Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

№                                                 08.05.2019 г.                                       гр.Търговище

 

                                            В    ИМЕТО НА НАРОДА

 

ТЪРГОВИЩКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД                                                  граждански състав На осми април                                                                                                     2019 година

В публичното съдебно заседание в състав

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕН СТОЙЧЕВ

                   БИСЕРА МАКСИМОВА

Секретар Станка Желева

разгледа докладваното от Председателя

В.гр.дело  № 77 по описа на съда за 2019 година

и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

            Производството е по чл.258 и сл.от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на А.Б.“ООД, с ЕИК *********, седалище и адрес на управление ***, магазин №2, представлявано от Ю.У.А.иА.А.Я., срещу Решение № 651 от 20.12.2018 г. постановено по гр.д. №865/2018г. по описа на Търговищки районен съд, с което е ОТХВЪРЛЕН предявения от „А.Б.” ООД, ЕИК ********* против Л.И.Я. ***,  иск по чл.422 от ГПК за установяване съществуването на вземане в размер на 24 000 лв., представляващо  неизплатено задължение по договор за паричен заем от 09.02.2016 год. от което 20 000 лева главница и 4 000лв. договорна лихва за периода от 09.05.2017г. до 09.02.2018г., за което е издадена Заповед за изпълнение № 333/12.04.2018г. по ч.гр.д. № 559/2018г. на ТРС като НЕОСНОВАТЕЛЕН и дружеството е осъдено да заплати на ответницата направените по делото разноски в размер на 1650 лв.- възнаграждение на един адвокат, на осн. чл.78, ал.3  от ГПК във вр. с чл.80 от ГПК.

Въззивникът счита, че обжалваното решение е неправилно, излагайки следните съображения и оплаквания:

Първоинстанционният съд не е взел предвид волеизявлението на страните по делото, че същите са обвързани от правоотношение по договор за заем, по смисъла на чл. 240 от ЗЗД, сключен на 09.02.2016г. В рамките на посоченото правоотношение ответницата е получила /този факт се признава от същата/ от „А.Б. ООД сума в размер на 25 000 лева и се е задължила да я върне на дружеството в двугодишен срок. Според въззивника представените по делото банкови извлечения и други документи /преценени в съвкупност/ удостоверяват, че визираният в договора за заем падеж на задължението на заемателя се явява настъпил. Липсват доказателства /като доказателствената тежест в тази връзка е за ответника, съобразно правилото на чл. 154 от ГПК/ ответницата да е върнала процесната главница на ищеца. По делото са представени доказателства, в това число и нотариална покана, че ответницата е канена извънсъдебно да плати процесната главница. Факт, който също не се оспорва от Л.Я.. Изложеното налага да се приеме, че в процесната хипотеза предпоставките на чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 240 от ЗЗД, са изпълнени. Заемателката се е задължила да върне паричния заем, заедно с възнаградителна лихва, в размер на 2% месечно, като това задължение е с настъпили изискуемост и падеж. Горните констатации и доводи обуславят основателност на предявения иск.

Неправилно решаващият състав е приел, че ответницата не е знаела каква е крайната сума, която следва да върне, тъй като освен, че сумата от 25 000 лв. е изрично изписана в чл. 1, ал. 1 от процесния договор, заемателката е започнала частично да изпълнявала своите задължения, и по делото липсват доказателства, установяващи извода на съда, че ответницата е имала неясноти и необходимост от допълнителна информация. Обстоятелства, които неправилно се вменяват на Л.Я., вместо обективираното нежелание на същата да възстанови заетата сума.

Също така неправилно и необосновано ищецът бил е осъден да заплати 1650лв. възнаграждение на един адвокат, тъй като въпросния хонорар е изключително висок за извършеното процесуално представителство, поради което въззивникът счита, че не следва да бъде заплащан от него.

Предвид така изложените съображения и доводи, въззивникът моли за отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, по съществото на спора, с което предявеният иск да бъде уважен.

