№ 704
гр. П., 10.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., XXX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Асен В. Велев
при участието на секретаря Елена Пенова
като разгледа докладваното от Асен В. Велев Гражданско дело №
20245220105348 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба на Й. С. К., ЕГН
**********, с адрес: с. М., общ. П., ул. „Т.“ № 4, чрез пълномощник й адвокат
Д. М., със съдебен адрес: гр. П., ул. „...“ № 3б, ет. 2, ап. 5, против „Ф.Б.“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „А.М.“
№ 51, вх. А, ет. 9, офис 20, с която се иска от съда да постанови решение, с
което да обяви Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1328270
от 22.02.2024 г. за нищожен, както и да осъди ответника да заплати на ищцата
сумата от 256,09 лева, представляваща недължимо платена сума по
недействителен Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1328270
от 22.02.2024 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на
исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумата.
Ищцата твърди, че на 22.02.2024 г. е сключила с ответното дружество
Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1328270, по силата на
който същата е следвало да върне сумата в общ размер на 1 845,00 лева, при
сума на получаване 1 500,00 лева, при лихва от 345,00 лева, при ГПР - 49,11 %
и ГЛП - 23%, със срок на кредита – 12 месечни вноски. Сочи, че по силата на
чл. 5 от договора, същата е следвало да сключи договор за гаранция с
дружество избрано от ответника, с цел сключения договор за потребителски
кредит да бъде обезпечен. Твърди, че по сключения договор за гаранция е
следвало да заплати сумата от 1 470,00 лева, описана в т. 4.3 от Стандартния
европейски формуляр. Твърди се, че ищцата е заплатила по договора сумата
от общо 2 101,09 лева. Счита процесният договор за недействителен като на
първо място релевира специалните основания по чл. 22 от ЗПК. Сочи, че
съгласно чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК договор за
потребителски кредит е нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен
процент и условията за прилагането му. В случая липсвало изрично посочване
1
дали лихвеният процент е фиксиран за целия срок за кредита, или е
променлив. В договора нямало и отбелязване какъв е общият размер на
дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с
главницата по кредита, както и таксата, за да може да се направи проверка
дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от
заемодателя. Визираната неяснота съществено ограничавала правата на
потребителя. Намира, че погасителният план не отговарял на чл. 11, ал. 1, т. 11
от ЗПК и в него липсва задължителната информация по ЗПК. В процесния
договор била предвидена дължимостта на главница, договорна лихва, такса,
като същите е следвало да бъдат индивидуализирани, подробно посочени с
оглед тяхната периодичност, но това не било сторено. Това създавало
невъзможност за ищцата да разбере заплащаните от нея вноски по
погасителния план какви компоненти включват, как са изчислени и на каква
база. На следващо място се сочи, че в договора годишния процент на
разходите (ГПР) бил посочен само като абсолютна стойност. Липсвала ясно
разписана методика на формиране ГПР по кредита - кои компоненти точно са
включени в него и как се формира същият. Не било ясно по какъв начин е
формиран ГПР, посочен в договора само като числото 49,11, като неясни били
както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се
формирало годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът при
формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задавал
допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следвало по разбираем за
потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях. Именно и поради
това процесният договор се явявал нищожен, поради неспазване на
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. На следващо място намира, че
договорът е нищожен и поради неспазване на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, а от там и на действителния размер на ГПР, тъй като сумата, която се
претендирала чрез договора за гаранция/поръчителство, в размер на 1 470,00
лева, не била включена в ГПР и ГЛП. В договора за кредит е посочен ГПР, но
чрез включването на възнаграждението за гаранция/поръчителство към ГПР и
ГЛП, то действителните такива биха нараснали над 10 пъти, дори и повече. С
оглед на това, твърди, че потребителят е бил въведен в заблуждение относно
стойността на разходите, които ще прави по обслужването на кредита.
