Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 04.07.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-Б въззивен състав, в публичното заседание на тридесети май през две хиляди и седемнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ: АНЕЛИЯ
МАРКОВА
ВЕЛИЗАР КОСТАДИНОВ
при секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия
КОСТАДИНОВ гр. дело № 3129 по описа за 2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 14025 от 07.09.2016 г.,
допълнено с решение от 05.12.2016 г. на СРС, I ГО, 26 състав по гр.д.№ 13729/2015
г. ответникът „У.Б.“ АД е осъден на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД да
заплати на ищеца М.В. Б. в общ размер на сумата от 12 500.00 евро, като
частичен иск от иск в общ размер на 15 000.00 евро, представляваща
недължимо платена сума, като разлика между договореният размер на
възнаградителната лихва по договор за банков кредит от 11.03.2008 г. и
действително заплатените от ищеца за периода от 17.03.2010 г. до 17.03.2015 г.
суми, ведно със законната лихва от 17.03.2015 г. до окончателното й изплащане. С
постановеното основно и допълнително решение, СРС, I ГО, 26 състав възложил в тежест на
ответника и сторените в производството разноски за сумите от 2 595.58 лева
и 782.34 лева.
В законоустановения срок за обжалване е
постъпила въззивна жалба от „У.Б.“ АД срещу основното и допълнителното решение.
В жалбата се развиват доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания
съдебен акт. Предявява се искане за неговата отмяна и за постановяване на друго
решение, с което предявения иск да бъде отхвърлен изцяло. Развиват се доводи,
че решението на СРС, 26 състав е постановено в противоречие с трайната практика
на ВКС. Сочи се, че в мотивите на първоинстанционният съд липсват съображения
относно възнаградителната лихва и как е фиксирана. Изводите на съда, че
клаузата на чл./т.11.1.3 от договора за кредит е нищожна съгласно чл.146, ал.1
вр. чл.143 от ЗЗП са неправилни. Твърди се, че съдът е изложил изводите си
относно неравноправността на клаузата във втората й част, представляваща
изключение от правилото, а първата част на клаузата е самото правило. Излага
се, че съдът е приел с мотивите си, че банката е следвало да намалява размера
на възнаградителната лихва на непредвидено в договора основание. По този начин
с решението си съдът е „дописал“ договора за кредит. В жалбата се извършва
позоваване на незадължителна съдебна практика на други съдилища, според която
всяка промяна на клаузите на договора за кредит следва да бъде изрично
договорена в това число и за възможността за намаляване на фиксираната лихва. Излага
се в жалбата, че не се спори между страните, че за процесният период ищцата е
заплатила на фиксираната лихва. Следователно, частта от клаузата, която е дала
основание на СРС да я обяви за нищожна, въобще не е прилагана между страните.
Този факт е установен от вещото лице и е бил признат от процесуалният
представител на ищцата. А последният на 08.02.2016 г. е заявил, че „сумата,
която доверителят ми е платил е идентична с тази, посочена в погасителния
план“. Твърди се, че съдът не е обсъдил фиксирането на лихвата, предвидено в
договора, което е било нарушение на чл.236, ал.2 от ГПК. Също така се сочи, че
съдът не е обсъдил на представения по делото като доказателство погасителен
план, който план от своя страна се явявал да е неразделна част от договора. В
плана страните са договорили на 6.75 % възнаградителна лихва (без елементи), точен
размер в пари на всяка погасителна вноска, както и нейните части в пари –
главница и лихва. Според жалбата тази част от договора е игнорирана от СРС, но
е и променена на съществуващо в договора основание. Претендират се разноски.
По делото е постъпил отговор на
въззивната жалба от ищцата М.В. Б. от процесуалният й представител. Излагат се
доводи за правилност и законосъобразност на обжалвания съдебен акт и за
неоснователност на подадената въззивна жалба срещу него. Доводите и
съображенията от отговора на въззивната жалба са обратни по съдържание и
насоченост на изложените в самата въззивна жалба. Претендират се разноски.
