Р Е
Ш Е Н
И Е
№
26
гр.Шумен,
07.02.2020г.
Шуменският
окръжен съд, в публичното съдебно заседание
на шестнадесети януари, през две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: А.Карагьозян
Членове:1.З.Иванова
2.С.Стефанова
при
секретаря С. Методиева , като разгледа докладваното от съдия З.Иванова в.гр.дело №398 по описа за 2019 год. на ШОС, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производство
по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С Решение № 182/29.05.2019г., изменено в
частта за разноските с Определение №747/30.08.2019г., постановено по
гр.д.№1553/2018г., Районен съд Нови пазар е отхвърлил главно предявеният
иск с правно основание по чл.26, ал.1 от ЗЗД от
Б.Г.Б., ЕГН ********** против „Изи асет мениджмънт “ АД, ЕИК ,
за признаване на нищожност на договор за паричен заем №2841006, сключен
между същите страни на 28.06.2017 г., като неоснователен и недоказан. Уважен е
евентуално предявеният иск, в резултат на което е призната за нищожна, като
неравноправна и противоречаща на добрите нрави клаузата на чл.4, ал.1 и 2 от
Договор за паричен заем №2841006, сключен на 28.06.2017 г., между същите страни
. Ответникът е осъден да заплати на адв.Д.Ф., възнаграждение за процесуално
представителство на ищеца в размер на 417,59 лева, както и за заплати в полза
на НПРС сумата 107,19 лева- държавна такса и 113,70 лева – възнаграждение на ВЛ
, съобразно уважения иск . Ищецът е
осъден да заплати на ответника деловодни разноски съобразно отхвърления иск в
размер на 150 лева , както и 57 лева – възнаграждение на ВЛ .
Недоволен
от решението, в частта, в която е отхвърлен главният иск за признаване на
нищожност на Договор за паричен заем №2841006 останал ищецът Б.Г.Б., който го
обжалва. Основното възражение във въззивната жалба е, че уговорената по
договора за заем възнаградителна лихва е прекомерна и поради това нищожна.
Твърди, че погасителният план не съдържа съществени елементи изискуеми от ЗПК,
както и, че неправилно размерът на неустойката не е включен при изчисляване на
ГПР. Съобразно изложеното моли решението, в частта, в която е отхвърлен искът
за прогласяване на нищожност на процесния договор да бъде отменено и вместо него
постановено друго, с което главно предявеният иск за бъде уважен. Претендира
присъждане на разноските извършени във въззивното производство.
Ответникът
обжалва първоинстанционното решение в частта, в която е уважен евентуалният иск
и е призната за нищожна клауза от посочения по-горе договор за кредит по
подробно изложени съображения, претендира разноски .
В
срока по чл.
263 от ГПК, всяка от страните е представила
отговор, като оспорва въззивната
жалба подадена от насрещната страна.
Въззивните жалби са подадени в срок, редовни и процесуално допустими.
Съдът констатира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, поради което и спора следва да се разгледа по същество.
