Решение по дело №1438/2024 на Административен съд - Хасково

Производството е по реда на чл.145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) вр. чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване КСО).

 

Образувано е по жалба от М. М. М. от [населено място], [община], с посочен съдебен адрес: [населено място], [улица], офис *, подадена чрез пълномощник, против Решение № 1012-26-433-1/10.12.2024г. на Директора на ТП на НОИ – Хасково, отхвърлящо жалбата му срещу разпореждане [номер]-00-3207-3/20.11.2024г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Хасково.

В жалбата се твърди, че решението е незаконосъобразно и неправилно, поради немотивираността му и издаването му в противоречие с материалния закон. Неправилно било приложено материалното право. Претендира се наличие на фактическия състав на изключението от общото правило, а именно чл. 65, §2 от Регламент /ЕО/ № 883/2004г. – завръщане на жалбоподателя на територията на Р.България, като безработно лице и декларирало намерение да търси работа и трайно да се установи и продължи живота си в Р. България, което обстоятелство определяло центъра на жизнените му интереси да е именно в Р. България. Последното обстоятелство определяло мястото му на обичайно пребиваване по смисъла на чл. 11 от Регламент / ЕО/987/2009г. Сочи се, че нормите на Регламент /ЕО/№ 883/2004г. на Европейския парламент и на Съвета за координация на системите за социална сигурност и Регламент /ЕО/ № 987/2009г. за неговото прилагане имат директна и приоритетна приложимост пред националното законодателство. Претендира се, че компетентната институция за изплащане на обезщетение за безработица е именно ТП на НОИ Хасково. По изложените съображения се иска отмяна на оспореното решение и потвърденото с него разпореждане, и връщане на преписката за ново произнасяне. Претендират се разноски по делото.

Жалбата се поддържа в съдебно заседание чрез пълномощник.

Ответникът – Директор на ТП на НОИ – Хасково, чрез процесуален представител изразява становище за неоснователност на оспорването. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Съдът, въз основа на събраните по делото доказателства, намира за безспорно установено от фактическа страна следното:

Със Заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица, подадено чрез Дирекция „Бюро по труда“ – Хасково с рег. № 915-03-0069/04.10.2023г., до Директора на ТП на НОИ – Хасково, жалбоподателят М. М. М. е поискал да му бъде отпуснато парично обезщетение за безработица. Със Заявлението е декларирал, че е упражнявал трудова дейност в [държава] за периода от 25.02.2019г. до 29.09.2023г.

С писмо с изх. № У-261-00-3207-1/06.10.2023г. /л.13гр./ от заевителя са изискани допълнителни документи, вкл. декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагането на член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004г. Такава е подадена от заявителя с отбелязване, че в периода 25.02.2019г. – 29.09.2023г. същият е работил в [държава]. /л.14-15/ В декларацията жалбоподателят е посочил, че през последния период на заетост, семейството му е живяло в България. Отбелязал е също, че притежава постоянно жилище в България и че е плащал данъци върху доходите от последната заетост в държавата по последна заетост, че през периода на заетост в чужбина е живял под наем, че през този период се е завръщал в България няколко пъти в годината, най-често по причина – отпуск, че с държавата по последна заетост в чужбина го свърза работа.

С разпореждане [номер]-00-3207-1 от 17.10.2023г. (л.26), на основание чл.54г, ал.4, т.1 от КСО, във връзка с чл.54, ал.1, т.5 от АПК, Ръководителят на осигуряването за безработица към ТП на НОИ – Хасково е спрял производството по отпускане на парично обезщетение за безработица, образувано по подаденото от М. М. М. заявление от 04.10.2023г. Като мотиви за спирането е посочил образувано производство по удостоверяване на социални периоди, доходи от осигурена заетост, причината за прекратяване на трудовото правоотношение по законодателството на [държава] и удостоверяване на държавата на пребиваване.

