Решение по дело №13673/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 4870
Дата: 11 август 2020 г. (в сила от 11 август 2020 г.)
Съдия: Пепа Стоянова Тонева
Дело: 20191100513673
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 22 октомври 2019 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ .........                                                                                   11.08.2020г., гр. София

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на петнадесети юли две хиляди и двадесета година в състав:

 

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

                                                         ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

                                                            Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ

 

при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело № 13673 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:

                       

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 165192 от 13.07.2019г. по гр.д. № 19654/2018г. Софийски районен съд, 74 състав признал за установено по предявения положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 274, ал. 2 КЗ, че К.В.Ц., ЕГН **********, дължи на „З.Л.И.“ АД, ЕИК *******, сумата 427.36 лв., представляваща изплатено от ищеца застрахователно обезщетение за ПТП от 18.06.2012г., причинено от К.В.Ц., който към датата на ПТП е бил без свидетелство за правоуправление на МПС, ведно със законната лихва от датата на заявлението по чл. 410 ГПК - 12.06.2017г., до окончателното изплащане на сумата, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 38220/2017 г. на СРС, 74 състав. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 750.00 лв., представляваща общият размер на сторените в исковото и заповедното производство разноски.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника К.В.Ц., чрез назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител адв. Х.Й. от САК. Решението се обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Неправилно първоинстанционният съд приел, че страните не спорят относно наличието на валидно застрахователно правоотношение. Още с отговора на исковата молба била оспорена представената застрахователна полица, която не била подписана за застрахования „Д.е.“ ЕООД. Не били представени и общите условия, които представлявали неразделна част от застрахователния договор. Освен това при проверка в търговския регистър по партидата на „Д.е.“ ЕООД било видно, че управител и представител е трето лице, никъде по партидата не фигурирал ответникът, което означавало, че той не се явява застраховано лице по смисъла на КЗ. Освен това ответникът оспорил механизма на ПТП, който бил недоказан, както и наличието на причинна връзка с твърдяната вреда. СРС не обсъдил наведените възражения относно изводите в приетата САТЕ, които били теоретични и необосновани, тъй като вещото лице не извършило личен оглед на място. Навеждат се и неотносими за спора доводи във връзка с връчване на покана до ответника за плащане на сумата. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо него постанови друго, с което да отхвърли предявения иск. Съображения излага в становище от 13.07.2020г.

Въззиваемата страна „З.Л.И.“ АД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за установено следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с положителен установителен иск с правно основание чл. 274, ал. 2 КЗ (отм.) за сумата 427.36 лв., представляваща регресно вземане за платено от ищеца застрахователно обезщетение за вреди от ПТП, състояло се на 18.06.2012г. в гр. София, на Околовръстен път, при което ответникът К.Ц., без свидетелство за управление на МПС, управлявайки л.а. „Фолксваген Голф“, рег. № *******, собственост на „Д.е.“ ЕООД, поради движение с несъобразена скорост катастрофирал с л.а. „БМВ“, рег. № *******. Ищецът твърди, че като застраховател на собственика и водачите на л.а. „Фолксваген Голф“, рег. № ******* по задължителната застраховка „Гражданска отговорност”, полица № 22112001357523/22.05.2012г., валидна към датата на ПТП, на 04.07.2012г. изплатил на собственика на увредения л.а. „БМВ“ застрахователно обезщетение в размер на 427.36 лв. Претендирал е и законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК – 03.05.2017г., до окончателното плащане. За вземането е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 38220/2017 г. на СРС, 74 състав.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът чрез назначения му особен представител е оспорил предявения иск с възражения, част от които се поддържат и във въззивната жалба. Искал е от съда да отхвърли иска.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).

 Обжалваното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалба решението е правилно като краен резултат по следните съображения:

Съгласно чл. 274, ал. 2 КЗ (отм.), застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност” има право да получи платеното обезщетение от лицето, управлявало моторното превозно средство без свидетелство за управление. За да възникне регресното право на застрахователя, е необходимо кумулативното наличие на следните предпоставки: 1. Деликтна отговорност на застрахования по отношение на увредения поради причиняване на застрахователно събитие. За да бъде ангажирана отговорността на причинителя на вредата, необходимо е да е осъществен фактическият състав на чл. 45 ЗЗД – виновно и противоправно деяние, вреда, причинна връзка между деянието и вредата. В хипотезата на чл. 274, ал. 2 КЗ противоправното поведение включва, освен нарушение на общата повеля – да не се вреди другиму, и нарушение на нормата, забраняваща управление на МПС без свидетелство за управление; 2. Валиден договор за застраховка „Гражданска отговорност” на собственика, ползвателите, държателите и водачите на МПС, с което е причинена вредата; 3. В изпълнение на задълженията си по този договор застрахователят да е изплатил на увредения обезщетение за причинените му от застрахования вреди.

