези, т. 6 – срок на договора за кредит, т. 7 – посочен е общият размер на кредита и
условията за усвояването му. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК погасителният план към
договора трябва да съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, а последователността на разпределението на вноските
между различните неизплатени суми – само в случай, че са дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването. В настоящия случай към договора е приложен
погасителен план, в който са посочени погасителните вноски по брой, размер и падеж.
Настоящият съдебен състав обаче намира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК, като в тази връзка намира за необходимо да изложи съображения по твърдението
на ищеца за нищожност на неустоечната клауза на чл. 27 от процесния договор за паричен
заем.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за паричен заем е посочен ГПР – 42,58 %, т. е. формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния
по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не
включва част от разходите за кредита, а именно – неустойката по чл. 27 от договора, която се
начислява автоматично от заемодателя при неизпълнение на задължението по чл. 17.
Настоящият съдебен състав приема, че уговорената в чл. 27 от процесния договор
„неустойка“ е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на
годишния процент на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл.
6
19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България
(основен лихвен процент плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не
могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените
по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието
„общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според
която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора
за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по - специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В
случая е несъмнено, че получаването на заема е било обусловено от предоставяне на едно от
посочените в чл. 17 от договора и раздел VIII от ОУ „обезпечения“, като заемателят се е
съгласил да заплати неустойка в размер на 5 860,33 лв., която се заплаща разсрочено
съгласно включения в договора погасителен план. С уговорената в чл. 27, ал. 1 от договора,
вр. чл. 46.1. от ОУ неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на допълнително
възнаграждение за предоставяне на заемната сума – т. нар. „скрита възнаградителна лихва“.
Този извод следва от спецификата и краткия срок (тридневен) за изпълнение на
задължението, по отношение на което е уговорена неустойката – осигуряването на поемане
на поръчителство за връщане на заема или предоставяне на безусловна банкова гаранция.
По този начин кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на задължението. Още
повече, ако заемодателят действително е имал намерение да получи като обезпечение
„поръчителство“, той е можел да постави сключването на договора за заем и предоставяне
на заемните средства под условие от предварителното поемане на поръчителство от лице,
отговарящо на посочени изисквания, каквато възможност, той има съгласно разпоредбата
на чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и уговорката,
че в случай на възникване на задължението за заплащане на неустойка, то ще бъде
заплащано всеки ден заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно
уговорения в договора погасителен план. Това отново навежда към изначално съгласие
между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а
това за неустойка ще възникне. Следва да се посочи, че посочената алтернатива за
обезпечение – банкова гаранция е житейски немислима при сключване на договор за
потребителски кредит, доколкото кандидатстващото лице може просто да се възползва от
средствата, нужни за издаването на банковата гаранция. В аспекта на изложеното съдът
приема, че обсъжданата клауза от договора носи характеристиките на неравноправна такава
по смисъла на нормата на чл. 143 ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на потребителя.
Същата не отговаря на изискванията за добросъвестност и внася значително неравновесие в
правата и задълженията между страните. Същата попада под хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5
7
ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на задължението си за предоставяне
на обезпечение по договора след неговото сключване да заплати необосновано висока с
оглед цената на договора за кредит за потребителя неустойка. Следва да се посочи и
задължението на кредитора преди сключването на договора за кредит да оцени
кредитоспособността на потребителя, като извърши справки в достъпните му бази данни и
регистри и ако прецени, че не е достатъчно платежоспособен, да откаже предоставянето на
заемните средства (инкорпорирано и в чл. 12 и сл. от ОУ). На практика се получава така, че с
тази клауза кредиторът прехвърля риска от неизпълнение на това си задължение на
потребителя, кандидатстващ за отпускане на парични средства чрез сключването на
договора. Последното води до значително нарастване на цената на кредита и възлага на
потребителя финансова тежест, което е в противоречие със закона - чл. 16 ЗПК.
На следващо място, както се посочи, съдът приема, че процесната неустоечна клауза
противоречи на правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите
по кредита от нормативно допустимия. Размерът на неустойката надвишава този на
отпуснатия заем и заедно с нея се формира ГПР, който е значително по-висок от нормативно
установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съдът приема, че уговорената
в чл. 27 неустойка представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който, в
противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не е включен в годишния процент на разходите.
