Решение по дело №616/2022 на Апелативен съд - София

Номер на акта: 785
Дата: 14 декември 2022 г.
Съдия: Милен Василев
Дело: 20221001000616
Тип на делото: Въззивно търговско дело
Дата на образуване: 15 юли 2022 г.

Съдържание на акта Свали акта

РЕШЕНИЕ
№ 785
гр. София, 09.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Теодора Кръстева
Членове:Милен Василев

Светлин Михайлов
при участието на секретаря Невена Б. Г.
като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело №
20221001000616 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 13.06.2022 г. на ищеца „Тотем – 1“ ООД /в несъстоятелност/
против решението от 26.05.2022 г. по търг. дело № 352/2021 г. на Софийския градски съд, VІ-21
състав, в частта, с която:
са отхвърлени предявените срещу ответника „МР Сивил Уъркс“ ЕООД обективно съединени
иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 265 600 лв., представляваща обезщетение за
ползване без основание на процесния имот за периода 5.06.2019 г. – 29.07.2019 г., и иск по
чл. 236, ал. 2 ЗЗД за заплащане на сумата 332 000 лв., представляващо обезщетение за
ползване на имота след прекратяване на договор за наем през периода 23.07.2020 г. –
23.01.2021 г.,
ищецът е осъден да заплати на ответника на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 3 332,74 лв. –
съдебни разноски.
ищецът е осъден да заплати държавна такса в размер на 24 309,15 лв.
В жалбата се твърди, че неправилно и необосновано СГС е приел, че предаването на имота
преди сключване на договора за наем е във връзка с уреждането на предходни отношения между
страните и ползването е било с основание. Не било уточнено какви са тези предходни отношения,
доказателства за такива липсвали, а и те не можело да бъдат уредени с предаването на хотелския
комплекс за ползване. Сочи се и, че в отговора на исковата молба ответникът също не твърдял
1
такива, а сочел, че по-ранното предаване било с цел да се спестят разходи за охрана. Твърди се, че
без връзка с предмета на спора съдът обсъждал направени от ответника подобрения в имота, а и
такива не били твърдени и доказани от ответника. Не било доказано и, че тяхната стойност
съответствала на средния пазарен наем за имота, за да има еквивалентност в насрещните
престации, каквато следвало да е налице, тъй като към този момент дружеството било обявено в
несъстоятелност. Твърди се, че за периода 5.06.2019 г. – 29.07.2019 г. липсвало основание за
ползване, като ответникът се бил обогатил, а ищецът обеднил в размер на средния пазарен наем.
Поддържа се и, че неправилно е отхвърлен искът по чл. 236, ал. 2 ЗЗД за периода 23.07.2020 г. –
23.01.2021 г. Твърди се, че противно на приетото от съда процесният наемен договор бил
надлежно прекратен по реда на чл. 644 ТЗ с нотариална покана, връчена на 8.07.2020 г. на
ответното дружество, а била налице и хипотезата на т. 10.1 от договора, даваща право на
прекратяване и без даване на допълнителен срок при забава на наемателя с повече от 30 дни,
каквато била налице по отношение на третата наемна вноска, с което бил дерогиран срокът от 15
дни по чл. 644 ТЗ, но дори и в при прилагане на този срок договорът е прекратен от 23.07.2020 г.
След тази дата ответникът продължил да ползва имота, въпреки противопоставянето от ищеца.
Неправилно било прието от съда, че договорът е прекратен от 29.07.2020 г. с изтичане на срока му,
както и, че е налице хипотезата на чл. 236, ал. 1 ЗЗД, но дори и договорът да е бил продължен, то
наемателят дължи заплащане на наемната цена, за което плащане не били представени
доказателства.
Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да
уважи предявените искове, както и да му присъди направените разноски по делото.
