Р Е Ш Е Н И Е
№ 260039
29.09.2020 г. гр.Стара
Загора
СТАРОЗАГОРСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, І-ви въззивен състав,
в открито съдебно заседание, проведено на
втори септември две хиляди и двадесета година,
в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Д. ТЕЛБИЗОВА - ЯНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ УРУКОВ
АТАНАС АТАНАСОВ
Секретар: Таня Кемерова
като разгледа докладваното от съдия
Атанас Атанасов в.гр.д. № 1435 по описа на съда за 2020 година, за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 от Граждански процесуален кодекс /ГПК/ и сл.
Образувано е по въззивна жалба на адв. И.М., в качеството
й на особен представител на Д.В.И. *** против решение № 415/25.03.2020 г.,
постановено по гр.д.№ 1510/2019 г. по описа на Старозагорски районен съд в
частта му, в която е признато за установено по отношение на Д.В.И., че
съществува вземането на “А.С.В.”
ЕАД, ЕИК № ****, със седалище и адрес на управление : гр.С., бул.”*****,
представлявано от законния си представител Н.Т.С.– изпълнителен директор за
сумата от 929,20 лв. - главница; 170,36 – договорна лихва за периода 17.05.2017
г. – 13.03.2018 г.; 59,12 лв. – обезщетение за забава за периода 18.05.2017 г.
- 30.05.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
30.05.2018 г. до окончателното й изплащане, за което е била издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК № 1559/04.06.2018 г. по
ч.гр.д.№ 2815/2018 г. по описа на СтРС, както и Д.В.И. е осъдена да заплати на “А.С.В.” ЕАД сумата от 57,45 лв. – разноски в
заповедното производство и от 494,91 лв. – разноски в исковото производство.
Излагат се
оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение в обжалваната му част
поради постановяването му в противоречие с материалния закон, при допуснати
съществени процесуални нарушения и необоснованост.
Сочи се,
че в нарушение на процесуалните правила първоинстанционният съд не е обсъдил
всички наведени от страната възражения, и е направил фактическите си изводи въз
основа на част от събраните доказателства, игнорирайки други, което е довело и
до необосноваността им.
Досежно
твърдяното нарушение на материалния закон се излагат съображения, че правните
изводи на първоинстанционния съд не са съобразени с нормите на Закона за
счетоводството, Закона за потребителския кредит и Търговския закон.
Претендира
се отмяната на първоинстанционното решение в обжалваната му част и
постановяването на ново, с което предявените искове бъдат отхвърлени, а на
страната бъдат присъдени разноските пред двете съдебни инстанции.
В законоустановения срок е постъпил отговор от
насрещната “А.С.В.” ЕАД, с който жалбата е оспорена като неоснователна.
Изложени са съображения, че обжалваното решение
е правилно, т.к. първоинстанционният съд е приложил правилно материалния закон,
а фактическите и правните му изводи съответстват на събраните по делото доказателства,
които са били обсъдени изцяло.
Претендира се потвърждаването на решението на
СтРС в обжалваната му част.
В откритото съдебно заседание въззивницата не се представлява
от особения си представител.
Въззиваемото дружество също не се представлява от
законен или процесуален представител.
След обсъждане твърденията и възраженията на страните,
въз основа на събраните доказателства, съдът намира за установено от фактическа
страна следното:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с искова молба от “А.С.В.”
ЕАД срещу Д.В.И. ***, с
която е бил предявен иск по чл.422 от ГПК за признаване съществуването на
вземането за сумата от 929,20 лв. – главница, 170,36 лв. – договорна лихва за
периода от 17.05.2017 г. до 13.03.2018 г., 822,32 лв. – неустойка за периода от
17.05.2017 г. до 13.03.2018 г., 36,00 лв. – такса разходи за извънсъдебно
събиране на просрочени задължения, 59,12 лв. – обезщетение за забава за периода
от 18.05.2017 г. до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение в съда, законната лихва за забава върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение в съда до окончателно изплащане на вземането.
Ищецът е
изложил твърдения, че на 01.10.2017 г. е било подписано Приложение № 1 към
рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г., по
силата на който „И.А.М.“ АД е прехвърлило на ищцовото дружество вземанията си,
произтичащи от договор за паричен заем № 2768845/15.03.2017 г.
