Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София,08.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение II- В
въззивен състав,
в публично заседание на деветнадесети януари
през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
При секретаря Юлиана
Шулева
И прокурора сложи
за разглеждане
В.гр.д.№ 12310 по описа за 2020 г.
Докладвано от съдия Маркова, за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е по чл.258 и следв. ГПК.
Подадена е въззивна жалба от И.Г.Ш., ищец пред СРС, чрез
назначения й по реда на ЗПП адвокат- адв.Д., срещу
решение № 158608 от 23.07.2020 г., постановено от СРС, ГО, 33 състав по гр.д.№ 6123 по описа за 2013
г., с което е отхвърлена претенцията й чл.45, ал.1 ЗЗД.
Излагат се доводи за неправилност и необоснованост на така постановеното
решение. Счита, че от събраните по делото доказателства се установява
основателност на претенцията й. Възраженията на ответника останали недоказани. Установено
по делото било, че жалбата й до ЕСПЧ била приета за недопустима и това било
станало поради неправомерните действия на ответника. В подкрепа на това били
приложените по чнд № 18689 по описа за 2014 г.
документи, изходящи от НЗОК и БНБ. Сочи, че отхвърлянето на жалбата й от страна
на ЕСПЧ се било отразило неблагоприятно върху емоционалното й и психологическо
състояние. Счита, че по безспорен начин било доказано, че при едно от
посещенията й в кантората на ответника, последният бил насъскал срещу нея
кучетата си при което ищцата била получила оток и кръвонасядане.
Това й било причинило огромен стрес и притеснение. В продължение на месеци
изпитвала страх и главоболие, което наложило лечение и медицинска помощ. Сочи,
че твърдението й за упражнен от ответника опит за сексуално насилие не било опровергано.
В резултат на тези стресогенни събития ищцата с
месеци не била напускала дома си от страх, че може нещо да й се случи.
Установено било, че се е наложило настаняването на ищцата в ЦПЗ „Проф.Никола Шипковенски“ ЕООД за срок от 2 месеца. По този начин били
доказани предпоставките на чл.45 ЗЗД. Претендираният от нея размер на
обезщетението за неимуществени вреди – 8000 лв. намира за справедлив. Това било
така, защото към момента на търпените от ищцата вредоносни последици от
поведението на ответника, същата била 40-годишна и в разцвета на силите си,
както и била професионално компетентна. В резултат на поведението на ответника
ищцата променила коренно начина си на живот. Неблагоприятните последици в
ежедневието й продължавали и до днес.
От
ответника /пред СРС/, въззиваем пред настоящата
инстанция- В.Д.Ц. не е постъпил отговор по въззивната жалба. В хода на производството изразява становище за неоснователност на същата и
правилност на първоинстанционното решение.
По допустимостта на въззивната
жалба:
За обжалваното решение въззивницата е била
уведомена на 30. 07.2020 г. Въззивната жалба е подадена на 06.08.2020 г. /по пощата/.
Налице е
правен интерес от обжалване.
Следователно
въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са
посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че първоинстанционният съд се е произнесъл във
валиден и допустим процес.
По доводите във въззивната
жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че от представените
по делото доказателства не се установили твърдените от ищцата факти в
обстоятелствената част от исковата молба, а именно че на 12.04.2011 г. ищцата
получила от Европейския съд за правата на човека писмо, с което нейна жалба
била приета за недопустима, вследствие на неправомерните действия на ответника адв. В.Ц., поради което същата да е изпаднала в дълбока депресия. Не се установило в резултат
на действия на ответника отношенията им да са се влошили, както и по други,
водени от ответника дела от името на ищцата, също да са възникнали противоречия.
Ищцата твърдяла ответника да е прибягвал до изнудване – блокиране на кредитна
карта, опетняване на кредитното й досие. Ищцата твърдяла, че при едно от
посещенията си в кантора на ответника, последния насъскал кучетата си срещу
нея, в резултат на което ищцата получила ухапвания, респ. болки и страдания. Тя
била потърсила медицинска помощ и провела медикаментозно лечение. Ищцата
твърдяла и, че при друга среща ответникът направил опит сексуално да я насили.
В резултат от това ищцата не излизала от дома си в продължение на месеци,
посещавала три месеца психолог и била на медикаментозно лечение. Действително, от
горецитираното писмо от 12.05.2011 г. на Европейския
съд за правата на човека /ЕСПЧ/ до ищцата по настоящото дело, било видно, че
жалба № 35050/08, подадена на 11.07.2008 г. била приета за недопустима, тъй
като не отговаряла на изискванията на Конвенцията, не се установило, обаче,
това да е в резултат на неправомерни действия от страна на ответника. На
следващо място съдът е приел, че и останалите събрани по делото писмени
доказателства не подкрепят твърденията в исковата молба. В тази насока следвало
да се има предвид, че от отговорите на издадените съдебни удостоверения било видно,
че няма данни за активни кредити на ищцата. Ищцата била с прекратени здравно-осигурителни
права и не била посещавала кабинета на лекуващия си лекар от 2010 г., нямало
данни за прегледи, хоспитализации и лечение на травматични увреждания
вследствие ухапване от куче. С оглед на тези си констатации СРС е достигнал до
извода, че липсват доказателства ответникът да е извършил твърдяното в исковата
молба причиняване на травматични увреждания на ищцата, както физически, така и
психически, а именно първа предпоставка от фактическия състав за ангажиране на
отговорността за вреди по чл. 45 от ЗЗД. Затова и предявеният иск за обезщетение за
неимуществени вреди следвало да бъде отхвърлен, без да се изследват останалите
изискуеми от закона предпоставки за възникване на отговорност за непозволено
увреждане в тежест на ответника.
Софийски
градски съд, действащ като въззивна инстанция споделя мотивите на
първоинстанционния и поради което на основание чл.272 ГПК препраща към същите.
За да бъде основателен иска за непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД, следва да се
установи, че е налице осъществено противоправно деяние/действие или бездействие/,
вина, вреда и причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите
вреди.
В случая СРС е обсъдил събраните по
делото доказателства в тяхната съвкупност и е достигнал до правилни и логични
изводи.
Действително, от представеното с
исковата молба писмо от ЕСПЧ /л.5/ с дата 12.05.2011 г. е видно, че жалбата на Ш.,
внесена на 11.07.2008 г. е приета за недопустима, тъй като съдът не е
констатирал нарушение на правата и свободите, гарантирана от Конвенцията и
нейните протоколи. Съдържанието на това писмо, обаче, не доказва, че
неприемането на жалбата е по вина на ответника Ц.. По делото дори лисват данни
ответника да е бил упълномощен от ищцата да я представлява в това производство.
От доказателствата, събрани въз основа
на издадените съдебни удостоверения на процесуалния представител на ищцата, е
видно, че: в информационната система на Централния кредитен регистър няма данни
за наличие на активни кредити на името на ищцата /писмо на БНБ от 09.03.2016
г., л.103/; ищцата е с прекратени здравно-осигурителни права и не е посещавала
кабинета на личния си лекар – д-р Д.от 2010 г. Последната не е извършвала и
няма информация за прегледи, хоспитализация и лечение на травматични увреждания
вследствие на ухапване на куче /л.104/.
Действително, от събраните по делото
/пред СРС/ доказателства се установява, че ищцата е била хоспитализирана в периода
08.10.2014 г. до 15.10.2014 г. с диагноза „налудно
разстройство“, но по делото не са ангажирани каквито и да е доказателства това
да се дължи на противоправно поведение на ответника. Настаняването е сторено в
изпълнение на съдебно решение по нчд.№ 22365 по описа
за 2012 г. на СРС, НО, 99-ти състав /л.7 от ч.д.№ 18689/2014 г. на СРС, 129-ти
състав/. Същото е постановено по искане на съседите на И.Ш. които са посочили,
че тя се държи грубо и агресивно с тях, често налита на бой без причина, отправя
обидни думи, клевети и заплахи, оставя боклуци пред вратите на съседите си,
лепи по стените на входа стикери с неприлични епитети.
Противно на твърдяното във въззивната
жалба, в кориците на ч.д.№ 18689/2014 г. на СРС, 129-ти състав не се съдържат доказателства
в подкрепа на довода за противоправното поведение на ответника Ц., респ.
причинно-следствена връзка между това поведение и търпените от ищцата
емоционални и психологически въздействия. В това ч.д., образувано по искане на
Директора на ЦПЗ „Никола Шипковенски“ за настаняване
на И.Ш. за провеждане на задължително лечение, свидетелката /разпитана приживе/
Р.Ш. /майка на И./ е разисквала поведението на дъщеря си /и своето/ във връзка
с отношенията със съседите им /виж протокола от о.с.з. на л.29 по същото ч.д./.
Видно от мотивите на решение № 2581 от
22.11.2019 г. постановено по гр.д.№ 1926 по описа за 2019 г. на САС, ГО, 14-ти
състав в производството по чл.5 ЗЛС, в показанията си свидетеля Н.Ш. /брат на И./
е посочил, че промените в поведението й се дължат на факта, че същата не е
преодоляла смъртта на майка си за която се е грижела в дълъг период от време.
Въз основа на изслушаната /там/ СПЕ съдът е приел, че И.Ш. страда от параноя,
която е особен вариант на шизофренното разстройство; налудните
идеи на освидетелстваната се отразяват върху цялостната й личност и определят
нейното поведение и постъпки. Поради липсата на обективни данни за дебюта на
заболяването вещото лице намира, че същото е започнало подмолно с постепенна
промяна в поведението на И.Ш. през 2013 г. Установена е налудна
система в съдържанието на мисловния процес, свързана с отношенията със съседите
по повод твърдени следене, увреждане, злепоставяне от тяхна страна. При ищцата
е установено психично разстройство с налудно
възприемане и интерпретации на обстоятелствата от обективната действителност,
което води до дезадаптивно поведение. И.Ш. не приема медикаменти, което води до
нарушено социално функциониране.
Само за пълнота на изложението ще
посочим, че в производството по ч.д.№ 18689/2014 г. на СРС, 129-ти състав
самата И.Ш. е посочила, че състоянието й на „психично напрежение“ датира от
1999 г. от когато същата е държана умишлено от безработни хора и заради ниско
квалифицирани същества е стигнала до психиатрични клиники, т.е. не може да
приемем, че емоционалното и психично състояние датира от 2011 г., когато ищцата
е получила отговора на ЕСПЧ.
Видно от доклада по чл.140 ГПК,
обективиран в определението на СРС от 12.12.2014 г. /л.54/ съдът правилно е
разпределил доказателствената тежест между страните. При прилагането на
последиците от недоказването, то правилно СРС е приел претенцията на ищцата за
неоснователна.
При положение, че не се доказа наличие
на основание за уважаване на иска по чл.45 ЗЗД, не следва да се обсъжда какъв
би бил справедливия размер на обезщетението.
Налага се извод,
че обжалваното решение е правилно и
като такова ще следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
Настоящата
инстанция е сезирана и с частна жалба срещу
определение № 20203626 от 21.09.2020 г., постановено в производство по чл.248 ГПК, с което определение е отхвърлена молбата на И.Г.Ш. от 06.08.2020 г. за
изменение на така постановеното решение в частта за разноските.
По частната жалба не е постъпил отговор от
ответника по молбата /и по частната жалба/. В течение на производството
излага становище за неоснователност на същата и правилност на така
постановеното определение.
За да постанови
определение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че действително ищцата е
освободена от такси и разноски по чл.83 ГПК, но това не я освобождавало от
заплащане на разноските на ответника с оглед изхода по спора. Наред с това
присъденото адв.възнаграждение за безплатна помощ на адв.Х. в размер на 570 лв. било съобразено с чл.7, ал.2,т.3
от Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адв.възнаграждения.
Дори към 31.07.2020 г. този размер бил по-висок от присъдения.
Въззивната инстанция констатира, че адв.възнаграждение на адв.Х. е присъдено по реда на чл.38 от Закона за
адвокатурата в размер на 570 лв. Това от една страна води до извода, че в този
случай разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК е неприложима. От друга, че в тази
хипотеза положения от адвоката труд не може да остане неовъзмезден.
Трето, освобождаването от такси и разноски по реда на чл.83 ГПК, не освобождава
ищцата от заплащане на адв.възнаграждение по реда на
чл.38 ЗАдв.
При този изход на
спора решението е правилно и в частта за
разноските.
Пред въззивната инстанция:
На въззивницата разноски
не се следват.
Въззиваемият претендира разноски, но такива не са
били направени поради което съдът не му присъжда.
Водим от горното, Софийският
градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 158608 от 23.07.2020 г., постановено от СРС,
ГО, 33 състав по гр.д.№ 6123 по описа за 2013 г., изцяло.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на И.Г.Ш. от 12.10.2020 г. срещу определение №
20203626 от 21.09.2020 г., постановено в производство по чл.248 ГПК
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в 1-месечен срок от получаването му, при условията на
чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: