Р Е Ш Е Н И Е
№…………..
гр. София, 11.11.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-В въззивен състав, в открито съдебно
заседание на двадесет и пети май през две хиляди двадесет и втора година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
при участието на секретар Юлиана Шулева,
като разгледа докладваното от младши съдия Стоева в.гр.д. № 14857 по описа за
2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 68128 от 18.03.2019 г.,
постановено по гр.д. № 69211 по описа за 2016 г. на СРС, III ГО, 142-ри състав, съдът е
отхвърлил предявеният от ищеца И.И.А. срещу ответницата Ю.А.К. частичен иск с
правно основание по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за сумата в размер на 600,00 лева,
предявен като частичен от сумата в размер на 880,00 лева – причинени вреди от
ответницата на ищеца, представляващи сторени от него разноски за извършени СМР,
насочени към спиране на теч от имота на ответницата към имота на ищеца. С решението
е бил отхвърлен предявеният от ищеца срещу ответницата частичен иск с правно
основание по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за сумата в размер на 600,00 лева, предявен
като частичен от сумата в размер на 1588,76 лева, с която сума ищецът счита
ответницата да се е обогатила поради извършени СМР от него в нейния собствен
имот. С решението ищецът е бил осъден да заплати на ответницата сумата в размер
на 650,00 лева – разноски в първоинстанционното производство и в производството
по обезпечение на доказатеслтвата.
С Определение № 199480 от 22.08.2019 г.,
постановено по реда на чл. 248 от ГПК по гр.д. № 69211 по описа за 2016 г. на
СРС, III
ГО, 142-ри състав, съдът е изменил първоинстанционното решение в частта с
разноските, като е осъдил ищецът да заплати на ответницата сумата в размер на
650,00 лева, 350,00 лева – разноски в първоинстанционното производство, и
420,00 лева – разноски в производството по обезпечение на доказателства, от
които 120,00 лева – депозит вещо лице и 300,00 лева – адвокатско
възнаграждение. Определението е влязло в сила на 18.10.2019 г.
Ищецът е подал въззивна жалба срещу
решението на районния съд в цялост. Поддържа се, че по делото е била
представена справка – извлечение от Имотен регистър, даваща индиция за
собствеността на ответната страна. Подчертава се, че разглежданият правен спор
не касаел вещни права и не бил свързан с тяхното съществуване, оспорване,
изменение или погасяване, поради което въззивникът посочва, че били представени
достатъчно писмени доказателства за наличие на право на собственост върху имота
на ответницата за процесния имот. От представената справка личало кога е бил
придобит имота и кога е бил отчужден. В жалбата се излагат оплаквания относно
доклада по делото – че не са били давани изрични указания, че не са представени
доказателства за твърденията на ищеца касателно собствеността. Твърди се
наличие на противоречие в мотивите на съда – съдът приел, че представената
справка не съставлявало доказателство за собственост, но и бил посочил, че било
видно, че имотът бил собственост на още две лица. Изложени са съображения за
публичната достъпност до данните в Имотния регистър. Доколкото предявеният иск
бил за непозволено увреждане, свързано с причинена вреда от вещ, се твърди
солидарност между собствениците, както и между собствениците и ползвателя.
Твърди се, че ищецът бил предявил иск срещу един от собствениците, който
съгласно представените доказателства е имал това качество към момента на
увреждането. По приетата съдебно-техническа експертиза вещото лице дало
заключение за стойността на ремонтните дейности, с които ответната страна се е
обогатила. Въззивникът посочва, че неправилно са били окачествени като
„извършени върху общите части на сградата” – отремонтираната тераса над имота
на ищеца била на ответната страна и не била „обща част” съгласно чл. 38 от ЗС.
Направено е искане за отмяна на решението на СРС и уважаване на исковите
претенции. Направено е искане за присъждане на разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е
постъпил отговор на въззивна жалба от ответницата в първоинстанционното
производство. Направено е искане за оставяне без уважение на въззивната жалба и
присъждане на сторените от страната в производството разноски. Поддържа се, че
решението на районната инстанция е обосновано и правилно, постановено при
спазване на процесуалния и материалния закон. Изложени са съображения, че
доводите на жалбоподателя относно Имотния регистър и кадастралната карта били
несъстоятелни и неотносими към предмета на делото. При наличието на изрични
възражения на ответника в първоинстанционното производство, ищецът е следвало
при условията на пълно и главно доказване да установи пасивната легитимация на
ответницата, което не бил сторил. Твърди се, че наред с пасивната легитимация,
ищецът не бил доказал вредите, техния размер и причинно-следствената връзка.
С протоколно определение от 17.03.2021
г. въззивният съд е дал нова правна квалификация на иска, квалифициран от
районния съд като такъв с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, а именно – 61,
ал. 2 от ЗЗД, и е извършил разпределяне на доказателствената тежест между
страните във връзка с новата правна квалификация. Въззивният съд е указал на
страните за кои обстоятелства не сочат доказателства.
На етап ход по същество въззивникът,
представляван от упълномощен адвокат, е преповторил исканията, вече изложени
във въззивната жалба. На етап ход по същество въззиваемата, представлявана от
упълномощен адвокат, е заявила отново исканията, изложени в отговора на
въззивната жалба. Направено е възражение за прекомерност на адвокатския
хонорар, претендиран от насрещната страна, като е посочено, че адвокатско
възнаграждение се дължи за един адвокат.
Софийски градски съд, след като взе
предвид становищата на страните и
събраните по делото доказателства, намира за установено от
фактическа страна следното:
Ищецът е предявил при условията на
обективно кумулативно съединяване искове, както следва: 1. за сумата в размер
на 600,00 лева, предявен като частичен от общата сума в размер на 880,00 лева,
за причинени от ответницата на ищеца вреди, изразяваща се в сторени от
последния разноски за извършени СМР, насочени към спиране на теч и наводняване
на имота на ищеца от обекта, находящ над него, който според ищцовите твърдения
бил собственост на ответницата; 2. За сумата в размер на 600,00 лева, предявен
като частичен от общата сума в размер на 1588,76 лева, представляваща платена
от ищеца сума за строително-монтажни работи, последните извършени в собствения
по твърдения на ищцовата страна на ответницата имот. В исковата молба ищецът е
посочил, че в периода, в който ответницата е била собственик на апартамента,
находящ се над този на ищеца, същата е извършила неправомерни действия, като не
е полагала необходимите грижи за апартамента си, неговата фасада и общите
части. Твърди се, че ответницата е била предупреждавана за необходимостта от
полагане на необходимите грижи и е била приканвана от ищеца за поправка и/или
поделяне на разходите за ремонта. Ищецът е посочил, че е бил принуден да
отстрани вредите, настъпили в неговия апартамент и да направи подобрения в
имота и общите части, с която ответницата се е обогатила.
Ответницата с отговора на исковата
молба, депозиран в срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК, е оспорила твърдението, че е
собственик на обекта, находящ се над този на ищеца. Изложени са твърдения, че
дори и да се приеме, че ответницата е собственик, същата е заплатила сумата в
размер на 600,00 лева на домоуправителя за сторените общи разходи по сградата.
От представените по делото Нотариален
акт за покупко-продажба на недвижим имот № 111, том XXVI, дело № 4392/964 г., завещание на Д.И.Ч.,
декларация от Д.Н.З.и И.Н.А., Скица № 537/06.07.2007 г. и Удостоверение от
Благоевградски Районен Народен Съвет – отдел „Архитектура и благоустройство” се
установява, че ищецът е собственик на недвижим имот с адрес гр. София, ул.
„Шести *******. Във въззивното производство като писмено доказателство е бил
приобщен Нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит на основание
завещание и давностно владение № 75, том II, рег. № 2938, дело № 232 от 2017 г. С
оглед идентичност в описанията на имотите в горецитираните документи следва да
се приеме, че имотът, собственост на ищеца, съставлява самостоятелен обект в
сграда с идентификатор 68134.103.132.1.6, като над този имот се намира обект с
идентификатор 68134.103.132.1.9.
От приложената справка от Имотен
регистър се установява, че обект с идентификатор 68134.103.132.1.9. е
прехвърлен по алеаторен договор пред 2000 г., сключен между прехвърлител С.И.Д.,
трето лице за спора, и като приемател ответницата. През 2016 г. ( с отразяване
в регистъра с дата от 08.06.2016 г.) имотът с този идентификатор е бил
прехвърлен чрез продажба от ответницата, Т.Т.Н. и Н.Т.Д., в качеството им на
продавачи, на трето лице за спора. По делото е представен протокол от
30.10.2015 г. на общо събрание на етажните собственици на сградата на процесния
адрес. Видно от вписванията в него на ет. 3 се намират 2 апартамента, а като
собственик на единия от тях е вписана ответницата.
По делото са представени договор от
10.10.2015 г. между ищеца и „Т.” ЕООД с уговорен предмет за доставка на
материали и извършване на строително-монтажни работи за неотложен ремонт на
течове по имота на ищеца и по част от фасадите на ет. 4 на същата сграда с
уговорена цена в размер на 960,00 лева, приемо-предавателен протокол акт 19
между страните по договора за сумата в размер на 1152,00 лева, договор от
21.04.2013 г. между ищеца и „Т.” ЕООД с уговорен предмет за доставка на
материали и извършване на строително-монтажни работи за ремонта на имота на
ищеца и част от фасадите на ет. 2, ет. 4 и част от стълбището на същата сграда
с уговорена цена в размер на 7428,40 лева, приемо-предавателен протокол акт 19
за сумата в размер на 7428,40 лева.
От експертните заключения по изслушаните
съдебно-технически експертизи, които и настоящият съдебен състав цени като
правилни и компетентно изготвени, се установява, че СМР, извършени непосредствено
върху имота над този на ищеца, възлизат на сумата в размер на 614,18 лева,
тези, извършени върху общите част в границите на този апартамент – в размер на
1489,70 лева, а в имота на ищеца – в размер на 3177,80 лева. Вещото лице е
посочило, че част от извършените строително-монтажни работи, включени в
разноските в размер на 3177,80 лева, са по договор от 04.12.2017 г. Вещото лице
е констатирало, че сумата в Договора от 21.04.2013 г. е различна и вероятно има
допусната грешка, предвид посочената цена и цената за единичен кв. м. Вещото
лице е констатирало, че апартаментът на третия етаж, над този на ищеца, е
по-голям от този на ищеца, като откритата тераса на апартамента на третия етаж
се явява покривна за стаята на ищеца. В резултат на липса на добра изолация на
терасата и борда към нея при дъжд и сняг водата се стича по стената и мокри
външната северна и част от западната стена на ъгловата стена на ищеца. Вещото
лице посочва, че най-вероятно в резултат на неподдържане на вътрешния улук и
водосточната тръба към него по протежението на водосточната тръба е имало
най-вероятно течове, довели до нарушаване на външната стена на западната фасада
и преградната стена.
С оглед приетите фактически положения
въззивният съд достигна до следните изводи от правна страна:
Въззивната жалба е допустима – същата е
подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
Съгласно нормата
на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания. При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно
и допустимо.
Доколкото въззивният
съд с протоколно определение от 17.03.2021 г. е дал
нова правна квалификация на първоначално квалифицирания по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД
иск и е разпределил доказателствената тежест между страните в тази връзка,
контролиращата инстанция счита, че е санирала процесуалните пропуски на районната
инстанция във връзка с доклада, предвид направените оплаквания в жалбата,
поради което въззивният съд не дължи допълнително обсъждане на наведените
възражения от жалбоподателя в тази насока.
За да отхвърли
предявения по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД иск съдът е приел, че по делото е недоказано
ответницата да е собственик на апартамента, находящ се над този на ищеца, и в
какво се е изразило противоправното ѝ поведение.
От представения
протокол от общо събрание може да се изведе, че на третия етаж от сградата - на
етажа над този, на който се намира ищцовият апартамент, се помещават два
апартамента. Единият от тях има тераса, находяща се над спалнята в апартамента
на ищеца. От представения пред въззивния съд нотариален акт и приложената пред
районния съд справка от Имотен регистър се установява, че апартамента над
ищцовия е с идентификатор 68134.103.132.1.9, като към 2000 г. и
2016 г. ответницата е била титуляр на правото на собственост върху същия. Видно
от справката от Имотен регистър обаче се установява, че ответницата не е била
единствения собственик върху имота към 2016 г. Предвид това не може да се
приеме, че в процесния период (2013 г. и 2015 г.) ответницата е била единствен
носител на правото на собственост.
Тук следва да се отбележи, че исковата
претенция е била предявена единствено срещу ответницата и то с основание
непозволено увреждане. За пръв път във въззивната жалба са изложени твърдения
за предявяването на исковете срещу ответницата като един от солидарно
отговорните собственици на процесния апартамент и отговорността да се търси
поради увреждане от чужда вещ. Релевирането по подобни доводи за пръв път на
този етап от производството се явява недопустимо, поради което не следва да
бъдат обсъждани.
Съгласно разпоредбата на чл.
45, ал.1 от ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил
другиму. Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, който обхваща
следните елементи: деяние (действие или бездействие), противоправност на
деянието, вреда, причинна връзка между деянието и причинената вреда и вина.
Основният състав на чл. 45 от ЗЗД е изграден върху общата забрана да не се
вреди другиму. За да се уважи иск за деликтна отговорност, трябва да са налице
всички елементи от фактическия състав на текста, а именно: ответникът с
деянието си, действие или бездействие, виновно да е причинил вреда на ищеца,
като ищецът носи доказателствената тежест за доказването им.
В исковата молба се твърди
бездействие на ответницата като неправомерно поведение, въпреки отправените
спрямо нея покани за ремонтни действия и поделяне на разходите за такива.
Следва да се отбележи, че по делото не е доказано нито отправянето на каквито и
да е покани до ответницата, нито конкретно неправомерно поведение на същата
като съсобственик на процесния апартамент, което да обуслови насочване на
исковата претенция персонално срещу нея или основателността на така предявената
претенция. В заключението по кредитираната от съда
съдебно-техническа експертиза вещото лице е констатирало, че апартаментът на
третия етаж има откритата тераса, явяваща се покривна за стаята на ищеца, и че
в резултат на липса на добра изолация на терасата и борда към нея при дъжд и
сняг водата се стича по стената и мокри външната северна и част от западната
стена на ъгловата стена на ищеца, като най-вероятно в резултат на неподдържане
на вътрешния улук и водосточната тръба към него по протежението на водосточната
тръба е имало най-вероятно течове, довели до нарушаване на външната стена на
западната фасада и преградната стена. Посочените изводи са със степен на
вероятност и не могат да обусловят при условията на пълно и главно доказване на
конкретно задължение, респ. предписано поведение, именно на ответницата (вкл. и
само спрямо нея), което същата е пренебрегнала и е довело пряко и
непосредствено до настъпилите вреди в апартамента на ищеца. Според ППВС № 4/74
г., когато при ползване на дадена вещ са допуснати нарушения на предписани или
общоприети правила, отговорността за поправяне на вредите е по чл.
45 или 49 от ЗЗД, а когато такива нарушения не са допуснати и са
произлезли вреди от вещта, отговорността е по чл. 50 от ЗЗД.
В допълнение, следва да се отбележи, че
ищецът не е успял да установи и точния размер на сторените от него разходи по
ремонт на собствения му имот, доколкото в разпита си пред районната инстанция
вещото лице е посочило, че част от извършените строително-монтажни работи,
включени в разноските в размер на 3177,80 лева, са по договор от 04.12.2017 г.,
явяващ се извън предмета на първоначално заведената претенция.
Предвид гореизложеното, въззивният съд
счита за неоснователен и вторият кумулативно предявен иск. Както е посочено и в
практиката на ВКС (в този смисъл решение № 685 от 25.10.2010 г. по гр. д. №
1940/2009 г., ГК, IV ГО на ВКС), за да е налице водене на чужда работа без
мандат е необходимо: да е предприета чужда работа (правни или материални
действия в чужд интерес); да съществува намерение да се управлява чужда работа
и това да е извършено доброволно, а не задължение по закон. С протоколно
определение от 17.03.2021 г. с оглед дадената нова правна квалификация на иска
от въззивния съд и разпределянето на доказателствената тежест по него, на ищеца
е било указано, че не сочи доказателства, че е била предприета работа на
ответницата. Както вече беше посочено, по делото не се установява, че през
процесния период ответницата е била единствен титуляр на правото на
собственост, за да може оттам да се приеме, че е била предприета именно работа
на ответницата.
Неоснователни са доводите на въззивника
касателно изводите в районния съд за извършени подобрения в общите части. В
изслушаното заключение по назначената пред районния съд експертиза вещото лице
изрично е посочило и отделило в табличен вид разноските, направени за ремонт в
общите части. Нещо повече, в предмета на представените от ищеца договори от
10.10.2015 г. и 21.04.2013 г. става въпрос за ремонт върху фасади на сградата
на определени етажи и част от стълбището на същата сграда, но не и за ремонт на
терасата на даден апартамент.
Водим от гореизложеното, районният
съд правилно е отхвърлил исковите претенции, поради което обжалваният съдебен
акт следва да бъде потвърден като правилен и законосъобразен.
При този изход от спора на
въззиваемата се дължат разноски. В списък по чл. 80 от ГПК е отразена
претенцията за адвокатски хонорар за въззивната инстанция в размер на 450,00
лева и адвокатско възнаграждение в размер на 300,00 лева за частна жалба. Въззивният
съд констатира, че по делото не е била подадена частна жалба, а и липсва
доказателства за уговарянето или заплащането на хонорар в тази насока. По
делото е бил представен договор за правна защита и съдействие, в който е бил
уговорен адвокатски хонорар в размер на 450,00 лева за въззивното производство
с отразяване в него, че е бил платен в брой. Предвид това въззивният съд
приема, че претенцията за този адвокатски хонорар се явява доказан по основание
и размер, поради което следва да бъде присъден на страната.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА в цялост Решение № 68128 от
18.03.2019 г., постановено по гр.д. № 69211 по описа за 2016 г. на СРС, III ГО, 142-ри състав, и изменено в
частта с разноските по реда на чл. 248 от ГПК с Определение № 199480 от
22.08.2019 г.
ОСЪЖДА И.И.А., ЕГН **********,***, офис
35, да заплати на Ю.А.К., ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, на основание
чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата в размер на 450,00 (четиристотин и петдесет) лева,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
Решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.