№ 359
гр. ***, 08.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ***, III-И СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Петина Кр. Николова
при участието на секретаря Мариана Любч. Митева
като разгледа докладваното от Петина Кр. Николова Гражданско дело №
20243630102345 по описа за 2024 година
Предявени са два субективно съединени иска: 1/ иск с правно основание чл. 26, ал. 1,
предл. първо от ЗЗД, във вр. с чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19 от ЗПК – за
нищожност на договор за потребителски кредит, поради липса на ГПР (невключване в ГПР
на определени разходи и липса на посочване кои разходи влизат в състава на ГПР); 2/ иск с
правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо, второ и трето от ЗЗД, във вр. с чл. 143, ал. 1 от
ЗЗП – за нищожност на договор за предоставяне на гаранция, поради противоречие със
закона, неговото заобикаляне и противоречие с добрите нрави, както и поради
неравноправност на престациите на договор (т.е. наличие на неравноправна клауза),
сключен с потребител. Подаден е и насрещен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.
първо от ЗЗД, във вр. с чл. 23 от ЗПК, а при условията на евентуалност е предявен и иск с
правно основание чл. 79 от ЗЗД.
Делото е образувано по искова молба, подадена от И. Т. Х. с ЕГН ********** от гр.
***, срещу „***“ ЕАД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, ж.к. „*** 7“,
бул. „***“ № 28, „***“, ет. 2, офис 40-46, представлявано от Г.Т.Т. – изпълнителен директор и
срещу „***” ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, ж.к. „*** 7“,
бул. „***“ № 28, „***“, ет. 2, офис 40-46, представлявано от П.Б.Д. – управител. С исковата
молба се твърди, че ищцата сключила договор за паричен заем № 5101915 от 25.04.2024 г. с
първия ответник и договор за предоставяне на гаранция № 5101915 от 25.04.2024 г. с втория
ответник. Твърди, че и двата договора били нищожни. Ищцата твърди, че посоченият в
договора за кредит ГПР не отговаря на действителния, тъй като при изчисляването му не е
включено възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Не били посочени и
кои са елементите, които кредиторът е включил при изчисляването на посочения в договора
1
ГПР, каквото е изискването на закона. Посочено е още, че предвид факта, че гарантът е
дъщерно дружество на кредитора, то сключването на гаранционната сделка има за цел да
заобиколи закона и представлява заблуждаваща и нелоялна търговска практика. Според
ищцата договорът за предоставяне на гаранция е нищожен като противоречащ на закона и с
него са предвидени нееквивалентни престации. По тази причина твърди, че договорът е
нищожен и поради противоречие с добрите нрави.
В съдебно заседание ищецът или неговият процесуален представител не се явяват.
Поискали са разглеждане на делото в тяхно отсъствие и са изложили аргументи, с които
поддържат изложеното в исковата молба. Моли съда да присъди и сторените по делото
разноски.
С отговора си ответника „***” ЕООД оспорва иска по същество. Изложени са
възражения, че договорът за гаранция противоречи на закона. Твърди се, че няма основание
ЗПК да се прилага и по отношение на този вид договори. Според ответникът изпълняваната
от него дейност е разрешена от закона и дружеството е вписано в регистъра на БНБ за
финансовите институции по чл. 3а от ЗКИ с предмет предоставяне на гаранционни сделки
по занятие. Изложено е твърдение, че макар възмездното поръчителство да не е изрично
уредено от ЗЗД, то не е и забранено. Подчертава, че сделката с потребителя е сключена по
негова инициатива и не противоречи на принципа на добросъвестност. Счита, че дори и
съдът да установи не еквивалентност на престациите, това не води до нищожност, а
евентуално би било основание да се иска унищожаване на договора, ако се твърди, че е
сключен при крайна нужда. По посочените причини моли съда да отхвърли иска. Направено
е възражение и относно претендираното възнаграждение по чл. 38а от ЗА.
По делото липсва подаден отговор от ответника „***“ ЕАД, но е подадена насрещна
искова молба. С насрещния иск „***“ ЕАД са поискали, ако съда приеме, че искът срещу тях
е основателен, да осъди И. Т. Х. да им заплати остатъка от неплатената главница в размер на
5039,20 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от предявяване на
насрещния иск (08.11.2024 г.) до окончателното плащане. Със същата насрещна искова молба
„***“ ЕАД е посочил, че И. Т. Х. е забавила плащането на голяма част от вноските по
договора за кредит, поради което правят изявление, че обявяват договора за предсрочно
изискуем. Ако съдът отхвърли иска й, „***“ ЕАД молят съда да я осъди да им заплати
сумата от 5529,60 лв., неплатен остатък от главницата и 857,34 лв. неплатен остатък от
възнаградителната лихва. Претендират се и сторените разноски по делото.
Отговор от И. Т. Х. в качеството й на ответник по насрещния иск не е постъпил.
В съдебно заседание ответниците не се явяват, поискали са разглеждане на делото в
тяхно отсъствие.
Съдът, като съобрази твърденията на страните и представените по делото
доказателства, установи следното от фактическа страна:
От събраните по делото доказателства се установява, че на 25.04.2024 г. И. Т. Х. и
„***“ ЕАД сключили договор за паричен заем № 5101915. С договора страните уговорили,
2
че „***“ ЕАД предоставя на И. Т. Х. сумата от 6000 лв. в заем. Видно от съдържанието на
цитирания договор, страните договорили, че предоставената като кредит сума ще бъде
върната на кредитора в срок от 18 месеца, ведно с възнаградителна годишна лихва в размер
на 50 %. Общо дължимата сума по кредита, представляваща сбор от главница и договорна
лихва, възлизала в размер на 8647,20 лв. Годишният процент на разходите бил изчислен в
договора на 63,37 %, а месечната погасителна вноска възлизала на 480,40 лв.
В чл. 4 от договора за паричен заем потребителят се е задължил в срок до три дни да
предостави едно от следните обезпечения:
двама поръчители, които да отговарят на следните изисквания: да получават трудово
възнаграждение над 1500 лв., да работят по безсрочен трудов договор, да не са
заематели или поръчители по друг договор за заем с „***“ ЕАД, да нямат неплатени
осигуровки за последните две години, да нямат задължения към други банкови или
финансови институции или ако имат – кредитната им история в ЦКР към БНБ да е със
статус „Редовен“;
банкова гаранция с бенефициер „***“ ЕАД
одобрено от „***“ АД дружество-гарант.
Въз основа на този текст от договора за паричен заем И. Т. Х. сключила на 25.04.2025
г. договор за предоставяне на гаранция № 5101915 от 25.04.2024 г. с „***” ЕООД. Съгласно
този договор дружеството се задължило да издаде гаранция за плащане по процесния
договор за паричен заем срещу възнаграждението от 3988,80 лв., което следвало да бъде
заплатено разсрочено на вноски, съвпадащи с погасителния план по договора за паричен
заем, т.е. на 18 месечни вноски по 221,60 всяка. Заплащането ставало по начините,
установени в договора за заем.
Така общо дължимата от ищцата вноска възлизала на 702 лв.
От назначената и изцяло кредитирана ССчЕ се установява, че ищцата е получила
сумата от 6000 лв., от които 4165,55 лв. са използвани за погасяване на предходен заем на
ищцата към „***“ ЕАД, а останалите 1834,45 лв. били получени от нея в брой. От
сключването на договора до настоящия момент ищцата била заплатила на „***“ ЕАД общо
сумата в размер на 1404 лв. (702 лв. на 31.05.2024 г. и 702 лв. на 29.06.2024 г.), с които са
погасени 490,40 лв. възнаградителна лихва, 470,40 лв. от главница и 443,20 лв. по договора
за гаранция, т.е. първите две вноски по погасителния план.
Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът намира следното
от правна страна:
По иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, във вр. с чл. 22 от ЗПК,
във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19 от ЗПК – за нищожност на договор за потребителски
кредит, поради липса на ГПР (невключване в ГПР на определени разходи и липса на
посочване кои разходи влизат в състава на ГПР):
Ищецът твърди, че сключения с ответника договор за паричен заем № 5101915 от
25.04.2024 г. е нищожен, поради липса на ГПР (невключване в ГПР на определени разходи и
3
липса на посочване кои разходи влизат в състава на ГПР).
