№ 15927
гр. София, 21.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 166 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА
при участието на секретаря МИРЕЛА Т. МИЛКОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА Гражданско
дело № 20231110158943 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 422 ГПК.
Предявени са от ищеца /фирма/, ЕИК ********* срещу ответника А. В. Д., ЕГН
**********, обективно съединени искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с правно
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 6 ЗПФУР и чл. 86 ЗЗД
за признаване на установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1900 лв.,
представляваща главница по Договор за кредит № SO ****/23.08.2022 г., ведно със
законна лихва за период от 06.04.2023 г. до изплащане на вземането, сумата от 94,05
лв., представляваща договорна лихва за период от 07.10.2022 г. до 07.10.2022 г., и
сумата от 95 лв., представляваща мораторна лихва за период от 08.10.2022 г. до
04.04.2023 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК от 19.05.2023 г. по ч. гр. д. № 18644/2023 г. по описа на СРС, 166
състав.
Ищецът /фирма/ твърди, че на 23.08.2022 г. между страните бил сключен
договор за потребителски кредит SO № ****/23.08.2022 г. при предвидените условия
за договор от разстояние- използвани били средства за комуникация за неговото
сключване, като отговарял и на изискванията на ЗЕДЕП. На ответника била отпусната
сумата от 1900 лв., като същата била предоставена на кредитополучателя на датата на
сключване на договора чрез превод по личната му банкова сметка. Твърди, че
договорът е сключен онлайн, като кредитополучателят го е подписал в профила си в
платформата на кредитодателя, въвеждайки със СМС персонален идентификационен
шестцифрен код, изпратен му от автоматичната система на /фирма/, с който
кредитополучателят потвърждавал съгласието си за сключване на договора и имало
силата на саморъчен подпис на основание чл. 13, ал. 4 във вр. с ал. 1 ЗЕДЕП. Посочва,
че съобразно условията на сключения договор след получаването на сумата
кредитополучателят е получил правото да я ползва и се е задължил да я върне в срок
45 дни след получаването или на дата 07.10.2022 г. - на една погасителна вноска.
Доколкото длъжникът не бил изпълнил задълженията си по договора, то той дължал и
1
мораторна лихва в размер на 95 лв. за период от 08.10.2022 г. до 04.04.2023 г. Моли за
уважаване на исковите претенции. Претендира присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът А. В. Д. подава отговор на исковата молба, с
който оспорва исковите претенции като неоснователни. Поддържа, че процесният
договор е недействителен поради неспазване на императивни законови изисквания за
точно определяне на възнаградителната лихва и на ГПР. Счита за неясна методиката за
формиране на лихвата. В договора не са отбелязани взетите допускания, послужили за
изчисляване на ГПР. Поддържа твърдение за наличие на нищожна клауза, уреждаща
ползването на допълнителна незадължителна услуга „експресно разглеждане на
заявлението за отпускане на потребителски кредит“, за която била предвидена такса в
размер на 570 лв. Оспорва като нищожна и клаузата за заплащане на такса за
удължаване срока за връщане на отпуснатия кредит. Поддържа, че е погасил сумата от
1770,80 лв. по договора, с оглед което същата следвало да бъде приспадната от
дължимата главница предвид нищожността на договора за кредит и на отделни
уговорки от него. Оспорва да дължи и мораторна лихва. Моли за отхвърляне на
исковете. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази събраните доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи по предявения иск:
Съгласно мотивите към т.10а от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на
ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, правото на иск за установяване на вземане, за
което е издадена заповед за изпълнение, съществува при наличието освен на общите,
но и на специални процесуални предпоставки за надлежното му упражняване. По
силата на чл. 422, ал. 1 и чл. 415, ал. 1 ГПК предявяването на установителния иск е
ограничено с преклузивен едномесечен срок, който тече от връчване на заявителя на
указанията на съда по чл. 415, ал. 1 ГПК (ДВ, бр. 42 от 2009 г.) да предяви иска с оглед
на подаденото от длъжника възражение срещу заповедта за изпълнение. В
разглеждания случай, предявеният иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е допустим,
подаден в срока по чл. 415, ал. 4 от ГПК (ДВ, бр. 100 от 2019 г.).
За уважаване на иска с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240 ЗЗД вр.