Посоченият
договор за паричен заем № 2768845/15.03.2017 г. бил сключен между „И.А.М.“ АД,
в качеството му на заемодател, и Д.В.И., в качеството й на заемател, по силата
на който дружеството предоставило на ответницата потребителски кредит в размер
на 1 000,00 лв., а последната от своя страна се задължила да я върне,
ведно с договорна лихва в размер на 199,52 лв., в срок до 13.03.2018 г., на 12
равни месечни погасителни вноски, първата от които с падеж на 17.04.2017 г., а
последната-на 13.03.2018 г.
При
сключване на договора били спазени изискванията на Закона за потребителския
кредит /ЗПК/ за предоставяне на перддоговорна инфорация от страна на „И.А.М.“
АД, а с подписването му Д.В.И. удостоверила, че е запозната с всички клаузи,
съгласява се с тях и желае да сключи договора, както и реалното получаване на
заемната сума.
По силата
на чл.4 от договора заемателя се задължил да представи в 3-дневен срок от
сключването му предвидено в същия обезпечение, а поради неизпълнение на това си
задължение дължал неустойка в размер на 897,36 лв., разсрочена на 12 равни
погасителни вноски от по 74,78 лв., платими на съответните падежни дати на
погасителните вноски по договора за заем.
Освен това
било предвидено, че при забава в плащането на погасителна вноска с повече от 30
дни, заемателят дължал такса за разходи за извънсъдебно събиране на просрочените
вземания в размер на 9,00 лв., начислявана на всеки следващ 30 дневен период, но не-повече от 45,00 лв.
Д.В.И. не
изпълнила точно задълженията си по договора за кредит, като платила сума от
общо 175,00 лв., с които били погасени, както следва: 75,04 лв. – неустойка;
29,16 лв. –договорна лихва и 70,80 лв. – главница.
Предвид
неизпълнението и изтичане срока на договора дължала 929,20 лв. – главница,
170,36 лв. – договорна лихва, 822,32 лв. – неустойка, както и й били начислени
такси за извънсъдебно събиране на просрочените задължения в размер на 36,00
лв., и лихва за забава в размер на 59,12 лв. за периода от 18.05.2017 г. до
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда.
Ищецът
твърди, че по силата на пълномощно е бил овластен да уведоми длъжника за
извършената цесия, като за целта изпратил две нарочни съобщения, достигнали до
адреса на Д.В.И., но неполучени от нея.
Счита, че
длъжника е бил редовно уведомен за цесията, като при условията на евентуалност
прави изявление уведомяването да се счита за извършено с връчване на исковата
молба.
С подадения отговор на
исковата молба ответницата, представлявана от особен представител, е оспорила
иска като неоснователен.
Оспорено е
получаването на заемната сума от страна на Д.В.И.;
дължимостта на таксата за разходи за извънсъдебно събиране на просрочени
задължения; дължимостта на договорната неустойка; дължимостта на начислената
лихва за забава.
Възразява се, че договорът е бил сключен в нарушение на нормите на ЗПК,
уреждащи задълженията на кредитора за предоставяне на преддоговорна информация.
Оспорена е валидността на извършената цесия и материално-правната
легитимация на ищцовото дружество, поради неуведомяването на длъжника за
същата.
С обжалваното решение
първоинстанционният съд е намерил предявения иск за частично основателен, като
е приел, че съществува вземането за сумата от 929,20 лв.- главница; 170,36 лв. – договорна лихва
за периода 17.05.2017 г. – 13.03.2018 г.; 59,12 лв. – обезщетение за забава за
периода 18.05.2017 г., - 30.05.2018 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 30.05.2018 г. до окончателното й изплащане.
Приел е, че
ангажираните от ищеца доказателства установяват сключването на действителен
договор за потребителски кредит между „И.А.М.“ АД и Д.В.И.,
по силата на който последната е получила кредит в размер на 1 000,00 лв.,
който е следвало да върне ведно с договорната лихва от 199,52 лв., на 12 равни
погасителни вноски от по 99,96 лв., в срок до 13.03.2018 г.
Приел е за
доказано, че Д.В.И. не е изпълнила точно задълженията си по договора за кредит,
поради което дължи и посочените по-горе суми.
Досежно
сключеният договор за цесия между „И.А.М.“ АД и “А.С.В.” ЕАД е приел, че същият е действителен и е
породил действие за длъжника, който е бил надлежно уведомен.
Искът е отхвърлен по
отношение претендираните вземания за неустойка и такса разходи за извънсъдебно
събиране на вземането, поради недействителност на договорните клаузи, които са
ги уреждали.
Въззивният съдебен състав намира, че относимите факти
са били установени правилно от първоинстанционния съд.
На 30.05.2018 г. пред СтРС е било подадено заявление
за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от “А.С.В.” ЕАД срещу Д.В.И., за сумата от 929,20 лв. – главница, 170,36 лв. – договорна лихва за
периода от 17.05.2017 г. до 13.03.2018 г., 822,32 лв. –неустойка за периода от
17.05.2017 г. до 13.03.2018 г., 36,00 лв. – такса разходи за извънсъдебно
събиране на просрочени задължения, 59,12 лв. – обезщетение за забава за периода
от 18.05.2017 г. до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение в съда, законната лихва за забава върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение в съда до окончателно изплащане на вземането.
Заявлението е било уважено от съда и е била издадена
заповед № 1559/04.06.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК за сумата от 929,20 лв. – главница, 170,36 лв. – договорна лихва за периода
от 17.05.2017 г. до 13.03.2018 г., 822,32 лв. –неустойка за периода от
17.05.2017 г. до 13.03.2018 г., 36,00 лв. – такса разходи за извънсъдебно
събиране на просрочени задължения, 59,12 лв. – обезщетение за забава за периода
от 18.05.2017 г. до 30.05.2018 г., законната лихва за забава върху главницата,
считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда – 30.05.2018 г. до
окончателно изплащане на вземането, 25,00 лв. – държавна такса и 75,00 лв. –
юрисконсултско възнаграждение.
Заповедта за изпълнение е била връчена на длъжника по
реда на чл.47, ал.5 от ГПК, а на кредитора е указано да предяви установителен
иск за вземането си.
В законоустановения срок “А.С.В.” ЕАД е предявило иска си по чл.422 от ГПК.
От събраните от СтРС доказателства се установява, че
на 15.03.2017 г. Д.В.И. е сключила с „И.А.М.“ АД договор за паричен заем, по
силата на който дружеството й е предоставило кредит в размер на 1000,00 лв. за
срок от 12 месеца, а последната от своя страна се е задължила да върне заетата
й сума, ведно с договорна лихва в размер на 199,52 лв.
В чл.3 от договора е предвидено, че с подписването му
заемателят удостоверява, че е получил от заемодателя изцяло и в брой заемната
сума, като договорът има силата на разписка.
Чл.10 от договора предвижда правото на заемодателя да
прехвърли правата си на трето лице.
От представените рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г. и приложение № 1 към него от
01.10.2017 г. се установява, че по силата на договор за цесия “А.С.В.” ЕАД е придобило вземанията на „И.А.М.“ АД срещу Д.В.И., произтичащи от сключения
договор за паричен заем.
С пълномощно от 09.09.2015 г. „И.А.М.“ АД е овластило “А.С.В.” ЕАД да уведоми от негово име длъжника
за цесията.
С уведомителни писма съответно от 02.10.2017 г.
и от 18.02.2019 г. “А.С.В.” ЕАД е изпратило уведомления до Д.В.И. на посочения в договора за паричен заем адрес,
съдържащи уведомяване за извършената цесия.
Писмата са били доставени на адреса на адресата, но
реално не са били получени от него.
От заключението на изслушаната СИЕ е установено, че по
договора за паричен заем № 2768845 непогасените чрез плащане задължения са
както следва: 929,20 лв. –главница; 170,36 лв. – договорна лихва; 822,32 лв. –
неустойка; 36,00 лв. – такси, а дължимата лихва за забава е в размер на 59,12
лв.
Въззивният съд не обсъжда установените по делото
обстоятелства, касаещи вземанията за неустойка и такси за разходи за
извънсъдебно събиране на просрочените задължения, както и събраните относими
доказателства, т.к. първоинстанционното решение не е предмет на въззивно
обжалване в отхвърлителната му част.