Шуменският
окръжен съд, след като взе предвид изложеното във въззивните жалби и като прецени отделно и в съвкупност
събраните по делото доказателства , приема за установено от фактическа и правна
страна следното :
Районен
съд – Нови пазар е бил е бил сезиран с главно
предявен иск по чл.26, ал.1 от ЗЗД - за
прогласяване нищожността на договор за паричен заем №2841006/ 28.06.2017
г. и евентуален иск за прогласяване
нищожността на клаузата на чл.4, ал.1 и 2 от същия договор. В исковата молба са изложени твърдения, че
договорът е нищожен т.к. клаузите уговарящи размера на неустойката и лихвата са
в противоречие на добрите нрави . Налице била нееквивалентност между
предоставената услуга и договорената цена, с което се нарушавал принципът на
добросъвестност в облигационните отношения. Договорената възнаградителна лихва
значително надхвърляла размера на законната лихва. При формиране размера на
възнаградителната лихва, като критерий за добросъвестното й определяне следвало
да се има предвид размера на законната лихва. Противоречаща на добрите нрави
била клаузата за размер на възнаградителна лихва, надвишаващ трикратния размер
на законната лихва. В случая уговорената възнаградителна лихва, ведно с
договорената в чл.4 от договора неустойка в размер на 2 679,84 лева, надхвърляла
много повече от три пъти законната лихва, тъй като неустойката представлявала
скрит добавък към печалбата на кредитора. Неустойката следвало да бъде включена
в годишния лихвен процент и годишния процент на разходите, а поради
невключването ѝ посоченият в договора размер на ГПР не бил реално
прилаганият в отношенията на страните. Посочените клаузи от договора, като
противоречащи на добрите нрави и неравноправни били нищожни, но в случая не
следвало да се прилага разпоредбата на чл.26, ал.4 от ЗЗД, тъй като договорът
за потребителски кредит не би бил сключен без недействителните му договорки,
доколкото той нормативно бил уреден като възмезден и кредиторът не би го
сключил без възнаграждение. Предвид това целият договор следвало да се счита
нищожен. Също така ищецът сочи, че тази уговорена в договора неустойка нямала
присъщата за неустойката обезщетителна функция, а водела до неоснователно
обогатяване на заемодателя, което било в разрез със спазване принципа на
добрите нрави. Неизпълнението на поетото задължение да се осигурят в тридневен
срок от сключване на договора поръчители, отговарящи на зададени завишени
изисквания, или пък да се внесе банкова гаранция не довеждало, според ищеца, до
сигурни неблагоприятни последици за кредитора му. С тези и други, подробно
изведени аргументи, ищецът моли съдът да прогласи нищожността на договор за
паричен заем №2841006 от 28.06.2017 г., евентуално да бъде прогласена
нищожността на чл.4 от договора.
В
отговора по чл.131 от ГПК исковете са оспорени, посочено е, че законодателят не
е въвел изискване за максималния размер на възнаградителната лихва.
Единственото ограничение на законодателя, предвидено в чл.19, ал.4 от ЗПК,
годишният процент на разходите да не надвишава петкратния размер на законната
лихва е спазено. Ищецът бил предварително информиран за всички условия на
кредита, включително и за размера на възнаградителната лихва. Договорната лихва
се явявала цената за ползваните парични средства, включваща разходи на
търговеца, конкуренцията на пазара, риск за неизпълнение и други компоненти. По
отношение искането, при евентуалност да се прогласи нищожността на чл.4 от
договора се аргументира, че законът не е поставил изискване при уговаряне на
неустойка кои вреди следва тя да компенсира.
От представените по делото писмени доказателства се установява на 28.06.2017г. между страните по делото е сключен договор за паричен заем №2841006, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца в заем сума от 2 000 лева. Уговорено е връщането и да стане в срок от 12 месеца, на 12 вноски, на конкретно посочена в договора дата от всеки месец, като размерът на месечната погасителна вноска е от 204, 94 лв. Страните са уговорили фиксиран лихвен процент по заема 40%; годишен процент на разходите (ГПР) 48, 07 % и лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора 0,11%. В чл.4 от договора е регламентирано задължение за заемателя в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на заемодателя едно от двете обезпечения, посочени в договора, а именно: двама поръчители, всеки от които да отговаря на конкретни изисквания (да реализира трудово възнаграждение; да има нетен размер на осигурителен доход над 1000 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с ответното дружество; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банки и финансови институции, или ако има, то кредитната му история в ЦКР на БНБ за една година на назад да е със статут на „редовен“) или банкова гаранция с бенефициер заемодателя за общата дължима по договора сумата, със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора. Страните са уговорили, че при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение в определения срок, заемателят ще дължи неустойка в размер на 2 679,84лв., която се заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като към размера на всяка от вноските се прибавя сумата от 223,32 лв. Така общата месечна погасителна вноска възлиза на 459,28 лв. В договора между страните е посочено, че същият е сключен по предложение на заемателя и при предварително представен на заемателя стандартен европейски формуляр, съдържащ индивидуалните условия по бъдещия паричен заем. В изпълнение на задълженията си по договора ищецът заплащал месечни вноски по заема до 27.08.2018 г., когато внесъл сума от 115 лв. С покана за доброволно изпълнение от 01.10.2018 г. ответното дружество уведомило ищеца, че тъй като е преустановил плащанията си, то ще пристъпи към принудително събиране на остатъка от дължимата сума по договора, ако в срок до 25.10.2018 г. не плати две погасителни вноски – 856, 52 лв. В писмото е отбелязано, че неиздълженият размер по договора от страна на ищеца е от 1932, 86 лв.
