№ 1306
гр. Варна, 28.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ ТО, в публично заседание на
тридесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Цвета Павлова
Членове:Пламен Ат. Атанасов
Деница Добрева
при участието на секретаря Елена Ян. П.
като разгледа докладваното от Цвета Павлова Въззивно гражданско дело №
20243100501607 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 259 и сл. от ГПК.
С решение № 1548/07.05.2024 г., постановено по гр. д. № 5449/2023 г. по описа на
Районен съд – Варна, 10 състав, ЗАД „Алианц България“, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, район „Лозенец“, ул. „Сребърна“ № 16 е осъдено да заплати
на Д. Ж. И., ЕГН **********, с адрес: ******, на основание чл. 405 КЗ, сумата от 1925,66
лева /след допуснато изменение по реда на чл. 214 ГПК/, представляваща дължимо
обезщетение за причинени имуществени вреди, по застрахователна полица № ******* по
договор за застраховка „Каско“ на л. а. „Дачия Сандеро“, с рег. № ******, със срок на
действие от 17.03.2022 г. до 16.03.2023 г., причинени в резултат на настъпило
застрахователно събитие на 16.02.2023 г., изразяващи се в увреждане на броня облицовка
задна, капак заден и спойлер облицовка броня задна долна два цвята, ведно със законната
лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба в съда – 02.05.2023 г., до
окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 2627,07 лева, представляваща
сторени в производството разноски, на основание чл. 78 ГПК.
Недоволен от горното е останал ответника, който с въззивна жалба с вх. №
45621/06.06.2024 г. обжалва постановеното решение с оплакванията за неговата
неправилност поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Конкретните
оплаквания са свързани с извода на съда за доказаност от страна на ищцата, при тежестта,
която носи, на настъпилото застрахователно събитие при правилно установените от съда
факти, касаещи противоречието между декларираното от ищцата в уведомление за щета
обстоятелства и установения механизъм на произшествието, от една страна и от друга,
липса на ангажирани доказателства относно механизмът на причинените вреди. Сочи се
също така, че съдът не е обсъдил и соченото от ответника основание за отказ за изплащане
1
на застрахователното обезщетение по чл.408 КЗ, тъй като естеството на увреждането не
кореспондира с декларираното събитие. Твърди се, че след като от събраните по делото
доказателства безспорно се установява, че декларираното в уведомлението за щета не е
съответно на реално осъществилото се /каквото се твърди от ищцата и в исковата молба/ е
налице изключението по т.16.22 от ОУ на застрахователя, при което същият не изплаща
обезщетение при съществуващо несъответствие между вида и степента на претендираните
увреждания по ППС и декларираното от Застрахования събитие в уведомление, което
несъответствие препятства застрахователя да установи обхвата, размера на вредите и
обстоятелствата, при които те са настъпили. Последното съставлява и неизпълнение на
задължение на застрахования, произтичащо от застрахователния договор и е от съществено
значение за констатиране на това настъпило ли е застрахователно събитие, респективно за
наличие или липса на основание за изплащане на застрахователно обезщетение. В
евентуалност, счита искът за недоказан по размер. Настоява за отмЯ. на постановеното
решение и отхвърляне на предявения иск с присъждане на разноски за двете инстанции.
В срока по чл. 263 ГПК, насрещната страна Д. Ж. И. – П., депозира писмен отговор, с
който оспорва въззивната жалба. Излага доводи за правилност и законосъобразност на
постановения първоинстанционен акт, който моли да бъде потвърден. Излага, че в случая не
са налице предпоставките на чл. 408 КЗ, даващи право на застрахователя да откаже
изплащане на застрахователно обезщетение, като се твърди, че допълнителна уговорка в
договора или в общите условия, с която се уговарят основания за освобождаване от
отговорност, които са различни от посочените в чл. 408 КЗ, е нищожно. Излага, че в
уведомление за щета ищцата не декларира механизъм на ПТП и че това й действие не
рефлектира неблагоприятно върху проявлението на риска, върху възможното ограничаване
или предотвратяване на вредите или техния обем, поради което и не е налице хипотезата на
чл. 408 КЗ. Обсъждайки събраните по делото доказателства, счита искът за доказан по
основание и размер. Обективира искане за присъждане на разноски.
Подадена е и частна жалба от ЗАД „Алианц България“ с вх. № 59320/21.07.2024 г.
срещу определение № 7170/25.06.2024 г., постановено по делото, с което е оставена без
уважение молбата на ответника за изменение на постановеното решение в частта му за
разноските. Поддържа се направеното възражение за прекомерност на претендираното
адвокатско възнаграждение, както и се твърди, че липсват доказателства за реалното му
заплащане, включително, че е издадена фактура.
В срока по чл. 263 ГПК, насрещната страна депозира писмен отговор, с който оспорва
частната жалба, развивайки подробни доводи по оплакванията на частния жалбоподател.
В о.с.з. въззивникът, с писмена молба по хода на делото, поддържа подадените
въззивна и частна жалба. Моли за отмЯ. на обжалваното решение, респ. определение, и
присъждане на разноски.
В о.с.з. въззиваемата страна, чрез процесуален представител, поддържа отговорите на
въззивната и частната жалба и моли за потвърждаване на първоинстанционното решение,
респ. определение.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните
предели на въззивното производство, очертани в жалбите и отговорите, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради
което е допустима и следва да бъдат разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените
въззивни предели, ВОС намира обжалваното решение за валидно и допустимо. По
2
отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл. 269, ал. 1 изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените
в жалбата оплаквания.
Предявеният иск е с правно основание чл. 405 от КЗ.
Основателността на прекия иск на увредения срещу застрахователя за обезщетяване
на причинените в резултат на ПТП вреди, предполага установяването при условията на
пълно и главно доказване от страна на ищеца на валидно застрахователно правоотношение,
настъпило застрахователно събитие, представляващо покрит риск по застраховка гражданска
отговорност, настъпилите вреди, резултат от поведението на застрахования водач,
включително обосноваване на техния размер.
Не е налице спор между страните относно наличието на застрахователно
правоотношение по силата на договор за застраховка „Каско“, обективиран в
застрахователна полица № ******* по отношение на л. а. марка „Дачия Сандеро“ с рег. №
******, сключен с ответното дружество, в срока на действие на който е настъпило
застрахователно събитие.
Основният изведен от оплакванията във въззивната жалба въпрос се свежда до
приетият за безспорно установен от страна на първоинстанционния съд механизъм на
причиняване на процесния вредоносен резултат, който според въззивника е в несъответствие
с декларираното застрахователно събитие и поради това се поддържа, че е налице
хипотезата на т. 16.22 от ОУ на договора, според която застрахователят не изплаща
застрахователно обезщетение при съществуващо несъответствие между вида и степента на
претендираните увреждания по ППС и декларираното от застрахования събитие в
уведомлението за щета.
Императивната разпоредба на чл. 408 КЗ регламентира основанията, при които
застрахователят по имуществена застраховка може да откаже изплащане на застрахователно
обезщетение, което право е признато във връзка с неизпълнение на задължения на
застрахования, които по силата на закона или по волята на страните са значителни от гледна
точка на интереса на застрахователя, защото имат отношение към настъпването на
застрахователното събитие и/или към вредите от него. Конкретните проявни форми на
основанията за отказ са предмет на уговаряне в застрахователния договор и в общите
условия, в които следва да е установено и дължимото от застрахования поведение -
задълженията, чието неизпълнение освобождава застрахователя от отговорност за плащане
на обезщетение.
Според константната съдебна практика по приложението на чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ,
идентичен с разпоредбата на чл. 211, т. 2 КЗ /отм./, обективирана в Решение № 86/18.07.2014
г. на ВКС по т. д. № 2230/2013 г., 2-ро т.о., ТК, Решение № 49/29.07.2013 г. на ВКС по т. д. №
840/2012 г., 1-во т.о.,ТК, Решение № 15/12.04.2012 г. на ВКС по т. д. № 454/2011 г., 2-ро т.о.,
ТК, Решение № 168/11.05.2016 г. на ВКС по т. д. № 2284/2014 г., 2-ро т.о., ТК, за да бъде
отказано плащане на застрахователно обезщетение на това основание, е необходимо да са
налице следните предпоставки: 1/ неизпълнение на задължение по застрахователния
договор; 2/ неизпълнението на задължението да е значително с оглед интереса на
застрахователя; 3/ да е предвидено в закон или в застрахователния договор; 4/ настъпването
на застрахователното събитие да е следствие от неизпълнение на това задължение, т.е.
между неизпълнението на задължението по застрахователния договор, което е значително с
оглед интереса на застрахователя и настъпването на застрахователното събитие да
съществува пряка причинно-следствена връзка. Доколкото обаче отказът за плащане на
застрахователно обезщетение е предвиден само като правна възможност, а не безусловно,
всякога трябва да е налице причинна връзка между неизпълнението на задължението и
настъпилото застрахователно събитие, съответно препятстване на доказването на
обстоятелствата, при които е настъпило конкретното неизпълнение на договорното
3
задължение. Тази причинна връзка следва да е налице и в случаите, когато неизпълненото
задължение, произтича не от закона, а от договора и същата не може да бъде презумирана по
договорен път. Същата следва да се докаже в процеса, съгласно общите правила за доказване
по чл.154 ГПК, от застрахователя, което в конкретния случай не е сторено. В този смисъл са
и Решение № 105/11.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 1325/2016 г., 1-во т.о., ТК, Решение №
167/07.02.2017 г. на ВКС по т. д. № 1655/2015 г., 2-ро т.о., ТК и др.
В конкретния случай, възражението за отказ за изплащане на застрахователно
обезщетение, поддържано и пред въззивната инстанция, е наличието на хипотезата на т.
16.22 от представените по делото Общи условия, според която застрахователят не изплаща
обезщетение при несъответствие между вида и степента на уврежданията по ППС и
декларираното от застрахования събитие в уведомлението за щети. Според въззивника
ищцата по първоинстанционното дело не е доказала при какъв механизъм са причинени
вредите на процесния автомобил и е представила неверни данни за застрахователното
събитие, поради което е налице неизпълнение на задължение на застрахования, произтичащо
от застрахователния договор, в хипотезата на чл. 408, ал. 1, т. 3 от КЗ
В хода на първоинстанционното производство е прието за установено, че на
16.02.2023 г. в гр. Варна, в подземния паркинг на Гранд Мол Варна, при маневра за
паркиране на заден ход, Д. П. удря управляваният от нея л. а. „Дачия Сандеро“ с рег. №
****** в бетонна колона, вследствие на което е настъпило увреждане на задната броня,
спойлер задна броня и вратата на багажника на автомобила. Безспорно установено е
настъпването на застрахователно събитие и обстоятелствата, довели до това, анализът на
които, сочи, че липсва противоправно и недобросъвестно поведение от страна на
застрахования водач. Дори да се приеме за некоректно уведомлението за механизма на
настъпване на събитието, наличието на такава неточност не може да обоснове
освобождаване на застрахователя от отговорността да заплати обезщетение при настъпило
застрахователно събитие.
Както бе посочено по-горе, неизпълнението на задължение по застрахователния
договор в хипотезата на чл. 408, ал. 3 от КЗ би могло да доведе до отказ на застрахователя да
изплати обезщетение само ако е значително и се намира в пряка причинна връзка с
настъпването на събитието, респективно ако именно вследствие неизпълнението на това
задължение е настъпило застрахователното събитие. В случая няма данни неточното
посочване на механизма за настъпване на застрахователното събитие да рефлектира върху
възникването на задължението на застрахователя да изплати застрахователно обезщетение и
не представлява основание за отказ. Правото на застрахователя да се освободи от плащане в
хипотезата на чл. 408, ал. 3 от КЗ възниква само при наличие на причинна връзка между
неизпълнението на конкретно задължение и застрахователното събитие, т.е. следва да е
установена конкретна причинна връзка между съответното обстоятелство, свързано с
неизпълнение на застрахователно задължение, и конкретното събитие, като това
обстоятелство трябва да е от такова естество, че да оказва въздействие върху събитието
/Решение № 15 от 12.04.2012 г. по т.д.№ 454/ 2011 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО; Решение № 49/
29.07.2013 г. по т.д.№ 840/ 2012 г. на ВКС, ТК, І ТО/, каквато фактическа и правна
обстановка в настоящия случай не се установява.
Предвид гореизложеното, при настъпване на покрито от договора застрахователно
събитие, за застрахователя възниква задължение, съгласно чл. 386, ал. 1 КЗ, да заплати на
застрахования уговореното застрахователно обезщетение. Разпоредбата на чл. 386, ал. 2 КЗ
предвижда, че обезщетението трябва да бъде равно на действително претърпените вреди към
деня на настъпване на събитието, като доказването на вредата е в тежест на застрахования.
Обезщетението не може да надвишава действителната /при пълна увреда/ или
възстановителната /при частична увреда/ стойност на застрахованото имущество, т.е.
стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго със
4
същото качество /чл. 400, ал. 2 КЗ/, съответно стойността, необходима за възстановяване на
имуществото в същия вид, в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство,
монтаж и други, без прилагане на обезценка /чл. 400, ал. 2 КЗ/.
В случая възражението на въззивника за недоказаност размера на иска за
имуществени вреди, настоящия състав намира за неоснователно. Изготвеното пред
първоинстанционния съд заключение по САТЕ е изчерпателно и обосновано, посочени са
конкретно използваните източници и методи за изчисляване на средната стойност на
ремонта. Възприетите от вещото лице стойности са определени при използване на средна
пазарна цена на труда в сервизи, притежаващи сертификат за качество и такива без
сертификат, като са изследвани стойности на ремонта по детайли при алтернативни цени
според необходимите количества боя и материали.
При липса на изложени от въззивника доводи за основателността на бланкетно
наведеното от него възражение и след като не се установи нарушение на императивни
материалноправни разпоредби, се налага извод за основателност на предявения иск, както
по основание, така и по размер.
Предвид гореизложеното, настоящият състав намира жалбата на ЗАД „Алианц
България“ АД за неоснователна, поради което решението на първоинстанционния съд следва
да бъде оставено в сила.
По частната жалба:
Срещу определение № 7170/25.06.2024 г., постановено по гр. д. № 5449/2023 г., с
което е оставена без уважение молбата на ЗАД „Алианц България“ АД за изменение на
постановеното по делото решение в частта за разноските, е подадена частна жалба, с която
се поддържа направеното възражение за прекомерност на присъденото на ищцата адвокатско
възнаграждение с твърдението, че липсват доказателства за реалното му заплащане,
включително, че е издадена фактура. С обжалваното определение първоинстанционният съд
е приел, че възражението за прекомерност на ответника е преклудирано, като направено едва
с молбата по чл. 248 от ГПК след последното съдебно заседание по делото, поради което е
оставил молбата без уважение.
В трайната практика на ВКС е прието, че искането по чл. 78, ал. 5 от ГПК следва да
бъде направено до приключване на устните състезания по делото. Когато след
постановяване на решението страна по делото поиска изменението или допълването му в
частта за разноските на основание чл. 248, ал. 1 от ГПК, като й се присъдят разноски,
насрещната страна може да направи възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК в срока за отговор по
чл. 248, ал. 2 от ГПК и то ще бъде своевременно – преди произнасянето на съда по
разноските. Когато обаче искането по чл. 78, ал. 5 от ГПК е направено за първи път по реда
на чл. 248, ал. 1 от ГПК, то е несвоевременно /Определение № 54/09.02.2021 г. на ВКС по ч.
гр. д. № 3302/2020 г., III г.о., ГК, Определение № 4872/29.10.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. №
3947/2024 г., III г.о., ГК/.
Неправилно е твърдението на жалбоподателя, че в цитираното от него определение на
ВКС е прието, че моментът на преклудиране на правото по чл. 78, ал. 5 от ГПК е моментът
на узнаване на претендираните разноски с постановяване на съдебното решение, което не
съответства на изложеното в мотивите на акта, в които е посочено, че релевантният момент
е този, в който е направено искане за присъждане на разноски и са представени
доказателства за това.
Предвид изложеното, поради преклудиране на направеното след постановяване на
решението искане по чл. 78, ал. 5 от ГПК, жалбата на ЗАД „Алианц България“ АД се явява
неоснователна и следва да се отхвърли.
По разноските:
С оглед изхода на спора и направеното искане, въззивникът следва да бъде осъден да
5
заплати на въззиваемата страна сторените пред настоящата инстанция разноски, съобразно
представените доказателства, възлизащи в размер на 590 лева за заплатено адвокатско
възнаграждение, като възражението за прекомерност на въззивника не се споделя от
настоящия състав.
Воден от горното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1548/07.05.2024 г., постановено по гр. д. № 5449/2023
г. по описа на Районен съд – Варна, 10 състав.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 7170/25.06.2024 г., постановено по гр. д. №
5449/2023 г. по описа на Районен съд – Варна, 10 състав.
ОСЪЖДА ЗАД „Алианц България“, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район „Лозенец“, ул. „Сребърна“ № 16, да заплати на Д. Ж. И., ЕГН
**********, с адрес: ******, сумата от 590 лв. /петстотин и деветдесет лева/,
съставляваща разноски за въззивна инстанция, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
На основание чл. 280, ал. 2 от ГПК, РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи
на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6