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемата страна, депозиран от адв. Д.Т.-***, със становище за неоснователност на жалбата, тъй като изложените доводи и оплаквания не кореспондират с действителното фактическо положение и събраните по делото доказателства. Излагат се следните съображения:

Напълно законосъобразно решаващият състав е квалифицирал процесния договор, като такъв, попадащ под нормативната регулация на Закона за потребителския кредит. С приемането и влизането в сила на ЗПК, в сила от 12.05.2010 г., действал по време на сключване на процесния договор за заем, са въведени изискванията на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (§ 2 от ДР на ЗПК), като целта на закона е да осигури защита на потребителите при предоставяне на потребителски кредити чрез създаване на равноправни условия за получаването им, както и чрез насърчаване на отговорно поведение от страна на кредиторите (чл. 2 от ЗПК). Въведени са важни правила по отношение на преддоговорната информация (подробно обсъдени в отговора). С оглед създадената между ищеца и ответницата  облигационна обвързаност, то последният има качеството на потребител по смисъла на § 13, т.1 от ЗЗП, даващ легална дефиниция на понятието „потребител”.

В производството по чл. 422 ГПК кредиторът е длъжен да установи по категоричен начин, при пълно и главно доказване, че за него съществува вземане към момента на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК. Доказателствената тежест пада върху ищеца, който следва да установи и докаже размера на всяка една от претенциите си, за претендирания период, в това число и как са формирани стойностите. Договорът за потребителски кредит (заем), както и останалите търговски сделки, се подчинява на общите правила за сключването и действителността на сделките, установени в гражданското право с разпоредбите на ЗЗД, освен ако в ТЗ и в специалния ЗПК не са предвидени особени правила за сключването и действителността му. Съгласно разпоредбите на ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и чл.12, ал.1, т.7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. С разпоредбата на чл. 11, ал.1 от ЗПК законодателят е определил необходимото съдържание на договора за потребителски кредит, като с оглед разпоредбата на чл.22 от ЗПК следва да се приеме, че визираните в същия реквизити са съществени и липсата им е предпоставка да се приеме, че договорът е недействителен. По подробно изложени съображения, въззиваемата страна счита, че кредитното правоотношение между страните се явява недействително, на осн. чл. 22, във вр. с чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК, и като такова не е в състояние да породи присъщите за този тип сделка правни последици. Позовавайки се на постановките, залегнали в т. 9 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и обсъждайки събраните пред първоинстанционния съд доказателства, въззиваемата страна счита обжалваното решение за правилно, обосновано и справедливо, и моли неговото потвърждаване. Претендира разноски за въззивната инстанция.

В о.с.з. пред въззивната инстанция, въззиваемият, лично и чрез пълномощника си, поддържат депозираната жалба и изложените в нея доводи. Въззиваемата страна не се явява и представлява, депозирала е писмено станови ще, с което поддържа отговора си. И двете страни претендират разноски за въззивната инстанция по представен списък по чл. 80 ГПК.

При извършената служебна проверка по реда на чл. 262 от ГПК, въззивната инстанция констатира, че жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК, срещу акт, подлежащ на въззивно обжалване, налице е надлежна  активна и пасивна процесуална легитимация за страните, редовна размяна на книжата, поради което въззивната жалба е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Решението е валидно и допустимо.

За да се произнесе по същество и при преценката по реда на чл. 269 ГПК, съдът съобрази следното:

В исковата молба ищецът е твърдял, че по силата на сключен между страните договор за заем от 09.02.2016г. е предоставил на ответницата заем в размер на 25 000 лв., при договорена месечна лихва в размер на 2 %, като сумата по заема била преведена на ответника по банков път на няколко пъти. До 02.06.2016 г. ответницата погасила част от главницата в размер на 5000 лв., останала да дължи главница 20 000 лв. До 09.04.2017 г. погасявала само месечната лихва в размер на 400 лв., а след тази дата до 09.02.2018 г.-крайния срок на договора, не е извършвала никакви плащания, въпреки отправените покани, в т.ч. и нотариална покана със определен срок за доброволно изпълнение. Поради неизпълнение на задължението ищецът се снабдил със заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК за общата  сума от 24 000  лв., от които: главница -20 000 лв. и договорна лихва - 4000 лв. за периода 09.04.2017 г.–09.02.2018 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението и направените разноски. Поради направено в срок възражение от ответника и в изпълнение указанията на заповедния съд, ищецът предявил установителен иск по чл. 422 от ГПК, предмет на обжалваното решение.

