Р Е Ш
Е Н И Е
№ 243
гр.
Кюстендил, 18.03.2020 год.
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Кюстендилският районен съд,
гражданска колегия, в ОТКРИТО заседание
на единадесети март две хиляди и двадесета година, в състав
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: АНДРЕЙ РАДЕВ
като разгледа докладваното от съдия
РАДЕВ гр.д.№ 1727/2019 год., за да се
произнесе, взе в предвид следното:
„ПРОФИ КРЕДИТ България"ЕООД,ЕИК
*********, седалище: гр.София,бул. България № 49, бл, 53 Е, вх. В,е предявило
против О.Б.,ЕГН ********** ***, иск да бъде признато за установено по отношение
на ответника съществуването на вземане в
полза на „ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД
на вземане за сумата от 948.69 лв.,представляваща неизплатено задължение
по договор за револвиращ заем №
**********, ведно със законната лихва върху главницата,считано от датата на
подаване на заявлеиено в заповедното производство до окончателното й изплащане.
Претендира се и присъждане на направените разноски в заповедното и исково
производства.
В срока за отговор особеният
представител на ответника оспорва иска по основание и размер,прави
правопогасяваищ възражения.
КРС,след като обсъди събраните по
делото доказателства при усл.на чл.235,ал.2 и 3 ГПК,приема за установено
следното:
На 14.06.2010 год.в гр.София бил
сключен договор за револвиращ заем № ********** /л.5/ между ищцовото дружество
като кредитор,Й. Р. Д. като длъжник и ответницата като солидарен длъжник,по
силата на който на длъжника била предоставен револвиращ кредит в размер на
1000.00 лв.,със срок на връщане от 36 месеца,при размер на погасителна вноска
от 82.00 лв., ГЛП 91.14 %,ГПР-129.59 %,лихвен процент на ден от 0.25
%,договорно възнаграждение при револвинг от 1280 лв.,общо задължение по
револвинг в размер на 1968.00 лв. и общо задължение от 3001.94 лв.Преди
подписването на договора длъжника подписала декларация във връзка с обработката
на личните данни /л.6/ на 11.06.2010 год.и стандартен европейски формуляр за
предостяване на информация за потребителските кредити/л.9-11/,в които ГПР е с
процент 142 %,а общо дължима сума е в размер на 2952.00 лв.Няма доказателства
ответникът да е попълвала формуляр от вида на посоченият.Няма доказателства
ответникът да е получавала екземпляр от действащи ОУ на ищеца.
С анекс № 1 от дата 01.-09.2011
год./л.12/ длъжникът и кредиторът предоговорили отлагане на плащането на
погасителни вноски 12 и 13 като отложени вноски от 40 до 43,при нов погасителен
план /л.13/ с краен срок на връщане на кредита05.02.2014 год.
В уводната част на споразумението
ответницата не е посочена като страна по него.На 15.02.2012 год.,видно от анекс
№ 3/л.14/ ищецът и длъжникът договорили нова промяна на вноските, изразяваща се
в намаляване на вноски № № 18 и 19 и предвиждането да се заплатят като нови
вноски 44 и 45 при нов погасителен план /л.15/,съгласно който крайна падежна
дата за издължаване на кредита остава непроменена.
На 17.04.2019 год. ищецът депозирал
заявление по реда на чл.410 ГПК,което било уважено по образуванато ч.гр.д.№
843/2019 год.КРС с издаване на ЗИПЗ № 471/19.04.2019 год./л.12 от заповедното
производство/,която била връчена на ответницата при усл.на чл.47,ал.5 ГПК,след
което при условията на чл.415,ал.1,т.2 ГПК ищецът предявява иск за установяване
съществуване на вземането си. По делото е прието като доказателство извлечение от
сметка към процесния договор за револвиращ кредит, съгласно което длъжниците са
сторили плащания по кредита в размер на 2365.00 лв.към 23.08.2019 год.,а последното плащане е на 24.10.2014 год.
Горната фактическа обстановка се
установява и доказва от посочените доказателства.
Съобразявайки установетото съдът
прави следните правни изводи.
Искът е допустим, като предявен при
спазване изискванията на чл.415,ал.1,т.2 ГПК,установено от изисканото и
приложено в цялост ч.гр.д.№ 843/2019 год.КРС, за суми и основания и между
страни идентични с тези от заповедното производство.
По същество искът е
неосноватален,поради което ще се отхвърли.
Няма спор между страните,това се
установява и от приетият като доказателство в писмена форма договор за
револвиращ заем № ********** /л.5/,че на датата на подписването му е възникнало
облигационно правотношение между подписаите го лица, по силата на което ищецът
като кредитор предоставил в заем на третото лице като длъжник парична
сума,която последната,а с нея и ответницата като солидарен длъжник,се съгласили
да върнат при условията на договора-на 82 броя месечни анюитетни вноски,
включващи плащането на главница и възнаградителна лихва и при другите условия,
посочени в него.Няма представен като доказателство по кредита погасителен
план.Възражението на особеният представител на ответника,че последната е
поръчител,а не солидарен длъжник,при което вземането на кредитора към нея е
погасено с кратката специална 6-месечна давност не намира опора в съдържанието
на договора.
Процесният договор попада в приложното поле на Закона за потребителския кредит
/ЗПК/, в сила от 12.05.2010 г. Същевременно, към него е приложима и общата
императивна закрила срещу неравноправно договаряне, в сила от 10.06.2006 г. (§ 13, т. 12 от ДР
на ЗЗП, вр. чл. 143 и сл. от
ЗЗП), както и нормите на Европейското общностно право - Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи
в потребителските договори. В тази връзка, съдът има предвид, че следва да
следи служебно и при незаявено основание за нищожност на договора,каквото му е
вменено и от сегашната редакция на чл.7,ал.3 ГПК, когато: 1.) е нарушена норма
предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква събиране на доказателства;
2.) е относимо до формата /външната страна на представения правопораждащ
спорното право документ/; 3.) е налице противоречие с добрите нрави /решение №
229 от 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г. на II т. о. на ВКС, т. 3 от ТР №
1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС и др. /; 4.) е налице неравноправна клауза в
потребителски договор /решение по дело №
С-472/11 на Съдът на ЕС; решение № 23 от 7.07.2016 г. по т. дело №
3686/2014 г. на ВКС, I т. о., и др. /.
Общата потребителска закрила по чл. 146, ал. 1 от
ЗЗП, вр. чл. 24 от ЗПК,
предвижда, че неравноправните клаузи в договори между потребители и търговци са
нищожни, като е обусловена от две предпоставки: потребителски характер на
договора и липса на индивидуално договаряне. В конкретния случай няма
доказателства от които съдът да приеме, при посочената по-горе условност, че
клаузите на договор за потребителски кредит са били индивидуално уговорени с
кредитополучателя и ответницата като солидарен длъжник. Нито се твърди, нито се
представят доказателства ответникът да е получил подробна преддоговорна информация
от заемодателя за точните параметри на кредита, според изискването на чл. 58,
ал. 1 от ЗКрИ – за общите разходи по кредита и за обективните критерии, въз
основа на които могат да се изменят, ГЛП, методът за изчисляване на лихвата,
както и условията за промяната й, допълнителни задължения, свързани с
разплащанията. В този смисъл частта от единствената страница на договора за
револвиращ заем именована
"ПАРАМЕТРИ на одобрения револвиращ заем“по отношение на ГЛП и ГПР
са неравноправни, по силата на чл.
143, т. 9 от ЗЗП, вр. чл. 24 от ЗПК,
т. к. налагат приемането на условия, с които потребителят не е имал възможност
да се запознае преди сключването на договора, в резултат на което не е бил в
състояние да прецени икономическите последици от сключването на такъв договор,
съставляващо още едно основание за неравноправието им, по силата на чл. 143, т. 18 от
ЗЗП, вр. чл. 24 от ЗПК.
Същевременно, тези клаузи /за ГЛП и ГПР/, както се посочи, ищецът не доказа да
са били индивидуално уговорени, за да е приложимо спрямо тях изключението по чл. 146, ал. 1 от
ЗЗП. Декларативната част на договора, че с подписването й ответникът
е запознат и приема ОУ и погасителния план е ирелевантно. Ако посоченото
обстоятелство - подписване на договора от потребителя,респ.и солидарният
длъжник, би освобождавало търговеца от задължението да докаже, че клаузите са
били индивидуално уговорени, това поначало би имало за последица изключване на
защитата при всички потребителски договори. Индивидуално уговорена клауза по
смисъла на чл. 146 от ЗЗП
е клауза в потребителски договор, която не е била изготвена предварително от
търговеца или доставчика, или дори и да е била изготвена предварително,
потребителят е могъл да изрази становище по нейното съдържание, доколкото при
достатъчно информиран избор, я е приел. В случая обаче доказателствата, или
по-точно липсата на такива, сочат че ответникът не е разполагал с такъв избор.
Клаузите на договора касателно договорната лихва,дори и да не се възприеме
горният извод на съда, са нищожни като сключени в противоречие на добрите
нрави. Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. ОСТК,
ВКС, добрите нрави са неписани и несистематизирани морални правила без
конкретика, но които изхождайки от принципа за справедливост са общоприети в
обществото и субектите на правото следва да се ръководят от тях. Въпреки
тяхната абстрактност законът им е придал правно значение, защото правната
последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на
договора със закона (чл.
26, ал. 1 ЗЗД).
Следва да се има предвид, че кредиторът попада в обхвата на определението
за небанковите финансови институции по смисъла на чл.
3, ал. 1, т. 3 ЗКИ. Те не са подчинени на регистрационен режим в БНБ, а на
лицензионен. Върху небанковите институции не се упражнява постоянен надзор, а
тяхната дейност е уредена с подзаконов нормативен акт – Наредба № 26 от
23.04.2009 г. за финансовите институции. Основната им характеристика, която
предпоставя и посочените различия с банките е, че те отпускат заеми със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими начини. Поради тази причина тяхната дейност не би могла да бъде
финансирана от друго място освен от лихвоностни заемни средства поради което и
лихвите по тях са в пъти по-високи от тези предлагани от банките. От друга
страна в случая се касае за възнаградителна лихва, т. е. парите, за ползването
на които се дължи лихва се наричат "капитал". Още с параграф 1
от ПМС № 72/08.04.1994 г. е отменено ПМС № 1238/25.06.1951 г. за определяне
максималният процент на договорните лихви. Въпреки разпоредбата на чл.
10, ал. 2 ЗЗД, че лихви могат да се уговарят до размер, определен от МС,
такъв подзаконов акт все още не е издаден и принципно за страните не съществува
пречка да уговорят възнаградителна лихва над размера на законната лихва. Тази
свобода, не е неограничена, а с скрепена с принципа за добросъвестност и
справедливост.
В случая отчитайки, че възнаградителната лихва е цена за предоставеното
ползване на заетата сума, както и конкретния й размер от 1280.00 лв., при предоставен кредит в размер на 1000 лв., която представлява
над 100 % от сумата ,предоставена по кредита, която е следвало да бъде върната
в сравнително кратък срок – 36 месеца и съобразявайки се с обстоятелството, че
се касае за обезпечен кредит, доколкото по договора има солидарен длъжник,
настоящият състав счита, че размерът на годишния лихвен процент от 91.14 %
противоречи на добрите нрави, тъй като е необясним с разходите, които прави
заемодателя, както и с риска, който носи, а също и с размера на добросъвестно
очакваната от сделката печалба и при отчитане на факта, че се касае за
обезпечено вземане, при налични двама длъжници. В случая не се установи и че
ищецът е недобросъвестен платец по договорите за кредит или че е рисков
кредитополучател, за да се прилага по-висок размер на възнаградителна лихва, с
оглед по-високия риск за кредитодателя.
Предвид гореизложените съображения, обсъдените по-горе клаузи ГЛП и ГПР -
съдът намира за нищожни, като неравноправни и неиндивидуално уговорени /чл. 146, ал. 1,
вр. чл. 143, т. 9 ЗЗП
и т.19, вр.
чл. 147 от ЗЗП,
вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 24 от ЗПК/.
Тези клаузи обаче са толкова съществени за процесния договор за потребителски
кредит, че тяхната неравноправност води до нищожност на целия договор – чл. 146, ал. 5 от
ЗЗП. Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора,
когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато
може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й
части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези – нищожните клаузи
на процесния договор относно определянето на ГЛП и ГПР да бъдат заместени по
право от повелителни норми на закона или договорът за кредит да се сключи и ако
в него не са включени тези клаузи. Като се изхожда и от характера на този
договор, който е възмезден, включването на клаузи за договаряне на лихвен
процент по кредита и ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т.
9 и 10 от ЗПК.
Предвид на това в случая не е приложима нормата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД и нищожността на посочените по-горе клаузи на процесния договор
обуславя недействителността му като цяло,при което длъжникът и солидарният
длъжник дължат чистата сума на кредита, която са изплатили и
надплатили,основание за което се съдържа в изготвеното и депозирано от ищеца
извлечение от сметка към процесния договор за револвиращ кредит, съгласно което
длъжниците са сторили пращания по кредита в размер на 2365.00 лв.,т.е над
дължимата главница.
Вън и независимо от горното съдът намира за основателно възражението на
особеният представител на ответника,за погасяване на задължението по
давност,което е основателно-крайната дата за връщане на кредита е последната
погасителна вноска по погасителен план към анекс № 3 към договора, която е
05.04.2014 год.,вземането за главница се погасява с 5-пет годишна давност,която
към 17.04.2019 год.,когато е депозирано заявлението за издаване на ЗИПЗ е била
изтекла,а с погасяването на главницата се погасява и вземането за лихви, като в казуса такива не
се претендират.
Като резултат от делото разноски на ищеца не се дължат.
Водим от горното съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН предявеният от „ПРОФИ
КРЕДИТ България"ЕООД,ЕИК *********, седалище: гр.София,бул. България № 49,
бл, 53 Е, вх. В против О.Б.,ЕГН
********** ***, иск да бъде признато за установено по отношение на
ответника съществуване на вземане в
полза на „ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД
за сумата от 948.69 лв.,представляваща неизплатена
главница по договор за револвиращ заем № **********,
ведно със законната лихва върху главницата,считано от 17.04.2019
год. до окончателното й изплащане.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред
Окръжен съд-Кюстендил в 14-дневен срок от съобщаването му на страните чрез
връчване на преписи.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: