Р Е Ш Е
Н И Е № 1266
гр.Пловдив,
06.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, Х-ти състав, в публично заседание на девети октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЯНА АНДРЕЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЛАМЕН ЧАКАЛОВ
БРАНИМИР ВАСИЛЕВ
при секретаря Бояна Дамбулева, като разгледа докладваното от съдия Василев в.гр.дело № 1593/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Г.З.Х., чрез
пълномощника си адв. И.М.-А. срещу решение № 1913/17.05.2019г. на Пловдивски районен
съд, ХVІІ граждански състав, постановено по гр.дело № 11916/2017г. С
обжалваното решение е осъден Г.З. *** да заплати в полза на П.Т.И. *** сумата
от 4000 лева - частично от 297 002,15 лева – главница по договор за заем
оформен в документ потвърдително писмо от 12.05.1999г. и в документ
споразумение от 25.07.2000г., вземанията
по който са прехвърлени в полза на ищеца с договор за цесия от 03.05.2016г.,
сумата от 1000 лева- частично от 37 364,85 лева- мораторни лихви за периода
03.05.2016г.- 28.07.2017г., ведно със законните лихви върху главницата, считано
от датата на завеждане на делото – 28.07.2017г. до окончателното й изплащане. На жалбоподателя са възложени и
разноските по делото.
Решението се обжалва изцяло
Жалбоподателят твърди се, че решението е неправилно и
незаконосъобразно, тъй като няма доказателства за предаване на парите от К.Т.
на О.А. и И.И., които да са ги предали на Х.. По делото няма доказателства да
са получени от трети лица парите, като не се сочи на какво основание са
получени парите, като съдът е допуснал процесуална грешка във връзка с
обсъждането на експертизите, приети поделото. Иска се отмяна на обжалваното
решение и отхвърляне на предявения иск. Претендират се разноските по делото.
Подаден е в срок отговор на
въззивната жалба от въззиваемимят П.И., с който въззивната жалба се оспорва,
иска се оставянето й без уважение и потвърждаване на решението.
Пловдивският окръжен съд, Х-ти
граждански състав, след като прецени данните по делото въз основа на доводите
на страните и при дължимата служебна проверка, намира следното:
Въззивната жалба е допустима, като подадена в законния
срок от легитимирани страни, внесена е дължимата държавна такса за въззивно
обжалване и е изпълнена процедурата за отговор. Жалбата отговаря на
изискванията на закона по форма, съдържание и приложения.
Обжалваното решение не е
недопустимо или нищожно при постановяването му не е нарушена императивна
материалноправна норма.
При
служебната проверка на въззивният съд за редовността и допустимостта на
обжалваното решение се констатира следното. Решение от 20.07.2018г. на Пловдивски районен съд, ХVІІ граждански състав, е постановено
по гр.дело № 11916/2017г. от съдия В.А.. С решение № 158/07.02.2019г. по
в.гр.д. № 2191/2018г. на ОС Пловдив, VІІІ гр. състав, това решение е обезсилено,
като постановено по непредявен иск и е върнато на РС Пловдив за разглеждане и
произнасяне по предявения иск, без да се посочи, че това следва да се извърши
от друг състав на съда. След което е постановено настоящото решение №
1913/17.05.2019г. отново от същия съдия – В.А. Подобно процедиране е в
противоречие с трайната практика на съдилищата, че когато делото се връща след
обезсилено решение при произнасяне по непредявен иск то следва да се разгледа
от друг съдебен състав. Така т.17 от Постановление № 1 от 10.XI.1985 г., Пленум на ВС изрично сочи, че ако втората инстанция обезсили, съответно
обяви за нищожно или отмени, решението с връщане на делото за ново разглеждане,
то трябва да се разгледа от друг съдебен състав, неучаствал в постановяване на
отмененото решение.
Този правен принцип действа и при новия ГПК, с оглед изискването за
безпристраност на съдебния състав – чл.22 ал.1 т.6 от ГПК. Като не се е
съобразил с личната си пристраност при решаването на това дело съдията от РС
Пловдив е допуснал нарушение на процесуалните правила за разглеждане на делата
по ГПК, но от друга страна такова нарушение не е посочено във въззивната жалба
до въззивният съд, който пък действа в условията на ограничен въззив по
отношение на правилността на решенията. Следвайки логиката обективирана в решение
№ 69/01.04.2015г. по гр.д. №4941/2014г. на ВКС, ІІІ г.о. настоящият въззивен
състав намира, че макар и постановено от пристрастен съд обжалваното решение не
е нито недопустимо, нито нищожно и се дължи произнасяне по съществото на
делото.
Предявени са
обективно и субективно съединени искове с правна квалификация чл.79 ал.1 вр. с
чл.240 ЗЗД и чл.86 ЗЗД от П.И. срещу Г. Х., частичен иск от 4000 лева от 297
002,15 лева – главница по договор за заем оформен в документ потвърдително писмо
от 12.05.1999г. и в документ споразумение от 25.07.2000г., вземанията по който
са прехвърлени в полза на ищеца с договор за цесия от 03.05.2016г., частичен
иск от 1000 лева от 37 364,85 лева- мораторни лихви за периода 03.05.2016г.-
28.07.2017г., ведно със законните лихви върху главницата, считано от датата на
завеждане на делото – 28.07.2017г. до окончателното й изплащане.
Първата
инстанция е приела за доказано, че от приетото по делото потвърдително писмо ответника Г.З.Х.
изрично и неотменяемо е потвърдил, че в периода от 19.04.1999г. до 10.05.1999г.
е получил в брой от К.А.Т. чрез лицата О.А. и И.И. сумата от 203 500
щатски долара със задължението да бъдат върнати в долари или левовата им
развностойност на 30.07.2014г. в брой или по банкова сметка *** 30.07.2014г. Ог което следва, че е налице сключен договор за заем по силата
на който на ответника са предавани парични суми в заем в размер на 203 500
щатски долара за периода от 19.04.1999г. до 10.05.1999г. Изрично с писмения
документ се обективира признанието на ответника, че е получил паричната сума от
К.А.Т. за посочения период с основание „фактури за продадени
стоки и извършени услуги“. В друг
представен по делото частен свидетелстващ документ – споразумение от
25.07.2000г. ответника Х. отново изрично
е обективирал изявлението си като е признал, че сумата от 203 500 щатски
долара е получена от К.Т. със задължение да бъде върната на падеж 30.07.2014г.
Този документ РС
Пловдив кредитира като такъв,
който потвърждава фактът, че е бил сключен договор за заем и че реално е била
предадена заемната сума от 203 500 щатски долара в периода от 19.04.1999г.
до 10.05.1999г., която е следвало да бъде върната на падежа – 30.07.2014г., което не е сторено.
В отговора
си на исковата молба ответникът Г.Х. е отрекъл да се е подписвал на
представените документи за даден му заем - потвърдително писмо от 12.05.1999г. /л.8 и л.67 нотариално заверено/ и
споразумение от 25.07.2000г. /л. 9-10 и л.69 нотариално заверено/. По повод на
този спорен по делото въпрос е приета единична графологична експертиза
/л.148-159/ от в.л. К.С., според която подписите от името на Г.Х. под горните потвърдително писмо от 12.05.1999г. и споразумение
от 25.07.2000г. не са изпълнени от Г.Х.. Като тези подписи не са и копирани на
просвет, не са сканирани и пренасяни от друг документ, а в съдебно заседание
/л.161/ е изяснено, че няма и автоимитация на подписа и автоподлог. По същия
въпрос е приета повторна тройна графологична експертиза /л.216-227/, според
първите две вещи лица по тази експертиза С.С. и И.Ч. подписите от името на Г.Х.
под горните потвърдително
писмо от
12.05.1999г. и споразумение от 25.07.2000г. са изпълнени от Г.Х.. Според
особеното мнение на третото вещо лице Е.Ч. /л.232-235/ подписите под горните
два документа не са изпълнени от Г.Х..