В случая тези предпоставки се установяват по безспорен начин. Въззивният съд намира за неоснователен довода на въззивника по делото да не било доказано наличие на валидно застрахователно правоотношение по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“. Този факт се установява от приетата и неоспорена справка от публичния електронен регистър, поддържан от Информационния център към Гаранционния фонд, видно от която гражданската отговорност на собственика и водачите на управлявания от ответника при ПТП лек автомобил е била застрахована при ищцовото дружество с полица № 22112001357523, валидна от 22.05.2012г. до 21.05.2013г. Това се потвърждава и от удостовереното от длъжностното лице в приетия протокол за ПТП, неоспорен в тази част. Несъстоятелен е и доводът по делото да не били представени общите условия на застрахователния договор, тъй като условията на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ се регламентират със закон, а не чрез общи условия. На следващо място неоснователно от въззивника се поддържа да нямал качеството „застраховано лице“. Съгласно чл. 257, ал. 2  КЗ (отм.), застраховани лица са собственикът на МПС, както и всяко лице, което ползва МПС на законно основание, а в случая няма твърдения и данни ответникът да е ползвал лекия автомобил противозаконно. Обстоятелството, че имената на ответника не фигурирали по партидата в търговския регистър на дружеството - собственик на лекия автомобил, е ирелевантно за застрахователното покритие по полицата.

За неоснователни съдът намира и доводите в жалбата във връзка с установяването на механизма на ПТП и наличието на причинна връзка между този механизъм и вредите. От събраните писмени доказателства и заключение на САТЕ се установява по безспорен начин настъпването на процесното ПТП по описания в исковата молба начин, вкл. механизма на настъпване на уврежданията – на 18.06.2012г. л.а. „Фолксваген Голф“, рег. № *******, се движи в гр. София, по Околовръстен път, с посока от с. Чепинци към бул. „Ботевградско шосе“, и на около 200 м от бензиностанция „Еко“, поради движение с несъобразена скорост с интензивността на движение, реализира ПТП със спрялото пред него МПС 2, с рег. № *******, което вследствие на удара се измества и блъска намиращия се пред него л.а. „БМВ 320 И“, рег. № *******, при което на последния са причинени вреди.  Представеният протокол за ПТП е съставен по предвидения в закона ред и представлява официален свидетелстващ документ за фактите и изявленията, възприети от съставилото го длъжностно лице - чл. 179 ГПК. Видно от протокола, орган на полицията е посетил местопроизшествието след реализирането му, и следователно протоколът обективира не само авторството на изявлението, датата и мястото на съставянето му, но и другите факти, непосредствено възприети от длъжностното лице – положението на автомобилите при пристигането му на място, видимите вреди по МПС, като при описание на механизма длъжностното лице е взело предвид и изявленията на другите участници в ПТП. Този механизъм се потвърждава  от приетия и неоспорен АУАН от 18.06.2012г., подписан от ответника без възражения. Посоченото в протокола относно механизма на настъпване на произшествието напълно кореспондира и с посоченото от водача на увреденото МПС в уведомлението до застрахователя и декларацията към административно-наказателната преписка. От приетото заключение на САТЕ, което не е оспорено от ответника по реда и в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК се установява, че причинените вреди съответстват на така установения механизъм на ПТП, а следователно се установява и наличието на причинна връзка между ПТП и вредите. В тази връзка неоснователен е доводът в жалбата заключението да било необосновано – освен че заключението не е оспорено, оглед на място пет години след ПТП не би допринесъл с нищо за изясняване на фактите по спора. Същевременно по делото се установява и че при ПТП ответникът е управлявал лекия автомобил без свидетелство за управление на МПС – видно както от протокола за ПТП, така и от неоспореното удостоверение от 21.06.2019г. на СДВР – Отдел „Пътна полиция“.

По делото се установява и последната изискуема от закона предпоставка - факта на плащане на застрахователно обезщетение от ищеца на собственика на увреденото при ПТП МПС - видно от приетия и неоспорен РКО от 04.07.2012г., застрахователят е платил на собственика обезщетение в размер на 427.36 лв. Същевременно, съгласно заключението на САТЕ, действителната стойност на вредите към датата на ПТП е в размер на 929.33 лв. Застрахователят е платил обезщетение в по-нисък размер, с оглед на което предявеният иск е основателен в пълния му предявен размер.

Крайните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

При този изход и изричната претенция, разноски за въззивното производство се следват на въззиваемия. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от приетата въз основа на законовата делегация Наредба за заплащането на правната помощ (обн. ДВ бр. 5/17.01.2006г.), съобразявайки извършените от юрисконсулт на въззиваемия процесуални действия в настоящата инстанция, въззивният съд определя възнаграждение в размер на 100 лв. Въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия и платеното от последния възнаграждение за особения представител в размер на 300 лв., а по сметка на СГС – държавна такса по въззивната жалба в размер на 25 лв.

Така мотивиран, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 165192 от 13.07.2019г., постановено по гр.д. № 19654/2018г. на Софийски районен съд, 74 състав.

 ОСЪЖДА К.В.Ц., ЕГН **********,***, да заплати на „З.Л.И.“ АД, ЕИК *******, на основание чл. 78 ГПК сумата 400.00 лв. (четиристотин лева), представляваща разноски за въззивното производство.

ОСЪЖДА К.В.Ц., ЕГН **********,***, да заплати по сметка на СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД сумата 25.00 лв. (двадесет и пет лева), представляваща държавна такса.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                 ЧЛЕНОВЕ:  1.                              

 

 

 

                                                                                                      2.