чл.9 ЗПК вр. чл. 6 ЗПФУР, в тежест на ищеца е да докаже по делото валидно
облигационно отношение по договор за кредит между страните и изпълнение на
задължението на заемодателя да предостави кредита при спазване изискванията на
ЗПК и ЗПФУР, че е настъпила изискуемостта на главното парично задължение и
неговия размер, както и наличието на валидна уговорка за възнаградителна лихва,
изискуемост на вземането за възнаградителна лихва, както и неговия размер, както и
че оспорените клаузи са индивидуално уговорени. В тежест на ответника при
установяване на горните обстоятелства е да докаже фактите, от които произтичат
възраженията му срещу съществуването на вземанията, респективно положителния
факт на погасяване на задълженията. Съдът e обявил на страните, че служебно следи
за неравноправност на клаузи на осн. чл. 7, ал. 3 ГПК. За уважаване на иска с правно
основание чл. 86 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже наличието на главен дълг и
изпадането на ответника в забава, както и размера на претендираната мораторна лихва.
В тежест на ответника, при доказване на горните факти, е да докаже, че е погасил
претендираното вземане на падежа. В тежест на всяка от страните е да установи
фактите, на които основава изгодни за себе си последици.
Между страните е прието за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че
страните са сключили Договор за потребителски кредит SO № ****/23.08.2022 г. от
разстояние по реда на ЗПФУР, по силата на който на ответника била отпусната сумата
от 1900 лв. Неразделна част от договора за кредит са общите условия за предоставяне
на потребителски кредит от /фирма/. Съгласно чл. 1, ал. 1 от договора, с подписване на
2
договора кредитополучателят е заявил, че преди подписването му е избрал доброволно
да се ползва от допълнителна незадължителна услуга „Експресно разглеждане“ на
заявлението с искане на потребителски кредит, предоставена от кредитодателя, а
според ал. 2, че услугата е извършена, за което се дължи такса за „Експресно
разглеждане“ на документите в размер на 570, 00 лв. С чл. 1, ал. 3 страните са
уговорили, че тази сума се заплаща разсрочено и се включва в размера на всяка
погасителна вноска.
Установява се, че договорът за кредит е изменен и допълнен с три анекса. С
Анекс № 1 от 06.10.2022 г. страните са договорили нова падежна дата, а именно
21.11.2022 г. срещу сумата от 664,05 лв., представляваща такса „Удължаване на срока“
за връщане на кредита с 45 дни. С Анекс № 2 от 18.11.2022 г. страните са удължили с
30 дни падежа от 21.11.2022 г. на 22.12.2022 г. срещу сумата от 442,70 лв.,
представляваща такса „Удължаване на срока“ за връщане на кредита. С последващ
Анекс № 3 от 29.12.2022 г. страните са предоговорили срока за връщане на кредита,
като са го удължили с 45 дни от 29.12.2022 г. на 04.02.2023 г., за което са уговорили
заплащане на такса „Удължаване на срока“ в размер на 664,05 лв.
Съгласно т. 22 от Общите условия, неразделна част към договора, таксата за
удължаване представлява такса за предоставяне на допълнителна, незадължителна
услуга по искане на кредитополучателя за удължаване срока на падежа за връщане на
сумата по договора по тарифата, а в т. 21 удължаване на срока е дефинирано като
предоставяне на такава услуга с 30 дни, 45, 60, 75 или 90 календарни дни след
определения първоначално падеж.
За установяване факта на плащане на таксите „Удължаване на срока“ в общ
размер на 1770,80 лева по делото от страна на ответника е представено извлечение от
банковата сметка на ответника за период от 06.10.2022 г. до 06.10.2022 г. от /фирма/
/л.46 и л.57 от делото/, от което се установява, че на 06.10.2022 г. е преведена по
сметка на /фирма/ сумата в размер на 664,05 лева с основание: „SO ****, ЕГН
**********“, платежно нареждане от 18.11.2022 г. /л.48 и л.58/ за сумата от 442,70
лева , преведена от А. Д. в полза на /фирма/ с основание: „SO ****, ЕГН **********“
и платежно нареждане от 29.12.2022 г. за сумата от 784,05 лева / л.50 и л.59 по делото/,
преведена от А. Д. в полза на /фирма/ с основание: „******, ЕГН **********“.
