Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
11.05.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на деветнадесети февруари две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 17117
по описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 458171 от 25.07.2018г. по гр.д. № 64756/2017г. Софийски районен
съд, 72 състав осъдил „Ч.-И.“ ЕООД, ЕИК *****, по предявения иск с правно
основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД да заплати на „Х.Д.С.“ ЕООД, ЕИК *****, сумата 5
170.12 лв., представляваща стойност на извършени услуги по обработка на документи
съгласно споразумение № ISK-18-16 от 14.10.2016г., ведно със законната лихва от
14.09.2017г. до окончателното плащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата 796.81 лв. - разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „Ч.-И.“ ЕООД, ЕИК *****,
заличен в хода на въззивното производство и на негово място по реда на чл. 227 ГПК конституиран правоприемникът му „Ч.И.“ ЕАД, ЕИК *********. В жалбата са
наведени оплаквания за неправилност на решението като постановено при
неправилно приложение на материалния
закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Неправилно
първостепенният съд приел, че между страните имало сключен валиден договор за
изработка. Сключеното споразумение представлявало рамков договор и за да бъде
свършена някаква работа по него, следвало да бъдат договорени писмено
конкретното количество работа и дължимата цена за нея. Такъв анекс не се
установявало да е сключен, работа не била възложена и ответникът нямал
задължение да плаща по споразумението, тъй като не можел да се установи обемът
на извършената работа. Дори да се приеме, че споразумението има характер на
договор за изработка, по делото не се установило действително да е извършена
работа от изпълнителя. Представените протоколи не представлявали
приемо-предавателни протоколи, а таблица, и не обвързвали ответното дружество.
Същите не били адресирани до ответника, нямали подпис и нямало доказателства да
са получени от възложителя. Неправилен бил и изводът на СРС, че ответникът е
отказал да приеме работата - същата изобщо не била възлагана. От писмото от
10.08.2017г. било видно, че работа от ищцовото дружество не е извършвана в
помещенията на „Чистота Искър“. Наличието на кашони с лого на ищцовото
дружество по никакъв начин не
означавало, че е извършвана дейност по обработка на документите, нито в писмото
се съдържало признание в тази насока. В нарушение на съдопроизводствените
правила – чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, районният съд допуснал свидетелски
показания за установяване на договор на стойност над 5 000 лв. Дори да се приеме, че показанията са
допустими, същите били противоречиви и не установявали реално възложена от
ответника и извършена от ищеца работа. Свидетелят на ищеца сочел адрес, различен
от този, на който се е намирал ответникът, а свидетелката на ответника, макар
да сочела, че част от работата е извършена от външна фирма, не уточнявала това
да е било именно ищцовото дружество. Поради това моли съда да отмени
атакуваното решение и вместо него постанови друго, с което да отхвърли
предявените искове. Не претендира разноски.
Въззиваемата страна „А.М.Б.“ ЕООД (наименованието изменено в хода на
въззивното производство) с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва въззивната жалба и
моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира разноски за
въззивното производство.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД за сумата
5 170.12 лв., представляваща възнаграждение за извършени услуги по
обработка на документи съгласно споразумение № ISK-18-16 от 14.10.2016г. Претендирана
е и законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба в съда на
14.09.2017г. до окончателното плащане.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявените искове с възражения, част от които се поддържат и във
въззивната жалба. Искал е от съда да отхвърли предявените искове.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд
проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на
релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за
валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. При постановяването му не е
допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата въззивният съд го
намира за правилно по следните съображения:
Съгласно чл. 258 ЗЗД, с договора за изработка изпълнителят се задължава на
свой риск да изработи нещо, съгласно поръчката на другата страна, а последната
– да плати възнаграждение. Договорът е неформален, консенсуален, двустранен и
възмезден.
Разпоредбата на чл. 264, ал. 1 ЗЗД урежда задължението на поръчващия
да приеме извършената съгласно договора работа. Приемането на работата обхваща
фактически и правни действия - реално предаване от изпълнителя и получаване от
поръчващия на готовия резултат и одобрение на изработеното, изявление, че
изработеното съответства на поръчаното. Ако изпълнителят е извършил работата
съобразно поръчката на възложителя и същата е без недостатъци, поръчващият е
длъжен да я приеме. Ако поръчващият не прегледа работата, или не направи всички
възражения, или откаже да приеме изпълнената съобразно договора
работа, работата се счита приета, рискът преминава върху поръчващия и за него
възниква задължението да плати на изпълнителя уговореното възнаграждение (чл. 264, ал. 3 и чл. 266, ал. 1 ЗЗД).
В случая от приетото споразумение № ISK-18-16 от 14.10.2016г. се
установява, че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение
по договор за изработка с предмет физическа обработка на документи. В споразумението
са посочени видове дейности в седем позиции и единични цени, като е уговорено,
че стойността на услугата ще бъде уточнена в съответствие с точния брой
документи. Уговорено е също, че услугата ще бъде извършена в срок от 30 работни
дни. Неоснователен е поддържаният в жалбата довод, че споразумението не
представлявало договор за изработка, а рамков договор, който налагал сключване
на анекс към него за да се приеме, че е налице възлагане. Споразумението съдържа
съществените елементи на договора за изработка – предмет на поръчката и
възнаграждение за изработеното. Фактът, че окончателната стойност на дължимото
възнаграждение ще бъде определена след извършване на работата не обуславя друг
извод предвид естеството на възложената работа, доколкото възложителят няма как
да знае предварително колко на брой документи ще бъдат архивирани и унищожени и
колко кашони ще бъдат използвани. Цената на услугата е определяема съобразно
договорените между страните единични стойности на услугата и материалите.
Съвкупната преценка на събраните по делото доказателства
– електронна кореспонденция между страните, представен на хартиен носител електронен
регистър, данъчна фактура от 30.11.2016г., писмо от управителя на
дружеството-възложител и показанията на свидетелите Д.и А.обуславят
безпротиворечив извод, че ищецът е извършил в уговорения срок услугата по
обработка на документи на ответника, включваща обработка на ниво класьор, папка,
архивна кутия, за което издал фактура № 10041/30.11.2016г. на обща стойност 4 308.43
лв., от които 3 977.16 лв. - за обработка на ниво класьор/папка/архивна кутия и
331.27 лв. - за материали (кашони), с вкл. ДДС 5 170.12 лв.
Неоснователен е поддържаният в жалбата довод за допуснато от СРС нарушение
на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК – свидетелите са допуснати не за установяване
сключването на договора, а за установяване на фактите относно точното му
изпълнение от ищеца и комуникацията между страните във връзка с предаването и
приемането на работата, за които факти забраната на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК не
важи. Неоснователен е и доводът на въззивника, че показанията на св. Д.били
противоречиви. Този свидетел има преки впечатления относно изпълнението на
възложеното, както и относно поведението на дружеството - възложител във връзка
с изготвения протокол за извършената работа. Показанията му не противоречат, а
напълно кореспондират с останалите събрани по делото доказателства, поради
което правилно са кредитирани от първостепенния съд. Както правилно е посочил
районният съд, и от показанията на свидетеля на ответника се установява
извършването на дейност по обработка на документи през втората половина на 2016г.
от външна за ответното дружество фирма, а правилно е отчел и съдържащото се в
писмото от 10.08.2017г. признание на управителя на ответното дружество, че в
архива на дружеството се намират кашони с надпис Hamilton, съдържащи
документация и етикетиране.
Както беше посочено по-горе, възложителят има задължение да приеме
извършената съгласно договора работа, като приемането обхваща фактически и
правни действия - реално предаване от изпълнителя и получаване от поръчващия на
готовия резултат и одобрение на изработеното, изявление, че изработеното
съответства на поръчаното. Ако поръчващият не прегледа работата, или не направи
всички възражения, или откаже да приеме изпълнената съобразно
договора работа, работата се счита приета и за него възниква задължението да
плати на изпълнителя уговореното възнаграждение. В случая по делото се
установява, че възложителят е получил изработеното (работата е извършвана в
сграда на възложителя, кашоните и понастоящем се намират при него), получил е още
преди 30.11.2016г. и протокола за приемане на работата, но нито го е върнал
подписан на изпълнителя, нито е направил възражения, че изработеното не съответства
на поръчаното по количество и/или качество, с оглед на което работата следва да
се счита за приета – арг. чл. 264, ал. 3 ЗЗД. Обстоятелството, че 2-3 месеца
по-късно е сменено ръководството на дружеството-възложител нито създава някакви
нови права за възложителя, нито е относимо за дължимостта на възнаграждението
на изпълнителя.
По изложените съображения въззивният съд намира, че предявеният иск с
правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД е основателен. Предвид съвпадението на
крайните изводи на двете инстанции, атакуваното решение следва да бъде
потвърдено, като в диспозитива на въззивното решение се посочат последващата
промяна в наименованието на въззваемия и настъпилото правоприемство на страната
на въззивника.
При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата
инстанция се следват на въззиваемия. По делото обаче няма доказателства да е
направил такива, поради което разноски не му се присъждат.
Така мотивиран,
съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 458171 от 25.07.2018г., постановено по гр.д. №
64756/2017г. на Софийски районен съд, 72 състав, с което по предявения иск с
правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД „Ч.-И.“ ЕООД, ЕИК *****, заличено като
търговец в хода на въззивното производство и на негово място по реда на чл. 227 ГПК конституиран правоприемникът му „Ч.И.“ ЕАД, ЕИК ********, е осъдено да
заплати на „Х.Д.С.“ ЕООД (сега „А.М.Б.“ ЕООД), ЕИК *****, сумата 5 170.12 лв.,
представляваща стойност на извършени услуги по обработка на документи съгласно
споразумение № ISK-18-16 от 14.10.2016г., ведно със законната лихва от
14.09.2017г. до окончателното плащане, вкл. в частта за разноските.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.