Р Е Ш Е Н И
Е
№……....………./……....……….2020г.
гр. Варна
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ОКРЪЖЕН СЪД - ВАРНА, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, II въззивен съдебен състав, в
открито съдебно заседание, проведено на пети
август през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НАТАЛИЯ Н.
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА ЦАНКОВА
мл. с. НАСУФ
ИСМАЛ
при секретар Г.
Славова
като разгледа докладваното от младши съдия Н. Исмал
въззивно гражданско дело
№ 1260 по описа за 2020 година на ОС-Варна,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх.
№ 23621/30.03.2020 г., депозирана, както следва:
- от Етажната собственост на жилищна сграда, находяща се в гр. Варна, ул.
„Владая“, № 14-14а, представлявана от М.П., действаща чрез адв. Й.Б. против
Решение № 1233 от 09.03.2020 г., постановено по гр. № 3372 по описа за 2019 г.
на РС-Варна, ГО, 34-ти съдебен състав В ЧАСТТА, в която съдът е
отхвърлил предявения от въззивника против В.С.П., ЕГН **********,*** негаторен
иск с правно основание чл. 109 от ЗС за осъждане на въззиваемия да прекрати
неоснователните си действия, с които пречи на етажните собственици да
упражняват правото си на собственост върху стая за детски колички и вътрешен
двор, като възстанови съобразно архитектурен проект премахната между гараж № 4
и стая за колички и велосипеди стена, КАКТО И
- от самите етажни
собственици, а именно В.Н.Х., ЕГН **********,***, Р.К.Х., ЕГН **********,***, А.Д.Н.,
ЕГН **********,***, И.Я.Н., ЕГН **********,***, Й.А.Г., ЕГН **********,***, К.С.Г.,
ЕГН **********,***, П.И.С., ЕГН **********,***, Г.Д.С., ЕГН **********,***, М.С.П.,
ЕГН **********,***, Г.Г.Н., ЕГН **********,***, Н.И.Н., ЕГН **********,***, Х.В.
П., ЕГН **********,***, М.Т.Н., ЕГН **********,***, С.Б.Б., ЕГН **********,***,
М.Б., ЕГН **********,***, И.С.И., ЕГН **********,*** и Г.И.И., ЕГН **********,***,
действащи чрез адв. Б., В ЧАСТТА, в която са отхвърлени предявените от
въззивниците против В.С.П., ЕГН **********,*** осъдителни искове с правно
основание чл. 31, ал. 2 от ЗС за осъждане на въззиваемия да заплати на етажните
собственици обезщетение за лишаване от право на ползване на стая за детски
колички, находяща се в гр. Варна, ул. „Владая“, № 14-14а, партер, за периода от
01.03.2014г. до 01.03.2019г., както следва: на В.Н.Х., ЕГН ********** и Р.К.Х., ЕГН **********
– сума от 342.00 лева; на А.Д.Н., ЕГН ********** и И.Я.Н., ЕГН **********
– 234.00 лева; на Й.А.Г., ЕГН ********** и К.С.Г., ЕГН **********
– 378.00 лева; на П.И.С., ЕГН ********** и Г.Д.С., ЕГН **********
– 342.00 лева; на М.С.П., ЕГН ********** – 882.00 лева; на Г.Г.Н., ЕГН ********** и Н.И.Н., ЕГН ********** – 198.00 лева; на Х.В. П., ЕГН ********** – 351.00
лева; на М.Т.Н., ЕГН ********** –
351.00 лева; на С.Б.Б., ЕГН **********
и М.Б., ЕГН ********** – 324.00 лева; на И.С.И., ЕГН ********** и Г.И.И., ЕГН ********** – 198.00 лева, ведно със законната лихва
от датата на депозиране на исковата
молба в съда – 01.03.2019г., до окончателното изплащане на обезщетението.