С разпореждане [номер]-00-3207-2 от 08.11.2024г. (л.35), на основание чл.55 от АПК, Ръководителят на осигуряването за безработица към ТП на НОИ – Хасково е възобновил производството по отпускане на парично обезщетение за безработица, образувано по подаденото от М. М. М. заявление от 04.10.2023г

С разпореждане [номер]-00-3207-3 от 20.11.2024г. (л.33) на Ръководителя на осигуряването за безработица към ТП на НОИ – Хасково, на основание чл.54ж, ал.1 от КСО и във връзка с чл.11, § 3, буква „а“ и чл.65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004, на М. М. М. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО. В мотивите на разпореждането е посочено, че видно от информационната система на НОИ и от получен СЕД U017, лицето е живяло и упражнявало дейност в [държава] от 25.02.2019г. до 30.09.2023г., като няма прекъсвания надвишаващи 6 месеца. При позоваване на правилата по глава IV от Директива 2004/38/ЕО на ЕП и на Съвета от 29.04.2004г. и на Становище на ЕК по дело С-30/22, е прието, че държавата по пребиваване съвпада с държавата по последна заетост . На основание чл.61 и по аргумент от чл.65, ал.2 и ал.5 б.“а“ от Регламент (ЕО) 883/2004 е направен извод, че България не е компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на право на парично обезщетение за безработица по българското законодателство.

разпореждане [номер]-00-3207-3 от 20.11.2024г. е обжалвано от М. М. М. пред Директора на ТП на НОИ – Хасково с жалба вх.№1012-26-433/04.12.2024г. (л.37гр.).

С процесното решение Директорът на ТП на НОИ – Хасково е отхвърлил жалбата срещу горепосоченото Разпореждане.

В мотивите на решението се посочва, че в конкретния случай за жалбоподателя е констатирана продължителна заетост за периода от 25.02.2019г. до 30.09.2023г. по законодателството на [държава]. Това била и държавата на пребиваване през посочения осигурителен период, съгласно получен СЕД U017. Във връзка с приложението на чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) №883/2004 от съществено значение било определянето на компетентната държава-членка и на държава-членка по пребиваване. Относно първото понятие това била държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице и в конкретния случай това била [държава]. Относно определяне на държавата по пребиваване органът се е позовал на определението за „пребиваване“, дадено в чл. 1, б. „й“ от Регламент (ЕО) 883/2004, както и на правилата за определяне на пребиваване по чл.11 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Приел е, че съобразно тези правила и с оглед събраните в административното производство доказателства, държавата по пребиваване на жалбоподателя в периода на последната му заетост е [държава]. В тази връзка е посочил, че оспорващият живял там за дълъг период от време, през който осъществявал и трудова си дейност, което сочело на трайно установяване в тази държава. Действително, след месец септември 2023г. променил своето обичайно пребиваване, като се завърнал в България, но приложимите регламенти обвързвали държавата по пребиваване с периода на последната заетост. Посочил е също, че от регистрацията на жалбоподателя в Агенция по заетостта – 04.10.2023г. до момента на постановяване на обжалвания отказ, последният не е намерил работа. В случая неговата дългосрочна трудова дейност била в [държава], следователно пребиваването по смисъла на европейските регламенти не било в РБългария. Когато работникът имал стабилна/дългосрочна работа в държава-членка на ЕС, била налице презумпцията, че той пребивава в тази държава, дори и когато е оставил семейството си в друга държава-членка. При тези факти не можело да се приеме, че завръщайки се в България жалбоподателят се е завърнал в държавата си по пребиваване, а всъщност променил пребиваването си след приключване на заетостта, като се завърнал в държавата си по произход, но не и по пребиваване.

В решението се съдържа позоваване на даденото в определение по дело С-30/22 на СЕС тълкуване на чл.65, §2 от Регламент (ЕО) №883/2004 като е прието, че положенито на жалбоподателя е несъответно към даденото тълкуванев,тъй като е налице завръщане в държавата по произход след прекратяване на трудовата дейност в [държава], където е пребивавал във връзка с дейността си. Посочено е, че според чл.65, §5 от Регламента, безработното лице по първото и второто изречение на §2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или самостоятелно заето лице като тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване. Въз основа на продължителността на заетостта на жалбоподателя в [държава] и с оглед Становище на ЕК по дело С-30/22, е прието, че държавата на пребиваване на последния съвпада с държавата по последната му заетост и следователно по аргумент от чл.65, §2 и §5, б. „а“ от Регламент (ЕО) №883/2004, Република България не била компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което нямало основание да се извършва преценка на право на обезщетение за безработица по българското законодателство. В подкрепа на така приетото било и решение от 30.09.2021г. по дело С-285/2020 на СЕС.