В открито съдебно заседание,
процесуалните представители на страните, а за въззивника (ответник) и в писмена
защита, поддържат на изложените от страните фактически и правни съображения от
въззивната жалба и отговора на въззивната жалба и молят въззивният съд да се
произнесе съгласно направените в тази насока искания. Претендират се разноски.
Съдът, след
като обсъди по реда на чл.236, ал.2 ГПК събраните по делото доказателства и
становища на страните, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Жалбите срещу основното и допълнителното
решение, с които е сезиран настоящият съд, са в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и
са допустими като подадени от страна с обоснован правен интерес, а за
преценката за тяхната основателност следва да се отчетат следните доводи от
фактическа и правна страна:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение се явява валидно и
допустимо като постановено при спазване на императивните правила на ГПК.
По основателността на въззивните жалби и
с оглед на релевираните в тях възражения, за които същите получават отговор с
изложените по-долу мотиви, следва да се съобрази следното:
От договор за банков кредит № 26 от 11.03.2008 г. се
установява, че между ищцата М.В. Христова като кредитополучател и ответника „У.Б.“
АД като кредитор е договорено да бъде предоставен на кредитополучателя кредит в
размер на 72 000.00 евро за покупка на апартамент. По това обстоятелство,
както и по отношение на предоставянето и усвояването на кредита не се спори
изрично от страните, поради което съдът ги приема за безспорни и доказани. Според
договора за кредит договореният период за издължаване включвал периода от
15.04.2008 г. до 15.03.2043 г.
По силата на т.4 от договора за кредит се определял на
годишен лихвен процент за
съответният период на олихвяване, който включвал като компонент базисен лихвен процент по т.т. 10.3. и 10.4
от Условията по кредити на физически лица, определен съгласно т.11.1.1 при
подписване на настоящия договор, а именно едномесечен
EURIBOR (променлива
величина), който към датата на сключването на договор е 4.200 % сумиран с надбавка от 2.55 % (непроменлива величина) при общ
годишен лихвен процент от 6.75 %.
Съгласно т.11.1 за ползвания кредит, кредитополучателя
заплаща на кредитора лихви, изчислявани на годишна база – 365/360 дни за
кредити, издължавани чрез намаляващи погасителни вноски и 360/360 дни за
кредити, издължавани чрез анюитетни (равни всеки месец) погасителни вноски,
съответно дългът по заемната сметка се олихвява с годишен лихвен процент,
формиран от базисен лихвен процент плюс надбавка, определени в размера по т.4
за съответния период за олихвяване.
Според т.11.1.1. приложимият към съответният период на
олихвяване от действието на този договор базисен лихвен процент по смисъла на
т.11.1. за различните валути и различните кредитни продукти се определя от УС
на банката или оторизиран от него орган и/или лица въз основа на конкретно
посочения индекс, установен в т.т. 10.3 и 10.4. от Условията на „У.Б.“ АД по
кредитите на ФЛ, неразделна част от този договор, с които кредитополучателят е
запознат. Кредиторът уведомява кредитополучателя за определения от УС базисен
лихвен процент към съответния период на действие на договора за кредит и
олихвяване чрез обявяването му на интернет страницата на банката, изричното му
посочване в извлечението от кредитната сметка към съответния лихвен период и
изпращане по пощата.
Според т.11.1.2. с промяната на действащия към
съответния период на олихвяване базисен лихвен процент, определен от УС на
банката и/или оторозиран орган/лице, лихвените условия по Раздел I, т.4.1. и
т.4.5 от настоящият договор се считат за автоматично променени в съответствие с
приетите изменения, които са задължителни за страните по настоящия договор,
като кредиторът уведомява кредитополучателя за настъпилите изменения.
Съгласно т.11.1.3 от условията към договора за кредит,
при кредити издължавани чрез анюитетни вноски, годишният лихвен процент по
кредита за съответния лихвен период от лихвения план се фиксира в размера по
т.4.1а и не се променя, освен когато
пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с 1
(един) пункт.
Ищцата твърдяла, че за
периода от сключване на договора на 11.03.2008 г. до датата на предявяване на
ИМ на 17.03.2015 г. е заплатила в повече на ответника възнаградителна лихва в
размер на 15 000.00 евро, представляваща сбор от разликата между
първоначално уговорените анюитетни вноски и действително заплатените на
банката. От приетото заключение на съдебно-икономическа експертиза (основна и
допълнителна) се установило, че за периода от 17.03.2010 г. до 17.03.2015 г.
ищцата била заплатила на ответника сума в размер на 13 712.70 евро в
повече спрямо месечните вноски по погасителния план. Сумата била заплатена при
начална липса на основание, в резултат на едностранно увеличение на лихвения
процент в приложение на нищожна клауза по т. 11.1.3 от Условията към договора за
кредит № 26 от 11.03.2008 г. В този смисъл ответникът дължи нейното връщане,
поради което така предявеният иск следвало да бъде уважен в пълния му предявен
размер.
С отговора на ИМ е
направено оспорване, че ищецът не доказва, а само твърди, че клаузата на
т.11.1.3. от условията към договора за кредит е нищожна и че същата не е
индивидуално уговорена. Сочи се, че законодателството предвижда на минимален
лихвен процент по договор за кредит. Банката не би следвало да бъде поставяна в
зависимост от непредвидими пазарни условия, върху които тя не може да влияе,
предвид на дългосрочността на ипотечните кредити, респективно не би имала
основание да сключи договор. Сочи се, че годишният лихвен процент е в минимален
размер, че същият е фиксиран за 6.75 % (първа хипотеза) и че лихвата се
увеличава, само когато пазарните условия се променят (втора хипотеза). Твърди
се, че ищецът излага твърдения за нищожност само по отношение на втората
хипотеза от клаузата и че същият има за цел да намали първоначално договорения
лихвен процент, каквато възможност не е предвидена в договора. Посочената от
ищеца теза цели да измени договора на непредвидено в него основание. Подобно
действие в нарушение на чл.8, ал.2 от ЗЗД не следвало да се допуска. Волята на
страните е била, че лихвата в размер на 6.75 % е фиксирана за целия срок на
договора.
Приложената по делото СИЕ и допълнението към нея, които
съдът кредитира като пълни, обосновани и изчерпателни установяват размерите на
ежемесечния лихвен процент на едномесечния EURIBOR, определен съгласно т.4.1а от
договора за кредит, прилаган от банката с надбавка от 2.55 % за периода от
15.04.2008 г. до 15.03.2015 г.; размерът на дължимата и платена от ищцата лихва
съгласно новият погасителен план към договора за банков кредит от 15.04.2008 г.
до 17.03.2015 г.; размерът на дължимата лихва от ищцата за периода от
15.04.2008 г. до 17.03.2015 г. чрез лихвен
процент на едномесечния EURIBOR плюс
надбавка от 2.55 %; размерът на лихвата върху отпуснатият кредит за периода от
15.04.2008 г. до 15.03.2043 г., изчислена при лихвен процент от 6.75 %;
размерът на лихвата, изчислена с лихвен процент от 6.75% за период от 5 години назад от 17.03.2015 г. до 17.03.2010
г.; размерът на надплатената от ищцата лихва за периода от 11.03.2008 г. до
17.03.2015 г. и за периода от 17.03.2015 г. до 17.03.2010 г., представляваща
разликата между сумата на лихвата, платена за периода, съгласно сключения
договор (6.75 %) и определената за периода лихва чрез лихвения процент лихвен
процент на едномесечния EURIBOR плюс
надбавка от 2.55 %.
По делото е представено писмо от банката (л.23 от
делото пред СРС), според което „У.Б.“ АД за периода от 18.03.2008 г. до
01.08.2012 г. определяло нива на ГЛП по-високи по размер от договорения. Т.е.
според решения на УС на Банката, четири пъти е била завишена текущата стойност
на БЛП с по 1 (един) процентен пункт, считано от 01.12.2008 г., 15.03.2009 г.,
15.06.2009 г. По делото тези решения на УС на банката не са представени, за да
се установи основанията, условията и предпоставките, при което е извършено
едностранното увеличение на ГЛП.
За да бъде уважен иска с правно
основание по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, а именно, който е получил нещо без
основание е длъжен да го върне, следва да бъде доказано наличието на извършено
плащане от страна на ищеца (даване и получаване), т.е. да е налице имуществено
разместване на блага, което да е извършено без основание, а ответникът – да
докаже наличието на основание за това имуществено разместване. Начална липса на
основание в разглежданата законова хипотеза ще е налице и когато липсва валиден
юридически факт за получаването на определена имуществена облага, а според ППВС № 1 от 28.05.1979 г.
първият фактически състав на чл.55, ал.1 от ЗЗД изисква предаване, съответно
получаване на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото
получаване на блага липсва основание за преминаването им от имуществото на едно
лице в имуществото на друго лице.
Съгласно задължителната съдебна практика, получилият нещо е длъжен да го върне, ако няма основание да го задържи. Затова по иска за връщане на даденото без основание ищецът трябва да докаже, че е дал и съответно ответникът е получил нещо, а в тежест на ответника е да докаже, на какво основание го е получил и има ли право да го задържи. Ако ответникът е получил едно плащане, за което е установено, че не е отишло в погашение на определено съществуващо задължение, в тежест на ответника е да докаже, какво друго основание съществува той да получи и задържи полученото (така Решение № 167 от 29.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6043/2014 г., IV г. о., ГК и Решение № 151 от 16.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5341/2014 г., IV г. о., ГК, постановени по реда на чл. 290 ГПК).
Въззивната инстанция установява, че между страните е налице даване и получаване на имуществена престация. Въпросът е дали е налице основание за извършеното имуществено разместване и има ли неоснователно обогатяване.
Следва да бъде съобразено, че договорът за
банков кредит е търговска сделка от категорията банкови
сделки, имащи за предмет предоставяне на финансова услуга, свързана с дейността
на кредитни институции, по смисъла на пар. 13, т. 12 от ДР на ЗЗП, обн. в ДВ, бр.
99 от 09. 12. 2005 г., в сила от 10. 06. 2006 г., т.е. към момента на сключване
на процесния договор – 11.03.2008 г. Като такъв вид търговска
сделка за предоставяне на финансова услуга, той попада в приложното поле на
ЗЗП, вкл. нормите на чл. 143 - 146 от ЗЗП /по арг. от чл. 144 от ЗЗП, уреждащ изключенията, при
които е неприложимо правилото за приемане за неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител/. Процесният договор за банков ипотечен кредит е
сключен на 11.03. 2008 г., по време на действието на горепосочения ЗЗП. Към
този момент действа и Законът за потребителския кредит /ЗПК/,
обн. в ДВ бр. 53 от 30. 06. 2006 г., в сила от 01. 10. 2006 г., от приложното
поле на който изрично в чл. 3, ал. 5, т. 1 от същия са изключени договорите за кредит,
обезпечени с ипотека върху недвижим имот. Процесният договор за
ипотечен кредит като нямащ за предмет потребителски кредит и
като обезпечен с ипотека върху недвижим имот е изключен от регламентацията на
ЗПК (отм.);, попадайки под правната уредба на ЗЗП.
Основни
принципи на договорното право при условията на пазарна
икономика са свободата на договаряне и равноправното третиране на страните
по договорното правоотношение. Безспорно, спазването на тези
принципи е от съществено значение за потребителските договори.
Защитата на правата на потребителите е въздигната в конституционен принцип в
разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от Конституцията на
Република България и е една от основните защити в политиките на Европейския
съюз. В това отношение ЗЗП реципира редица норми от европейското
законодателство и в частност от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5
април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
Тези норми въвеждат система на защита на потребителя, която се основава на
идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или
доставчика от гледна точка както на преддоговорните си възможности, така и на
степента си на информираност. Когато са налице необходимите за това правни и
фактически обстоятелства националният съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в
приложното поле на Директивата и по този начин да компенсира
неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или
доставчика, като установителните решения на националните юрисдикции следва да
имат правно действие не само по отношение на участвалите в съдебното
производство лица, но освен това и по отношение на всички, които са
сключили договор със съответния продавач или доставчик,
използващ клаузата, с оглед постигането на преследваната с Директивата цел.
Съгласно чл. 143 от ЗЗП неравноправна клауза
в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда,
която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, при определени хипотези, регламентирани в цитираната правна норма.
Съгласно чл. 145, ал. 1 от ЗЗП неравноправната
клауза в договор с потребител се преценява, като се вземат
предвид видът на стоката или услугата - предмет на договора, всички
обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и
всички останали клаузи на договора или на друг договор,
от който той зависи. Неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако са уговорени индивидуално /чл. 146, ал. 1 от ЗЗП/. Клаузите, които не
са уговорени индивидуално, са дефинирани в чл. 146, ал. 2 от ЗЗП - клаузи,
изготвени предварително, при които потребителят не е имал възможност да влияе
върху съдържанието им и е посочен пример за такива клаузи при договорите,
сключвани при общи условия, като изброяването не е изчерпателно.
В чл. 144 от ЗЗП са посочени
изключенията, при които определени хипотези, регламентиращи неравноправни
клаузи в договори с потребители, визирани в чл. 143 от ЗЗП, са неприложими. Така
според чл. 144, ал. 3 от ЗЗП нормите
на чл. 143, т. 7, 10 и 12 не се прилагат спрямо сделки с ценни книжа, финансови
инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е свързана с колебанията
/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на
финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на
финансови услуги. От гореизложеното следва, че за да е нищожна като неравноправна договорна клауза
в договор, сключен с потребител, тя следва да не е уговорена
индивидуално и да осъществява някой от фактическите състави на чл. 143 от ЗЗП, като същевременно не попада
в някое от изключенията на чл. 144 от ЗЗП.
Тежестта
за установяване, че договорната клауза е индивидуално
уговорена, съгласно чл. 146, ал. 4 от ЗЗП,
е върху банката. Според въззивният съд не следва да се приеме за
доказано само на базата „голи твърдения“ от страна на „У.Б.“ АД, че клаузата на т.11.1.3 от Условията към договора
за кредит от 11.03.2008 г. не е неравноправна. Банката нито твърди, нито
доказва, че тази клауза е била индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146,
ал. 1 – in fine от ЗЗП. От събраните по делото
доказателства, се установява, че процесните клаузи от договора за кредит, цитирани в мотивната част на
решението, не са индивидуално
уговорени, доколкото са били изготвени предварително от банката - ответник и
ищеца не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.
Като неиндивидуално уговорени, клаузите биха могли да
са нищожни, ако са неравноправни по смисъла на чл. 143 - 144 от ЗЗП и договора не
попада в изключенията.
Въззивната
инстанция споделя мотивите на СРС /л.83-84./ като същите по арг. от чл. 272 ГПК следва да се считат и за
мотиви на настоящето решение.
Относно размера на възнаградителната
лихва:
Договорната лихва
или още т.нар. възнаградителна лихва се дължи независимо от това дали е налице
неизпълнение на договора или не; това е възнаграждението на
банката за отпуснатите на кредитополучателя суми.
В
решение № 95/13.09.2016 г. по т.д. № 240/2015 г. на ВКС, ІІ т.о., решение №
205/7.11.2016 г. по т.д. № 154/2015 г. на ВКС, І т.о. и решение № 165/3.12.2016
г. по т.д. № 1777/2015 г. на ВКС, І т.о. се застъпва становището, че за да е
налице изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 от Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/ не е достатъчно само едностранната промяна
на цената на договора да е свързана с измененията на размера на
лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на доставчика на
финансова услуга. Според отговора, даден в решение № 205/7.11.2016 г. по т.д. №
154/2015 г. на ВКС, І т.о, изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е
неприложимо, когато липсват ясни правила за условията и методиката, при които
може да се променя едностранно от страна на банката на първоначално
съгласувания размер на базовия лихвен процент. В решение № 165/3.12.2016 г. по
т.д. № 1777/2015 г. на ВКС, І т.о. са изложени аргументи в подкрепа на тезата,
че дори да са налице условията, посочени в чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, валидността на
клаузата, свързана с възможност за едностранна промяна от страна на кредитора
на лихвения процент, е обусловена от добросъвестността на търговеца като
изискване за поведение по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП.