Очертавайки по същия начин фактическата обстановка, първоинстанционният съд е достигнал до законосъобразен правен извод, отричайки нищожността на процесния договор на изложените от ищеца основания. Първото възражение на ищеца е, че е уговорен размер на възнаградителната лихва, който противоречи на добрите нрави и води до нищожност на договора. Въззивният съд не споделя това становище. Вярно е, че размера на уговорената възнаградителна лихва надхвърля трикратния размер на законната лихва през процесния период. Въззивният съд не отрича и съществуването на съдебна практика, възприемаща извода, че възнаградителна лихва над посочения трикратен размер на законната лихва се явява нищожна уговорка, т.к. противоречи на чл.26 от ЗЗД, но намира, че не е относима в настоящият случай. Подобни разрешения – за нищожност клаузата за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва са релевантни преди приемането на чл.19 ,ал.4 и ал.5 от Закона за потребителския кредит (в сила от 23.07.2014г.). Доколкото преди приемането на законоустановен размер на годишния процент на разходите по потребителски кредити, не съществуваше нормативен текст регулиращ оскъпяването на кредита, съдът следваше да изхожда от общите правни принципи и морални норми. Към настоящият момент е налице нормативен текст - чл.19,ал.4 и ал.5 от Закона за потребителския кредит (в сила от 23.07.2014г.), който точно и ясно определя предела на оскъпяване на кредита – годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Възнаградителната лихва е компонент от ГПР и размерът и подлежи на преценка от кредитодателя, като единственото условие, същата заедно с другите елементи на ГПР общо да не надвишава максимално допустимия размер. В случая ГПР е в размер на 48, 07 % т.е. не надхвърля размера предвиден в чл.19 ,ал.4 и ал.5 от ЗПК.
Във въззивната жалба е въведено възражение, че договорът е нищожен, т.к. не е спазено изискването на чл.11,ал.1, т.11 и 12 от ЗПК, според които договорът за кредит следва да съдържа условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването; информация за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания; погасителният план посочва дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания; планът съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи; когато лихвеният процент не е фиксиран или когато допълнителните разходи могат да бъдат променени съгласно договора за кредит, в погасителния план се посочва ясно, че информацията, съдържаща се в плана, е валидна само до последваща промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно договора за кредит. Настоящият съдебен състав намира възражението за неоснователно, т.к. изискването за посочване в погасителния план на отделните компоненти на погасителната вноска – главница и възнаградителна лихва касае случаите, в които лихвеният процент не е фиксиран. В настоящия случай кредитът се погасява при фиксиран лихвен процент за целия срок на договора, т. е. няма промени в лихвения процент за срока на отпускане на кредита, поради което и не се изисква предоставяне на информация за последователността на разпределяне на вноските между различните неизплатени суми и това условие на ЗПК е неприложимо. Законът не вменява задължение за посочване на размера на възнаградителната лихва и как тя се разпределя във времето с изплащане на всяка една от месечните вноски, посочени в погасителния план. В същия смисъл е и практиката на СЕС, напр. Решение от 09.11.2016 г. по дело № С-42/15, което прилага и с което се тълкува Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредит, разпоредбите на която са въведени със ЗПК. В решението се казва, че "в договора за кредит не е необходимо да се посочват точните дати на падежа на отделните вноски на потребителя, стига условията по този договор да позволяват на потребителя да установи лесно и със сигурност падежите на тези вноски", както и че "в срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни вноски, не трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за погасяването на тази главница". В решението е посочено още, че "когато не съдържа всички изисквани данни по член 10, параграф 2 от тази директива, договорът за кредит се счита за сключен без лихви и без разноски само ако става въпрос за данни, чиято липса би могла да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение. " Поради изложеното въззивният съд намира, че процесният договор не противоречи на чл. 11, ал. 1, т. 11 и 12 ЗПК .