Въз въззивната жалба се
навеждат подробни доводи, за това че атакуваният съдебен акт е постановен в
нарушение на материалния и процесуален закон. Сочи се, че приетите за
установени фактически положения не съответстват на събрания и приобщен по
делото доказателствен материал. Моли се за неговата отмяна в двете части и
присъждане на сторените съдебно-деловодни разноски. Въззивникът твърди, че по
делото е установено по несъмнен начин, че процесната стаичка за колички и
велосипеди е обща част по предназначение на етажните собственици. Оспорва
изводите на РС-Варна досежно факта, че липсва възникнало право на собственост
на етажните собственици върху процесната
стая, както и това, че етажните собственици са се съгласили със създаденото
състояние на сградата и не е налице причинна връзка между поведението на
ответника-въззиваем и твърдените негови неоснователни действия. Сочи се, че
съдът се е позовал преимуществено на свидетелските показания без да анализира
тяхното противоречие с приобщените писмени доказателства. Категорично се
твърди, че етажните собственици не са изразили съгласие ответникът да ползва
процесната стаичка нито чрез конклудентни действия, нито изрично. В подкрепа на
тези доводи въззивниците сочат подадените сигнали и жалби до прокуратурата и
Общината, проведените общи събрания и т. н. Не оспорват обстоятелството, че
въззиваемият е собственик на гараж № 4 с обща площ от 16.16 кв. м., съгласно
договора за доброволна делба, но се оспорва констатацията в НА № 39 рег. №
294/2019 г. касателно площта на гараж № 4 от 29.70 кв. м. – увеличена с площта
на стаичката – предмет на настоящото дело. Оспорва се и твърдението за владение
на обединените две помещения от лятото на 1994 г., като се твърди, че
меродавният момент, към който се преценява статутът на процесното помещение е
възникването на етажната собственост, като в настоящия случай това е вписването
на договора за доброволна делба от 25.10.2004 г. и въвеждането в експлоатация
на 11.12.2006 г. Навеждат довод и за това, че заснемането на помещението като
самостоятелен обект в кадастралната карта не поражда трансформация от обща част
в самостоятелен обект, доколкото такава може да стане само чрез одобряване на
инвестиционен проект на помещението. Сочи се, че процесната стаичка като обща
част не може да бъде придобита по давност, да бъде предмет на разпоредителна
сделка нито да бъде поделена, докато не бъде променен статутът му. Въззивниците
считат, че са налице всички предпоставки, обуславящи уважаването на негаторния
иск по чл. 109 от ЗС, което обуславя основателността и на обективно съединения
иск по чл. 31, ал. 2 от ЗС за осъждане на ответника да заплати на етажните
собственици обезщетение поради лишаването им от правото на ползване на общата
вещ – стаичката за колички и велосипеди.
В
срока по чл. 263 от ГПК, въззиваемият чрез адв. О.
М. и адв. Р.Х. е подал писмен отговор на
въззивната жалба с вх. № 35545/10.06.2020 г. В
отговора се навеждат подробни доводи
за това, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно и в двете си
обжалвани части, поради което депозираната въззивна жалба се явява
неоснователна и като такава следва да се остави без уважение, а атакувания
съдебен акт да бъде потвърден изцяло. Въззиваемият сочи, че в конкретния случай
не са установени всички елементи от фактическия състав на иска по чл. 109 от
ЗС, доколкото по делото е доказано по несъмнен начин, че процесната стаичка е
негова собственост, а не на въззивниците. Оспорва твърденията на въззивниците,
че процесното помещение е обща част. Сочи, че със своето пасивно поведение
етажните собственици мълчаливо са приели фактическото и правно положение.
Твърди, че свидетелските показания са в унисон с доказателствената съвкупност
по делото и правилно съдът им е дал вяра.
В проведеното открито
съдебно заседание въззивниците чрез адв. Й.Б.
поддържат въззивната жалба и молят
за уважаването ѝ и присъждане на сторените разноски в хода на производството.
Въззиваемият чрез адв. Огнян
Минчев поддържа отговора на въззивната жалба, оспорва последната, моли за
потвърждаване на атакувания съдебен акт и присъждане на сторените
съдебно-деловодни разноски.