С решение № 77 от 22.04.2015
г. по гр. д. № 4452/14 на ВКС, Трето гр. отд. на ГК е прието, че уговорката
в договор за кредит, предвиждаща за едностранната
възможност за промяна от страна на банката на размерите на договорените лихви и такси за
управление въз основа на непредвидено в самия договор основание, а за сделките по чл. 143, ал. 3, т. 1 ЗЗП
и когато такова договорено изменение
не е свързано с обективни обстоятелства -колебания или изменения на борсовия
курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са
извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна по смисъла на общата
дефиниция в чл. 143 ЗЗП. Като такава, при това без да е сключена индивидуално,
подобна уговорка е нищожна, съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Според Решение № 424 от 02.12.2015 г. по гр.д. № 1899 от 2015 г. на ВКС IV ГО, за
да се прецени дали клаузите отговарят на този критерий за изключение от общия
принцип, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен
начин (чл. 147, ал. 1 от ЗПП); че потребителят следва предварително
да получи достатъчно конкретна информация как търговецът може едностранно да
промени цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния
начин (решение на СЕС от 21.03.2013 г. по дело С-92/11); както и че съдът
не следва да допълва неравноправните клаузи с цел да отстрани порока (решение
на СЕС от 14.06.2012 г. по дело С-618/10), но при съмнение има право
да тълкува тези клаузи по благоприятен за потребителя начин (чл. 147,
ал. 2 от ЗПП), във връзка с всички останали клаузи на договора, като вземе
предвид вида на стоката и услугата (чл.145, ал.1 от З.).
Съгласно т.11.1.3 от условията към договора за кредит,
при кредити издължавани чрез анюитетни вноски, годишният лихвен процент по
кредита за съответния лихвен период от лихвения план се фиксира в размера по
т.4.1а и не се променя, освен когато
пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с 1
(един) пункт.
СРС е изложил съображения, че
визираната клауза е неравноправна, съобразно
чл.143, ал.1 от ЗЗП и като нищожна по чл.146, ал.1 от ЗЗП, че същата не
произвежда действие. Въззивният съд споделя изцяло същите и по арг. от чл. 272 ГПК следва да се считат и за
мотиви на настоящето решение.
В настоящият случай не
се установи, а и не се твърди от въззивника (ответник пред СРС), че е изпълнил
задължението си по т.11.1.1. от условията към договора за кредит да уведоми
кредитополучателя за едностранното изменение на БЛП.
В действителност, изменението на ГЛП е
постановено в зависимост от волята на кредитора, тъй като е действие,
опосредено от изричен акт банката и не е налице автоматизъм на промяната. На
следващо място липсва яснота относно методиката и математическия алгоритъм
относно промяната на ГЛП в насока увеличаването му, които обстоятелства биха се
установили, в случай, че банката бе представила на решенията на своя УС за
промяната на ГЛП по договора за кредит на ищцата. Следва
да бъде отчетено, че независимо от размера на изменение
на EURIBOR, единствено от банката зависи с колко точно ще се измени лихвата и
тя не е длъжна да се съобразява с конкретното изменение на пазарния индекс –
това обстоятелство се установява от писмото на банката на л.23 от делото пред
СРС, която е определила по-високи нива на ГЛП, а е осчетоводила и събрала от
потребителя по неясни съображения на по-ниски нива от него. От друга страна,
банката е предвидила условия в договора за кредит за промяна на ГЛП при промяна
на едномесечния EURIBOR най-малко с един пункт на основание промяна в пазарните
условия, като лихвен процент оставал при минимум от 6.75 %. Т.е. банката под
този предел не можело да слиза, но при увеличаването му винаги можела да
промени ГЛП. За кредитополучателя, обаче, не е била предвидена на такава корелираща
възможност за намаляване на вече увеличената лихва. По този начин клаузата на
т.11.1.3 от условията към договора за кредит поставя в неравнопоставено
положение самия потребител и го задължава към по-високи по размер вноски за
лихви. ВЛ е проследило със СИЕ на размерите на
едномесечния EURIBOR в рамките на очертания исков период и как са се
променяли числовите стойности на този компонент на БЛП. Изложените съображения не водят до извода, че договора за кредит съдържа, обаче, на обективни критерии при които
може да бъде извършено такова едностранно изменение на ГЛП. При това положение
кредитодателят не може да бъде считан за добросъвестен по смисъла на чл. 143 ЗЗП, за да се приложи правилото на чл. 144, ал.3, т.1 от ЗЗП.
