№ 173
гр. Варна, 14.01.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в закрито заседание на
четиринадесети януари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Диана Д. Митева
Членове:Цвета Павлова
Пламен Ат. Атанасов
като разгледа докладваното от Диана Д. Митева Въззивно частно гражданско
дело № 20213100502972 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано частна жалба, подадена от „ПРОФИ КРЕДИТ
България“ЕООД, чрез пълномощник ю.к. И. срещу разпореждане №3048/01.11.21г. по ЧГД
1380/21г на ВРС (електронно дело 20213130101380 от ЕИСС), В ЧАСТТА с която е
отхвърлено искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за заявено
задължение за възнаграждение за закупени услуги „Фаст“ и „Флекси“.
Жалбоподателят твърди, че извън формалната проверка на твърденията на кредитора
от които пряко би могло да се изведе незаконност или неморалност на самото искане, съдът
не разполага с компетентност да преценява валидност на сделката като пречка по чл. 411
ал.2 т.2 ГПК, а преценката му за основаване на искане на неравноправно договаряне с
потребител изисква обявяването на конкретната клауза от договора за необвързваща
потребителя по съответен процесуален ред или мотивиране на сигурност и увереност, че
съответната клауза противоречи на потребителска закрила в някоя от примерните хипотези
на чл. 143 ЗЗП, но без да се простира върху уговаряне на основния предмет и
съответствието на цена и стойност на услугата, когато те са ясни и разбираеми за клиента,
според изисквания на чл. 145 ал.2 ЗЗП. Счита, че съдът е надхвърлил правомощията си, като
е направил именно такава необоснована преценка. Жалбоподателят обоснова валидно
договаряне на предоставяне на пакет от допълнителни услуги, извън обичайната дейност по
кредитиране, позволяващи на кредитополучателя допълнителни възможности в своя полза
без тези допълнително закупени права да са изисквани като задължително условие за
получаване на кредита. Същевременно ангажимента на кредитора по тези допълнителни
услуги налага и негови допълнителни разходи по административно обслужване за
осигуряване на приоритетно разглеждане на искането и поискано едностранно от клиента
изменение на характеристиките на кредита и това оправдава справедливото им
1
възмездяване с допълнително възнаграждение, дължимо само от клиенти, избрали
допълнителния пакет. Услугата „фаст“ била вече използвана от клиента, поискал и
съответно получил приоритетно разглеждане на искането за отпускане на кредита. Счита, че
предоставените на клиента възможности по услугата „флекси“ стоят извън гарантирани от
закона права и затова са предоставени изрично след разяснение от доставчика на
съдържанието им извън получаването на паричната сума и съответно и предложена като
самостоятелна опция услуга е поисканата от потребителя независимо от кредита и затова
разходите остават извън формулата за отчитане на ГПР. Отделно оспорва квалифицирането
на услугите в допълнителния пакет като действия по отпускане и усвояване на кредита, като
се позовава на целта на забраните, въведени с ЗПК, като сочи че нито една от услугите не е
свързана с дейността на кредитора, а само с нуждата от скоростно получаване на искана
сума и индивидуалния интерес на длъжника да промени в своя полза първоначалните
условия. С доводи за необосновани изводи на първоинстанционния съд относно
противоречие със закона и морала на уговарянето на допълнителните плащания и
незаконосъобразно превишаване на пределите на проверка по реда на чл. 410 ГПК,
жалбоподателят моли обжалваната част от разпореждането да бъде отменена и вместо нея
въззивният съд да постанови издаване на заповед за всички заявените от кредитора суми за
тези две допълнителни услуги.
Жалбата вх. №5076/18.11.21г. е подадена чрез куриер, приел пратката в срок,
считано от уведомяването на заявителя за постановения частичен отказ. Изявлението е на
надлежна страна – заявител срещу подлежащо на обжалване разпореждане и
производството по нея е процесуално допустимо, на осн. чл. 274 ал.1 т. 2 ГПК. Авансово
дължимата такса в минимален размер е внесена.