Съдът счита на първо място, че вземанията по процесния договор за кредит се
основават на договор, сключен с потребител, тъй като длъжникът има качеството на
потребител по смисъла на § 13, т. 1, във вр. т. 12 от ДР на Закона за защита на
потребителите. По тази причина по отношение на процесния договор е приложим
действащият Закон за потребителския кредит, разпоредбите на чл. 143 – 148 от ЗЗП,
уреждащи неравноправните клаузи, както и Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски
кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. Съгласно разпоредбата на чл. 7,
ал. 3 от ГПК, съдът е длъжен да направи служебна проверка за наличие на неравноправни
клаузи или такива противоречащи на закона или добрите нрави.
Основното възражение на ищеца е, че възнаграждението по договора за предоставяне
на гаранция не е включено при изчисляване на ГПР.
За отговор на този въпрос е необходимо да се изследва съдържанието на понятията
„обща сума, дължима от потребителя“, „общ размер на кредита“ и „общи разходи по
кредита за потребителя“. И трите понятия имат своята легална дефиниция в § 1 от ДР към
ЗПК, които съвпадат с дефинициите на тези понятия, дадени в чл. 3 от Директива
2008/48/ЕО – ако има някакви разлики, които не са в интерес на потребителя, съдът следва
да приложи определенията според Директивата вместо националното законодателство.
Понятието „обща сума, дължима от потребителя“ според § 1, т. 2 от ДР към ЗПК и чл. 3, б.
„з“ от Директива 2008/48/ЕО представлява сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя. Понятието „общ размер на кредита“ означава горната
граница (максималният размер, респ. лимит) или общата сума, предоставена по договора за
кредит. Понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ включва всички разходи,
включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят
следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с
изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в
допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия.
От съдържанието на процесния договор за паричен заем става ясно, че по същество с
него се налага на заемополучателя задължението да сключи договор за поръчителство, за да
получи кредита. Изискването за предоставяне на гаранция е безсмислено – ако лицето
разполагаше с тази сума, нямаше да се налага да иска заем. Така по силата на договора за
заем осигуряването на поръчителство представлява услуга, свързана с договора за кредит,
по смисъла на член 3, буква ж) от Директива 2008/48, и доколкото сключването на договора
за поръчителство е задължително за самото получаване на кредита, свързаните с този
договор разходи са част от „общите разходи по кредита за потребителя“ съгласно тази
разпоредба. Следователно съгласно буква и) от същия член те трябва да се вземат предвид
при изчисляването на ГПР. С оглед на това съдът намира, че разходите по договор за
4
предоставяне на гаранция, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в
подписания от него договор за заем, които водят до увеличаване на общия размер на дълга,
попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в
обхвата на понятието „ГПР“. В този смисъл е решение по дело С-337/23 на СЕС, където
съдът изрично е разтълкувал разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО в точно този смисъл.
Предвид това и в кръга на извършената проверка съдът установи, че е допуснато
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 19, ал. 1 от ЗПК, като размерът на ГПР
е некоректно посочен в договора за кредит. Съдът счита, че при изчисляване на ГПР
ответникът е следвало да включи и стойността на дължимото от длъжника възнаграждение
по договора за предоставяне на гаранция.
Воден от гореизложеното, съдът намира, че на основание чл. 22, предл. второ от ЗПК
и с оглед тълкуванието на т. 7 от решението по дело С-337/23 на СЕС договор за паричен
заем № 5101915 от 25.04.2024 г. е изцяло нищожен като противоречащ на императивна
норма от закона. По посочените съображения предявеният иск се явява изцяло основателен
и следва да бъде уважен.
По иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо, второ и трето от ЗЗД, във вр. с
чл. 143, ал. 1 от ЗЗП – за нищожност на договор за предоставяне на гаранция, поради
противоречие със закона, неговото заобикаляне и противоречие с добрите нрави, както и
поради неравноправност на престациите на договор (т.е. наличие на неравноправна
клауза), сключен с потребител:
Настоящият съдебен състав намира, че процесният договор за предоставяне на
гаранция № 5101915 от 25.04.2024 г. заобикаля закона и противоречи на добрите нрави.
Съдържанието на чл. 4 от договора за заем е така формулирано, че по същество принуждава
потребителя да сключи договор за обезпечение на вземането по договора за кредит със
свързано с заемодателя лице, с което се увеличава тежестта по самия договор за заем.