Намира, че с предвиждането за заплащане сумата по договора за
поръчителство се заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Заявява, че
поради невключване на уговорките за заплащане на разходи за такса в размера
на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора
в кредитното правоотношение. Цитира разпоредбите на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и
§ 1. Точка 1 от ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ като намира, че
заплащането на сумата по договора за поръчителство следвало да бъде
разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй
като то било пряко свързано с договора за потребителския кредит, било
известно на кредитора и се заплащало от потребителя. Намира, че е налице
заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като с уговорките за
заплащане на допълнителни разходи по Договора за поръчителство се
нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена
с ПМС № 426/2014г. Поради това намира, че в случая приложение следва да
намери разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, съгласно която ако не са спазени
изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за
потребителски кредит е изцяло недействителен, като сред тях била и нормата
2
на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР. В уточнителна молба
ищцата сочи, че претендираната от нея като недължимо платена сума в размер
на 256,09 лева, е формирана от лихва в размер на 56,09 лева и 200,00 лева –
възнаграждение за гаранция. Твърди, че по процесния договор за кредит е
заплатила сумата от общо 1 756,09 лева, от които 1500,00 лева – главница,
56,09 лева – лихви и 200,00 лева възнаграждение по договор за гаранция.
Поради това намира, че вземането на ответника по кредита е изцяло погасено.
Претендира се и присъждане на сторетените по делото разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът „Ф.Б.“ ЕООД депозира
отговор на исковата молба, с който изразява становище за неоснователност на
исковата претенция. Не се оспорва, че между страните е бил сключен
процесният договор за кредит за сумата от 1 500,00 лева, със срок на
погасяване на главницата и лихвите до 12 месеца. Сочи, че по силата на чл. 5
от договора, ищецът бил длъжен да даде подходящо обезпечение на своето
задължение, чрез поръчителство от Мултитюд Банк (Малта). Намира, че
посочената разпоредба не е нищожна, като твърди, че сключването на договор
за поръчителство не било условие за сключване на договора за кредит,
доколкото кредитополучателят можел да избере свой поръчител или този
предложен от кредитора. Твърди, че исковете за нищожност на договора за
гаранция са недопустими, доколкото не били насочени срещу правилната
страна, туй като Мултитюд Банк бил самостоятелно юридическо лице и
договорът за гаранция е отделно облигационно отношение, по което
ответникът не бил страна. Намира, че ищецът сам бил избрал дружеството
Мултитюд Банк за свой поръчител в електронния формуляр, след като е бил
информиран за дължимите такси, и е подал заявление за кредит. Получил е
преддоговорната информация по е-mail, в която било изрично посочено, че се
изисква поръчителство, съответно получил и договора за поръчителство. След
като бил информиран, ищецът потвърдил чрез СМС желанието си да сключи
договора за кредит. Поради това не можело да се приеме, че е налице
заблуждаваща търговска практика по чл. 68е от ЗЗП. Намира, че твърденията
на ищеца не били подкрепени с доказателства, като не ставало ясно какви
плащания е извършил. Намира за неоснователни твърденията за нарушение на
чл. 143 от ЗЗП, доколкото в СЕФ били ясно посочени възможностите за
обезпечение и дължимите суми към Мултитюд Банк, които ищецът бил приел
доброволно. По отношение твърдяното нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК
сочи, че договорът за гаранция е възмездна услуга, а разходът за нея не се
включва в ГПР, тъй като била незадължителна. Твърденията на ищеца, че била
допълнителни разходи, намира за неоснователно, доколкото обезпечението
било резултат от оценката на кредитоспособността. Намира, че ответното
дружество е предоставило необходимата информация за ГПР, като ищецът е
имал време да избере обезпечението и правото да се откаже в 14-дневен срок,
но не бил упражнил това си право. Счита, че при определяне на ГПР нямало
допуснати нарушения, доколкото българското законодателство не забранявало
договорът за поръчителство да бъде възмезден, а ищецът имал цялата
информация за да вземе решение дали да сключи договора. Счита
предявените искове за изцяло неоснователни и моли да бъдат отхвърлени, с
присъждане на разноски.
