О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№………./……… .05.2019 г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание, проведено на двадесет и девети май две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТОМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЧАВДАРОВА
МИЛА КОЛЕВА
като
разгледа докладваното от съдия Томова
въззивно търговско дело № 83 по описа за 2019
година,
за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.248, ал.1 от ГПК.
Постъпила е молба вх. №10064/01.04.2019г. от адвокат Й.А. – пълномощник на въззиваемата Г.С.М.
– В., ЕГН **********, от гр. Варна, с искане за
изменение на постановеното по делото решение №228/19.03.2019г. в частта му за
разноските, като се намали присъденото
в полза на въззивника адвокатско възнаграждение до предвидения в НАРЕДБА №1 от
9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимален
размер.
Искането се основава единствено на твърдение, че
минимален размер на адвокатското
възнаграждение от 300 лева (без да е посочена хипотезата, в която същият
е определен) съответства напълно на фактическата и правна сложност на делото.
Препис от молбата е връчен на насрещната страна –
въззивника „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО
ЕВРОИНС” АД, гр. София. В указания
й едноседмичен срок същата е депозирала отговор вх. №15857/ 23.05.2019г., в
който обосновава становище, че платеното адвокатско възнаграждение в размер на
350 лева отговаря напълно на действителната правна и фактическа сложност на
делото, съответно е на осъществената от пълномощника защита във въззивното
производство, поради което не може да се приеме за прекомерно по смисъла на
чл.78, ал.5 от ГПК.
За да се
произнесе по искането, съставът на въззивния съд съобрази следното:
С решение №228/19.3.2019г., постановено по настоящото
в.т.д. №83/20195г. описа на ВОС, първоинстанционното решение на Варненски
районен съд по гр.д. №8226/2018г. е отменено частично като по същество са
отхвърлени като неоснователни предявените от ищцата Г.М. – В., ЕГН **********,
срещу „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО ЕВРОИНС” АД, ЕИК *********, осъдителни искове
с правно основание чл.405, ал.1 от КЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД за дължимо
застрахователно обезщетение за сума над 71,16 лева до пълния претендиран размер
от 1 062,60 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата
на подаване на исковата молба в съда до окончателното й плащане.
В съответствие с този изход на спора във въззивното
производство и на основание чл.78, ал.3 от ГПК претенцията на въззивника –
ответник в първоинстанционното производство ЗД „ЕВРОИНС” АД за осъждане на въззиваемата ищца да му заплати
направените разноски за производството по делото е преценена като основателна.
Съобразно представените списъци по чл.80 ГПК и доказателствата за направа съдът
е приел, че доказаният общ размер на сторените от ответника -
въззивник разноски е 875 лева (в т.ч.
500 лв. – за първоинстанционното, 375 лв. - за въззивното производство), като
по съразмерност с отхвърлената част от иска е осъдил ищцата – въззиваема страна да му репарира сумата
816,42 лева (в т.ч. 466,52 лв. – за първоинстанционното, 349,90 лв.- за въззивното производство).
Вярно е твърдението на настоящия молител, че в
решението си съдът не се е изложил изрични съображения по релевирано от
въззиваемата в подадена преди съдебното заседание молба бланкетно възражение по
чл.78, ал.5 от ГПК, но относимите към необходимата преценка фактически и правни
положения са били съобразени от въззивния съд. Предвид подадената от
въззиваемата страна Г. М. – В. молба по чл.248 от ГПК за изменение на решението
в частта му за разноските и след повторна преценка на относимите обстоятелства
и правни норми съдът преценява, че нито с оглед фактическата и правна сложност
на спора, нито с оглед разпоредбите на чл.7, ал.2, т.2 и §2 от НАРЕДБА №1 от 9.07.2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения (Наредба №1/9.07.2004г., Наредбата),
може да се приеме, че платеното от въззивното дружество адвокатско
възнаграждение е в необосновано висок размер и регистрира прекомерност.
При направата на възражението по чл.78, ал.5 от ГПК
въззивникът не е изложил никакви правни аргументи защо счита, че делото не се
отличава с фактическа и правна сложност, съответно, че съобразено с това
претендирания от въззивника разход е в прекомерен размер. Такива конкретни
твърдения и/или съображения не са обосновани и в настоящата молба по чл.248 от ГПК. Единствено е изложено твърдение, че „възнаграждение в минималния размер по НАРЕДБА №1 от 9.07.2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения напълно съответства на
фактическата и правна сложност на делото”, като се иска адвокатското
възнаграждение за въззивното производство да бъде намалено „до предвидения минимум в размер на 300.00 лева”.