Справка в Търговски регистър относно собствеността и представителството на дружеството
поръчител „***“ ЕООД сочи, че едноличен собственик на капитала му е „***“ АД –
дружеството заемодател. Категорично се налага извод за наличие на свързаност между
заемодателя и дружеството-поръчител. Възможността за отпускане на кредит в настоящия
случай е обвързана и то с възмезден договор за предоставяне на гаранция на стойност
надхвърляща 50 % от сумата по кредита със свързано с кредитора лице.
Кредиторът-заемодател е длъжен да направи предварителна преценка за
платежоспособността на кандидатстващия за заем, за която дейност не се дължат такси (чл.
10а, ал. 1, т. 2 от ЗПК). В настоящия случай обаче финансовият риск от неизпълнение е
предварително обезпечен от свързано с кредитора лице. Освен това заплащането на
възнаграждение по договора за поръчителство в подобен размер води до неоснователно
оскъпяване на самия кредит. Впечатление прави обстоятелството, че задължението по
договора за предоставяне на гаранция се дължи заедно с вноската по договора за кредит. По
същество се стига до ситуация, при която кредиторът поръчителства сам на себе си. Съдът
счита, че по този начин заемодателят цели да заобиколи ограниченията в закона за размер на
5
договорната лихва и ГПР. Предвид това съдът намира, че договорът за предоставяне на
гаранция противоречи на закона и на добрите нрави и поради това е нищожен.
Освен това с оглед изводите на съда за нищожност на договора за паричен заем, то
договор за предоставяне на гаранция се явява нищожен и поради липса на предмет.
Така предявеният иск се явява изцяло основателен и следва да бъде уважен.
По насрещния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, във вр. с чл.
23 от ЗПК:
Ищецът по насрещният иск е поискал от съда да осъди ищцата да му върне даденото
по обявения за нищожен договор в случай, че съдът уважи предявения от ищцата иск.
Предвид изводите на съда, изложени по-горе, с които договор за паричен заем №
5101915 от 25.04.2024 г. и договор за предоставяне на гаранция № 5101915 от 25.04.2024 г.
са обявени за нищожни, то на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД всяка страна
дължи връщане на даденото въз основа на нищожния договор. Въз основа на чл. 23 от ЗПК,
когато един договор за потребителски кредит бъде признат за недействителен, то
потребителят дължи връщане само на чистата стойност по договора, т.е. само на главницата.
Предвид параметрите на процесния договор за кредит И. Т. Х. дължи връщане на
получените с договора за заем 6000 лв. От тях обаче следва да се приспаднат онези 1404 лв.,
които тя вече е платила при изпълнение на нищожния договор. Предвид това съдът счита, че
тя следва да възстанови на „***“ ЕАД сумата от 4596 лв. Няма никакво значение, че
средствата в размер на 1404 лв., платени от потребителя, са разпределени от кредитора
частично по договора за гаранция. В действителност те са платени от заемополучателя по
сметка на „***“ ЕАД. Как те са разпределени от самият кредитор не следва да засяга правата
на потребителя. Още повече, че те са разпределени от кредитора в полза на трето лице също
по нищожен договор и това трето лице е дъщерно дружество. Приемайки противното би
означавало да бъде задължен потребителя да търпи негативните последици от един
нищожен договор.
Предвид това съдът счита, че насрещният иск следва да бъде уважен частично до
размера от 4596 лв., а в останалата част следва да бъде отхвърлен. Сумата следва да бъде
присъдена, ведно с лихва за забава от датата на предявяване на иска. До пълният предявен
размер от 5039,20 лв. искът се явява неоснователен и недоказан и като такъв следва да бъде
отхвърлен в тази част.
За разноските:
Страните са направили изрично искане съдът да се произнесе по сторените от тях
разноски.
С оглед изводите на съда относно основателността на исковете за нищожност на
двата договора, съдът счита, че следва да присъди изцяло сторените от ищцата разноски по
тези два иска. За тяхното водене ищцата е заплатила 418,77 лв. държавна такса, 150 лв.
депозит за вещо лице и 900 лв. адвокатско възнаграждение. Цялата тази сума в общ размер
6
на 1468,77 лв. следва да се присъди в полза на ищцата като двамата ответници бъдат
осъдени да й я възстановят.