Въпреки, че формално в договора са посочени годишен процент на разходите и общ
размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата сума по чл. 27 те не могат
да изпълнят отредената им функция – да дадат възможност на потребителя, по ясен и
достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от
договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му. Съгласно
приетото по делото експертно заключение на вещото лице по ССчЕ, което съдът кредитира
изцяло като компетентно изготвено и обосновано, при включване в ГПР на уговорената
в чл. 27 неустойка, то ГПР би бил в размер на 124,37 %, с което многократно се надвишава
законоустановеният размер на ГПР.
При това положение се налага извод, че договорът за паричен заем не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва посочен действителният
размер на разходите по кредита. Тази част от сделката е особено съществена за интересите
на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите
по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите
задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото
оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова
висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. След като в договора
не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, не
може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Следователно и при
съобразяване на чл. 22 ЗПК потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита,
8
но не дължи лихви и/или други разходи по кредита съгласно чл. 23 ЗПК (така Решение №
2261/18.08.2022 г. по в. гр. д. № 14174/2021 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен
състав, Решение № 3432/28.11.2022 г. по в. гр. д. № 3194/2022 г. по описа на СГС, ІІІ-Б
въззивен състав, Решение № 156/11.01.2023 г. по в. гр. д. № 2399/2022 г. по описа на СГС, ІІ-
А въззивен състав, Решение № 54/09.01.2023 г. по в. гр. д. № 7254/2022 г. по описа на СГС,
ІІІ-Б въззивен състав, и др.).
Следователно предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 4, вр. ал. 1, пр. 1 ЗЗД е
основателен, поради което не са налице условията за разглеждане на другите релевирани от
ищеца основания за нищожност на договора – заобикаляне на закона и противоречие с
добрите нрави, както и на отделните договорни клаузи.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
Основателността на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е
обусловена от кумулативното установяване от страна на ищеца на следните материални
предпоставки: сключване на процесния договор за паричен заем с посоченото в исковата
молба съдържание, вкл. на оспорените клаузи, които противоречат на императивни
материалноправни норми или накърняват добрите нрави; извършени от ищеца плащания на
сумите по договора за заем в полза на ответното дружество.
При позитивно установяване на горепосочените предпоставки, в доказателствена
тежест на ответника е да докаже наличието на валидно правно основание за получаване на
платените от ищеца суми – наличието на валидни клаузи
От приетото без възражения на страните експертно заключение на вещото лице по
допуснатата ССчЕ се установи, че общо заплатената от заемополучателя сума по договора
за кредит възлиза на 3 237 лв., която е била разпределена от заемодателя за погасяване на
задълженията по тях, както следва: 3 000 лв. – главница, 51 лв. – договорна лихва, 186 лв.
– неустойка.
Предвид доказване факта на плащането на сумата в размер на 186 лв. – неустойка, в
тежест на ответника е да докаже основание за задържане на сумата. Доколкото искът за
установяване на нищожност на клаузата е основателен, то липсва основание за задържане на
сумата.
Искът е основателен в пълния му размер за сумата от 186 лв. и следва да бъде уважен
изцяло.
Едва с увеличението на иска цялото вземане става предмет на спора и от момента на
молбата по чл. 214, ал. 1 ГПК е налице искане за присъждане на законната лихва върху
увеличената част – Решение № 60141/25.11.2021 г. по т. д. № 2022/2020 г. по описа на ВКС, I
т. о. Ето защо законната лихва върху първоначално предявения размер от 5 лв. следва да
бъде присъдена от 03.11.2023 г. – датата на депозиране на исковата молба до окончателното
плащане, а върху разликата над 5 лв. до пълния размер от 186 лв. (или за сумата от 181 лв.) –
от подаването на молбата по чл. 214 ГПК – 17.09.2024 г. до окончателното плащане.
По разноските:
9
При този изход от спора, право на разноски има единствено ищецът. Същият съгласно
списък по чл. 80 ГПК е сторил разноски за държавна такса в размер на 100 лв. и за депозит
за възнаграждение на вещо лице в размер на 300 лв. или общо 400 лв., които следва да му
бъдат присъдени, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
По делото се претендира и присъждане в полза на процесуалния представител на
ищеца на разноски по реда на чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата в размер
на общо 1 680 лв. с вкл. ДДС.