В депозирания в срока по чл. 131 ГПК отговор ответницата оспорила иска изцяло, с възражения, че сключеният договор е недействителен, между страните е имало други уговорки, като сумите, които е заплащала били за погасяване на главница, а не за лихви, и по-голяма част от заемната сума била погасена. В отговора са наведени доводи за неравноправни клаузи в договора, противоречащи на разпоредби от ЗПК и ЗЗП, доводи за нищожност на договора, като противоречащ на императивни разпоредби на ЗПК, доводи за нищожност на клаузата за лихва в размер на 2% месечно, поради нарушение на добрите нрави по чл.26, ал.1 от ЗЗД.

Предявеният иск е с правно основание чл. 415 ГПК във вр.с чл. 240 ал.1 ЗЗД, след проведено заповедно производство по чл. 410 ГПК /по ч.гр.д.№ 559/2018 г. по описа на ТРС/, в което ответницата своевременно е депозирала възражение срещу издадената в полза на настоящия ищец Заповед № 333/12.04.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК. Настоящият иск е предявен в указания от заповедния съд срок, поради което е допустим.

Подаденото от ищеца заявление по чл.410 от ГПК вх. № 3479/10.04.2018г. е било уважено и ТРС е издал заповед за изпълнение № 333/12.04.2018 г. за сумата от 24000лв., представляваща неизплатено задължение по договор за паричен заем от което 20 000 лева главница и 4000лв. лихва за периода от 09.05.2017г. до 09.02.2018г., на осн.чл. 410 ал. 1 т.1 от ГПК, както и за направените по делото разноски в размер на 480 лв. държавна такса, на осн.чл. 78 ал. 1 от ГПК.

 Ищецът основава вземането си, за което е издадена заповед за изпълнение, на сключен между страните договор за заем, по който ответникът не е изпълнил задължението си да върне дадената от ищеца в заем сума от 20 000лв. главница и 4 000лв. за посочения период. За установяване на твърдението си ищецът е представил писмено доказателство – договор за заем от 09.02.2016г. и банково извлечение от своя сметка, удостоверяващо предоставения заем и внесените от ответницата суми по него.

С договор за паричен заем, сключен между страните на 09.02.2016 г. ищецът се е задължил да предостави на ответницата заем в размер на 25 000 лв. (чл. 1), срещу задължение заемателката да възстанови предоставения заем, при договорена месечна лихва 2 %.(чл. 2). Договорът е сключен за срок от две години, считано от датата на подписването му (чл. 1 ал. 2)

 От приложените извлечения от банковите сметки на страните (от ищеца – на л.7 от заповедното производство, и от ответницата – л.13-2 от гр.д. № 865/18г. на ТРС) се установява, че сумата от 25 000 лв. е преведена от ищеца на ответницата на няколко пъти в периода от 24.02.2016г. – до 15.03.2016г. , чрез 8 банкови превода в размер на по 3000лв. и на 16.03.2016 г.- превод от 1000 лв. 

Ответницата е предприела изпълнение по договора, чрез периодични плащания- банкови преводи , в три от които като основание за превода изрично е посочила „връщане паричен заем по договор“: на 26.05.16г.- 2600лв.; 02.06.2016г.- 2400лв. и на 25.07.2016г.- 900 лв. – общо 5 900лв. В останалите преводи посоченото основание е „лихви по заем по договор“/“лихви договор заем 09.02.16“, а преводът от 12.04.2016г.- 500лв. е с основание „лихви за м.03.16“, преводът от 19.07.2017г.-800 лв. е с посочено от ответницата основание „лихви по заем по договор м. 03 и 04“ – или общият размер на преведените суми, с посочено основание – „лихви“ е 10 600лв.: 500лв.- 16.03.16г.; 500лв.-12.04.16г.; 500лв.-11.05.16г., 400лв.-31.08.16г., 400лв.– 25.10.16г., 400лв.- 13.12.16г., 800лв.- 21.02.17г., 800лв.- 19.07.16лв. (представените извлечения от банковата сметка на ответницата на л. 22 и на л. 23 са идентични, повтарящи се, видно както от датата- 21.02.2017 г., така и от посочения „Оп.№ Ref.№“ 71113758 на превода от 800лв.