Видно е в конкретния случай, с оглед цената на иска
(1 062,60 лв.) и разпоредбата на чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №1/9.07.2004г., че минималния
размер на дължимото адвокатско възнаграждение е 305 лева.
Съгласно разрешенията, дадени в т.3 от TP
№6/06.11.2013г. на ВКС на РБ, ОСГТК, по тълк. дело №6/2012г., основанието по
чл.78, ал.5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска
защита и фактическата и правна сложност на делото. Или възразяващата страна
следва да изложи доводи, т.е. да съобрази доказателствените факти и
доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на
повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен
случай. Едва въз основа на тази преценка може да се направи извод дали е налице
несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при
упражняване на процесуалните права. Оплакването, че възнаграждението за
адвокатска защита е прекомерно, без да бъдат изложени каквито и да било доводи
във връзка с това твърдение, не може да обоснове наличие на предпоставки за
намаляване на размера на адвокатското възнаграждение.
Независимо от горното, следва да се има предвид и
следното:
Съгласно разпоредбата на чл.78, ал.5 от ГПК, при
направено възражение за прекомерност на заплатеното
от другата страна възнаграждение за адвокат съдебната намеса в едни
частноправни отношения, каквито са тези между адвокат и довереник – страна по
делото по повод осъществяването на възложената на адвоката правна защита и
съдействие, съответно по повод на договореното между страните и платено
възнаграждение за тези услуги, следва да се ограничи единствено до преценката
за това, налице ли е прекомерност на платеното адвокатско възнаграждение спрямо действителната правна и фактическа
сложност на делото. В този смисъл ирелевантен за тази преценка е минималният размер на адвокатското
възнаграждение за подобен вид дело, предвиден в Наредба №1/9.07.2004г. на
Висшия адвокатски съвет. Установената в чл.78, ал.5 от ГПК препратка към чл.36
от Закона за адвокатурата (ЗАдв) е само и единствено за установяване на
долния (минималния) праг, под който съдът не може да слезе при определяне на
адвокатското възнаграждение, дължимо за възстановяване на страната като платен
разход. Отделно от това, липсва както
конкретно правно основание, така и нормална житейска логика да се приеме, че
във всички случаи на осъществяване на процесуално представителство от адвокат
(без да се прави разлика в квалификацията, знанията, уменията, професионален
опит, стаж на отделните адвокати) дължимото му и платено от страната адвокатско
възнаграждение следва да е в минималния (или близък до него) размер, посочен в Наредбата.
В конкретния случай, с оглед както на естеството на
предявения за съдебно разрешаване правен спор, така и на развитите от страните
твърдения и възражения и осъществения доказателствен процес, съдът приема, че
платеното от ответното дружество адвокатско възнаграждение за осъществената
защита на правата му във въззивното производство (надхвърлящо
само с 45 лева дължимия минимален размер по чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №1/9.07.2004г.) съответства
както на правната и фактическа сложност на делото, така и на вложената от
адвоката работа по делото. Ето защо съдът не намира основание за приложението
на разпоредбата на чл.78, ал.5 от ГПК,
съответно за неговото намаляване.
Впрочем, само за прецизност
следва да се посочи, че сам въззиваемият ищец Г.М. – В. е претендирал като разход за въззивното производство платено адвокатско
възнаграждение в размер на 365 лева,
което дори надхвърля по размер платеното
от въззивника адвокатско възнаграждение (350 лв.). В
тази връзка настоящия съдебен състав споделя напълно изразеното в определение
№3/05.01.2015г. по гр.д. №7153/2014г. на ВКС, ІV г.о., разбиране, че
фактическата и правна сложност на делото е еднаква (или поне съотносима) за
двете страни в процеса, поради което и при платено от едната страна адвокатско
възнаграждение в по-висок размер не може разумно и обосновано да се защитава
довод за прекомерност на насрещно претендирания от другата страна разход за
адвокатско.
Въз основа на изложеното съдът заключава, че
подадената молба за изменение на постановеното по настоящото дело решение №228/19.03.2019г. като се намали размера на присъденото в полза на
въззивника като сторен разход адвокатско възнаграждение, е неоснователна. Ето
защо същата се оставя без уважение.
По изложените съображения и на основание чл.248, във
вр. с чл.252 от ГПК съдът
О П
Р Е Д
Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ молба вх.
№10064/01.04.2019г. на Г.С.М. – В., ЕГН **********, от гр. Варна, подадена чрез пълномощник адвокат Й.А., за
изменение на решение №228/19.03.2019г., постановено по настоящото т.д.
№83/2019г. на Варненски окръжен съд в частта му за разноските.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване по аргумент на чл.248, ал.3, във вр.
с чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.