РЕШЕНИЕ
№ 69
гр. Луковит, 11.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЛУКОВИТ в публично заседание на дванадесети юни
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:НАДЕЖДА В. ДИМИТРОВА
при участието на секретаря М.Х.Д.
като разгледа докладваното от НАДЕЖДА В. ДИМИТРОВА Гражданско дело
№ 20254320100049 по описа за 2025 година
Съдът е сезиран с искова молба от А. Е. И., ЕГН **********, с
постоянен адрес: [заличен адрес по GDPR служебен адрес: [заличен адрес по
GDPR против "Ф.Б." ЕООД, с ЕИК **** със седалище и адрес на управление:
г[заличен адрес по GDPR представлявано от И.В.В. и Д.В.Н. в качеството им
на управители, с която се иска прогласяване нищожността на сключен между
страните договор за потребителски кредит № **** поради наличие на пороци
в същият на основание чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, евентуално на
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 22, вр. с чл. 11, вр. с чл. 19 ЗПК, а
именно противоречие със закона заобикаляне на закона и наличие на
неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП, обективно
съединен в условията на евентуалност с иск за прогласяване на нищожността
на клауза в чл. 5 от процесния договор, предвиждаща заплащане на
възнаграждение за предоставяне на обезпечение поръчителство в полза на
ответника.
В исковата молба се твърди, че на 30.08.2024 г. между А. Е. И., в
качеството му на кредитополучател и ответното дружество "Ф.Б." ЕООД, в
качеството му на кредитор, е сключен договор за предоставяне на
потребителски кредит № ***, по силата на който на ищеца е предоставен
паричен кредит в размер на сумата от 4000 лева, при годишен лихвен процент
в размер на 23,98% и годишен процент на разходите /ГПР/ по кредита в размер
на 49, 05 %, като по този начин привидно са спазени императивните
изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Налице е твърдение, че в договора било уредено наличие на
обезпечение на кредита в полза на ответното дружество, което обезпечение
следвало да бъде реализирано чрез поръчителство, предоставено от Multitude
Bank, представляващо свързано с кредитодателя дружество. В тази връзка се
1
твърди, че на основание клаузата на чл. 5 от договора за кредит на ищеца била
начислена и сумата в размер от 2680.00 лева, представляваща такса за
обезпечение с поръчителство като условието за сключване на договор за
поръчителство с точно това дружество е на практика задължително условие за
отпускането на заема, а възнаграждението по договора за поръчителство е на
практика разход по кредита, без това да е отразено в ГПР.
Ищецът счита сключеният между страните договор за предоставяне на
потребителски кредит за недействителен, тъй като възнаграждението за
гаранта всъщност представлява допълнително възнаграждение за кредитора
под формата на т. нар., скрита възнагралителна лихва, уговорено в
противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и
търговските отношения и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В молбата се
посочва, че при справка в TP по партидата на ответника е видно, че
едноличен собственик на капитала на "Ф.Б." ЕООД е именно дружеството
„поръчител" - Мултитют, така че двете дружества са несъмнено свързани и
разпръскването на едно задължение на отделни части между съсобствени
дружества с цел да се заобиколят разпоредбите на ЗПК касателно ГПР е
заобикаляне на закона и противоречи на добрите нрави.
Посочва се, че договорът за кредит е недействителен на основание чл.
22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не е посочен действителният
годишен процент на разходите.
С оглед гореизложеното ищецът обективира искане да бъде признато за
установено по отношение на сключения между страните договор за
предоставяне на потребителски кредит, че в същият е недействителен поради
неточно посочване на ГПР в него.
В условията на евентуалност, в случай че съдът отхвърли главният иск,
ищецът прави искане да бъде обявена за нищожна клаузата на чл. 5 от
Договора за потребителски кредит № *** от 30.08.2024г., предвождаща
заплащане на възнаграждение за предоставяне на обезпечение,
представляващо поръчителство от Multitude Bank в полза на ответника,
поради противоречие с добрите нрави. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от
ответника "Ф.Б." ЕООД, с ЕИК **** със седалище и адрес на управление:
[заличен адрес по GDPR представлявано от И.В.В. и Д.В.Н. в качеството им на
управители, чрез процесуалния представител юрк. Гардения Георгиева, с
който отговор същият заявява, че оспорва исковата претенция като
неоснователна.