Варненският окръжен съд, с оглед наведените оплаквания и представените пред
първоинстанционния съд доказателства, приема за установено от фактическа и правна
страна следното:
Доколкото се касае за обжалване на акт, с който се отговаря по същество на искане до
съда, с което не се решава спор за материално право, съответното приложение на чл. 270
ГПК възлага на въззивната инстанция и служебна проверка за действителност, допустимост
и редовност на заявлението, в рамките на правомощията на заповедния съд(т.1 от ТР 1/2014
на ОСГТК на ВКС).
Производството е било образувано по молба на заявителя срещу физическо лице –
потребител пред компетентен районен съд по настоящ адрес на длъжника. Съответно на
това сезиране с формуляр по чл. 410 ГПК разпореждането на първоинстанционния съд
кореспондира на акт по чл. 413 ал.2 ГПК и е действително(ПП1/53г, ПП1/80г).
Обжалваният акт е произнесен по заявление, в което е претендирана сборна
претенция, формирана от четири отделни вземания, начислени като задължения по договор
за потребителски кредит: главница от 418.91лв., договорна лихва за ползване на кредита в
уговорения срок в размер на 153.81лв., възнаграждение за закупена допълнителна услуга
„Фаст“ в размер на 116.75лв. и възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“
2
в размер на 356.25лв. и такса за извънсъдебно събиране в размер на 20лв., лихва за забава в
размер на мораторна лихва от пропускане на падежа на вноска до подаване на заявлението в
размер на 89.61лв, както и допълнително претендирана законна лихва след сезиране на
съда. В т.12 от формуляра си заявителят е пояснил, че длъжникът е поискал и закупил при
условия на разсрочено изплащане двете допълнителни услуги, като първата е получена и
използвана при разглеждане с приоритет на искането му за отпускане на кредита и
изплащането му преди останалите клиенти на доставчика, а втората услуга съответствала на
закупено право за едностранна промяна на погасителен план за целия срок от действие на
договора. Заявителят е представил и писмените доказателства за договора, сключен между
страните и общите условия, приложими към тях, изискуеми като приложения към заявление
по чл. 410 ал.3 ГПК.
Твърденията на заявителя, индивидуализират двете вземания, предмет на настоящото
производство недвусмислено като произтичащи от потребителски кредит, включващ
съглашение (договорено едновременно с основното кредитиране) за ползване на
допълнителен пакет от услуги. Това ангажира съда с преценка на валидността на
уговорките, пораждащи всяко от отделните задължения.
Въззивният съд отчита, че редактирането на правилото на чл. 411 ал. 2 т. 3 ГПК
отделно от обща преценка на законосъобразност на заявено основание на дълга по т.2 на
същия текст представлява израз на специално процесуално правило, като изрично
проявление на по-общ принцип (чл. 7 ал.3 ГПК) и отразява спецификата на едностранния
характер на заповедното производство. Доводите, посочени от жалбоподателя относно
ограничените правомощия на съда са в нетърпимо противоречие със самата същността на
заповедното производство като инструмент за проверка на наличието на спор относно
заявени от кредитор права изискването. И двете основания за отказ за легитимация на
кредитор с изпълнително основание по този облекчен процесуален ред изискват от съда
служебно да издири и приложи закрилни императивни норми, изключващи безспорен
характер на задълженията. За разлика от другите договорни задължения, възникнали на
основа на договорната свобода, чиято валидност при довършен фактически състав, може да
се оспори само с възражение, основано на допълнителен факт (основание по чл. 26 и сл.
ЗЗД), адекватната защита на правата на някои длъжници, ползващи се с особена закрила
поради специфични техни субективни качества, налага проверката в обществен интерес
дори и когато лицата пропускат или дори съзнателно се въздържат да се защитават.