Ищецът по насрещния иск също е направил разноски във връзка неговото водене, а
именно – 248,48 лв. държавна такса и 150 лв. депозит за вещо лице. От тях ответницата по
насрещния иск И. Т. Х. следва да заплати такава част, която е съразмерна на уважената част
от исковете, а именно 226,92 лв. държавна такса и 136,81 лв. депозит за вещо лице. На
основание чл. 78, ал. 8 от ГПК на „***“ ЕАД се дължи и юрисконсултско възнаграждение,
което на основание чл. 25, ал. 1 от НЗПП следва да се определи в размер на 200 лв., от които
съдът следва да възложи на И. Т. Х. да заплати такава част, която е съразмерна на уважената
част от иска, а именно сумата от 182,41 лв. Така общо дължимите в полза на „***“ ЕАД
разноски възлизат на 546,14 лв.
Няма сторени от ответницата разноски във връзка със защита по насрещния иск,
поради което и съдът не следва да се произнася по такива в нейна полза във връзка с
отхвърлената част от иска
Водим от всичко гореизложеното и на основание чл. 235 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖЕН сключения между И. Т. Х. с ЕГН ********** от гр. ***
и „***“ ЕАД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, ж.к. „*** 7“, бул.
„***“ № 28, „***“, ет. 2, офис 40-46, представлявано от Г.Т.Т. – изпълнителен директор,
договор за паричен заем № 5101915 от 25.04.2024 г.
ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖЕН сключения между И. Т. Х. с ЕГН ********** от гр. ***
и „***” ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, ж.к. „*** 7“, бул.
„***“ № 28, „***“, ет. 2, офис 40-46, представлявано от П.Б.Д. – управител, договор за
предоставяне на гаранция № 5101915 от 25.04.2024 г.
ОСЪЖДА И. Т. Х. с ЕГН ********** от гр. ***, ДА ЗАПЛАТИ на „***“ ЕАД, с
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, ж.к. „*** 7“, бул. „***“ № 28, „***“,
ет. 2, офис 40-46, представлявано от Г.Т.Т. – изпълнителен директор, сумата от 4596 лв.
(четири хиляди петстотин деветдесет и шест лева), представляващи връщане на даденото по
обявения за нищожен договор за паричен заем № 5101915 от 25.04.2024 г., ведно с лихва за
забава, считано от 08.11.2024 г.
ОТХВЪРЛЯ предявеният иск от „***“ ЕАД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. ***, ж.к. „*** 7“, бул. „***“ № 28, „***“, ет. 2, офис 40-46, представлявано от
Г.Т.Т. – изпълнителен директор, срещу И. Т. Х. с ЕГН ********** от гр. ***, за връщане на
даденото по обявения за нищожен договор за паричен заем № 5101915 от 25.04.2024 г. в
частта над уважената част от 4596 лв. до пълния предявен размер от 5039,20 лв.
ОСЪЖДА „***“ ЕАД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, ж.к.
„*** 7“, бул. „***“ № 28, „***“, ет. 2, офис 40-46, представлявано от Г.Т.Т. – изпълнителен
7
директор и „***” ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, ж.к. „***
7“, бул. „***“ № 28, „***“, ет. 2, офис 40-46, представлявано от П.Б.Д. – управител, ДА
ЗАПЛАТЯТ на И. Т. Х. с ЕГН ********** от гр. ***, сумата в размер на 1468,77 лв. (хиляда
четиристотин шестдесет и осем лева и седемдесет и седем стотинки), представляващи
сторени по делото разноски.
ОСЪЖДА И. Т. Х. с ЕГН ********** от гр. ***, ДА ЗАПЛАТИ на „***“ ЕАД, с
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, ж.к. „*** 7“, бул. „***“ № 28, „***“,
ет. 2, офис 40-46, представлявано от Г.Т.Т. – изпълнителен директор, сумата от 546,14 лв.
(петстотин четиридесет и шест лева и четиринадесет стотинки), представляващи сторени
разноски във връзка с насрещния иск, съразмерно на уважената част.
Решението подлежи на обжалване от страните в двуседмичен срок, който започва да
тече от връчване на съобщенията за изготвянето му на страната.
Съдия при Районен съд – ***: _______________________
8