За да се произнесе по спора, съставът на
Окръжен съд-Варна съобрази следното:
Производството
по гр. д. № 3372 по описа за 2019 г. на РС-Варна, ГО, е
образувано по предявени в условията на
обективно кумулативно и активно субективно съединяване искове, а именно иск по чл. 109 от ЗС предявен от
Етажната собственост против В.П. с искане за осъждане на ответника да прекрати неоснователните си действия, с които пречи на етажните
собственици да упражняват правото си на собственост върху стая за детски
колички и вътрешен двор, като възстанови съобразно архитектурен проект
премахната между гараж № 4 и стая за колички и велосипеди стена, както и иск по чл. 31, ал. 2 от ЗС,
предявен от отделните етажни сбственици с искане за осъждане на ответника да да заплати на всеки един поотделно обезщетение за лишаване от право на ползване на стая за детски колички,
находяща се в гр. Варна, ул. „Владая“, № 14-14а, партер, за периода от
01.03.2014г. до 01.03.2019г., както следва: на В.Н.Х., ЕГН ********** и Р.К.Х., ЕГН **********
– сума от 342.00 лева; на А.Д.Н.,
ЕГН ********** и И.Я.Н., ЕГН ********** – 234.00 лева; на Й.А.Г., ЕГН ********** и К.С.Г., ЕГН **********
– 378.00 лева; на П.И.С., ЕГН **********
и Г.Д.С., ЕГН ********** – 342.00 лева; на М.С.П., ЕГН ********** – 882.00 лева; на Г.Г.Н., ЕГН ********** и Н.И.Н., ЕГН ********** – 198.00 лева; на Х.В. П., ЕГН ********** – 351.00 лева;
на М.Т.Н., ЕГН ********** –
351.00 лева; на С.Б.Б., ЕГН **********
и М.Б., ЕГН ********** – 324.00
лева; на И.С.И., ЕГН ********** и Г.И.И.,
ЕГН ********** – 198.00 лева, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда
– 01.03.2019г., до окончателното изплащане на обезщетението.
В исковата молба се твърди, че страните са съсобственици в режим на етажна собственост на
самостоятелни обекти и общи части от жилищна сграда, находяща се в гр. Варна,
ул. „Владая“, № 14-14а, като ответникът В.С.П. е собственик на гараж № 4,
находящ се на партерния етаж при граници: помещение за детски колички, ул.
„Наум“, калкан към сградата на ул. „Наум“, № 12, проход, ведно с 1.2799%
идеални части от общите части на сградата и правото на строеж. Твърди се, че
непосредствена граница на гаража е стая за детски колички и велосипеди, която
представлява обща част по предназначение и през която е единствения изход към
вътрешен двор, който е собственост на всички етажни собственици. Твърди се, че
ответникът е присъединил към гаража стаята за детски колички, като преградната
стена е премахната още след издаване разрешението за ползване на сградата и по
този начин е обособил общо помещение. С тези действия се твърди Попов да пречи
на останалите етажни собственици да упражняват пълноценно правото си на
собственост като ползват процесната обща стая за колички и велосипеди, както и
вътрешния двор. Излагат, че въпреки нееднократните предупреждения да освободи
стаята и да осигури достъп до дворното място, ответникът не е сторил това, като
заявява собствени права върху помещението. С оглед горното и сезира съда с
искане за осъждане на ответника В.П. да прекрати неоснователните си действия, с
които пречи на етажните собственици да упражняват правото си на собственост
върху стая за детски колички и вътрешен двор, като възстанови съобразно
архитектурен проект премахната стена между гараж № 4 и стая за колички и
велосипеди.
В срока по чл. 131 от ГПК, ответникът В.С.П. депозира отговор на исковата молба, в който изразява
становище за неоснователност на иска. Твърди, че описаното в исковата молба
помещение като самостоятелен обект не съществува, като съобразно издадения
нотариален акт за собственост № 39/2018г. като едноличен собственик на същото
се легитимира П.. Това сочи, че се установява и от издадената въз основа на
вписан договор за доброволна делба от 2004г. схема на самостоятелен обект,
видно от която притежавания от П. самостоятелен обект включва и т.нар. и
твърдяна от ищеца „стая за детски колички“. Твърди, че последната и гаражът не
са съществували като две отделни помещения и не са били разделяни със стена
като отделни помещения. Не става ясно и кога ищецът твърди да е премахвана
стена, като и такава да е била налична. В условията на евентуалност твърди да
се легитимира като собственик на това помещение въз основа на изтекла в негова
полза придобивна давност, осъществявайки фактическа власт върху спорния имот от
1998г. и понастоящем.