Правилата за защита на неравнопоставени потребители в договорна връзка с търговец-
доставчик на финансова услуга, в частност изискват от съда да изясни въпроса относно
валидност на уговорки, създаващи задължения за потребителя, дори и да няма възражение
от длъжника. За да може основния принцип на чл. 7 ал.3 ГПК да се приложи като израз на
вложения смисъл в общоевропейския стандарт на закрилата на потребител, изяснен и в
практиката на СЕС (решения по дела С-618/10, С-243/08, С-472/11, С-397/11 и С-473/00)
обаче, евентуалното възникнало съмнение за накърнени права на потребителя следва да се
разсее след като и на двете спорещи страни се предостави възможност за пълна процедурна
3
защита, след като съдът обяви на страните значението на обстоятелствата, предвидени в
съответните императивни правила. Само ако намесата на съда е предварителна, тази цел ще
се постигне и ще се осуети опасността от стабилизиране на неоспорен акт поради по-слабата
информираност на потребител, който се е договарял без да познава правата си или се
въздържа от позоваване на права поради разноските, които биха произтекли от едно съдебно
производство. В тази насока са и насоките за тълкуване на общоевропейския стандарт за
закрила на потребителите, гарантиран от националните съдилища на държавите членки
(дело C-807/19).
По същите съображения неоснователно е оплакването, основано на тясното
тълкуване на правилото за служебен контрол, ограничено само до вече обявени за
неравноправни клаузи или само до уговорки съвпадащи с примерния списък по чл. 143 ЗЗП.
Ако такава бе волята на законодателя тя не би била адекватна на целта, насочена не толкова
към защита срещу очевидно злоупотребяващи с права кредитори, а за гарантиране на
възможности на всеки застрашен потребител да получи пълен обем съдебна защита в
редовно исково производство, което ще се постигне само при възпиране на всички (дори и
добросъвестните) кредитори при наличие на съмнение за накърняване на права на
потребителя.
В конкретния случай съдът е отказал издаването на заповедта за вземанията,
породени от клаузи за които са очертани фактически твърдения попадащи в хипотези на
ограничения за кредитора, според приложими императивни правила, изключващи безспорен
характер на дълга и налагащи състезателно производство. По отношение на визираната като
основание за отказ неравноправност, следва да се отчете освен най-общата императивна
закрила срещу неравноправно договаряне(чл. 146 ал.1 ЗЗП) и приоритетната допълнителна
нормативна уредба, въведена поради преценката на законодателя за високо нивото на риска
за потребителите при някои финансови услуги. Такива са специалните правила,
ограничаващи допълнително договорната свобода като засилена защита на потребител-
кредитополучател по Закона за потребителския кредит. Затова и преди да пристъпи към
прилагане на общата закрила в изпълнение на служебните си задължения, съдът следва да
провери съответствието със специалните забрани на договорното основание посочено от
заявителя. Именно така е процедирал и първоинстанционния съд(макар да е допуснал
известно смесване на квалификацията на приложимото право) поради което оплакването за
надвишаване на правомощията му е изцяло неоснователно.
При прилагане на така посочените нормативни изисквания въззивният съд достига до
изводи по същество, аналогични на тези посочени в мотивите на обжалвания акт. И двете
спорни вземания заявителят е основал на клауза за закупуване на пакет от допълнителни
услуги, предоставени на кредитополучателя по негов индивидуален избор при уговарянето
на кредита. Самия предмет на тези услуги обаче е непосредствено свързан със самия кредит,
тъй като в резултат на осигуряването им от кредитора, потребителят на първо място е
следвало да получи предимство при разглеждане на искане за кредитиране и изплащане на
главницата, а след усвояване да може да иска промени в установен погасителен план, като
4
променя размер или падеж на вноски. Конкретното съдържание на всяка от тези
възможности обаче е било определено в раздел от общи условия по кредита. Така определен
предмета на споразумението категорично изключва самостоятелния му характер, тъй като
услугите не могат да се ползват от клиента извън основния кредитен договор. Доводите на
жалбоподателя относно обособяването на тази престация като отделна услуга, отличаваща
се от типичната престация на кредитор, предоставящ за ползване кредит по погасителен
план са изцяло необосновани. Няма данни в общите условия какви са общите сроковете за
разглеждане на искане и изплащане на главница по вече довършено договаряне, за да може
да се изведе допълнително заплатеното предимство за експресно разглеждане на искането