Не са представени доказателства след датата 19.07.2016 г. ответницата да е извършвала плащания за погасяване задълженията си към ищеца, такива обстоятелства не се и твърдят от ответницата.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Предявен е иск с правно осн.чл. 422 във вр. чл. 415  във вр.с чл. 240 ал. 1 ЗЗД – за сумата от 20 000лв. и във вр. с чл. 240 ал. 2 ЗЗД – за сумата от 4000 лв., договорна/възнаградителна лихва за периода 09.05.2017г. – 09.02.2018г.

В производството по иск за установяване съществуването на вземане, произтичащо от сключен между страните договор за заем, в тежест на ищеца е да установи, че е дал заемните средства на ответника. При оспорване на иска, ответникът следва да докаже възраженията си: че средствата са дадени на друго основание; че задължението е погасено и пр.факти, съобразно характера на въведените възражения срещу иска – в случаи че сключения договор е потребителски кредит, предвид позоваването на ЗПК и ЗПП.

На 09.02.2016 г. между ищеца, в качеството на кредитор-заемодател и ответника- заемополучател е възникнало облигационно правоотношение по договор за заем, по силата на който ищецът е предоставил на ответника паричен заем в размер на 25 000 лв., при 2 % месечна лихва, а ответника е поел задължение да възстанови сумата в срок до две години от сключване на договора. Така сключения между страните договор за паричен заем според въззивната инстанция не попада под приложното поле на Закона за потребителския кредит и Закона за защита на потребителите.

Съгласно чл.9, ал.1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя на потребителя кредит под формата на заем, при който потребителят заплаща стойността на финансовата услуга чрез извършване на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Заемателят има качеството на "потребител" по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК – физическо лице, което при сключването на договор за потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност (доколкото друго не е установено в процеса, а и не се твърди друго от ищеца), но  заемодателят в настоящия случай няма качеството "кредитор" по смисъла на  чл.9, ал.4 от ЗПК – макар същият да е юридическо лице (търговско дружество, ООД) по делото не са установени обстоятелства, даващи основание да се приеме, че предоставеният на ответницата заем е „в рамките на неговата професионална и търговска дейност“. В предмета на дейност на ищеца, вписан в търговския регистър (при направената справка) такава финансова услуга не е записана. Наред с това, и в хода на производството не е установено търговското дружество – ищец да се занимава с дейност по предоставяне на заеми/кредити, такова обстоятелството не се е и твърдяло от страните. По смисъла на закона, не може всеки кредит, предоставен от юридическо лице/търговско дружество на физическо лице, да бъде опредялен като „потребителски кредит“, респ. да попада под приложното поле на защита на ЗПК във връзка със ЗЗП.

Взаимоотношенията между страните, в настоящия случай, се уреждат от общите разпоредби на облигационното право- чл. 240 ЗЗД, съгласно който „заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, коичество и качество“.

Няма спор, това се установява и представените и неоспорени банкови извлечения, че ищецът в продължение на около месец и половина след сключване на заемния договор е превел на няколко части договорената до делото земна сума в размер на 25 000лв.

Няма спор и че ответницата е правила погасявания по заема, с горецитираните суми. Спорът е от една страна – какво е погасявала главница или лихви. За разрешаването на спора е приложима нормата на чл. 76 ал. 1 изр.1-во от ЗЗД. В три от преводите основанието, посочено от заемателя-ответник, е „връщане паричен заем“. Сам ищецът, както в заявлението пред заповедния съд, така и в исковата си молба, посочва че два от тези превода, в размер на общо 5000лв. са погасяване на главница (преводите от 26.05.16г. и от 02.06.16г.), при същото посочено основание на преведената сума от 900лв. на 25.07.2016г. – очевидно следва да се приеме, че и тази сума е посочена като сума за погасяване на главницата. По отношение на останалите преводи –длъжникът изрично е посочил, че погасява лихви по договора между страните, като в два от преводите е посочил и месеците на дължимата лихва.