Настоящият съдебен
състав, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани
в жалбата и отговора и като взе предвид, събрания и приобщен по дело
доказателствен материал – в съвкупност и поотделно, на основание чл. 12 и чл.
235, ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически положения:
Не се спори по делото, че от 2006 г. процесното
помещение за детски колички и колелета е във фактическата власт на
ответника-въззиваем.
От
представения по делото договор за групов строеж от
06.12.1994 г. /л. 86/ се установява, че
страните по него са се задължили да изградят жилищна сграда на пет етажа,
съгласно утвърден архитектурен проект и одобрен на 13.09.1994г. от главния
архитект на община Варна, върху съсобственото им дворно място от 231 кв.м.,
находящо се в гр. Варна, ул. „Владая“, № 14 и 14а, представляващо парцел VI-26, 27 в квартал 210а по
плана на XII подрайон на гр. Варна, при граници: парцел V-25,
VII-28, ул. „Владая“ и ул. „Наум“, при уговорено
разпределение на жилищата. Видно от договора /т. 9/
ответникът-въззиваем ще получи в дял и ще стане собственик на апартамент № 9
от трети жилищен етаж със застроена площ от 73.5 кв.м., ведно с изба № 13 с
ползезна площ от 1 кв. м., както и 0.1008%
идеални части от общите части на сградата и 6.1 кв. м. идеална
част от дворното място, върху което е построена сградата. Уговорено е още
въззиваемият да получи и гараж № 4 от партерен етаж, застроен на
площ от 19.5 кв.м., ведно със склад, застроен на площ от 12.8 кв.м., както ѝ
0.1008% идеални части от общите части на сградатаи 2.7 кв.м.
идеална част от дворното място, върху което е построената сградата, при
съседи на гаража и склада: улица, проход, стълбище и двор.
Видно от копие на графичната част на
архитектурен проект, в
приземния етаж са предвидени два отделни обекта, а именно
гараж № 4 с площ от 14 кв.м. и помещение за детски колички с
площ от 11.70 кв.м., които помещения са разделени чрез преградна стена помежду
си.
С договор за доброволна делба от
25.01.2004г. съсобствениците на изградената в дворното им място жилищна сграда
са ликвидирали съсобствеността върху същата, като всеки един от тях е получил в
собственост следните обекти:
- ищецът М.С.П. – гараж № 1, ведно с
1.4122% идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж; гараж
№ 3, ведно с 1.5635% идеални части от общите части на сградата и от правото на
строеж; апартамент № 8, ведно с 6.8877% идеални части от общите части на
сградата и от правото на строеж и апартамент № 10, ведно с 4.8552% идеални
части от общите части на сградата и от правото на строеж;
- ответникът В.С.П. – гараж № 4,
находящ се на партерния етаж на сградата, със застроена площ от 16.16 кв.м.,
при граници: помещение за детски колички, ул. „Наум“, калкан към сградата на
ул. „Наум“, № 12, проход, ведно с 1.2799% идеални части от общите части на
сградата и от правото на строеж и апартамент № 9, ведно с 6.6067% идеални части
от общите части на сградата и от правото на строеж;
- ищците Й.А.Г. и К.С.Г. – гараж №
2, ведно с 1.4122% идеални части от общите части на сградата и от правото на
строеж и апартамент № 5, ведно с 6.9492% идеални части от общите части на
сградата и от правото на строеж;
- ищците В.Н.Х. и Р.К.Х. –апартамент
№ 3, ведно с 6.2154% идеални части от общите части на сградата и от правото на
строеж;
- ищците А.Д.Н. и И.Я.Н. –апартамент
№ 4, ведно с 4.2477% идеални части от общите части на сградата и от правото на
строеж;
- ищците П.И.С. и Г.Д.С.
–апартамент № 6, ведно с 6.2969% идеални части от общите части на сградата и от
правото на строеж;
- ищците Г.Г.Н. и Н.И.Н. –апартамент
№ 12, ведно с 3.4621% идеални части от общите части на сградата и от правото на
строеж;
- ищцата М.Т.Н., заедно с Николина
Цветанова И. и Милен Цветанов Найденов – апартамент № 15, ведно с 6.47% идеални
части от общите части на сградата и от правото на строеж;
- В.М.П. - апартамент № 16, ведно с
5.9224% идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, като
с договор за покупко-продажба от 01.07.2005г., оформен в нотариален акт №
117/2005г. (л. 74), същият се е разпоредил с правата си в полза на ищците С.Б.Б.