Няма данни кога решението е било съобщено на жалбоподателя. Жалбата срещу същото е подадена чрез административния орган на 17.12.2024г., видно от поставения входящ номер.

В хода на съдебното производство от жалбоподателя се представиха писмени доказателства за установяване на обстоятелствата, преценката на които е необходима за определяне на държавата по пребиваване, а именно: разрешение за строеж № 278/19.08.2010г. на еднофамилна жилищна сграда в [населено място], с възложители М. М. М. и Ф. С. М., свидетелство за регистрация на МПС от 19.12.2014г., от което е видно, че жалбоподателят е придобил лек автомобил; удостоверение за граждански брак от 16.04.1993г., удостоверение за раждане на Р. М. М. – син на жалбоподателя, през 1993г. в [населено място], удостоверение за раждане на О. М. М. – син на жалбоподателя, през 1996г. в [населено място].

По делото се събраха гласни доказателства чрез разпит на свидетелите Ф. С. М. и Р. М. М..

Свидетелката Ф. М. - съпруга на жалбоподателя, заявява че последният е заминал през 2019г. за [държава] тъй като им трябвали финанси, за да построят къщата, за която вече имали план. През същата година и синът им Р. се женел и трябвали средства и за сватбата.Заявява, че мъжът й се върнал в България през 2023г.

Свидетелят Р. М. – син на жалбоподателя, посочва че баща му заминал за [държава], за да спечели пари за построяване на къщата им, като всеки месец им е изпращал пари, за да могат да строят в България и да ги издържа. През 2019г. имали финансови затруднения и заради сватбата му, и така баща му заминал поради по- високото заплащане в [държава], за да може да издържа семейството, а и за да довършат къщата. Сочи, че в [държава] не е купувал нито имот, нито автомобил.

При така установената фактическа обстановка се налагат средните правни изводи:

Жалбата е подадена в законоустановения срок, изхожда от лице с правен интерес и е насочена срещу годен за обжалване административен акт, поради което е допустима. Разгледана по същество е основателна.

Оспореното решение, постановено по реда и условията на чл.117 от КСО, представлява валиден административен акт, издаден от материално и териториално компетентен орган.

Решението е в изискуемата писмена форма, като е подписано от издателя си и съдържа посочване на фактически и прави основания за издаването му.

Съдът счита, че същото е издадено при допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила, довело и до неправилно прилагане на материалния закон.

Спорният въпрос по делото въпрос се свежда до това коя е компетентната държава по отпускане и изплащане на поисканото парично обезщетение за безработица.

На първо място следва да се отбележи, че Република България е част от ЕС и като такава е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза, като всяка членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно нейното законодателство; кои са осигурените социални рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви условия; как се изчислява размера на обезщетенията и т. н. Разпоредбите на ЕС определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони, като към настоящият момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент(ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) №883/2004г. Като източник на вторичното право на ЕС регламентът се прилага пряко, т. е съдържащите се в регламента правила, като нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко приложими във всички държави - членки (член 288 от ДФЕС) и са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата, и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства. Съгласно член 3 от Регламент (ЕО) №883/2004 г. разпоредбите му се прилагат към всички законодателства (по см. на чл.1, параграф „л“) относно посочените клонове на социална сигурност (обезщетения и помощи) в т. ч. и относно обезщетенията за безработица (член 3, параграф 1, б. „з“).

Няма спор по делото, че жалбоподателят като български гражданин е такъв на държава - членка на ЕС, поради което е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004 г. (член 2 от Регламента).

С Регламент (ЕО) № 883/2004г. са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата - членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

Спорът в случая е свързан с тълкуването термина „пребиваване“, което е от съществено значение за определяне на компетентната институция по исканото обезщетение за безработица, и в тази връзка – с приложението на член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004г.

Легалната дефиниция на понятието „пребиваване“ се съдържа в член 1, параграф 3, б. „й“ от цитирания Регламент – мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на обичайно пребиваване на лицето) се определя, съгласно член 11, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 (регламента по прилагането) с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти – продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната норма. Съгласно разпоредбата на член 11, параграф 2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което намерение произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето.