Следващото възражение на ищеца е, че не е спазена разпоредбата на чл.19,ал.1 вр. с чл.10, ал.2 и чл.10а, ал.4 от ЗПК . Конкретно посочва, че предвидената в договора неустойка не е включена при изчисляване на ГПР. Счита, че след като размера на неустойката не е включен при формиране на ГПР, потребителят получава невярна информация и счита, че ако неустойката бъде включена ГПР ще надвиши
законоустановения максимум. Твърдението, че размера на неустойката не е включен при изчисляване на ГПР е вярно, потвърждава се от изготвеното и прието пред въззивния съд заключение по ССЕ. Въпреки, че фактите отговарят на изложеното от ищеца, те не водят до твърдяната от него нищожност на договора. Съгласно изричната разпоредба на чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК, при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит . Според настоящият съд, неустойката представлява именно такъв разход, дължим при неизпълнение на определени с договора задължения. Горната разпоредба следва логиката на договарянето, няма как в ГПР да бъдат включени разходи, които зависят от бъдещи несигурни събития – възможно неизпълнение на договорни задължения.
Предвид всичко изложено по-горе, съдът счита, че въззивната жалба подадена от ищеца се явява неоснователна, а решението в частта в която е отхвърлен искът за признаване нищожността на Договор за паричен заем №2841006/28.06.2017 г. е правилно и следва да бъде потвърдено .
От
ответника също е подадена въззивна жалба срещу решението, в частта, в която са
признати за нищожни клаузите на чл.4,
ал.1 и 2 от процесния договор. Съгласно визираните уговорки, заемополучателят
дължи неустойка за неосигуряване на
обезпечение - поръчителство.
Първоинстанционният съд е приел, че уговореното задължение не притежава
правната характеристика на неустойка. Посочил е, че неустойката в договорните
отношения има за цел да обезпечава изпълнението на задължението и служи като
обезщетение при неизпълнение. В настоящия случай тя е уговорена като санкция за
непредставяне на обезпечение, а не като дължимост при неизпълнение на задължението
за погасяване на договорната сума. Задължението за неустойка би следвало да
възникне ако заемателят преустанови плащанията към заемодателя, а в случая
заплащането на неустойката е започнало паралелно с плащането на сумите по
договора – главница и договорна лихва, поради което в такава една функция тя
нито обезпечава изпълнението, нито го обезщетява, нито замества друг вид
обезпечение – напр. поръчителство. Рискът от неизпълнение по един договор
следва да се носи с обезпечаване на задълженията по него и при невъзможност за
предоставяне на обезпечение по договора следва той да не се сключва, а не
следва да се включва уговорка за допълнително заплащане. Така по същността си
предвидена в сключения между страните договор неустойка представлява реално увеличение
на възнаграждението за ответната страна и я обогатява без да има основание.
Размерът ѝ надвишава размера на заема и договорната лихва взети заедно и
по този начин заобикаля ограничението по чл.19, ал.4 от ЗПК за определянето на
ГПР. От изложеното по-горе районният съд е приел, че клаузата на чл.4, ал.1 и 2 от договора между
страните е неравноправна и противречаща на добрите нрави, като конкретното
основание за неравноправност в случая следва да е по чл.143, т.5 от ЗЗП, водещо
до нищожността и. Въззивният съд споделя изцяло изложените аргументи водещи до
нищожност на клаузата за неустойка, ето защо намира ,че решението и в тази част
е правилно и следва да бъде потвърдено .
С
оглед изхода на делото, деловодните разноски извършени във въззивната инстанция
следва да останат в тежест на страните,
които са ги извършили.
Водим
от горното и на основание чл.272 от ГПК , съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 182/29.05.2019г., изменено в частта за разноските с Определение
№747/30.08.2019г. , постановено по гр.д.№1553/2018г. , постановено по гр. д. №1553/2018 г. по описа на Районен съд –
Нови пазар
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, решението може да се обжалва в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.