Не оспорва релевираното в исковата молба обстоятелство, че между
страните е сключен Договор за потребителски кредит № **** по силата на
който ищецът, в качеството си на кредитополучател, е получил в заем сумата
от 4000,00 /четири хиляди/ лева от ответника в качеството му на кредитодател,
съобразно посочените условия в договора.
Оспорва твърденията на ищеца относно недействителността на
процесния договор за кредит. Посочва, че предоставянето на поръчителство от
Мултитюд Банк (Малта) не е въведено като условие за сключване на договора
2
за кредит, доколкото при кандидатстване за отпускането му и за обезпечаване
на задълженията си по кредита кредитополучателят може да избере да сключи
договор за гаранция с гарант, предложен от кредитора или да посочи избран
от него поръчител. Излага се твърдение, че сключването на договор за
гаранция не е задължително условие за сключване на договора за кредит и не
увеличава възможността на кредитополучателя за отпускане на кредита в
желания от него размер. Изтъква се, че ищецът сам е посочил Мултитюд Банк
(Малта) като поръчител и след получаване на преддоговорната информация, в
т. ч. проекти на договорите за кредит и за гаранция, е изпратил потвърдителен
СМС относно желанието си да сключи договора за кредит при посочените
условия.
Счита, че ищцовата претенция не е предявена срещу надлежна страна,
поради обстоятелството, че договорът за гаранция представлява
самостоятелно облигационно правоотношение, възникнало между ищеца и
Мултитюд Банк, което самостоятелно юридическо лице, представляващо
банкова институция, по което "Ф.Б." ЕООД не е страна, поради което се
оспорват като недопустими претенциите, насочени срещу него с искане за
прогласяване недействителността на този договор. С отговора на исковата
молба ответникът оспорва с действията си да е въвел в заблуждение ищеца
относно възможността за избор на поръчител и относно дължимите суми,
поради което сочи, че не е налице твърдяната от ищцовата страна
заблуждаваща търговска практика. Оспорва като неоснователни твърденията
в исковата молба относно целта на договора за гаранция и по-конкретно, че
сключването му е насочено към начисляване на допълнителни разходи по
кредита.
Твърди, че договорът за гаранция представлява незадължителна
възмездна услуга, предоставена от трето лице, поради което реализираните по
отношение на нея допълнителни разходи не следва да бъдат включени в
общата стойност на ГПР. Заявява, че ответното дружество е представило на
ищеца необходимата информация за ГПР, както и условията по процесния
договор, като ищецът е имал време да избере подходящо обезпечение, наред с
право на отказ в 14 дневен срок от сключване на договора с ответника, което
ищецът не е упражнил. Формулирано е искане за присъждане на направените
по делото разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че
между страните е сключен Договор за потребителски кредит №*** от
30.08.2024 г., по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в
размер на 4000 лева, която следвало да бъде върната на шест вноски. С
договора бил уговорен лихвен процент в размер на 23, 98 % и ГПР в размер на
49, 05 %. Съобразно чл. 5 от договора, заемът се обезпечавал с поръчителство,
предоставено от Multitude Bank в полза на ответника. С одобряването от
ответника на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката,
свързана с обезпечението, не може да се отмени нито от кредитополучателя,
3
нито от лице, предоставило обезпечението. Одобряването на обезпечението се
извършвало чрез одобряване на кредита.
Въз основа на така уговорената клауза на чл. 5 от договора, между
посоченото от кредитора дружество Multitude Bank и ищеца бил сключен
договор за гаранция/поръчителство/, по силата на който се обезпечава
Договор за предоставяне на потребителски кредит №**** сключен между
ищеца и „Фератум България“ ЕООД. За обезпечаване на кредита, по силата на
договора за гаранция, ищецът е следвало да заплати сумата в размер на
2680.00 лева.
Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът счита от
правна страна следното:
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност
на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).
Клаузата на чл. 5 от Договора за кредит възлага в тежест за заемателя
да осигури обезпечение с поръчителство, предоставено от посоченото от
кредитора дружество Multitude Bank в полза на кредитора. Прочитът на
съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на
сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето
същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно
финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да
предостави обезпечение, така и какво да бъде то.
Същевременно, кредиторът не включва възнаграждението по
договора за поръчителство към ГПР, като стремежът му е по този начин да
заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия
не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по -
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси". Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да
бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият
да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява
кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 05 %,
но от съдържанието на договора потребителят не може да направи извод за
4
това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо
повече - както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които
възниква задължението на потребителя да заплати възнаграждение за
поръчителство, то същото е с характер на сигурен разход и следва да бъде
включено изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя
не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на
допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху
обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното
му включване в разходите по кредите), то той би могъл да направи
информиран избор дали да сключи договора.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно
(като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно
противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта
на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във
връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да
бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са
отчетени при формиране на ГПР. Още повече, че ако ГПР в договора беше
изчислен с включеното възнаграждение за поръчителство, то той щеше да
надхвърли допустимият процент ГПР съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в
процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения
в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че
Договор за предоставяне на потребителски кредит №**** сключен между
страните, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Предвид изложеното, съдът намира, че така предявеният иск за
признаване за установено в отношенията между страните, че процесният
договор за кредит е недействителен, се явява основателен и като такъв, следва
да бъде уважен.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски на основание чл. 78, ал. 1
ГПК има ищецът. Доказателства за такива са представени за заплатена
държавна такса в размер на 160, 00 лева.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално
представителство от един адвокат в размер на 400 лева по чл. 38 ЗАдв.
Съгласно Решение от 25.01.2024г. но СЕС по дело № С – 438/22г. на СЕС
национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер по нисък от
минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на
целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение
5
не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че
посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана
на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. В тази връзка са
и Определение № 50015/16.02.2024г. по т. д. № 1908/22г. по описа на ВКС,
търговска колегия, I отделение /според, което посочените в Наредба № 1 от
09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като
ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са
обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи
възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на
предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора,
интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко
фактическата и правна сложност на делото/ и Определение №343/15.02.2024г.
по т.д. № 1990 по описа на ВКС, търговска колегия, II отделение /според,
което с оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл.
101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.01.2004г. минималните
размери на адвокатските възнаграждение не са задължителни за съда/.
Ето защо, съобразявайки горепосоченото, обстоятелствата, че по делото
е проведено едно съдебно заседание, пълномощника не се е явил в зала, както
и че делото не се отличава с фактическа и правна сложност съдът намира, че
следва да определи адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от А. Е. И., ЕГН
**********, с постоянен адрес: [заличен адрес по GDPR чрез адв. Д. Г., вписан
в АК - Л., срещу "Ф.Б." ЕООД, с ЕИК **** със седалище и адрес на
управление: г[заличен адрес по GDPR установителен иск, че Договор за
предоставяне на потребителски кредит № ***, сключен между страните на
30.08.2024г., е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК.
ОСЪЖДА "Ф.Б." ЕООД, ЕИК: ****, ДА ЗАПЛАТИ на основание чл.
78, ал. 1 ГПК на А. Е. И., ЕГН **********, сумата в размер на 160, 00 лева
/сто и шестдесет/, представляваща разноски в настоящото производство.
ОСЪЖДА "Ф.Б." ЕООД, ЕИК: ****, на основание чл. 38, ал. 2, вр.
с ал. 1, т. 2 ЗАдв., да плати на адвокат Д. Г., вписан в АК - Ловеч с №
**********, служебен адрес: [заличен адрес по GDPR, сумата в размер на 400
лева /четиристотин/ - адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство на А. Е. И., ЕГН **********, по гр. д. № 49/2025 г. по описа
на Районен съд Луковит.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Ловеч в
6
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Луковит: _______________________
7