В открито съдебно заседание страните не се явяват и не изпращат
процесуален представител. Представят писмени становища.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
3
доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, и при спазване
разпоредбата на чл. 235 от ГПК, намира за установено от фактическа страна
следното:
Между страните не е спорно, че са сключили Договор за предоставяне на
потребителски кредит № 1328270 от 22.02.2024 г., по силата на който
ответникът „Ф.Б.“ ЕООД, като кредитодател, е отпуснал на ищцата Й. С. К.,
като кредитополучател, кредит в размер на 1 500,00 лева, а К. се е задължила
да върне сумата на 12 вноски, с първа падежна дата – 23.03.2024 г., съобразно
погасителен план, който е неразделна част от договора. В разпоредбата на чл.
3 от договора е посочена и общата сума, която следва да върне
кредитополучателя за целия период в размер на 1 845,00 лева, представляваща
сбор от сумата на отпуснатия кредит в размер на 1 500,00 лева и лихва в
размер на 345,00 лева, при лихвен процент в размер на 23%. В чл. 4 от
договора е посочено, че общият разход по кредита е 345,00 лева, а годишният
процент на разходите (ГПР) е в размер на 49,11, изчислен по реда на чл. 8.4 от
Общите условия и включва разходите, включени в общия разход по кредита,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В чл. 5 от договора е предвидено, че кредитът се обезпечава с
поръчителство, предоставено от Multitude Bank в полза на дружеството -
ответник, като с одобряването от страна на ответника на предоставеното
обезпечение, уговорката, свързана с предоставянето му, става неотменима.
С чл. 7 от договора кредитополучателят е дал изричното си съгласие по
чл. 13, ал. 4 от ЗЕДЕУУ кодът за потвърждение, предоставен му от
кредитора, който е електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 1 от ЗЕДЕУУ,
във взаимоотношенията с кредитора да има силата на негов собственоръчен
подпис.
Съгласно част 4, т. 4.3 от приложения по делото Стандартен европейски
формуляр (СЕФ) към дговора, изискването за обезпечение, което следва да
бъде предоставено по договора за кредит е договор за предоставяне на
поръчителство/гаранция, подписан от кредитополучателя. Посочено е още, че
очакваните разходи за кредитополучателя по договора за поръчителство ще
бъдат в размер на 1 470,00 лева. Изрично е подчертано, че същите не се
включват в ГПР по кредита, тъй като не влизат в общия разход по кредита
съгласно параграф 1.1. от ЗПК, доколкото касаели допълнителна услуга, която
не била задължително условие за предоставянето на кредита.
От представените по делото и неоспорени от страните 2 броя разписки е
видно, че на 16.08.2024 г. ищцата е превела на ответника сумата от 265,00
лева, а на 27.09.2024 г. - сумата от 1 836,09 лева.
От представеното по делото Удостоверение за липса на задължения от
27.09.2024 г. се установява, че към посочената дата, ищцата няма текущи
задължения към ответника „Ф.Б.“ ЕООД.
От заключението на приетата по делото съдебно – икономическа
експертиза, което съдът кредитира като обективно, изчерпателно и
компетентно изготвено, се установява, че в ГПР по процесния Договор за
потребителски кредит № 1328270/22.02.2024 г. са включени размера на
главница, размера на договорната лихва и срока за погасяване на кредита. При
размер на кредита 1 500,00 лева и лихва в размер на 345,00 лева за срок от 12
месеца, размерът на ГПР възлиза на 48,29%, който е сходен с посочения в
договора в размер на 49,11%. В размера на ГПР по процесния договор не е
4
включено възнаграждението по договор за гаранция в размер на 1 470,00 лева,
като в случай, че се включи последното, то ГПР би възлизал на 432,80%.
Ищцата Й. К. е извършила плащания по кредита в общ размер на 3 109,84
лева, подробно описани в табличен вид на стр. 7 и 8 от заключението. С
постъпилите суми са погасени задължения, както следва: 1 500,00 лева -
главница, 279,84 лева - договорни лихви, 186,37 лева – такси, съгласно Тарифа
и Общи условия, като освен дължимите по кредита суми, са погасени и суми
за поръчителство в общ размер на 1 143,63 лева.
При така установените правнорелевантни факти съдът приема следното
от правна страна:
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени искове, както
следва: установителен иск с правно основание чл. 22, във връзка с чл. 11, ал. 1,
т. 9, т. 10 и т. 11 от ЗПК за прогласяване на недействителността на договор за
потребителски кредит, поради нарушение изискванията на ЗПК и осъдителен
иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, за връщане на дадено без
основание - поради недействителност на договора за кредит.
По предявените искове в доказателствена тежест на ищеца е да докаже
наличието на облигационна връзка между страните по силата на процесния
договор и сочените основания за недействителност на целия договор,
респективно на отделните клаузи от договора за кредит, както и заплащането
на сочените от нея суми на ответника. В доказателствена тежест на ответника
е да докаже наличието на валидно правоотношение по договор за
потребителски кредит, по договор за потребителски кредит, при спазване на
императивните изисквания на ЗПК и ЗПП, съответно, че заемодателят е
предоставил на ответника необходимата преддоговорна информация, че
оспорените клаузи са уговорени индивидуално, както и че е налице основание
за задържане на процесните суми.
Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, при
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Спрямо процесния договор за потребителски кредит са приложими
особените изисквания за действителност по ЗПК и общите правила за
валидност на договорите, съгласно чл. 26 и следващите от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен, ако не е посочен
ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в Приложение № 1 начин. Посочването на размера на ГПР в
договора за потребителски кредит е необходимо, тъй като дава на потребителя
ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и му позволява да
прецени икономическите последици от сключване на договора. Поради това
посочването на ГПР е условие за действителността на самия договор за
потребителски кредит, а неспазването му има за резултат недействителност на
договора, съгласно чл. 22 от ЗПК.
Според параграф 1, т. 2 от Допълнителните разпоредби на ЗПК „общата
сума, дължима от потребителя“ представлява сборът от общия размер на
кредита и общите разходи по кредита на потребителя, които пък
5
представляват всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия.
В този смисъл е и Решение на СЕС от 13.03.2025 г. по дело С-337/23.
Един от най-важните изводи на СЕС, който е задължителен за съдилищата, а
именно, че „Член 3, букви ж) и и) от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват
в смисъл, че разходите по договор за поръчителство, чието сключване е
наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит,
които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в
обхвата на понятието „годишен процент на разходите“. В същото решение
съдът на СЕС напомня, че за да осигури по-голяма защита на потребителите,
законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието „общи
разходи по кредита за потребителя“, което означава всички разходи, които
потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са
известни на кредитора. В цитираното решение се посочва, че в случая с
платените поръчителства по бързи кредити, на потребителя е наложено да
сключи договор за поръчителство, за да получи кредита. В тази връзка СЕС
прие, че „осигуряването на поръчителство представлява услуга, свързана с
договора за кредит по смисъла на чл. 3 буква ж от Директива 2008/48, и
доколкото сключването на договора за поръчителство е задължително за
самото получаване на кредита, свързаните с този договор разходи са част от
„общите разходи по кредита за потребителя“ съгласно тази разпоредба.
Следователно съгласно буква и) от същия член те трябва да се вземат предвид
при изчисляването на ГПР“. Поради това СЕС извежда извод, че с оглед
съществения характер на посочването на ГПР в договора, следва да се приеме,
че ГПР, който не отразява точно всички разходи, лишава потребителя от
възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин,
както непосочването на този процент. Поради това СЕС приема, че „санкция,
изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при
посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява
тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер“.