При така установената фактическа страна, от правна страна, съдът намира
следното:
Съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК, съдът служебно следи за наличието на неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител. Когато предмет на делото са
правоотношения, произтичащи от правна сделка /иск за собственост, иск за
изпълнение по чл.79 ЗЗД и др./, ответникът може да противопостави
правоизключващи възражения, основани на нищожността на сделката или на отделни
части от нея. Но и при липса на такива възражения, съдът не е обвързан да зачете
нейните правни последици. /съгласно мотивната част на ТР от 27.04.2022 г. по т.д. №
1/2020 г. на ОСГТК на ВКС/.
Съгласно чл. 6 от ЗПФУР, договор за предоставяне на финансови услуги от
разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от
система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора
страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или
повече. Страни по договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние са
потребителят и доставчикът, като на осн. чл. 7, ал. 2 от ЗПФУР и § 13, т. 1 от ЗЗП,
ответникът има качеството потребител, като физическо лице, което като страна по
договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние действа извън рамките на
3
своята търговска или професионална дейност. Предвид това по отношение на
кредитното правоотношение, предмет на спора, са приложими правилата на ЗПК и
ЗЗП. Следователно за него се прилагат разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП и
защитата по ЗПК.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно
чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 47,89
%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1 т.10 ЗПК. Този размер не
надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Прочитът на съдържанието на клаузата
обаче, по силата на която се предвижда дължимостта на ГПР в размер на 47,89%,
налага извода, че е налице неяснота относно неговото образуване. Макар в клаузата на
чл.2 т.8 от Договора да е посочен размерът на годишния процент на разходите, който е
част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит по ЗПК, в
договора не се съдържа ясна формулировка на неговото съдържание и компонентите,
които го образуват. В чл.1, ал. 2 от Договора е включена допълнителна такса – такса за
„Експресно разглеждане“ на искането в размер на 570 лева, а с Анекс № 1, Анекс № 2
и Анекс № 3 са предвидени такси за „Удължаване на срока“, дефинирани в т. 21 и т. 22
от Общите условия, неразделна част към договора за кредит съответно в размер на
664,05 лева, 442,70 лева и 664,05 лева. Уговорено е, че таксите се заплащат на падежна
дата ведно с общия размер на кредита по погасителния план, съдържащ се в договора
за кредит. С оглед гореизложеното, съдът счита, че таксите на практика представляват
скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в
годишния процент на разходите, което де факто се явява за потребителя разход, пряко
свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо наред и едновременно с
погасителните вноски по кредита. Макар таксите да са обявени като незадължителни
за сключване на договора, те попадат в обхвата на понятието "общи разходи по
кредита за потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, респ. чл. 3, б. ж от
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета, доколкото представляват уговорки, предназначени да прикрият
действителните разходи по този кредит. Клаузите относно тези услуги са неразривно
свързани с посочения договор, и те не могат да съществуват самостоятелно без този
договор. Дейността, за която е начислена всяка такса не е допълнителна услуга, а
изцяло за ползването на заемните средства, поради което като разход по кредита
следва да се обявят като част от ГПР. Последното несъмнено води до съществено и
4
необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия, които се
възлагат в тежест на потребителя, като след математическо изчисление, сборът от
таксите за „Експресно разглеждане“ и таксата „Удължаване на срока“ е в размер на
2340,80 лева, което надхвърля размера на отпуснатата главница в размер на 1900 лева.
В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след като таксите не са
включени като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР / отделено за
безспорно между страните с определение от 30.04.2024 г./, то и този договор не
съдържа реалния размер на процента на разходите. Същият привидно не нарушава
изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но при включване на таксите за „Експресно
разглеждане“ и „Удължаване на срока“, процентът на разходите надхвърля
многократно допустимия съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК
размер. Следователно с процесния договор за кредит се явява нарушено изискването
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК, предвид че в договора за кредит не е посочен
реалният размер на ГПР, приложим към кредитния продукт. Текстът на последната
норма не следва да се възприема буквално, а именно - при посочен, макар и
неправилно определен ГПР, да се приема, че е изпълнено изискването на закона за
съдържание на договора. Годишният процент на разходите е част от същественото
съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед
необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на
договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните
кредитни продукти и да направи своя информиран избор. В този смисъл решение на
Съда на ЕС от 21.04.2016 г. по дело C-377/14. След като в договора не е посочен ГПР
при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което води до
неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена
нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК /в този смисъл Решение № 264616 от 09.07.2021 г.