и М. Бурах;
- апартамент № 13, ведно с 6.3394%
идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж е поставен в
дял на Боряна Боянова Стоянова, като видно от приложения на л. 73 от делото
нотариален акт № 2/2011г., че като собственик на същия понастоящем се
легитимира ищеца Х.В.П.;
- апартамент № 17, ведно с 4.6100% идеални
части от общите части на сградата и от правото на строеж е поставен в дял на
Николай Г.Н., като видно от приложения на л. 75 от делото нотариален акт №
140/2006г., че като собственици на същия понастоящем се легитимират ищците Г.И.И.
и И.С.И..
От предсатвеното
разрешение за ползване № ДК-07-313 се установява, че горната сграда е
въведена в експлоатация на 11.12.2006г., като в същото е посочено, че строежът
е изпълнен в съответствие с одобрен на 14.07.1994г. проект и одобрени
екзекутиви от 26.11.1997г., разрешение за строеж № 7/25.01.1995г., издадено от
главния архитект на кметство „Прогрес“, община Варна, протокол №
22/22.02.1995г. за определяне на строителна линия и ниво на строежа,
констативен акт от 20.12.2005г. с резултатите от извършена проверка на нива:
цокъл, корниз и било, протокол от 16.05.2004г. за определяне на строителни
линии и нова за строеж на техническа инфраструктура.
Видно от приобщения към доказателствената съвкупност
нотариален акт за собственост на недвижим имот № 39, том І, рег. № 294, дело №
35/2019г. по описа на нотариус Юлияна Коменова-Костадинова, В.С.П.
е признат за собственик на гараж в сграда в гр. Варна, съставляваща
самостоятелен обект с идентификатор 10135.51.174.1.23 по КККР, одобрена със
заповед № РД-18-40/14.07.2006г. на Изпълнителния директор на АГКК, изменена със
заповед № КД-14-03-422/19.04.2010г. на началника на СГКК-Варна, в сграда № 1,
разположена в поземлен имот с административен адрес гр. Варна, ул. „Владая“, №
14, ет. 1, който гараж е посочено, че отговаря на гараж № 4 на партерен етаж по
предходен договор за доброволна делба с площ от 16.16 кв.м. и присъединеното
към него помещение, целият обединен в самостоятелен обект със застроена площ по
архитектурно заснемане 29.70 кв.м., при съседи по схема: на същия етаж: няма,
под обекта: няма и над обекта: 10135.51.174.1.27, ведно с 1.2799% идеални части
от общите части на сградата и от правото на строеж.
Приети като доказателства по делото са и
материалите по нотариално дело № 35/2019г., по което е съставен горния
нотариален акт. Същото е инициирано по молба на ответника В.П., към която са
приложени коментирания по-горе договор за групов строеж, доброволна делба,
графична част на архитектурен проект, одобрен на 22.06.1995г., декларация от П.,
заснемане на гараж № 4, според което гаражът и помещението за колички са
обединени в едно, каквото е заснемането на същия и в схемата на самостоятелен
обект с идентификатор 10135.51.174.1.23 в КККР (л. 121).
По делото са приобщени и протоколи за
проведени общи събрания на етажните собсвтеници, първият от които от
05.07.2007г., в които са възпроизведени дневният ред, по който са протекли
събранията, но не и взетите по същия решения. Посочено в същите е, че предмет
на всяко едно от събранията е било неправомерното ползване от страна на
ответника стаята за детски колички. Представен е и протокол от 21.09.2018г. на
нотариус В. П., в който е удостоверено, че на посочената дата в кантората му не
се е явил ответникът за уреждане на спорните отношение във връзка с процесното
помещение. Посочено е, че за срещата същият е уведомен с телепоща от
14.09.2018г. Последната е приложена на л. 21 от делото и според текста на която
В.П. е приканен от живущите в сградата на ул. „Владая“, № 14, да се яви при
нотариус В. П. за уреждане на ползваната от адресата на покана стая за колички.