Въз
основа на така установените факти съдът направи следните правни изводи:
Въззивната жалба е редовна
и е допустима, т.к. е подадена от процесуално легитимирана страна, срещу
подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт в съответната му част, в
предвидения в закона срок за обжалване.
В рамките на
правомощията си въззивният съд намира, че обжалваното първоинстанционно решение
е валидно и допустимо, а по същество правилно, по следните съображения:
Направените от първоинстанционния съд правни изводи за частична основателност на исковата
претенция съответстват на материалния закон и са обосновани, поради което на
основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на обжалваното решение в тази им
част.
От събраните по делото доказателства
се установява наличието на сключен между „И.А.М.“ АД
и Д.В.И. действителен договор за потребителски кредит, по силата на който
ответницата е получила кредит в размер на 1000,00 лв., който е следвало да
върне ведно с договорна лихва в размер на 199,52 лв., на 12 равни месечни
погасителни вноски.
Неоснователно е оплакването във въззивната
жалба, че в нарушение на процесуалните правила първоинстанционният съд не е
обсъдил всички наведени от страната възражения, и е направил фактическите си
изводи въз основа на част от събраните доказателства, игнорирайки други, което
е довело и до необосноваността им.
В мотивите на обжалваното решение
първоинстанционният съд е обсъдил всички събрани по делото относими
доказателства и въз основа на тях е изградил обосновани правни изводи, които са
съответни на доказателствата и правилата на формалната логика.
Освен това е обсъдил и всички надлежно
направени от особения представител на ответницата възражения, които се отнасят
до съществуването на оспореното вземане.
В тази връзка следва да се има
предвид, че отричането на заявените от ищеца в исковата молба твърдения като неверни,
недоказани и необосновани не може да се приеме за възражение, което следва да
бъде нарочно обсъждано от съда, ако същото не е подкрепено с изложение на
съответните обстоятелства, които го обосновават.
Аргумент в тази насока е
разпоредбата на чл.154, ал.1 от ГПК, която вменява доказателствена тежест на
страната за установяване на фактите, на които тя е основала исканията или
възраженията си.
От тълкуването на нормата следва
извода, че надлежното упражняване на правото на защита на ответника чрез
възражение изисква мотивиране на същото чрез излагане на съответните факти,
които го обосновават, и които ще бъдат предмет на доказване в процеса.
В частност неоснователни са
оплакванията за недоказаност на получаването от страна на ответницата на
заемната сума, т.к. по силата на чл.180 от ГПК самият договор за заем
удостоверява неизгодното за Д.В.И.
изявление, че е получила сумата.
Обстоятелството,
че не са налице първични счетоводни документи по смисъла на ЗСч. не опровергава
доказателствената стойност и доказателствената сила на приетия по делото писмен
документ, чието оспорване като неистински не е поддържано от особения
представител на ответницата след представянето му в оригинал по делото.
Нарушаването на
разпоредбите на ЗСч., изискващи съставянето на първични счетоводни документи
при предаването на парични суми не представлява нарушаване на закона, което да
обуславя нищожност на договора за потребителски кредит.
Относно
заплащането на погасителните вноски следва да се има предвид, че е в
доказателствена тежест на ответницата установяването на тези факти, ако
наличието им се твърди.
По посоченият
вече по-горе аргумент договорът за заем се явява достатъчно доказателство,
установяващо предварителното предоставяне на заемателя на необходимата
преддоговорна информация, поемането на задълженията от страна на Д.В.И. да върне заетата й сума, ведно с договорна
лихва, за посоченият срок, а заключението на СИЕ – достатъчно доказателство за
установяване размерите на неизпълнените задължения, в това число и лихвата за
забава.
Неоснователни са
и оплакванията за нарушение на материалния закон – Закон за потребителския
кредит, т.к. евентуалното нарушаване на разпоредбите на чл.5 не води до
недействителност на договора за кредит – чл.22 от ЗПК.
На последно място
неоснователни са и оплакванията, касаещи материално-правната легитимация на “А.С.В.” ЕАД, т.к. представените писмени
доказателства установяват сключването на действителен договор за цесия между
първоначалния кредитор и въззиваемото дружество, доколкото в самия договор за
потребителски кредит е предвидена възможността за цедиране на вземанията на
кредитора на трето лице.
