Р Е Ш
Е Н И Е
№………………
гр. София, 23.04.2019 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІІ-
Б въззивен състав в публично съдебно заседание на първи април през две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: БИЛЯНА КОЕВА
при участието
на секретаря Донка Шулева, като
разгледа докладваното от съдия К.Анастасова гр. дело №10501 по описа за 2018
година и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С Решение № 408011 от 15.05.2018 г. на
СРС, II-ро Гражданско отделение, 163-ти състав е
осъден Н.Н.А. да заплати на „П.Л.“ АД, на основание
чл.430 ТЗ, чл.99 ЗЗД и чл.86 ЗЗД сумата от 13 840,30 лв., представляваща
главница по предоставен потребителски кредит № FL344819/16.01.2008г. сключен с Ю.и
Е.Д.Б.АД, вземането по който е прехвърлено с договор за цесия от 30.03.2009г.,
ведно със законната лихва върху главницата за период от подаване на исковата
молба в съда /11.05.2016г./ до окончателното заплащане на задължението.
Срещу постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника, в
която се излага, че решението на СРС е недопустимо поради наличие на влязло в
сила съдебно решение по гр.д. № 36363/2013 г. на СРС, 120 с-в, с което спорът
между страните е разрешен, в т.ч. и за непадежиралите
вноски към момента на предявяване на иска по посоченото дело. При условие на
евентуалност, въззивникът поддържа, че обжалваното решение е неправилно като
постановено при нарушение на материалния закон, необоснованост.
Позовава се на
неправилна преценка на събраните по делото доказателства, в т.ч. приетата ССчЕ, съответно неправилно произнасяне на
първоинстанционния съд по възраженията на ответника за изтекла погасителна
давност. Настоява се за отмяна на постановеното от СРС решение и отхвърляне на
предявения иск, както и присъждане на разноски.
В срока по чл.263 ГПК, въззиваемата страна, депозира писмен отговор, с
който изразява становище за неоснователност на въззивната жалба по подробно
изложени съображения. Моли за потвърждаване на атакуваното съдебното решение и
присъждане на разноски.
Третите лица –
помагачи на страната на ищеца, не са изразили становище по жалбата.
Въззивната жалба е
подадена в срока по чл.259, ал.2 от ГПК, от надлежно легитимирана страна, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и
следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
За да се произнесе
по спора, съдът взе предвид следното:
Предявеният иск е с
правно основание чл. 430 ТЗ, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „П.Л.” АД
претендира ответникът Н.Н.А. да бъде осъден да
заплати сума в размер на 13840,30 лева – главница по Договор за потребителски
кредит № FL344819/16.1.2008г. сключен между ответника и Ю.и Е.Д.Б.АД (със
сегашно наименование „Ю.Б.“ АД), вземането по който е прехвърлено с Договор за
прехвърляне на вземания от 09.04.2008 г. от кредитора Ю.и Е.Д.Б.АД на „Б.Р.С.“
АД, след което съгласно Договор за прехвърляне на вземания от 30.03.2009 г. „Б.Р.С.“
АД отново е прехвърлило вземането по същия договор за потребителски кредит на „П.Л.”
АД. Претендира се и законната лихва върху сумата, считано от подаване на
исковата молба в съда /11.05.2016г./ до окончателното заплащане на задължението.
Ответникът Н.Н.А. е депозирал в срока по чл.131 ГПК отговор на исковата
молба, в който възразява, че исковото производство е недопустимо на основание
чл.229, ал. 2 ГПК, тъй като между същите страни за същото искане и на същото основание
е постановено Решение от 30.03.2015 г.
по гр.дело № 36363/2013 г. СРС, 120 с-в, влязло в сила на 07.03.2016 г.
В условията на
евентуалност ответникът оспорва иска по основание и по размер. Прави възражение
за погасяване по давност на вземанията на ищеца.
Съдът намира, че
постановеното от СРС решение е валидно и допустимо.