Въззиваемият „МР Сивил Уъркс“ ЕООД – ответник по исковете – чрез процесуалния си
представител оспорва жалбата и моли съда да я остави без уважение, а обжалваното с нея решение
– в сила, като правилно и законосъобразно.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на осн. чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на СГС. Във връзка с доводите по жалбата следва да се добави и следното:
1. Не е спорно, а това се установява и от събраните по делото доказателства, че: 1) с решение от
30.04.2018 г. по т.д. № 159/2016 г. на ОС – Бургас на осн. чл. 632, ал. 1 ТЗ е открито производство
по несъстоятелност спрямо ищеца „Тотем – 1“ ООД, с начална дата на неплатежоспособност
22.07.2015 г., като същият е обявен в несъстоятелност и производството е спряно, но е
възобновено с решение от 20.11.2018 г.; 2) впоследствие с определение от 19.02.2019 г., вписано на
20.02.2019 г., за временен синдик е назначен И. Т. Л., а с определение от 10.01.2020 г., вписано на
13.01.2020 г., за постоянен синдик е назначен Ц. В. М., който с определение от 30.03.2022 г.,
2
вписано на 31.03.2022 г., е заменен от В. Л. Б.; 3) между страните е бил сключен процесния
договор за наем от 29.07.2019 г., с който ищецът, представляван от временния синдик И. Л., се е
задължил да предостави на ответника „МР Сивил Уъркс“ ЕООД за временно и възмездно ползване
2 бр. МПС /подробно описани/, както и хотелски комплекс – „Хотел Роял Централ“, находящ се в
к.к. „Слънчев бряг“, община Несебър, построен в поземлен имот с идентификатор 51500.505.143,
срещу годишна наемна цена от 60 000 лв. с ДДС, платима на три вноски – 15 000 лв. до една
седмица от подписване на договора, 15 000 лв. до 30.09.2019 г. и 30 000 лв. до 30.05.2020 г.; 4)
срокът на договора е 1 година от датата на подписването му, но не по-късно от датата на влизане в
сила на постановлението за възлагане или на вписване на нотариалния акт за продажба в рамките
на производството по несъстоятелност на наемодателя – т. 4.1; 5) според т. 2.1 от договора
наемодателят е предал наетите обекти на 5.06.2019 г. с описаното в приемо-предавателния
протокол към договора оборудване и обзавеждане; 6) с нотариална покана с рег. № 4833/7.07.2020
г. на нотариус П. П., с рег. № ***, ищецът чрез синдика Ц. М. е отправил изявление за
прекратяване на наемния договор на осн. т. 10.1 във вр. с чл. 644, ал. 1 ТЗ, адресирано до
ответното дружество чрез управителя Б. В., на адреса на управление – гр. София, ул. „Лавеле“ №
19, ет. 3; 7) на 3.08.2020 г. синдикът Ц. М. със съдействието на органите на МВР и ключар е
сменил ключалките на входната врата на хотела, установил е фактическа власт и е сключил
договор за охрана от 4.08.2020 г. с „Аркус – Сигурност Бургас“ ООД.
2. Претенцията на ищеца по чл. 59, ал. 1 ЗЗД се основава на твърдението, че в периода 5.06.2019
г. – 29.07.2019 г. ответникът е ползвал процесния имот без основание. По смисъла на чл. 59, ал. 1
ЗЗД основанието представлява валидно правоотношение, оправдаващо имущественото
разместване. При фактите в настоящия казус основание за ползване на процесния имот от
ответника би съществувало, ако това ползване в процесния период е осъществено със съгласието
на ищеца, независимо от формата, в която е обективирано. Ако между страните е постигнато
съгласие за ползване на имота, то ще е налице договор за предоставяне на ползването, за който
законът не изисква форма за валидност. При безвъзмездно ползване ще е налице договор за заем за
послужване /чл. 243 ЗЗД/, а при възмездно такова – договор за наем /чл. 228 ЗЗД/. И в двете
хипотези ще е налице валидно основание за ползване.