на СГС по в. гр. д. № 9991/2020 г., Решение на СЕС от 20.09.2018 г. по дело С-448/17 и
др./. Освен това, невключването на горепосочените такси в ГПР представлява
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 ЗЗП и като краен
резултат не позволява на кредитополучателя да прецени реалните икономически
последици от сключването на договора.
В Договора не е посочен изрично и размера на лихвения процент на ден,
независимо, че се съдържа общият лихвен процент за целия период. Това е в
противоречие с нормата на чл.11 ал.1 т.20 ЗПК и едно от основанията за
недействителност на договора според чл.22 ЗПК.
Последицата, свързана с неспазване изискването на чл.11 ал.1 т.10 и т. 20 ЗПК е
уредена в нормата на чл.22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. С оглед на установената
недействителност на целия договор за кредит е безпредметно да се разглеждат
останалите възражения на ответника за нищожност на отделни клаузи.
Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита. Следователно, в разглеждания случай,
кредитополучателят дължи връщане на главница в размер на 1900 лева. От тази сума
следва да бъдат приспаднати платените суми от ответника в размер на 1770,80 лева за
такси „Удължаване на срока“, предвид разпоредбата на чл. 23 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК. При
плащане, достатъчно да погаси изцяло някое или някои от задълженията и ако
длъжникът не е заявил кое задължение погасява, правилата на чл.76, ал.1, изр.2 и изр.3
ЗЗД и на чл.76, ал.2 ЗЗД се прилагат в следния ред: погасява се изцяло най-
обременителното задължение, а след него следващото по обременителност
5
задължение в реда по чл.76, ал.2 ЗЗД; ако задълженията са еднакво обременителни,
погасява се изцяло най-старото, а след него следващото по възникване задължение в
реда по чл.76, ал.2 ЗЗД; ако задълженията са еднакво обременителни и са възникнали
едновременно, те се погасяват съразмерно – всяко от тях в реда по чл.76, ал.2 ЗЗД. / т.
1 от Тълкувателно решение № 3 от 2017 г. на ОСГТК на ВКС/. Доводът на ищеца, че
120 лева от последното плащане от 29.12.2022 г. представлява такса за удостоверение
за издаване на актуален дълг, се явява неотносим, доколкото ответникът своевременно
с отговора на исковата молба в срока по чл. 131 ГПК отправя искане да бъдат
прихванати недължимо платени суми в размер на 1770,80 лева, представляващи три
такси „Удължаване на срока“, поради което и с оглед диспозитивното начало по чл. 6,
ал. 2 ГПК до този размер следва да бъде извършено прихващане. Следователно
горепосочените суми в размер на 1770,80 лева следва да бъдат отнесени за погасяване
на най-обременителното задължение за главница, или неудовлетворения остатък,
изискуем считано от 04.02.2023 г. е в размер на 129,20 лв. До този размер искът за
главница се явява основателен, а в останалата част до пълния предявен размер, като
неоснователен подлежи на отхвърляне, наред с акцесорните искове за възнаградителна
лихва.
По отношение на претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, съдът приема, че съгласно
Договор за потребителски кредит № SO № ****/23.08.2022 г., изменен и допълнен с
Анекс № 1, Анекс № 2 и Анекс №3 към него, общият размер на всички задължения по
договора за кредит е дължим на 04.02.2023 г. Когато денят за изпълнение на
задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му / чл. 84, ал.
1 ЗЗД/. Следователно, ответникът е изпаднал в забава, считано от 05.02.2023 г.
Доколкото плащанията по кредита са извършени преди тази дата, то исковата
претенция за лихва за забава се явява основателна за период от 05.02.2023 г. до
04.04.2023 г. На осн. чл. 162 ГПК и след използване на интернет калкулатор за
изчисляване на законната лихва, съдът намира, че същата е в размер на 2,42 лева. Ето
защо до този размер, исковата претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е основателна, а в
останалата част подлежи на отхвърляне.
Търсеното парично задължение за главница в размер на 129,20 лева е дължимо и
изискуемо, и като законна последица от това се дължи поисканата законна лихва от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, по арг. от чл.