При така
събраните доказателства правните изводи на РС Пловдив се явяват неправилни. По
спорния въпрос по делото за авторството на подписите на ответника под писмените
документи, които го обвързват по твърдения договор за заем има събрани
противоречеви и неубедителни доказателства. Две вещи лица приемат, че
авторството на подписите не е негово, а други две вещи лица приемат, че
ответникът Г.Х. е автор на тези подписи. Настоящият съд няма необходимите
специални познания, а и опит в областта на графичното изследване на писмени
документи, за да може да даде категоричен отговор на поставения въпрос за автентичността
на подписите на Г.Х. върху тези два процесни документа. Опитите на РС Пловдив
сам да приеме, кое от двете групи заключения са верни са повърхностни и
декларативни и не се приемат от въззивния съд. Нещо повече за двете вещи лица К.С. и Е.Ч., които отричат автентичността
на подписите на Х., по делото няма съмнения да са пристрастни при изготвянето
на експертизите на тези документи, защото никога преди това не са правили
експертизи на подписите на това лице по тези два документа. Обратното обаче
важи за другите две вещи лица дали обратния експертен извод – С.С. и И.Ч.,
които са правили експертизи на тези подписи по други дела на РС Пловдив и са се
обвързали със заключения по този въпрос, следва да се има предвид изказването
на в.л. Ч., който заявява в съдебно заседание от 19.06.2018г. /л. 258/, че това
е вече третото категорично заключение, което дават с неговия колега. Тоест тези
две вещи лица изначално са били предубедени от изхода експертизата. Ето защо на основание
предвидената в чл.154 ал.1 от ГПК доказателствена тежест, която с доклада по
делото от първата инстанция /л.50/ изрично е възложена на ищеца П.И. въззивният
съд приема, че твърдения от ищеца П.И. факт, за това че Г.Х. е подписал
потвърдителното писмо и споразумението, е недоказан по това дело.
При тези
факти исковите претенции по чл.79 ал.1 вр. с чл.240 ЗЗД и чл.86 ЗЗД на ищеца П.И. от срещу Г. Х., базирани на
договор за заем обективиран в документи - потвърдително писмо от 12.05.1999г. и в документ
споразумение от 25.07.2000г. са недоказани и следва да се отхвърлят изцяло като
такива. Ето защо обжалваното решение следва да се отмени изцяло и да се
отхвърлят предявените искове.
На основание чл.78 ал.4 от ГПК
основателна е претенцията на жалбоподателя-ответник за разноските по делото за
първата и въззивната инстанция. Разноските за първата инстанция са за
експертизи - 150 лв. /л.135/ и 120 лв. /л.165/ за държавна такса и 1200 лв. за
адвокатски хонорар /л.254/ или общо 1 470 лева. Разноските за въззивната
инстанция са 1 500 лв. за адвокатски хонорар /л.5/ и 100 лева за държавна такса
/л.10/. Направеното възражение за прекомерност на този хонорар във въззивната
инстанция от насрещната страна е основателно. При минимума от 580 лева
адвокатски хонорар по Наредба №1 от 09.07.2004г. са платени 1 500 лева,
които въззивният съд ще намали до 800 лева на основание чл.78 ал.5 от ГПК, като
има предвид фактическата и правна сложност на делото, но и факта, че за първата
инстанция са платени по малко пари за адвокатски хонорар, при несъразмерно
повече съдебни заседания.
Мотивиран така съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ ИЗЦЯЛО
решение № 1913/17.05.2019г. на Пловдивски
районен съд, ХVІІ граждански състав, постановено по гр.дело № 11916/2017г., като
вместо него постанови
ОТХВЪРЛЯ предявените от П.Т.И.
с ЕГН ********** с адрес: *** срещу Г.З. Х. с ЕГН ********** с адрес: *** иск за
сумата от 4000 лева - частично
от 297 002,15 лева – главница по договор за заем оформен в документ
потвърдително писмо от 12.05.1999г. и в документ споразумение от
25.07.2000г., вземанията по който са
прехвърлени в полза на ищеца с договор за цесия от 03.05.2016г., иск за сумата от 1000 лева - частично от 37 364,85 лева- мораторни лихви за
периода 03.05.2016г.- 28.07.2017г., ведно с иск за
законните лихви върху главницата, считано от датата на завеждане на делото –
28.07.2017г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА П.Т.И. с ЕГН ********** с адрес: *** да заплати на
Г.З. Х. с ЕГН ********** с адрес: *** 470 лева за направени разноски пред първата инстанция и
сумата от 900 лева за разноски направени пред въззивния съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.