Приобщени към доказателствения
материал по делото са и изходящи от кмета на район „Одесос“, община Варна,
писма /л. 14-15/, по повод
депозирани жалби срещу ответника относно едноличното ползване на процесното
помещение, като в писмото от 01.02.2019г. е посочено, че според първоначално
одобрените на 14.07.1994г. архитектурни проекти към Разрешението за строеж,
помещението за детски колички е било предвидено за склад, като гаражът и
складът са самостоятелни помещения, разделени със стени. Към разрешението за
строеж № 7/25.01.1995г. е посочено, че са установени одобрени на 22.06.1995г.
архитектурни проекти за „Преработка на първоначален проект“ по искане на
инвеститора. По тези проекти помещението „склад“ е с променено предназначение,
а именно: „помещение за детски колички.
Представено от ищците е и
постановление от 28.11.2018г. на прокурор от ОП-Варна, с което е потвърдено
постановлението на Районна прокуратура – Варна от 25.10.2018г. за отказ да се
образува наказателно производство за престъпление
по чл. 323, ал. 1 НК.
От заключението на
вещото лице по назначената СТЕ се установява, че процесното
помещение е проектирано като самостоятелно и е определено по проект „за детски
колички“, като не са налице данни за промяна на статута му. В архивите на район
Одесос не са намират екзекутивни чертежи, в които да е отразена такава промяна.
Вещото лице сочи, че към момента на огледа процесното помещение за детски
колички е присъединено към гараж № 4, като не е изградена преградна стена между
двете. По отношение достъпа до вътрешен двор, вещото лице заключава, че по
одобрен архитектурен проект такъв е предвиден от помещението, предвидено за
офис. Помещението за детски колички има стена, която граничи с вътрешния двор,
но там не е проектирана врата, а само прозорец. В съдебно заседание вещото лице
разяснява, че през 1994г. е изготвен идеен проект за сградата, по който
помещението е било склад, но по одобрения работен проект от 1995г., въз основа
на който е издадено разрешението за строеж, помещението е предвидено за детски
колички. В момента на огледа на мястото на предвидения по проект прозорец в
това помещение, е изпълнена двукрилна метална врата, от която се достъпва до
вътрешния двор.
От заключението по съдебно-оценителната
експертиза /л. 145-146/ се
установява, че средният пазарен наем за процесното помещение, е в размер на 100
лева месечно.
От гласните
доказателства по делото, депозирани чрез разпита
на водените от ответника свидетели И. Русев Вълчев и В. Василев С., се установява, че по време на строежа на сградата, гаражът и
процесното помещение са били едно цяло, като са били монтирани врати от към
улицата и към вътрешния двор.
В съдебно заседание на 21.10.2019г.
ищецът М.П. заявява, че вратите са поставени от Транстриумф – една към входа и
една към улицата, като същите са монтирани преди обектът да е завършен. Когато
са съставяни акт образец 15 и 16 вратите са били там. Тези
два акта са подписани от всички собственици.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд достигна до
следните правни изводи:
Жалбата,
инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно
легитимирана страна, при наличието на правен интерес, поради което е допустима
и следва да бъде разгледана по същество.
Съобразно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК в правомощията на въззивния съд е да се
произнесе служебно по валидността на решението, а по отношение на допустимостта
– в обжалваната му част.
Постановеното
решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му
правораздавателна власт и компетентност, при спазване на законоустановената
писмена форма, поради което същото е валидно.
Съдебният
акт е постановен при наличието на всички положителни процесуални предпоставки
за възникването и надлежното упражняване на правото на иск, като липсват
отрицателните такива, поради което е и допустимо в обжалваната част.
По отношение на
неправилността на първоинстанционния съдебен акт, въззивният съд е ограничен от
посочените в жалбата оплаквания, като съгласно указанията, дадени в т. 1 от ТР
№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, служебно следи за приложението на императивни правни
норми.
Предявеният от ЕС против В.П. иск
намира правното си основание в разпоредбата на чл. 109 от ЗС.
За да бъде ангажирана
отговорността на ответника по предявения иск, ищецът следа да докаже по
несъмнен начин в условията на пълно и главно доказване кумулативното наличие на
следните елементи от фактическия състав: 1.) неоснователността на действията на ответника по негаторния иск; 2.)