422, ал. 1 от ГПК-06.04.2023 г., до окончателното изплащане на вземането.
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 и, ал. 3 от ГПК, всяка страна
има право на съдебни разноски. Съгласно т. 12 от Тълкувателно решение №
4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът, който разглежда иска
по чл. 422 респ. чл. 415, ал. 1 от ГПК, следва да се произнесе по дължимостта на
разноските, направени в заповедното производство като съобразно изхода на спора
разпредели отговорността за разноски, както в исковото, така и в заповедното
производство. Ищецът претендира за исковото производството държавна такса в
размер на 41,78 лева и 1200 лева – платено адвокатско възнаграждение съгласно
договор за правна защита от 25.10.2023 г. В заповедното производство, ищецът
претендира 41,78 лв. държавна такса и 923,91 лева за адвокатско възнаграждение ,
платено съгласно договор за правна помощ от 04.04.2023 г. От ответника обаче е
направено възражение за прекомерност на хонорара с молба от 22.04.2024 г., което се
явява основателно.
Съгласно решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 съдът не е
императивно обвързан с фиксираните в Наредба № 1/2004 г. минимални размери на
адвокатските възнаграждения и може да определи възнаграждение и в по-нисък
размер. Нормите от наредбата могат да служат за известен ориентир, но преценката на
6
съда се формира с оглед вида на спора, материалния интерес, вида и количеството на
извършената работа и преди всичко – фактическата и правна сложност на делото. /
Определение № 1344 от 21.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2933/2023 г., III г. о., ГК,
Определение № 683 от 20.03.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 1345/2023 г., I т. о., ТК,
Определение № 350 от 15.02.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 75/2024 г., II т. о., ТК/ В
Определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. по описа на ВКС, I т.о., е
прието, че посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да
служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без
да са обвързващи за съда. Предвид горното и като съобрази горепосочените критерии,
съдът намира, че в заповедното производство следва да намали адвокатският хонорар
до общо 300 лева, а в исковото производство 400 лева или ответникът дължи на ищеца
адвокатско възнаграждение в размер на 18,90 лева - при съобразяване на
отхвърлителната част в заповедното и 25,20 лева – адвокатско възнаграждение за
исковото производство. Съобразно изхода на спора, в тежест на ответника следва да
бъдат възложени и разноските за държавна такса за заповедното производство в
размер на 2,63 лева , а за исковото производството 2,63 лева.
Ответникът длъжник не претендира разноски в това производство, поради което
и такива не му се следват.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от /фирма/, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: /адрес/ искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с правно
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 6 ЗПФУР и чл. 86 ЗЗД,
че А. В. Д., ЕГН ********** с адрес: /адрес/ дължи на /фирма/, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: /адрес/ сумата от 129,20 лв.( сто двадесет и девет
лева и 20 стотинки), представляваща главница по Договор за потребителски кредит №
SO ****/23.08.2022 г., ведно със законна лихва за период от 06.04.2023 г. до изплащане
на вземането, както и сумата от 2,42 лв.( два лева и 42 стотинки), представляваща
мораторна лихва за период от 05.02.2023 г. до 04.04.2023 г., за които суми е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 19.05.2023 г. по ч. гр.
д. № 18644/2023 г. по описа на СРС, 166 състав, КАТО ОТХВЪРЛЯ иска за главница
по Договор за кредит № SO ****/23.08.2022 г. за разликата над 129,20 лева до пълния
претендиран размер от 1900 лева, както и иска за сумата от 94,05 лв., представляваща
договорна лихва за период от 07.10.2022 г. до 07.10.2022 г., както и иска за мораторна
лихва за разликата над 2,42 лева до пълния предявен размер от 95 лева за период от
08.10.2022 г. до 04.04.2023 г.
ОСЪЖДА А. В. Д., ЕГН ********** с адрес: /адрес/ да заплати на /фирма/, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: /адрес/, на основание чл. 78, ал. 1 от
ГПК сумата в размер на 21,53 лева ( двадесет и един лев и 53 стотинки ) - съдебни
разноски по ч.гр.д. №18644/2023 г., СРС и 27,83 лева ( двадесет и седем лева и 83
стотинки) – разноски за исковото производство пред СРС.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7