Налице са и
доказателства, че цесията е била съобщена на длъжника от надлежно овластен
пълномощник, за което няма законова пречка.
Съобщаването следва да
се счита за надлежно извършено, т.к. нарочно уведомление в тази насока е било
доставено до адреса на длъжника, макар и последният да не го е получил
фактически.
Освен това уведомлението
за цесията е било получено и от особения представител на Д.В.И. в исковото производство, който по аргумент от
чл.29, ал.5 от ГПК следва да се счита за надлежно овластен да получи
уведомлението за извършената цесия.
Законът не съдържа
изискване за начина на съобщаване на цесията, поради което ако не е уговорено друго, кредиторът може да избере
начин за връчване на горепосоченото изявление на длъжника, вкл. и чрез
нотариална покана и той ще е редовно осъществен, ако е била проведена процедура
по чл.
50 ЗННД вр. чл.
47, ал. 1-5 ГПК - отсъствието от адреса по чл. 47 ГПК се удостовери от длъжностното лице, а съобщенията се считат за връчени,
т. е. и без да е необходимо назначаване на особен представител в нотариалното
производство.
По изложените
съображения съдът намира, че оплакванията във въззивната жалба за пороци на
обжалваното решение на СтРС са неоснователни, а самото решение е правилно,
поради което следва да бъде потвърдено.
Относно
разноските:
При този изход
на делото и на основание чл.78, ал.1 от ГПК въззиваемото дружество има право на
разноски, като с оглед на представените доказателства за платен депозит за
особен представител в размер на 209,52 лв., тази сума следва да му бъде
присъдена като разноски в производството, както и юрисконсултско възнаграждение
в размер на 50,00 лв., определено от съда по реда на чл.78, ал.8 от ГПК.
Въззивницата
Д.В.И. следва да бъде осъдена да заплати в полза на бюджета на съдебната власт
по сметката на Старозагорски окръжен съд сумата от 23,17 лв., представляваща
дължимата държавна такса за въззивно обжалване.
Водим от изложените
мотиви и на основание чл.271, ал.1, предл.І – во и чл.272 от ГПК Старозагорски
окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 415/25.03.2020 г., постановено
по гр.д.№ 1510/2019 г. по описа на Старозагорски районен съд в частта му, в
която е признато за установено по отношение на Д.В.И., ЕГН – **********, с адрес: ***, че съществува вземането на “А.С.В.” ЕАД, ЕИК № ****, със седалище и адрес на
управление : гр.С., бул.”*****, представлявано от законния си представител Н.Т.С.–
изпълнителен директор за сумата от 929,20 лв. - главница; 170,36 лв. –
договорна лихва за периода 17.05.2017 г. – 13.03.2018 г.; 59,12 лв. –
обезщетение за забава за периода 18.05.2017 г. - 30.05.2018 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 30.05.2018 г. до окончателното й
изплащане, за което е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 от ГПК № 1559/04.06.2018 г. по ч.гр.д.№ 2815/2018 г. по описа на
СтРС, както и Д.В.И. е
осъдена да заплати на “А.С.В.” ЕАД сумата от
57,45 лв. – разноски в заповедното производство и от 494,91 лв. – разноски в
исковото производство.
В останалата му част решение
№ 415/25.03.2020 г., постановено по гр.д.№ 1510/2019 г. по описа на
Старозагорски районен съд като необжалвано е влязло в сила.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК Д.В.И., ЕГН – **********, с адрес: *** да заплати
на “А.С.В.” ЕАД, ЕИК № ****,
със седалище и адрес на управление : гр.С., бул.”*****, представлявано от
законния си представител Н.Т.С.– изпълнителен директор сумата от 259,52 лв./двеста петдесет и девет лева и
петдесет и две стотинки/ - съдебно-деловодни разноски пред настоящата съдебна
инстанция, в т.ч. юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.6 от ГПК Д.В.И., ЕГН – **********, с адрес: *** да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметката на
Старозагорски окръжен съд сумата от 23,17
лв. /двадесет и три лева и седемнадесет стотинки/, представляваща дължимата
държавна такса за въззивно обжалване.
Решението не подлежи на касационно обжалване и е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.