създаването на пречки за собственика да упражнява
правото си на собственост в неговия пълен обем, както и 3.) причинната връзка между пречките за упражняване правото на собственост на
ищеца и поведението на ответника. Ако
действията на ответника са основателни, няма да е налице хипотезата на чл. 109
ЗС, като преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и
поради това, са недопустими, е конкретна по всяко дело. В случаите, когато с
негаторния иск се брани правото на етажен собственик за достъп до обща част на
сградата – както е в конкретния случай, от значение е дали
ответникът е създал и поддържа противоправното състояние, при което етажният
собственик е лишен от достъп до обща част.
Поначало не може да има съмнение в противоправността
на едно състояние, при което етажният собственик е лишен от достъп до обща
част, респ. до собствения си индивидуален обект в сградата. Ако обаче това се
дължи не на осъществено от ответника въздействие върху общата част, а на
начина, по който е изградена сградата, искът по чл. 109 от ЗС е неоснователен поради липса на причинна връзка
между противоправното състояние и поведението на ответника - арг. от Решение № 243 от 23.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 197/2012 г., II г. о.,
ГК. В настоящия случай, видно от показанията на
свидетелите и заключението на вещото лице, още при реализирането на одобрения
архитектурен проект не е изградена стената между гараж № 4 – собственост на
ответника и стаичката за детски колички и велосипеди. Установява се, че двата
обекта са изградени като едно общо помещение. Това се констатира и от
приобщените схеми № 15-671715-19.09.2018 г. и № 15-438955-20.05.2019 г. От
заключението се установява още, че по одобрения архитектурен проект достъпът до
вътрешния двор на сградата е предвиден само от помещението предвидено за офис.
Процесното помещение за детски колички, което към настоящия момент не е
изградено като самостоятелен обект, макар да е проектирано като такова, има
стена, която граничи с вътрешния двор, но там не е проектирана врата, а само
прозорец. Вещото лице сочи, че по одобрения архитектурен проект на 14.07.1994
г. не е предвиден достъп до вътрешния двор от живущите в сградата.
С оглед горното, въззивният съд намира за несъстоятелно
поддържаното искане ответникът да бъде осъден да възстанови старото положение,
като изгради стената между двете помещения, обединени в едно, доколкото такава
стена изначално не е изградена при построяването на сградата. Нещо повече, възлагането
на разходите за материали и труд в тежест на ответника, необходими за
изграждането на липсващата стена, дори би довело до неоснователното обогатяване
на ЕС.
За пълнота следва да се отбележи, че няма причинна връзка между поведението на ответника по негаторния иск и неоснователното действие, довело до
накърняване правото на собственост на ищеца и ако ищецът е дал съгласие за създаване, или
узаконяване на състоянието, което твърди, че му пречи – арг. от Решение
№ 34 от 24.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5239/2014 г., I г. о., ГК. То е съобразено с неговата воля и дори да му
създава пречки да упражнява своите права, той следва да понесе последиците от
изразената от него воля. При изграждане на процесната сграда в отклонение от архитектурния проект, изразяващо се в неизграждане на стена между процесната стаичка за детски
колички и велосипеди и гаража на ответника, етажните собственици са могли да възразят по договора за строителство пред
изпълнителя. Ако са считали, че допуснатото отклонение ще им пречи, за да
упражняват правото си на собственост е следвало да възразят пред държавната
приемателна комисия при приемане на сградата. Доказателства касателно
подобни възражения не са ангажирани от ЕС. Представени са протоколи от ОС на ЕС, жалби и сигнали,
от които единствено се установяват опитите на ЕС да върнат владението на
стаичката. Досежно претенцията за връщане на владението редът за съдебна защита
е друг.
Предвид гореизложеното, негаторният иск по
чл. 109 от ЗС се явява неоснователен, тъй като с него
се цели преустановяване на противоправно състояние, което не е предизвикано от
поведение на ответника, а е причинено в процеса на строеж от строителя.
Предявените от отделните етажни собственици против В.П. искове намират правното си основание в разпоредбата на чл. 31, ал. 2 от ЗС.
