РЕШЕНИЕ
№ 658
гр. Бургас, 17.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети септември през две
хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Росица Ж. Темелкова
Членове:Таня Т. Русева Маркова
Елеонора С. Кралева
при участието на секретаря Стойка Д. Вълкова
като разгледа докладваното от Елеонора С. Кралева Въззивно гражданско
дело № 20212100500970 по описа за 2021 година
Производството по делото по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „Хелиос бийч апартмънтс – Поморие“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.Поморие, ул.“Морска“ № 52, и
„Хелиос бийч мениджмънт“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.Поморие, ул.“Морска“ № 52, подадена чрез пълномощник адв.Шивачева, против
решение № 260065/09.04.2021 г. по гр.д.№ 141/2020 г. по описа на РС-Поморие, с което е
отхвърлен иска на „Хелиос бийч апартмънтс – Поморие“ ЕООД и „Хелиос бийч
мениджмънт“ ЕООД, предявен против Евг. Ф. П. и В. Ал. П., двамата граждани на *** със
съдебен адрес в гр.Бургас, ул.“Сливница“ № 31, ет.1, за приемане за установено, че решение
№ 175/18.12.2019 г., постановено по гр.д.№ 4660/2018 г. по описа на ВКС, е нищожно.
Във въззивната жалба се изразява недоволство от първоинстанционното решение,
като същото се счита за неправилно. Според въззивниците, не става ясно как е формиран
извода на районния съд, че атакуваното решение е разбираемо и е налице единство между
диспозитив и мотиви, като се сочи, че ПРС не е взел предвид изложените от ищците
твърдения, не са анализирани доказателствата, които съдът е приел за относими по делото,
липсва посочване на относимата правна уредба и нейното съпоставяне с установеното по
делото, поради което се счита че ПРС е допуснал съществено процесуално нарушение. Във
въззивната жалба са изложени подробни доводи за основателност на предявения иск, които
1
преповтарят наведените в исковата молба твърдения, че решението на ВКС, чиято
нищожност се претендира, е неясно и неразбираемо, липсва логична връзка между мотивите
и диспозитива на атакувания съдебен акт, а отделните части от диспозитива са взаимно
изключващи се и от него не може да се извлече действителната воля на съда. Молят
въззивния съд да отмени първоинстанционното решение като неправилно и да прогласи за
нищожно атакуваното решение на ВКС, предмет на иска по чл.270, ал.2 ГПК. Не са
направени доказателствени искания. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемите Евг. Ф.
П. и В. Ал. П., чрез пълномощника им адв.Атанас Тасков, в който са изложени съображения
за неоснователност на въззивната жалба. Оспорват се като неоснователни доводите в
жалбата за нищожност на решението по гр.д.№ 4660/2018 г. по описа на ВКС, като в тази
връзка също са изложени подробни съображения. Молят съда да остави без уважение
жалбата и да потвърди решението на ПРС като правилно. Не са направени доказателствени
искания. Претендират се направените по делото разноски.
Въззивната жалба отговаря на изискванията на чл.259 и сл. ГПК, същата е
подадена в законоустановения срок от лица, които имат правен интерес от обжалването,
поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
С оглед изложените във въззивната жалба доводи и становищата на страните, като
прецени събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, Бургаският окръжен
съд приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционното производство пред РС-Поморие е образувано по исковата
молба на „Хелиос бийч апартмънтс – Поморие“ ЕООД и „Хелиос бийч мениджмънт“ ЕООД,
против Евг. Ф. П. и В. Ал. П., с която е предявен иск с правно основание чл.270, ал.2 ГПК за
прогласяване нищожност на решение № 175/18.12.2019 г., постановено по гр.д.№ 4660/2018
г. по описа на ВКС, поради абсолютната му неразбираемост.
В исковата молба се посочва, че с решение № 175/18.12.2019 г. по гр.д.№
4660/2018 г. по описа на ВКС е решен окончателно правния спор между страните по
предявени искове с правно основание по чл.109 ЗС. Твърди се, че постановеното от ВКС
решение е нищожно, тъй като е неразбираемо, липсва логична връзка между отделните
части на диспозитива, както и такава връзка и единство между мотивите и диспозитива на
съдебното решение, като различното третиране от съда на една и съща територия с различен
правен и градоустройствен статут води до пълно неразбиране на съдебния акт и неговото
прилагане. Според ищците, за правилното разбиране и прилагане на оспореното съдебно
решение е следвало ясно и категорично да бъдат определени характеристиките на
свободната дворна площ и покрив на гараж, правните и фактическите основания, на които
възникват и границите, до които се разпростират съответните права, като се счита, че без
отговор на поставените въпроси не е възможно да бъде направена връзка между мотивите и
диспозитива на постановеното от ВКС решение. Стабилитет не би могъл да бъде постигнат с
това решение, защото площта извън обема на сградите е следвало да бъде определена
еднозначно – или свободна дворна площ (терен, УПИ) или покрив на гараж, доколкото с
2
определянето на територията и нейния статут са свързани и правата на собственост,
управление и разпореждане. В исковата молба се изразява несъгласие с изводите в
решението на ВКС относно правния интерес от воденето на иск по чл.109 ЗС, тъй като за
заинтересованите лица е предвиден специален ред по ЗУТ за оспорване на
административния акт – разрешение за строеж, като се счита за невярно и твърдението в
същото решение, че строителството се извършва върху паркинга на гаража, за което се
излагат подробни съображения и се сочи, че от решението не може да се направи извод за
обоснованост на иска по чл.109 ЗС, тъй като по делото не са били безспорно установени
собственическите права на етажните собственици върху процесното УПИ. Според ищците, с
неразбираемостта си съдебният акт създава повече проблеми, отколкото да даде разрешения
на съществуващия спор, като ВКС не е отговорил на нито един от двата допуснати въпроса
– чия собственост е несамостоятелния обект басейн и представлява ли дворът прилежащ
терен по смисъла на ЗУЕС. По горните съображения, ищците претендират да се прогласи за
нищожно решение №175/18.12.2019 г. постановено по гр.д.№ 4660/2018 г. по описа на
ВКС, поради неговата неразбираемост и липса на мотиви, които да позволяват да се извлече
волята на съда.
В срока по чл.131 ГПК ответниците Евг. Ф. П. и В. Ал. П. са депозирали писмен
отговор, с които са оспорили предявения иск по чл.270, ал.2 ГПК като неоснователен.
Оспорени са твърденията на ищеца, че волята на съда е останала неизяснена, както и
доводите в исковата молба за неяснота на правните изводи, противоречие между мотиви и
диспозитив и за абсолютна неразбираемост на атакуваното решение, като са изложени
съображения, че посочените в исковата молба твърдения не обосновават нищожност на
съдебното решение, а евентуално неговата неправилност, която е извън приложното поле на
чл.270, ал.2 ГПК.
С обжалваното пред настоящия съд първоинстанционно решение на РС-Поморие е
прието, че не съществува твърдяната от ищците абсолютна неразбираемост на атакуваното
решение на ВКС, не е налице твърдяната неяснота на решението, както в диспозитива, така
и в мотивите на същото и е налице единство между диспозитив и мотиви, които са
изградени върху ясно изложени логични връзки между факти и приложимо право, отнесени
към решаване на правния спор между страните. Районният съд е приел също, че в самата
искова молба, независимо от декларативното твърдение, че атакуваното решение на ВКС е
абсолютно неясно, ищците са направили пространен анализ на същото, от който личи, че
напълно разбират неговото съдържание с изразената в него воля на съдебния състав,
насочена към даденото разрешение на спора между страните, което обаче не ги
удовлетворява и се търси друго разрешение на спора по същество, в каквато насока са
изложените аргументи на ищците и представените писмени доказателства, които касаят
правилността на решението, която обаче не може да бъде обсъждана в настоящото
производство. По горните съображения, ПРС е приел, че по отношение на атакуваното
решение не се установяват твърдените от ищците пороци, нито пък се установяват други
пороци, които да се отразят на неговата валидност и затова решението не е нищожно,
3
поради което е отхвърлил предявения иск по чл.270, ал.2 ГПК като неоснователен.
Съгласно чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата, т.е. правилността на първоинстанционното решение се проверява
само в рамките на наведените оплаквания. При тази служебна проверка, Бургаският
окръжен съд намира обжалваното решение на ПРС за валиден и допустим съдебен акт,
постановено е от законен състав и в пределите на правораздавателната дейност на съда, не е
налице и нарушение на императивна материалноправна норма.
С оглед оплакванията във въззивната жалба, събраните по делото доказателства и
приложимите разпоредбите на закона, БОС намира същата за неоснователна.
Първоинстанционното решение е постановено при изяснена фактическа обстановка, след
установяване на релевантните за спора факти и обстоятелства, като във въвзивното
производство не са ангажирани доказателства, които да я променят, поради което БОС я
възприема изцяло и препраща към нея на основание чл.272 ГПК, като не е необходимо
събраните по делото доказателства да се възпроизвеждат и от въззивния съд. Настоящата
инстанция напълно споделя и решаващите мотиви и изводи на ПРС за неоснователност на
наведените от ищците твърдения за нищожност на решение № 175/18.12.2019 г. по гр.д.№
4660/2018 г. по описа на ВКС, поради абсолютната му неразбираемост, като намира тези
изводи на районния съд за правилни и в съответствие със закона, поради което препраща
към мотивите на обжалваното решение на основание чл.272 ГПК и по този начин те стават
част и от настоящия съдебен акт.
По изложените във въззивната жалба доводи и в допълнение към съображенията на
районния съд, следва да се отбележи следното:
Настоящата инстанция намира за неоснователни възраженията на въззивниците, че
районният съд не е взел предвид изложените от ищците твърдения, не е анализирал
доказателствата, които е приел за относими по делото, липсва посочване на относимата
правна уредба и нейното съпоставяне с установеното по делото. В тази връзка, въззивният
съд намира за необходимо да отбележи, че първата инстанция е събрала необходимите,
допустими и относими доказателства, ангажирани от страните, като обжалваното решение е
постановено след анализ на доказателствения материал, при изяснена фактическа
обстановка и в съответствие с приложимите законови разпоредби. Предвид това, БОС
намира, че наведените в този смисъл оплаквания за допуснати процесуални нарушения от
първата инстанция са неоснователни.
Предмет на предявения иск по чл.270, ал.2 ГПК е установяване нищожността на
съдебен акт. Съдебното решение е едностранно властническо волеизявление на държавен
правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор и поради това, нищожно е всяко
решение, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт, поради
липса на надлежно волеизявление. В процесуалния закон няма легална дефиниция на
понятието „нищожен съдебен акт“, но съдържанието му е изведено по тълкувателен път в
правната теория и съдебната практика с постановени от ВКС решения по чл.290 ГПК,
4
включително и с ТР № 1/10.02.2012 г. по тълк.д.№ 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС, като се
приема, че нищожност е налице, когато решението е постановено извън правораздавателната
власт на съда, от ненадлежен орган или незаконен състав, при неподписване на решението
от мнозинството в съдебния състав, при неспазване на писмената форма, при абсолютна
неразбираемост на волята на съда, т.е. когато тя не може да бъде изведена и по пътя на
тълкуването. Всички посочени хипотези на нищожност на решението касаят начина на
формиране и изразяване на волеизявлението на съда, но нямат отношение към
съдържанието на това волеизявление по същество, респ. към неговата правилност,
разбирана като съответствието му с материалния закон, спазване на съдопроизводствените
правила и обоснованост. Ето защо, пороците при формиране на правните изводи на съда,
липсата на мотиви по някои възражения или погрешните и противоречиви мотиви, не водят
до нищожност на решението, а евентуално до неговата недопустимост или неправилност,
които пороци могат да бъдат отстранени единствено по пътя на обжалването, но не и по
реда на чл.270, ал.2 ГПК. В този смисъл – Решение № 15/26.01.2015 г. по гр.д.№ 3298/2014 г.
на ВКС, I г.о., съгласно което нарушаването на императивна материалноправна или
процесуалноправна норма при постановяване на съдебно решение може да доведе до
неговата недопустимост или неправилност, но не и до нищожността му.
Основните твърдения на ищците за нищожност на решение № 175/18.12.2019 г. по
гр.д.№ 4660/2018 г. по описа на ВКС са, че същото е абсолютно неразбираемо и
действителната воля на съда не може да бъде извлечена, липсва логична връзка между
отделните части на диспозитива, както и такава връзка и единство между мотивите и
диспозитива на съдебното решение, като различното третиране от съда на една и съща
територия с различен правен и градоустройствен статут води до пълно неразбиране на
съдебния акт и неговото прилагане. В тази връзка, в исковата молба са изложени пространни
съображения, възпроизведени и във въззивната жалба, за постановяване на атакуваното
решение в противоречие с действащата нормативна база, т.е. нарушение на материалния
закон, както и противоречие с доказателствения материал по делото, т.е. необоснованост на
съдебния акт, като според ищците тези нарушения опорочават постановеното от ВКС
решение до степен на нищожност.
В конкретния случай, атакуваното решение № 175/18.12.2019 г. по гр.д.№
4660/2018 г. по описа на ВКС не страда от пороци, които биха могли да обуславят извод за
неговата нищожност. Решението е постановено в писмена форма от надлежен орган,
функциониращ в законен състав, в рамките на правораздавателната власт на съда,
подписано е и има необходимото съдържание по чл.236, ал.1 ГПК, като волята на съда е
изразена по ясен и разбираем начин.
От решението на ВКС е видно, че същото е постановено по повод допуснато
касационно обжалване на решение № ІІІ-80/18.07.2018 г. по възз.гр.д.№ 821/2018 г. на ОС-
Бургас, с което е отменено решение по гр.д.№ 337/2017 г. на РС-Поморие и вместо това
въззивният съд е отхвърлил иска на Евг. Ф. П. и В. Ал. П. с правно основание чл.109 ЗС,
предявен против „Хелиос Бийч Мениджмънт” ЕООД и „Хелиос Бийч Апартмънтс –
5
Поморие” ЕООД, за осъждане на ответниците да преустановят действията си по изпълнение
на СМР, съгласно разрешение за строеж № 451/10.05.2017 г. на Община Поморие за
обновяване на съществуващи зелени площи, плочници и градски елементи в УПИ ІІ-3144,
3145 в кв.226 по плана на гр.Поморие (имот с идентификатор 57491.509.36 по КККР на
гр.Поморие), както и по разрешение за строеж № 450/10.05.2017 г. на Община Поморие за
промяна на прилежащата площ около басейна, находящ се в имота, за изграждане на ограда
около него, като осигурят на двамата ищци свободен достъп до процесния басейн и
ограждащите го площи, както и до съществуващите зелени части върху покрива на
покрития паркинг – гараж в посочения УПИ.
Касационното обжалване е било допуснато от ВКС по въпроса – „Следва ли да се
приеме, че открит басейн е самостоятелен обект на собственост, ако е изграден като
част от дворната инфраструктура на планираното строителство на комплекс от сгради
със смесено предназначение, ако конструктивно и по своите характеристики не отговаря
на изискванията за басейни за ползване с обществен достъп?“, както и по въпроса, касаещ
тълкуването на § 1, т.2 от ДР на ЗУЕС и конкретно – „Следва ли терена, в който е
изградена вертикална планировка към сграда етажна собственост, включваща
озеленяване, алеи и зона за отдих с басейн, да се счита за прилежаща към сградата и
съответно полежи ли на ползване от етажните собственици?“. По първия въпрос ВКС е
приел, че басейнът като елемент на застрояването може да е съоръжение от допълващото
застрояване, съгласно чл.46, ал.2 ЗУТ и ако няма необходимите спомагателни постройки и
съоръжения, необходими за функционирането му, той не е самостоятелен обект на правото
на собственост. Обратно, басейнът е самостоятелен обект на правото на собственост, ако
отговаря на изискванията за „открит обект“ по смисъла на §5, т.68 ЗУТ – да е изграден със
строителни книжа, включващи и необходимите спомагателни постройки и съоръжения,
свързани с тяхното функциониране- санитарни възли, съблекални, монтажни трибуни,
преместваеми сезонни покрития и други, които са изградени и съществуват на место. По
втория въпрос ВКС е приел, че когато в единнния инвестиционен проект се предвижда
изграждане на жилищни сгради и обекти с комплексно обществено обслужване с
комуникационни зони, оформени като алеи, озеленяване, детски площадки, басейн, който не
е предназначен за обществено ползване и не отговаря на изискванията за самостоятелен
обект на собственост, тези елементи са принадлежност към етажната собственост, тъй като
нямат самостоятелно съществуване като обекти на правото на собственост, поради което за
тях не се прилага принципът на приращението (чл.92 ЗС); те формират общия облик на
етажната собственост и на самостоятелния обект на собственост в нея (жилище, офис,
магазин или друг обект за обществено обслужване); съществуването на тези елементи се
отразява и върху стойността на обекта още при изграждането му, а от това зависи и
определянето на частта от общите части към всеки обект на етажната собственост по
правилото на чл.40 ЗУЕС, като наличието им се отразява и на текущата цена на обектите в
етажната собственост. Прието е, че изложеното не противоречи на чл.64 ЗС, тъй като
правото на суперфициарните собственици да ползват терена до колкото това е необходимо
за ползването на обекта им на собственост включва и правото да ползват елементите и
6
съоръженията, които са принадлежност по смисъла на чл.97 ЗС към сградите – етажна
собственост, в които се намира обекта, като такива елементи са алеите, зелените площи,
детските площадки, басейните, които не отговарят на изискванията за самостоятелен обект
на собственост по § 5, т.68, б.“а“ ЗУТ и др. подобни и до тези съоръжения етажните
собственици следва да имат достъп в зависимост от това какво решение за начина на
поддържане и ползването им е взело Общото събрание.
Съобразно горните отговори по допуснатите въпроси, ВКС е решил по същество
спора между страните по делото, като е отменил въззивното решение по възз.гр.д.№
821/2018 г. по описа на БОС и е уважил предявените искове по чл.109 ЗС, като е осъдил
двете дружества (ищците по настоящото дело) да преустановят действията си по изпълнение
на строително-мотнажни работи, съгласно разрешение за строеж № 451/10.05.2017 г. на
Община Поморие за обновяване на съществуващи зелени площи, плочници и градски
елементи в УПИ ІІ-3144, 3145 в кв.226 по плана на гр.Поморие, съставляващ ПИ с
идентификатор 57491.509.36, и по разрешение за строеж № 450/10.05.2017 г. на Община
Поморие за промяна на прилежащата площ около басейна, находящ се в същия имот, за
изграждане на ограда около басейна, като осигурят на двамата ищци (въззиваемите по
настоящото дело) свободен достъп до процесния басейн и ограждащите го площи, както и
до съществуващите зелени части върху покрива на покрития паркинг – гараж в същия
поземлен имот. Касационната инстанция е приела, че ищците притежават идеална част с
право на ползване върху конкретно паркомясто от покрития паркинг-гараж, представляващ
сграда с идентификатор 57691.509.13, който не е етажна собственост, а съсобствена сграда,
изграден е в централната част на двора в поземления имот, над нивото на земята и тъй като
е създадена денивелация на терена, покрива на гаража е направен като зелена площ. Във
вътрешната централна част на имота и на сградата паркинг-гараж е разположен басейн на
по-ниско ниво, до което се стига по стълби от озеленената площ върху покрития гараж.
Басейнът е проектиран и изпълнен така, че не отговаря функционално на изискванията към
открит басейн за обществено ползване в спортни зали и като спортни съоръжения; за
достигане до него следва да се премине през озеленения покрив на паркинга-гараж. При
установените факти, ВКС е приел, че като съсобственици с право на реално ползване на
реална част, ищците имат право да участват във вземането на решение за ремонта и начина
на благоустрояване на зелената площ на покрива на сградата паркинг-гараж и на алеите и
площадките за игра, оформени над сградата, а строителното разрешение № 451/10.05.2017 г.,
включващо дейности по обновяване на съществуващи зелени площи, плочници и градски
елементи в поземления имот, над покрития гараж, е издадено от общината без участието на
съсобствениците, каквито са ищците и поради това извършването на тези дейности, с които
те не са съгласни следва да бъде преустановено. Другото разрешение строеж №
450/10.05.2017 г. е за промяна на прилежащата площ около басейна в имота и за изграждане
на ограда около басейна, като в тази връзка ВКС и приел, че басейнът не е самостоятелен
обект на собственост, принадлежност е към етажните собственици и има обслужващо
предназначение, като начинът на използването му, поддръжката, ремонтите и
благоустрояването на терена около него следва да се реши от ОС на ЕС, тъй като макар и да
7
са само суперфициарни собственици, правото на ищците по чл.64 ЗС включва и правото да
ползват елементите и съоръженията, които са принадлежност към сградите – етажна
собственост, каквито са алеите, зелените площи, детските площадки, басейните, които не
отговарят на изискванията за самостоятелен обект на собственост по § 5, т.68, б.“а“ ЗУТ и
етажните собственици следва да имат достъп до тях, а кога и какви ремонти да се извършват
на такива съоръжения зависи от решенията на ОС на ЕС, доколкото разходите за това се
поемат от етажните собственици.
Видно е, че касационният съд е изложил конкретни мотиви относно фактическите
констатации и правните изводи, а волята му, като единство от мотиви и диспозитив, е ясно
изразена, поради което БОС намира за неоснователни доводите във въззивната жалба за
противоречие и липса на логическа връзка между мотивите и диспозитива, както и за
противоречие в отделни части на диспозитива на съдебния акт.
Не е налице и твърдяната от въззивниците абсолютна неразбираемост на
постановеното от ВКС решение, тъй като волята на съда е изразена по ясен и разбираем
начин. Въпросът дали произнасянето на съда е в съответствие с материалния закон и
съдебната практика, както и дали противоречи на тълкувателни решения по приложението
на материалния закон, каквито всъщност са оплакванията в исковата молба, възпроизведени
и във въззивната жалба, е въпрос на правилност и законосъобразност на съдебното решение,
но не обосновава неговата валидност. Изразеното несъгласие на ищците с изводите на ВКС
относно наличието на правен интерес от предявяване на иска по чл.109 ЗС също не
обосновава нищожност на решението, а има отношение към неговата допустимост, която не
може да бъде преценявана в настоящото производство. Твърденията в исковата молба, че
ВКС не е дал отговор на основни въпроси (относно собствеността на басейна и
представлява ли дворът прилежащ терен по смисъла на ЗУЕС), свързани с приложението на
чл.64, чл.92 и чл.97 ЗС, респ. се е произнесъл в противоречие с посочените правни норми,
представляват оплаквания за неправилност на решението, поради нарушение на
материалния закон. Както бе посочено по-горе, евентуално неправилно прилагане на
материалния закон не представлява основание за прогласяване нищожност на съдебния акт,
като решаващата дейност на съда, постановил атакуваното решение, не подлежи на
проверка в настоящото производство. Доводи, касаещи правилността на съдебно решение
могат да бъдат разглеждани единствено по пътя на инстанционния контрол, същите излизат
извън предмета на иска по чл.270, ал.2 ГПК и съдът не разполага с правомощието да се
произнася по тях, като е недопустимо да се преценява правилността на влезлите в сила
съдебни актове (чл.299, ал.1 ГПК). Ето защо, поддържаните от въззивниците оплаквания в
тази насока не следва да се обсъждат по същество от настоящия съдебен състав. По този
начин е процедирал и районния съд, поради което същият не е постановил необосновано
решение и изложените за това възражения във въззивната жалба са неоснователни. Следва
да се отбележи също, че евентуалните спорове във връзка с тълкуването и изпълнението на
съдебното решение не могат да се разрешават чрез прогласяване на неговата нищожност.
Предвид горните съображения, БОС съд намира, че волята на съда по гр.д.№
8
4660/2018 г. на ВКС и даденото от него разрешение на спорните въпроси са ясно изразени и
не е налице абсолютна неразбираемост на атакуваното решение, поради което същото е
валидно постановено. Ето защо, настоящата инстанция споделя извода ПРС за
неоснователност на предявения иск по чл.270, ал.2 ГПК, тъй като изложените от ищците
пороци на Решение № 175/18.12.2019 г., постановено по гр.д.№ 4660/2018 г. по описа на
ВКС, не са такива, които да обуславят неговата нищожност, доколкото по своята правна
същност съставляват доводи за нарушения на материалноправни норми.
Изводите на двете инстанции съвпадат, поради което обжалваното решение на
ПРС следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода на делото, на въззивниците разноски не им се дължат, а на
основание чл.78, ал.3 ГПК същите следва да заплатят на въззиваемите сумата от 1000 лв. за
направените от тях съдебни разноски за платено адвокатско възнаграждение във въззивното
производство, съгласно представения списък по чл.80 ГПК и договор за правна защита и
съдействие.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260065/09.04.2021 г., постановено по гр.д.№
141/2020 г. по описа на Районен съд – гр.Поморие.
ОСЪЖДА „Хелиос бийч апартмънтс – Поморие“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.Поморие, ул.“Морска“ № 52, и „Хелиос бийч
мениджмънт“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.Поморие,
ул.“Морска“ № 52, да заплатят на Евг. Ф. П. и В. Ал. П. , двамата граждани на ***, със
съдебен адрес гр.Бургас, ул.“Сливница“ № 31, ет.1, сумата от 1000 лв. (хиляда лева) за
направените съдебни разноски във въззивното производство пред ОС-Бургас.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9