като нещо различно от основното задължение на кредитора да предостави исканата
главница. Напротив пояснява се, че допълнителното плащане е предназначено да осигури
именно приоритетно одобрение на кандидата, търсещ именно типичен за пазара „бърз
кредит“, което води до извод, че платецът на цената „фаст“ е предпочетен само заради
повишената изгода, която заемодателя има при този тип договаряне. Заплатените „флекс“
опции, при които потребителя може да иска изменение на погасителен план визират
временна промяна, която обаче не свързана със съществена отстъпка при евентуални
затруднения на кредитополучателя, тъй като и отложените и намалените части от вноската
остават дължими, и облекчението ограничено само до изключване на забавата при липса на
промяна на падежна дата едва ли може да се приеме за съответна на интересите на клиента
срещу цена, съизмерима с основната услуга. Още повече, че закупеното право на клиента в
част от хипотезите изисква обосноваване с някаква причина (недефинирана в общите
условия и съответно изцяло в преценка на доставчика), а предложението за временно
намаляване на размера изисква и допълнително съгласие на кредитора чрез подписване на
анекс. За съда няма съмнение, че всяко от предложените като опции предимства на клиента
няма характер на допълнителна услуга, а представлява обещано поведение на кредитора при
изпълнение на основното му задължение за предоставяне на главница и обработване на
текущо предлагано в срок и след срок изпълнение на потребителя. Подробната
аргументация на жалбоподателя относно ефективните ползи за избралия продукта
потребител, се основа на принципно погрешното схващане, че доставчикът на финансова
услуга изчерпва дейността си с предоставяне на сумата за ползване. Като специализиран на
този пазар търговец обаче, тази страна дължи завишена грижа за интересите на своя клиент,
която изключва кредитиране на високо рискови потребители, които не са в състояние да
докажат възможност да спазват погасителния си план(чл. 16 от ЗПК). Съответно като
предлага отделно срещу възнаграждение услуги облекчаващи потребителя в ситуации на
временни затруднения по обслужване на първоначален план, по същество кредиторът
прехвърля на клиента си тежест за резултата от своята грижа. Затова каквито и да са тези
услуги, доколкото пряко се свързват именно с риска от временно или трайно влошаване на
платежоспособност и нуждата от предварителна или последваща оценка на този риск, те са
несъмнено част от основната престация на търговеца, кредитиращ потребители, изразяваща
се в отпускане и администриране на изпълнението по кредита, а не допълнителна услуга,
подлежаща на допълнително заплащане.
5
Систематичното тълкуване на чл. 10а и чл. 19 ал.4 и чл. 33 от ЗПК налагат извод за
ограничаване на свободата на договарянето в полза на кредитор, предоставящ
потребителски кредит, на условия, при които освен обявената договорна лихва и
обезщетението за забава, на потребителя се възлагат и други плащания като такси и
фиксирани по размер разходи. В този смисъл изцяло превратно жалбоподателят се позовава
на правилото на чл.19 ал. 3 ЗПК, което няма за цел да позволи уговаряне на допълнителни
възнаграждения над включваните в ГПР разходи, а напротив изключва от коефициента само
онези разходи, които са извън основната престация на кредитора, за да концентрира всички
ценообразуващи компоненти в оповестеното на потребителя оскъпяване, като реквизит от
договора, определящ информирания му избор. Включването в цена на допълнителен пакет
предвидена отнапред компенсация за повишена себестойност на рисково кредитиране не е
съобразено със специалните ограничения на договорната свобода в потребителско
кредитиране. Затова и въззивният съд се присъединява към изложените в обжалваното
разпореждане съображения за противоречие на клаузите, уреждащи „допълнително“
избрания пакет услуги, с правилата, закрилящи потребителите в чл. 10а ал. 2, чл. 19 ал. 4 вр.
ал. 3 и чл. 33 ал. 2 ЗПК.
Поради пълно съвпадение на изводите на двете инстанции обжалваното
разпореждане следва да се потвърди.
По тези съображения и на осн.чл. 278 ГПК, съставът на Варненски окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане №3048/01.11.21г. по ЧГД 1380/21г на ВРС
(електронно дело 20213130101380 от ЕИСС), В ЧАСТТА с която е отхвърлено искане за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за заявено задължение за възнаграждение
за закупени услуги „Фаст“ в размер на 116.75лв и „Флекси“ в размер на 356,25лв. по
договор за потребителски кредит.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване( т.8 от ТР4/2013 на
ОСГТК).
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6