В настоящия случай, съгласно изрична разпоредба на чл. 5 от договора,
кредитът се обезпечава с Поръчителство, предоставено от Multitude Bank като
предоставеното обезпечение се одобрява от Дружеството, т. е. кредитора още
към момента на сключване на договора е знаел, че кредитът се обезпечава с
поръчителство предоставено от посочено дружество Мултитюд Банк, което не
се отрича и с отговора на исковата молба.
Видно от представения към исковата молба и неоспорен от страните СЕФ
по договора е, че в преддоговорната информация в част 4 „Свързани с
договора разходи“ – в т. 4.3, е посочено, че очакваните разходи за
Кредитополучателя, за сключения договор за гаранция са в размер на 1 470,00
лева и тези разходи не се включват в ГПР по кредита. В случая, от
съдържанието на договора е видно, че кредитът се обезпечава с
6
Поръчителство предоставено от конкретно посоченото по-горе дружество, а
от преддоговорната информация посочена в т. 4.3 от СЕФ се установява, че
кредитополучателят е сключил договор за гаранция с гарант, предложен от
Кредитора, в изпълнение именно на условията на кредитора, както и че
кредиторът предварително е знаел, въпреки принципа, че поръчителството е
безвъзмездно, че в настоящия случай на дружеството гарант ще се дължи
възнаграждение и че същото възнаграждение е в размер на 1 470,00 лева,
която сума е в размер почти колкото главницата по договора за кредит.
Въпреки това си знание и изрично посоченото, че това са свързани с договора
разходи, видно и от посоченото в част 4 от СЕФ, кредиторът не е включил
този разход при изчисление на ГПР. Че кредиторът не е включил този разход
при изчисление на ГПР се установява и от приетото по делото заключение на
вещото лице по приетата съдебно – икономическа експертиза, както и от
заявеното с отговора на исковата молба, че сумата за гарант не е включена в
ГПР, тъй като ответникът изрично заявява, че договорът за гаранция е
отделно облигационно правоотношение, по което „Ф.Б.“ ЕООД не е страна и
счита, че не следва да се включва в ГПР.
В случая се касае за т. нар. „бързи кредити“, при които потребителят
разчита да получи заявената сума в кратък срок, а съгласно събраните по
делото доказателства е установено, че за да бъде отпуснат заемът
потребителят се задължава да осигури поръчител, респективно гарант. В
договора липсва уговорка за заплащане на възнаграждение на поръчителя,
като по делото не се и установи договор за поръчителство (за предоставяне на
гаранция) да е бил сключен между ищцата и Мултитюд Банк (Малта), както се
поддържа и от страна на ответника. По делото липсва представен такъв
договор, който да е бил подписан от ищеца или да са изпълнени особените
изисквания на закона за сключването му от разстояние. Страните, обаче, не
спорят, а и от събраните по делото доказателства се установява, че наред със
задълженията по договора за кредит, ответното дружество е начислило и е
изисквало от потребителя да заплаща възнаграждение за гарантиране на
задълженията му по договора за кредит от страна на това одобрено от
кредитора дружество, негов партньор. Видно от заключението на вещото
лице, с част от извършените от кредитополучателя плащания, са погасявани
суми и за уговореното в договора поръчителство/гаранция в размер на
1 143,63 лева.