Отводът на
жалбоподателя за пресъдено нещо е неоснователен. С влязлото в сила Решение № I-120-34/30.03.2015
г. по гр.дело № 36363/2013 г. СРС, 120 с-в е отхвърлен предявен по реда на чл.
422 от ГПК от „П.Л.” АД срещу Н.Н.А. иск за приемане
за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата
от 13840,30 лева – главница по Договор за потребителски кредит № FL344819/16.1.2008г.
сключен между ответника и Ю.и Е.Д.Б.АД (със сегашно наименование „Ю.Б.“ АД),
вземането по който е прехвърлено с Договор за прехвърляне на вземания от 09.04.2008
г. от кредитора Ю.и Е.Д.Б.АД на „Б.Р.С.“ АД, след което съгласно Договор за
прехвърляне на вземания от 30.03.2009 г. „Б.Р.С.“ АД отново е прехвърлило
вземането по същия договор за потребителски кредит на „П.Л.” АД, за които суми
е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр. дело № 11071/2013г. на СРС.
В производството по
гр.дело № 36363/2013 г. СРС, 120 с-в е установено, че към датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение не е настъпила предсрочна
изискуемост на вземанията. Според разясненията, дадени в т. 18 от ТР № 4 от
18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК,
ако фактите, относими към настъпване и обявяване на
предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, вземането не е изискуемо в заявения размер и
не е възникнало на предявеното основание. В съответствие с посоченото
задължително тълкуване, съдът е отхвърлил предявения установителен иск, тъй
като вземането не е възникнало на твърдяното основание.
Предмет на
настоящото дело е осъдителен иск за реално изпълнение на задължение за връщане
на предоставен банков кредит на основание чл. 430 ТЗ. В производството по
установителния иск не е било въведено твърдение за падежирали вноски, съответно
съдът не е разглеждал иск на такова основание. Настоящият иск се основава на
юридически факти, които не са били част от основанието на иска, предявен по
реда на чл. 422 от ГПК и предмет на гр.дело № 5058/2013 г. на СРС, поради което
производството по делото е допустимо и съдът следва да се произнесе по
съществото на спора.
От фактическа страна:
От събраните по
делото доказателства безспорно се установява от фактическа страна, че по силата
на договор за потребителски кредит № FL344819/16.01.2008 г. на ответника Н.Н.А. е бил предоставен кредит от Ю.и Е.Д.Б.АД в размер на 14
000 лева, за срок от 120 месеца, с краен срок за погасяване на задължението на 16.01.2018
г. Кредитът е усвоен от кредитополучателя на 16.01.2008 г. чрез заверка на
личната му банкова сметка.
***.04.2008 г. „Ю.И
Е.Д.Б.“ АД е прехвърлило на цесионера „Б.Р.С.“ АД
вземането по договора за кредит, което е видно от приложението към договора за
цесия.
На 30.03.2009 г. е
сключен втори договор за прехвърляне на същото вземане, по силата на който „Б.Р.С.”
АД и „Ю.И Е.Д.Б.” АД в качеството на цеденти са прехвърлили вземането по
договора за потребителски кредит на
цесионера и ищец – „П.Л.” АД, като цедираното
процесно вземане е индивидуализирано в Приложение 1 към договора. За
извършените прехвърляния длъжникът е бил писмено уведомен на 28.02.2013 г.
От приетото по
делото заключение на ССЕ се установява, че по договора за кредит ответника е
извършил три плащания, съответно на 15.02.2008 г., на 17.03.2008 г. и на
23.04.2008 г. на обща стойност 675.00 лв. /по 225.00 лв. всяко/. Остатък от
главното задължение, според експерта, към 11.05.2016 г. е сумата 13840.30
лв.
По въведените с въззивната жалба основания за
неправилност на решението на първоинстанционния съд:
Възражението на ответника
за изтекла погасителна давност на част от вноските по кредита, станали изискуеми
до датата на подаване на исковата молба, е основателно.
По силата на чл.60,
ал.2 Закон за кредитните институции банката може да са поиска издаване на
заповед за незабавно изпълнение по реда на чл.418 ГПК, когато „кредитът бъде
обявен за предсрочно изискуем” поради неплащане на една или повече вноски.
Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика
от общия принцип в чл.20а, ал.2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от
страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и
упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването
на предсрочната изискуемост по смисъла на чл.60, ал.2 ЗКИ предполага изявление
на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за
предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към
момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има
действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора,
ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й –
ТР № 4/2013 на ОСГТК на ВКС.
Правото да се обяви
кредита за предсрочно изискуем принадлежи на кредитора. То следва да бъде
упражнено след неплащане на уговорения брой вноски. Длъжникът не може да се
позовава на предсрочната изискуемост, тъй като това право принадлежи на
кредитора.
Първоинстанционният
съд е приел, че главницата по договора за кредит е станала изискуема в пълен
размер на 22.03.2016 г., когато до ответника е достигнало уведомлението за
предсрочната изискуемост на цялото вземане. Този извод е оспорен от
жалбоподателя, като настоящият съд е длъжен да се произнесе по наведените в
жалбата доводи.
Съобразно разпоредбата
на чл.114, ал.1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е
станало изискуемо. При разсрочено плащане на отпуснатия кредит всяка
погасителна вноска става изискуема с настъпването на съответния падеж. В случая
приложима е общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД, тъй като приемането на
изпълнение на задължението на части по чл.66 ЗЗД не променя характера на
вземането, като такова произтичащо от договор за заем и не му придава характер
на периодично плащане по смисъла на нормата на чл.111, б.“в“ ЗЗД.
Исковата молба е
постъпила в съда на 11.05.2016 г. От представения договор за потребителски
кредит се установява, че кредитодателят е отпуснал кредит на настоящия ответник
сума в размер на 14 000 лв. за срок от 120 месеца с последна вноска с падеж
16.01.2018 г. Уговорено е, че вноските се заплащат ежемесечно на 16-то число от
съответния месец. Следва да се съобрази, че по този начин кредиторът се е
съгласил да приеме изпълнението на части по см. на чл. 66 ЗЗД като за всяка
вноска е определен предварително падежа по уговорен погасителен план. Срокът е
уговорен в полза на длъжника, тъй като друго не е уговорено – чл. 70 ЗЗД.
Следователно за всяка вноска тече отделна погасителна давност, тъй като от
момента на настъпване на падежа тя е станала изискуема по см. на чл. 114 ЗЗД. С
оглед това настоящият състав намира, че неправилно СРС е приел, че давността за
всяка вноска от кредита започва да тече когато стане целия кредит предсрочно изискуем,
в случая - 23.06.2016 г. поради това че задължението е неделимо.
Правилни са
изводите на първоинстанционния съд, че по отношение на договора за кредит е
приложима общата пет годишна погасителна давност – чл.110 ЗЗД, доколкото уговорката
главницата да бъде връщана на части не превръща плащането на тези части в
периодично вземане по смисъла на чл.111, б.”в” от ЗЗД.
Исковата молба е
постъпила в съда на 11.05.2016 г., така вземанията за вноските с настъпил падеж
пет години преди подаване на исковата молба са погасени по давност. Поради това
всички вноски с падеж преди 11.05.2011 г. са погасени по давност.
Макар да не са
наведени доводи, за това че давността е прекъсвана, за прецизност ще се посочи,
че воденото по-рано между страните гр.д.№ 36363/2013 г. СРС, 120 с-в не е
прекъснало давността на основание чл.116, б.“б“, изр.второ ЗЗД, тъй като искът
не е бил уважен.
С оглед горното
вноски № 1 /16.02.2008 г./ до 39 /16.04.2011 г./ са погасени по давност
/Погасителен план, приложен към Договора/. Вноските са в общ размер 2 536,31
лв. Следователно жалбата следва да бъде уважено до този размер, като
първоинстанционното решение бъде отменено в частта в която са уважени
претенциите на ищеца за сумата над 11 303,99 лв. до сумата 13 840,30 лв.
В останалата
обжалвана част решението на СРС следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно.
По
разноските:
С оглед изхода на спора пред настоящата
инстанция и частичното уважаване
на въззивната жалба, разноски се дължат в полза на двете страни.
В случая разноски са
претендирани единствено от въззивника,
който е представил договор за правна помощ за настоящото производство, като е
уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 5 000.00 лв. За
процесуално представителство в първоинстанционното производство е уговорено и
заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 4 000.00 лв.
Въззиваемата страна не претендира
разноски в настоящото производство.
С оглед изхода на
спора, на основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответника /въззивник
в настоящето производство/ следва да бъдат присъдени разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 916.27 лв. за настоящата инстанция и 733.02 лв. за
производството пред СРС.
В полза на въззиваемата страна /ищец в производството пред първата
инстанция/ следва да бъдат присъдени сторените пред СРС разноски в размер на общо
615.50 лв. като обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в която
са били присъдени за разликата над 615.50 лв. до сумата 753.61 лв.
По изложените
съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение №
408011 от 15.05.2018 г. на СРС, II-ро гражданско
отделение, 163-ти състав в частта, в която Н.Н.А.,
ЕГН ********** с адрес ***, е осъден да заплати на „П.Л.“ АД, ***, Бизнес център
Ивел, на основание чл.430 ТЗ, чл.99 ЗЗД сумата 2
536,31 лв. /над сумата 11 303,99 лв. до сумата 13 840,30 лв./, представляваща
главница по предоставен потребителски кредит № FL344819/16.1.2008г. сключен с „Ю.И
Е.Д.Б.” АД, вземането
по който е прехвърлено с Договор за прехвърляне на вземания от 09.04.2008 г. от
кредитора Ю.и Е.Д.Б.АД на „Б.Р.С.“ АД, след което съгласно Договор за
прехвърляне на вземания от 30.03.2009 г. „Б.Р.С.“ АД отново е прехвърлило
вземането по същия договор за потребителски кредит на „П.Л.” АД, както и в частта, в която е осъден да
заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 138.11 лв. / за горницата над
615,50 лв. до пълния присъден размер от 753,61 лв./, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ, като
неоснователни предявените от „П.Л.“ АД, ***, Бизнес център Ивел,
срещу Н.Н.А.,
ЕГН ********** с адрес ***, искове с правно основание чл.430 ТЗ, чл.99 ЗЗД, за
сумата 2 536,31 лв. /над сумата 11 303,99 лв. до сумата 13 840,30 лв./,
представляваща главница по предоставен потребителски кредит №
FL344819/16.1.2008г. сключен с „Ю.И Е.Д.Б.” АД, вземането по който е прехвърлено с
Договор за прехвърляне на вземания от 09.04.2008 г. от кредитора Ю.и Е.Д.Б.АД
на „Б.Р.С.“ АД, след което съгласно Договор за прехвърляне на вземания от
30.03.2009 г. „Б.Р.С.“ АД отново е прехвърлило вземането по същия договор за
потребителски кредит на „П.Л.” АД,
поради погасяването по давност на вземанията, както и в частта, в която е
осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 138.11 лв. / за горницата
над 615,50 лв. до пълния присъден размер от 753,61 лв./
ОСЪЖДА, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, „П.Л.“ АД, ***, Бизнес център Ивел,
да заплати на Н.Н.А.,
ЕГН ********** с адрес ***, сумата от 916.27 лв. –разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция и 733.02 лв. - разноски за
заплатено адвокатско възнаграждение за производството пред СРС.
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 408011 от 15.05.2018 г. на СРС, II-ро гражданско
отделение, 163-ти състав в останалата обжалвана част.
Решението е
постановено с участие на подпомагащи страни на страната на ищеца Б.Р.С. АД, ЕИК
******* и Ю.Б. АД, ЕИК ********.
Решението подлежи
на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му при условията на чл.280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.