Следователно, ищецът е изпълнил задължението си да предостави заемната сума, ответникът- не е изпълнил изцяло своето задължение да върне заетата сума в договорениая двугодишен срок, съответно не е изпълнил и задължението си да заплати изцяло договорената възнаградителна лихва, съгласно чл. 240 ал. 2 отЗЗД. Предвид на това предявената искова претенция се явява основателна по същество. Спорният въпрос е каква е дължимата сума – съответно по предявените установителни искове за главница и за възнаградителна лихва.

В тази връзка, и предвид направеното с отговора на исковата молба възражение за нищожност на клаузата за лихва в размер на 2% месечно, поради нарушение на добрите нрави по чл.26, ал.1 от ЗЗД, съдът дължи произнасяне, обуславящо и крайният извод за дължимост на исковите претенции (техния размер).

Съгласно разпоредбата на чл. 240, ал.2, изр.1 от ЗЗД при сключен договор за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари, а заемателят се задължава да върне заетата сума, като дължи лихва само ако това е уговорено писмено. Видно от чл. 3 ал. 2 във вр. с чл. 2 от договора за паричен заем, върху предоставената заемна сума се начислява проста месечна лихва в размер на 2% месечно. Няма погасителен план, няма определени от страните вноски. С отговора на исковата молба, освен позоваването на посочените разпоредби от ЗПК, ответницата възразява и по отношение на договорената лихва, в размер на 48% на годишна база (с оглед срока на договора от 2  години), което възражение следва да се квалифицира като такова за нищожност на уговорката относно установения между страните начин на заплащане на лихвата поради неговата несправедливост, т.е. поради нарушение на добрите нрави, при което съдът, както първоинстанционният, така и второинстанционният, дължи преценка, включително и служебно, за наличие на основанията на чл. 26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД, тъй като тази норма, с която се установява нищожност на договорите, които накърняват добрите нрави, е императивна. В резултат на договорената 2 % месечна възнаградителна лихва, видно е, че самият начин на договаряне на изплащането на заема поставя заемателя в неизгодното положение да дължи значителна сума като общ размер на задължението за лихва просто поради начина на нейното изчисляване, без за определянето му да има съразмерност и търговска логика.

При всеки договор има изразена воля от страните при постигането на определена уговорка, но тази уговорка законът определя за нищожна при наличие на хипотезите на чл. 26 от ЗЗД, а последващо изявление само на едната страна в хода на развитието на правоотношението не може да се разглежда като съгласие с него от другата страна. В случая е налице нееквивалентност на престациите, при което заемателят дължи да заплати още 48% (12 000 лева спрямо 25 000 лева) от заетата сума за двугодишния срок на договора, без за другата страна да е налице стопански риск. Затова тази уговорка се явява нищожна като противоречаща на добрите нрави. При установената нищожност на клаузата лихвата, по начина, по който е договорена, не се дължи, поради което претенцията за установяване дължимостта на сумата 4000 лева е неоснователна. Респективно, при недължимост на договорената възнаградителна лихва, и при заявеното от ответника оспорване на размера на дълга, със заплатената от заемателката сума по заема главница и лихви, в общ размер от 10 600 лв. (в т.ч. се включва и сумата от 5000лв., която изрично ищецът признава, че е внесена за погасяване на главницата, поради което и претенцията за главница е в размер на 20 000лв. от предоставената в заем сума 25 000лв.) следва да се счита погасено задължението на ответницата към ищеца за плащане на главницата по заема, поради което за дължима следва да се признае останалата част от главницата по заема – 14 400 лв., в какъвто размер е основателен и предявеният иск за главницата.