От тук следва извода, че в сключения между страните договор е уговорен
ГПР, чийто размер не отговаря на действителните разходи, които
потребителят ще направи във връзка с кредита, тъй като в него не е включено
дължимото възнаграждение за гарант в размер на 1 470,00 лева. Заплащането
на възнаграждение за гарант представлява разход за потребителя, който е
свързан с кредита и увеличава цената му. То води до възникване на
допълнителни разходи за потребителя, които са били известни на кредитора
към момента на сключване на договора и е трябвало да бъдат включени в ГПР
на основание чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК. В случая това не е сторено. По този
начин отразената в договора стойност на ГПР се оказва невярна и много по-
ниска от действителната такава. Видно от прието по делото заключение на
вещото лице, в случай че по процесния договор се включи и възнаграждението
по договор за гаранция в размер на 1 470,00 лева, то ГПР би възлизал на
432,80% т.е. действителният размер на разходите по кредита е значително над
посочения в договора – 49,11%. Следователно начисляването на такова
възнаграждение, дължимо наред с възнаградителната лихва и заплащано в
7
полза на ответника, представлява всъщност скрито възнаграждение за
кредитора. Следва да се посочи, че непосочването на дължимото от
потребителя възнаграждение за обезпечаване на кредита лишава същия от
възможността да извърши реална преценка на действителната икономическа
тежест на кредита и не му позволява да прецени икономическите
последици от сключването на договора. Възражението на ответника, че
сключването на договор за поръчителство не е задължително условие за
получаване на кредита, тъй като ищецът е могъл да посочи избрано от него
лице за поръчител, съдът намира за неоснователно. Отказът да бъде сключен
договор за поръчителство, може да доведе до отказ да бъде сключен договора
за потребителски кредит от страна на кредитора. В случая на
кредитополучателя е била предоставена единствено възможността да избере
физическо или юридическо лице за негов гарант, но тази възможност се
обезсмисля от изискването то да бъде предварително одобрено от кредитора.
Прочитът на съдържанието на клаузата на чл. 5 от договора и съпоставянето й
с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по
своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на
кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя,
както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Фактът, че
ищецът е избрал поръчителя да бъде предварително одобреното от
кредитодателя лице и договорът за кредит да бъде сключен при предоставено
от това лице поръчителство не променя извода, че сключване на договор за
поръчителство е задължително условие за получаване на кредита, противно на
възраженията на ответника.
Поради това, съдът приема, че още към момента на сключване на
договора, кредиторът е знаел, че кредитополучателя освен посочените и
включени в ГПР разходи за връщане на главницата от 1 500,00 лева и
посочената лихва от 345,00 лева, ще направи и допълнителен разход от
1 470,00 лева, който разход също е свързан с договора за кредит, и
представлява заплащане на възнаграждение на дружеството гарант, но не го е
включил при изчисляване на ГПР. С непосочване на действителния ГПР,
освен че се заблуждава потребителят за реалната икономическа тежест на
кредита, се заобикаля императивното изискване на разпоредбата на чл. 19, ал.
4 от ЗПК за максималния допустим размер на разходите по кредита.
Противоречи и на задължителното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за
посочване на размера на ГПР в договора за потребителски кредит. Това води
до недействителност на договора, съгласно изричната разпоредба на чл. 22 от
ЗПК, императивно предвиждаща, че когато не са спазени изискванията на
конкретни разпоредби от ЗПК, включително тази на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
то договорът е изцяло недействителен.
С оглед на изложеното, съдът намира, че сключеният между страните
договор за кредит е недействителен и не е породил правно действие, поради
което предявеният от ищцата К. иск за прогласяване недействителността на
договора е основателен и следва да се уважи.
По отношение предявения иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за връщане на
дадено без основание по процесния договор за кредит, съдът намира
следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК когато договорът за
потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, като не дължи лихва или други разходи по кредита.
8
В случая, по делото не е спорно, че кредиторът е изпълнил задължението
си да предостави на кредитополучателя сумата по договора за потребителски
кредит от 1 500,00 лева. Затова кредитополучателят дължи на кредитора
единствено връщане на чистата стойност на кредита по смисъла на чл. 23 от
ЗПК, а именно сумата от 1 500,00 лева.