По искането за присъждане на разноски по реда на чл. 38 ЗАдв., съдът намира
следното. В практиката на ВКС, обективирана в Определение № 319/09.07.2019 г. по ч. гр. д.
№ 2186/2019 г. по описа на ВКС, IV ГО и др. е разяснено, че за присъждане на адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. пред съответната съдебна инстанция е
необходимо и достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие,
в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое
от основанията по чл. 38, ал. 1 ЗАдв., т. 1-3, като не е необходимо страната предварително да
установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ.
Размерът на адвокатското възнаграждение се определя от съда, поради което не е нужен
списък по чл. 80 ГПК – той касае разноските, дължими на страните. Съдът не е обвързан от
искането, ако адвокатът е посочил конкретна сума. При безплатно предоставяне на правна
помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. адвокатът сам, по собствена воля, се съгласява да
получи хонорар само, доколкото постановеният от съда резултат е в интерес на страната,
която представлява; да получи възнаграждение след влизане в сила на съдебния акт, с който
му се присъжда; размерът на възнаграждението да се определи от съда съобразно размера на
уважената/отхвърлена част от иска/исковете и, че възнаграждението ще се дължи от
насрещната страна по правилата на чл. 78, ал. 1-3 ГПК. Съдът е задължен да определи
размера на задължението с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото,
като съгласно практиката на СЕС, обективирана в Решение от 24.01.2024 г. по дело С-
438/22 на СЕС чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи
тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните
разноски за адвокатско възнаграждение, вкл. когато тази страна не е подписала никакъв
договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. Съобразно цитираната
задължителна практика на СЕС съдът не е обвързан от праговете, разписани в Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а следва да
определи дължимото адвокатско възнаграждение за всеки отделен случай, след извършване
на преценка относно правната и фактическа сложност на делото и конкретно извършените
от процесуалния представител действия.
В разглеждания случай при определяне размера съдът съобрази липсата на
фактическа и правна сложност на делото, определена от вида на предявените искове и
10
ангажираните доказателства в процеса, обстоятелството, че се касае за защита по предявени
две искови претенции, но произтичащи от едно спорно правоотношение и имащи една цел –
съответно да се признае нищожността на съответна договорна клауза, респ. да се върнат
сумите, заплатени от ищеца на основание тази клауза, определяща и сходния предмет на
доказване по делото по всеки иск, поради което за осъществената защита по тези претенции
на пълномощника на ищеца се следва едно възнаграждение. Отчитайки конкретно
извършените от процесуалния представител на ищеца процесуални действия и
обстоятелството, че делото е разгледано в рамките на две съдебни заседания, без лично
явяване на адвокат М., съдът определи размера на възнаграждението в общ размер от 480
лв. с вкл. ДДС.
Мотивиран от горното, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск, предявен от Н. Н. Х., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. С..............., срещу „С.К.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление: гр. Ш., че клаузата на чл. 27 от Договор за потребителски кредит от разстояние
№ 838206/31.05.2022 г., предвиждаща задължение за заемателя за заплащане
на неустойка при непредоставяне на обезпечение, е нищожна поради противоречие на
закона на основание чл. 26, ал. 4, вр. ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА „С.К.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. Ш. да
заплати на Н. Н. Х., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. С..............., на основание чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата от 186 лв., представляваща платена без основание сума по
нищожната неустоечна клауза на чл. 27 от Договор за потребителски кредит от разстояние
№ 838206/31.05.2022 г., ведно със законната лихва върху първоначално предявения размер от
5 лв. от 03.11.2023 г. – датата на депозиране на исковата молба до окончателното плащане, а
върху разликата над 5 лв. до пълния размер от 186 лв. (или за сумата от 181 лв.) – от
подаването на молбата по чл. 214 ГПК – 17.09.2024 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „С.К.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. Ш., да
заплати на Н. Н. Х., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. С..............., на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК, сумата от 400 лв. – сторени разноски за платена държавна такса и платен депозит
за възнаграждение на вещо лице по ССчЕ в хода на настоящото производство.
ОСЪЖДА „С.К.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. Ш., да
заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ ******, с адрес на
упражняване на дейността: гр. С..............., представлявано от управителя си Д. М. М., на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв., сумата от
общо 480 лв. с ДДС - разноски за адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна
правна помощ на ищеца Н. Н. Х., ЕГН ********** в хода на настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
11
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12