В случая в процесния договор от 29.07.2019 г. страните изрично са се съгласили, че имотът е
предаден от наемодателя на наемателя на 5.06.2019 г. – т. 2.1. Независимо дали ще се приеме, че с
това страните са удостоверили, че още от тогава между тях съществува неформално наемно
отношение, което те подчиняват на клаузите на този договор, или неформално заемно отношение
по чл. 243 ЗЗД, то това е достатъчно за наличието на договорно основание за ползване на имота от
ответника през този период. Без значение е дали подобна уговорка е била направена с оглед
уреждане на отношения по направени подобрения в имота от наемателя /т. 7 от договора/ или по
други съображения, тъй като това не е определящо към допустимостта на договорната клауза. Не
се твърди и установява този договор да е сключен от синдика в нарушение на установения ред в
производството по несъстоятелност, т.е. не е налице хипотезата на чл. 646, ал. 1, т. 1, т. 3 ТЗ, а и тя
може се релевира само чрез иск, предявен в преклузивния срок по чл. 649, ал. 1 ТЗ, какъвто не е
предявен. В потвърждение за наличието на постигнато между страните съгласие за ползване от
ответника в този период са и свидетелските показания на тогавашния синдик, представляващ
ищеца. Ето защо в процесния период 5.06.2019 г. – 29.07.2019 г. се установява валидно договорно
основание за ползване на имота от ответното дружество.
3. Ищецът основава иска си по чл. 236, ал. 2 ЗЗД на твърдението, че ответникът е ползвал имота
3
без основание след прекратяване на договора за наем през периода 23.07.2020 г. – 23.01.2021 г.
Не е спорно, че ответникът е ползвал имота до 2.08.2020 г. и не го е ползвал след тази дата, тъй
като на 3.08.2020 г. синдикът Ц. М. със съдействието на органите на МВР и ключар е сменил
ключалките на входната врата на хотела и е установил фактическа власт върху същия от името на
ищеца – наемодател. Без значение за този извод е дали ключовете за вътрешни помещения в
сградата са били предадени на синдика, а е важно, че самият ответник не е имал достъп до хотела.
Поради това за периода след 2.08.2020 г. същият не би могъл да дължи обезщетение за ползване,
доколкото не е осъществявал такова.
Налице е ползване от ответника за част от процесния период /23.07 – 2.08.2020 г./. За да е
дължимо обезщетение за този период е необходимо и да е настъпило прекратяване на
съществуващото наемно отношение по договора от 29.07.2020 г. Такова в случая не се установява.
Ищецът твърди, че договорът е бил прекратен /развален/ на осн. т. 10.1 и чл. 644, ал. 1 ТЗ с
представената нотариална покана с рег. № 4833/7.07.2020 г., в която е удостоверено връчване на
8.07.2020 г. Доколкото нотариалната покана се връчва по реда на глава 6 от ГПК, то нейното
редовно връчване предполага тя да е била връчена на законния представител на ответното
дружество или по реда на чл. 50 ГПК. Според чл. 50, ал. 3 ГПК на юридически лица може да се
връчи в канцелариите им и на всеки служител или работник, който е съгласен да ги приеме. От
разписката за връчване е видно, че нотариалната покана е била връчена на лице, което е посочено
като „сътрудник“ /л. 13 от делото на СГС/. Ответникът е оспорил, че лицето, на което е била
връчена не е негов представител или служител, като поканата не е достигнало до надлежен
представител. Поради това в тежест на ищеца е било до установи тези обстоятелства, което не е
сторено. Липсват доказателства въпросното лице да е представител или служител на ответника.
Ето защо следва да се приеме, че връчването не е било редовно. Няма данни в по-късен момент
поканата действително да е достигнала до надлежен представител на дружеството /чл. 54 ГПК/.
При това положение чрез тази нотариална покана не е бил прекратен наемният договор преди
3.08.2020 г., което води и до недължимост на претендираното обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по
отношение на предявените искове въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като
неоснователна, а обжалваното с нея решение – потвърдено.
Въпреки този изход на спора на ответника не следва да се присъждат разноски за въззивното
производство предвид липсата на искане и на доказателства в тази насока, а разноските за първата
инстанция са присъдени с обжалваното решение.
На осн. чл. 620, ал. 5 ТЗ ищецът следва да бъде осъден да заплати държавна такса за въззивното
производство в размер на 11 952 лв. /2 % от обжалваемия интерес от 597 600 лв./.
Така мотивиран Софийският апелативен съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 26.05.2022 г. по търг. дело № 352/2021 г. на Софийския
градски съд, VІ-21 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА „Тотем – 1“ ООД /в несъстоятелност/ с ЕИК – *********, със седалище и адрес на
управление – гр. Свети Влас, община Несебър, ул. „Чайка“ № 37, да заплати държавна такса в
4
размер на 11 952 лв. по сметка на Софийския апелативен съд.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280
ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5