Съгласно приетото по делото заключение на съдебно-икономическата
експертиза по договора за кредит от ищцата е заплатила сума в размер на 3
109,84 лева или с 1 609,84 лева над дължимата чиста стойност на кредита от 1
500,00 лева, съобразно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК. Посочената горница от
1 609,84 лева се явява недължимо платена сума по недействителния договор за
предоставяне на потребителски кредит и подлежи на връщане от кредитора,
като видно от заключението на вещото лице цялата главница по кредита от 1
500,00 лева е погасена от страна на ищцата. Доколкото ищцата претендира
връщане на сумата от 256,09 лева, която сума е по-малка от надплатената от
нея по договора за кредит, съдът намира предявения осъдителен иск за
връщане на даденото без основание за изцяло основателен.
В заключение, съдът намира, че предявените искове са основателни и
следва да бъдат уважени, като сключеният между страните Договор за
предоставяне на потребителски кредит № 1328270 от 22.02.2024 г. следва да
бъде прогласен за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и да бъде осъдено ответното дружество „Ф.Б.“ ЕООД да
заплати на Й. С. К. сумата от 256,09 лева, представляваща недължимо платена
сума по посочения договор, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на предявяване на настоящия иск – 17.12.2024 г., до
окончателното й изплащане.
Съобразно правилата на чл. 78 от ГПК, при този изход на спора, право на
разноски има ищцата.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 38, ал. 2 от ЗАдв
ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. Д. М. адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на
ищцата в производството. За присъждане на адвокатско възнаграждение по
реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв пред съответната инстанция, е достатъчно по
делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е
посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на
някое от основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 от ЗАдв, като не е необходимо
страната предварително да установява и да доказва съответното основание за
предоставяне на безплатна правна помощ. В случая по делото е представен
договор за правна помощ и съдействие, в който е посочено, че на ищцата се
предоставя безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв, което
е достатъчно за присъждане на адвоката на възнаграждение за оказана
безплатна адвокатска помощ и съдействие на ищцата в производството.
Съобразявайки фактическата и правна сложност на конкретното дело,
високо квалифицирания труд на адвокатската услуга, както и обстоятелството,
че установените размери в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнагражденията
за адвокатска работа, издадена от ВАдС (Наредбата), служат на съда за
ориентир за пазара на адвокатския труд, в полза на процесуалния
представител на ищцата следва да бъде определено възнаграждение
съобразно представения списък по чл. 80 от ГПК в размер общо 1 060,00 лева
с ДДС, от които 580,00 лева с ДДС по установителния иск и 480,00 лева с ДДС
9
по осъдителния иск. Към адвокатското възнаграждение, дължимо с оглед
изхода на делото и защитения интерес, следва да се прибави и ДДС в размер
на 20%, макар и да се касае за осъществена безплатна адвокатска защита. За
да добави към определения размер на възнаграждението данък добавена
стойност съдът съобрази актуалната практика на ВКС, обективирана в
Определение № 739 от 20.02.2024 г. по гр. д. № 736/2023 г. по описа на IV ГО
на ВКС и Определение № 112/14.02.2023 г. по ч.т.д. № 102/2023г. по описа на I
ТО на ВКС, в които се приема, че при отправено до съда основателно искане
за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв,
изхождащо от адвокат, който е регистриран по ДДС, към определеното от
съда възнаграждение следва да се прибави и 20 % ДДС.
Съдът намира за неоснователно направеното от ответната страна
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. В случая са
предявени два обективно кумулативно съединени иска, по които е
осъществена обща защита от страна на адвокат М., с искане за прогласяване за
недействителен договор за потребителски кредит, с изложени в исковата
молба твърдения нарушение на норми на ЗПК и ЗЗП, както и за връщане на
недължимо платеното, поради недействителността на договора. Следва да се
има предвид, че при изготвянето на искова молба трудът на процесуалния
представител на страната се свързва не само с правни и фактически действия,
извършвани вече в хода на производството, но и с такива, положени много
преди исковата молба да бъде подадена в деловодството на съда, изразяващи
се в проучване на случая, запознаване с документите и релевантната,
развиваща се практика на съдилищата. Предявяването на такъв иск изисква
предварителна подготовка, като материята, разглеждана в съдебните решения
е сложна, защото изисква познаване както на националното, така и на
европейското законодателство. В исковата молба е направен подробен анализ
на договорните клаузи и разпоредбите на закона, процесуалните представител
е участвал активно в производството, като е представил по делото писмени
становища и е формулирал доказателствени искания. Макар, че делото не се
отличава с фактическа сложност, правната му сложност в никакъв случай не
може да бъде определена като ниска. Поради това, след преценка на така
изложените значими обстоятелства, като отчита наложилата се практика в
сходни случаи при пазара на квалифицирания адвокатски труд, намира, че
така определеното адвокатско възнаграждение по двата предявени иска, не е
прекомерно. В случая съдът се ръководи от обективни критерии за неговото
определяне, каквито са правната сложност на спора и необходимата
професионална квалификация за предявяването на иска и неговата защита. В
този смисъл са и Определение № 622 от 21.10.2024 г. по в.ч.гр.д. № 702/2024 г.
по описа на ОС – П., Определение № 488 от 22.08.2024 г. по в.ч.гр.д. №
550/2024 г. по описа на ОС – П. и др.
Доколкото с постановеното по делото Определение № 139/15.01.2025 г.
ищцата Й. К. е освободена от заплащане на държавна такса и разноски в
настоящото производството на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК, с оглед изхода
на делото и на основание разпоредбата на чл. 78, ал. 6 от ГПК, ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати по сметка на Районен съд – П.
сумата от общо 423,80 лева, от която 123,80 лева – дължима по делото
държавна такса и 300,00 лева – възнаграждение на вещо лице.
Воден от горното, съдът
10
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН Договор за предоставяне на
потребителски кредит № 1328270 от 22.02.2024 г., сключен между „Ф.Б.“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „А.М.“
№ 51, вх. А, ет. 9, офис 20, представлявано от управители И. В.а Д. и Д.а В.а
Н. – кредитодател и Й. С. К., ЕГН **********, с адрес: с. М., общ. П., ул. „Т.“
№ 4 – кредитополучател, на основание чл. 22, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. „А.М.“ № 51, вх. А, ет. 9, офис 20, представлявано от
управители И. В.а Д. и Д.а В.а Н., ДА ЗАПЛАТИ на Й. С. К., ЕГН
**********, с адрес: с. М., общ. П., ул. „Т.“ № 4, сумата от 256,09 лева –
представляваща недължимо платена сума по прогласения за недействителен
Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1328270 от 22.02.2024 г.,
ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на
исковата молба - 17.12.2024 г., до окончателното й изплащане.
Присъдената сума може да бъде заплатена с куриерски или пощенски
запис на Й. С. К., ЕГН **********, с постоянен адрес: с. М., общ. П., ул. „Т.“
№ 4.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал. 1, във вр. с чл. 38, ал. 2 от ЗАдв,
„Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул.
„А.М.“ № 51, вх. А, ет. 9, офис 20, представлявано от управители И. В.а Д. и
Д.а В.а Н., ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Д. В. М. от Адвокатска колегия – П., с
адрес: гр. П., ул. „...“ № 3б, ет. 2, ап. 5, сумата от 1 060,00 лева с ДДС –
адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна адвокатска защита в
производството в полза на ищцата.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „А.М.“ № 51, вх. А,
ет. 9, офис 20, представлявано от управители И. В.а Д. и Д.а В.а Н., ДА
ЗАПЛАТИ по сметка на Районен съд – П. сумата от общо 423,80 лева, от
която 123,80 лева – дължима по делото държавна такса и 300,00 лева –
възнаграждение на вещо лице.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд - П.
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
11