В член 1, букви „й“ и „к“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 се прави разграничение между „пребиваване“ и „престой“.

В изготвения съвместно с държавите-членки наръчник се изясняват понятията „обичайно пребиваване“, „временно пребиваване“ и „престой“. Тези определения, посочени в законодателството на ЕС (Регламент (ЕО) № 883/2004, последно изменен с Регламент (ЕО) № 465/2012), са необходими, за да се установи коя държава членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социалноосигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави членки. Съгласно правото на ЕС може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава - членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социално осигурителните схеми, отпускани по местожителство. Заетите и самостоятелно заетите лица отговарят на условията за социална сигурност в държавата по месторабота, а неактивните (напр. пенсионери, студенти) – в държавата членка по обичайно пребиваване. Определянето на държавата членка по обичайно пребиваване на лицата е важно и по отношение на лицата, които работят в повече от една държава членка. В наръчника се разглеждат специфичните критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване на дадено лице, като например: семейното положение и роднинските връзки на лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава членка; състоянието на трудова заетост (по-специално мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянният характер, както и продължителността на договора за работа); упражняването на неплатена дейност; в случай на студенти - източникът на доходите им; доколко постоянно е жилищното положение на лицето; държавата членка, в която лицето плаща данъци; причини за преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства. При необходимост могат да се вземат предвид и други факти.

Наръчникът предоставя също така конкретни примери и насоки за случаите, в които е трудно определянето на мястото на пребиваване – например при погранични, сезонни или командировани работници, студенти, пенсионери, както и при неактивни хора, за които е характерна голяма мобилност.

В оспореното решение е посочено, че държавата по пребиваване на лицето и тази по последната му заетост съвпадат, като се има предвид [държава]. Този извод на административния орган е направен по презумпция с оглед възприетата за налична заетост на жалбоподателя на територията на [държава] и касае по-скоро мястото на временно пребиваване, но не и това на обичайното му пребиваване. Действително, тази заетост е била продължителна, но независимо от това, според настоящия състав не сочи на „стабилна“ такава. Действително в периода на заетост в [държава] оспорващият е бил на територията на тази страна, но времетраенето на това пребиваване е било обусловено от съществуването на трудово правоотношение, като видно от съдържащия се в преписката СЕД U002 (л.28) относно последният установен период на заетост – 25.02.2019г. – 30.09.2023г. е посочено, че основанието за прекратяване на заетостта е „напускане на служителя“. В тази връзка коментираното пребиваване не покрива критериите, въз основа на които се обосновава извод за „обичайно пребиваване“.

Наред с горното, следва да се има предвид и следното:

Жалбоподателят е български гражданин. Видно е от представените документи за собственост, че е жилищно обезпечен на територията на Р.България. Налице са и доказателства за собственост на МПС, регистрирано в България. Има и данни, че семейството на жалбоподателя живее в България. Както и че след завръщането си отъ [държава] е започнал работа на трудов договор в България.

При така установеното, се налага извод, че действително жалбоподателят има намерение трайно да се установи в България, където вече се явява и центърът на жизнените му интереси. Това му намерение се подкрепя от обективни факти и обстоятелства, и доказателства за тях, въз основа на които в случая следва да се приеме, че мястото на обичайно пребиваване на оспорващия е в Република България. Тези факти и обстоятелства не са били отчетени от административния орган, а изводите му са направени единствено въз основа на издадения от [държава] документ, информацията в който е съобразявана избирателно. Не е спазено изискването по чл.35 от АПК за издаване на акта след изясняване на всички факти и обстоятелства от значение за случая. Допуснатото нарушение е съществено, доколкото събраните по делото доказателства налагат извод, различен от постановения с оспореното решение.

В оспорваното решение и в потвърденото с него разпореждане незаконосъобразно и неправилно е позоваването на чл.65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, съгласно който напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, на чието законодателство за последно е било подчинено.

По делото няма спор, че жалбоподателят не е пограничен работник и към момента на подаване на заявлението е бил безработно лице. Не е спорно също, че е пребивавал за времето на трудовата си заетост в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, а именно в [държава]. Безспорно е установено, че не продължава да пребивава в тази държава-членка, нито се е върнал там, поради което и не се е регистрирал (т. е. не се е поставил на разположение) в службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване (за времето на трудова заетост) в [държава], а се е регистрирал в България, където се е завърнал с намерение за трайно установяване и където е обичайното му пребиваване.

Приложимото законодателство в настоящия казус е това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на оспорващия, а именно – законодателството на Република България, респ. ТП на НОИ – Хасково се явява компетентната институция, която да се произнесе по заявлението за отпускане на поисканото парично обезщетение по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това.

В този смисъл е и т.3 от Решение № U3 от 12.06.2009г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудово-правно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудово-правното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.

Обратен извод не следва и от приетото в определение на Съда на ЕС от 24.03.2023г. по дело C 30/22, постановено по преюдициално запитване от Административен съд – Велико Търново по адм. д. № 643/2021г. Съдът на ЕС е приел, че член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 трябва да се тълкува в смисъл, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост, и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период. Това заключение на СЕС обаче е прието при липса на спор относно държавата по пребиваване на лицето (жалбоподателката по адм. д. №643/2021г.), която е била Обединеното кралство, като следва да се отчете, че Административен съд – Велико Търново не е формулирал преюдициален въпрос във връзка с начина на определяне на пребиваването.

С оглед различното решаване на въпроса за пребиваването на жалбоподателя по настоящото дело и в случая, по който е постановено посоченото определение на СЕС, даденото с него задължително тълкуване на съюзното законодателство в конкретния казус се явява неприложимо.

По изложените съображения съдът намира, че обжалваното решение на Директора на ТП на НОИ – Хасково, с което е отхвърлена жалбата на М. М. М. от [населено място], общ.С. срещу разпореждане [номер]-00-3207-3/20.11.2024г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Хасково, е незаконосъобразно и като постановено при съществено нарушение на административнопроизводствените правила, довело и нарушение на материалния закон, следва да бъде отменено.

Тъй като естеството на спора не позволява решаването на въпроса по същество, на основание чл.173, ал.2 предл. трето АПК, делото следва да бъде изпратено като преписка на административния орган за ново произнасяне по заявлението на жалбоподателя, при отчитане на относимите факти и обстоятелства от значение за случая, и при съобразяване с даденото в мотивите на настоящото решение тълкуване по прилагането на материалния закон.

При този изход на производството, основателна е претенцията на жалбоподателя за присъждане на направените по делото разноски в размер на 610.00 лв., от които 10.00 лв. – внесена държавна такса и 600.00 лв. – договорено и изплатено адвокатско възнаграждение, платими от бюджета на ответника. Възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение съдът не споделя, предвид фактическата и правна сложност на повдигнатия спор и доколкото счита, че размерът на възнаграждението за оказаната правна защита и съдействие от адвокат се явява справедлив и обоснован по смисъла на чл.36, ал.2 от Закона за адвокатурата.

 

Водим от горното и на основание чл.118, ал.2 от КСО, във вр. с чл.172, ал.2, пр. второ от АПК и чл.173, ал. 2 от АПК, съдът

 

РЕШИ:

 

ОТМЕНЯ Решение № 1012-26-433-1/10.12.2024г. на Директора на ТП на НОИ – Хасково, отхвърлящо жалбата му срещу разпореждане [номер]-00-3207-3/20.11.2024г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Хасково.

ВРЪЩА делото като преписка на Ръководителя на осигуряването за безработица към ТП на НОИ – Хасково за ново произнасяне по подаденото от М. М. М. от [населено място], общ.С. Заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица с рег. № 915-03-0069/04.10.2023г съобразно даденото в мотивите на настоящото решение тълкуване по прилагане на закона.

ОСЪЖДА Териториално поделение на НОИ – Хасково да заплати на от М. М. М. от [населено място], [община], с посочен съдебен адрес: [населено място] [улица], офис *, направените по делото разноски в размер 610.00 (шестстотин и десет) лева.

Решението не подлежи на обжалване съгласно чл.119 вр. чл.117, ал.1, т.2 б. „б‘ от КСО.