Съгласно мотивите на ТР № 7 по описа
за 2012 г. на ОСГК на ВКС, хипотезата на чл. 31
ал. 2 от ЗС е частен случай на общата забрана по чл. 59 от ЗЗД за
облагодетелстване на едно лице за сметка на друго. Препятстването от страна на ползващия
съсобственик – макар и по силата на правомерно поведение – на възможността друг
съсобственик да упражни субективното си материално право да ползва своята част
от общата вещ - нарушава забраната по ал. 1 да не се пречи и поражда
установеното в ал. 2 на чл. 31 от ЗС – право на обезщетение. Последното е
регламентирано като средството за защита на лишените от възможност пряко да си
служат с общата вещ съобразно притежавания дял съсобственици и е компенсация
срещу неправомерното ползване на един от съсобствениците. Поради това, че
не може да получи реално ползване, съответстващо на правата му в
съсобствеността – съсобственикът има право на парично обезщетение.
За да бъде уважен искът по чл. 31, ал. 2 от
ЗС е необходимо ищците да докаже в условията на пълно и главно
доказване кумулативното наличие на всички елементи от фактическия състав на
правната норма, обективирана в цитирана разпоредба, а именно: 1.) учредената съсобственост с ответника; 2.) личното ползване на
общата вещ от ответника, извън притежавания от него обем права; 3.) писменото
искане за заплащане на обезщетение; 4.) получаването на писменото искане от
ползващия съсобственик; 5.) размера на претендираното обезщетение. Ответникът
от своя страна следва да проведе насрещно доказване на всички свои
правопогасяващи и правоизключващи възражения.
Съсобствеността е правно състояние, при
което едновременното съществуване на няколко взаимно свързани права на
собственост на различни лица върху една и съща вещ, поражда специфични вътрешни
отношения между съсобствениците по повод използуването на общата вещ. В
конркетния случай, процесното помещение изобщо не е възникнало
като самостоятелен обект макар да е проектирано като такова, т.е. не
е налице вещ, върху която да е учредена съсобственост между етажните
собственици. Отделно, не са представени и доказателства досежно
писменото искане за заплащане на процесното обезщетение, както и получаването
на същото от ответника.
Предвид
изложеното, предявените искове по чл. 31, ал. 2 от ЗС са неоснователни и като
такива следва да бъдат отхвърлени.
Поради
съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции обжалваното
първоинстанционно решение следва да се потвърди.
Относно
съдебно-деловодните разноски:
Поради съвпадащ
резултат от разглеждането на делото по същество, въззивният съд не може да
ревизира произнасянето по отношение на разноските.
При този изход от делото,
претенцията на въззиваемия за компенсация на разноските, направени за защита
във въззивното производство по неоснователна въззивна жалба, следва да бъде
уважена. Същият претендира разноски в размер на 550.00 лева, която сума представлява заплатено в брой адвокатско възнаграждение,
съгласно приложения списък по чл. 80 от ГПК и договор за правна помощ и
съдействие, имащ характер на разписка – арг. от т. 1 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК
на ВКС.
Водим от изложените мотиви, СЪДЪТ
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 1233 от 09.03.2020 г.,
постановено по гр. № 3372 по описа за 2019 г. на РС-Варна, ГО, 34-ти съдебен
състав.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, Етажната собственост на жилищна сграда, находяща се в гр. Варна, ул.
„Владая“, № 14-14а и В.Н.Х., ЕГН **********,***, Р.К.Х., ЕГН **********,***, А.Д.Н.,
ЕГН **********,***, И.Я.Н., ЕГН **********,***, Й.А.Г., ЕГН **********,***, К.С.Г.,
ЕГН **********,***, П.И.С., ЕГН **********,***, Г.Д.С., ЕГН **********,***, М.С.П.,
ЕГН **********,***, Г.Г.Н., ЕГН **********,***, Н.И.Н., ЕГН **********,***, Х.В.
П., ЕГН **********,***, М.Т.Н., ЕГН **********,***, С.Б.Б., ЕГН **********,***,
М.Б., ЕГН **********,***, И.С.И., ЕГН **********,*** и Г.И.И., ЕГН **********,***,
ДА ЗАПЛАТЯТ на В.С.П., ЕГН **********,***,
сумата от 550.00 лева /петстотин и петдесет лева/,
представляваща сторените по въззивното
производство разноски, включващи адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщението при условие, че са налице
предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.