С оглед изложеното правилно СРС се е позовал
на допълнението на СИО, според която разликата между надплатената лихва за периода
от 17.03.2015 г. до 17.03.2015 г. изчислена за периода с лихвен процент от
6.75% и изчислена с лихвен процент на едномесечния EURIBOR плаюс надбавка от 2.55
% възлиза на стойност от 13 712.70 евро. С оглед изменението на иска в
насока неговото увеличаване до 12 500.00 евро, СРС правилно е приел, че
исковата претенция е доказана до този размер като частичен иск от глобалния
размер на иска от 15 000.00 евро като сума получена без основание. Със
законните последици от уважаването на иска с оглед на диспозитивното начало,
правилно съдът е присъдил на законната лихва от датата на предявяването на ИМ
от 17.03.2015 г. до окончателното изплащане на сумата.
По разноските:
Въззивният съд счита, че разноските в
първоинстанционното производство са правилно определени и възложени в тежест на
ответника, като за въззивният съд не съществуват основания да ревизира
постановеното решение от СРС в частта за разноските.
По отношение на разноските, сторени от
ответника за въззивното производство за заплатени държавни такси от 97.79 лева
и 391.17 лева и за адвокатско
възнаграждение от 1146.00 лева, то поради неоснователността на въззивните
жалби, разноски на същия не следва да се присъждат.
По разноските на защитника на ищеца – по
делото е направена в срок на претенция за присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение. Представен е в срок на списък на разноските и договор за правна
помощ, според който за въззивната инстанция ищеца е заплатил на процесуалния си
представител сумата от 2200.00 лева
в момента на подписване на договора за правна помощ на 30.05.2017 г. Срещу
претендираното възнаграждение е релевирано в срок на възражение за прекомерност
на адвокатското възнаграждение от защитника на отвеника. Следва да бъде
отчетено, че според чл.7, ал.2, т. 4 от
Наредбата на ВАС за минималните адвокатски възнаграждения при интерес от 10 000
лева до 100 000 лева се дължи адвокатско възнаграждение от 830.00 лева плюс 3 %
за горницата над 10 000 лв. Интереса по делото е за иск от 12 500.00 евро
(с равностойност 24 375.00 лева)
като частичен иск от 15 000.00 евро. Горницата над 10 000.00 лева е 14 375.00
лева и 3 % от тях се равнява на сумата от 431.25лева. Тази сума от 431.25 лева
прибавена към минимума от 830 лева прави сума в размер на 1261.25 лева. Претенцията за адвокатско възнаграждение е по-голяма
и е за сумата от 2200.00 лева. По изложените съображения, претендираното
адвокатско възнаграждение следва да бъде намалено до сумата от 1261.25 лева,
като това са разноските, които следва да бъдат понесени от въззивниците.
Воден от горното,
Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло решение № 14025 от 07.09.2016 г., допълнено с решение от 05.12.2016 г.
на СРС, I
ГО, 26 състав по гр.д.№ 13729/2015 г.
ОСЪЖДА
„У.Б.“ АД с ЕИК № ******** със седалище и
адрес на управление ***, площад „********, да заплати на М.В.
Б., с
адрес *** В, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 1261.25 лева - разноски за
въззивното производство.
Решението може да бъде обжалвано
пред ВКС на РБ в едномесечен срок от получаването на съобщението.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1
2.