№ 3532
гр. София, 01.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на първи април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Иванка Иванова
Членове:Петър Люб. Сантиров
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.а
като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно
гражданско дело № 20211100507038 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 20010443/13.01.2021 г., постановено по гр. д. № 62670/2019 г. по описа
на Софийски районен съд, III Гражданско отделение, 138 състав, са отхвърлени предявените
от „К.Б.“ ЕООД срещу Я. Г. Ч. обективно съединени осъдителни искове с правно основание
чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД за заплащане на
сумата от 900 /деветстотин/ лева – неплатена главница по Договор за кредит № *******,
сключен на 10.10.2016 г. между ответника и третото лице „*Ф.“ ЕООД, вземането по който
е прехвърлено на ищеца въз основа договор за прехвърляне на вземания от 23.11.2018 г.,
ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното плащане;
сумата от 177,04 /сто седемдесет и седем лева и четири стотинки/ лева – такса за експресно
разглеждане; сумата от 924,84 /деветстотин двадесет и четири лева осемдесет и четири
стотинки/ лева – наказателна лихва за периода 20.11.2016 г. – 22.11.2018 г.
Срещу така постановеното съдебно решение, в законоустановения срок по чл. 259, ал.
1 ГПК, е депозирана въззивна жалба от ищеца „К.Б.“ ЕООД, чрез юрисконсулт П.Т.. В
същата се излагат оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното решение.
Оспорват се изводите на решаващия съд, че длъжникът не е бил надлежно уведомен за
прехвърлянето на процесните вземания в полза на ищеца „К.Б.“ ЕООД. За да достигне до
този погрешен извод, районният съд неправилно бил приел, че не е надлежно
уведомяването, извършено чрез връчване на препис от исковата молба, от съдържанието на
която се извличат данни досежно извършената цесия, независимо че към нея не е приложено
нарочно уведомление по см. на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. В закона липсват специални изисквания
относно начина на уведомяване на длъжника, като от съществено значение е единствено
довеждането до неговото знание на факта на цедиране на вземанията. В тази насока се
поддържа, че ответникът – длъжник несъмнено е узнал за настъпилата цесия, като се твърди,
че същият е извършвал плащания в полза на ищцовото дружество в хода на
първоинстанционното производство – именно след връчване на препис от исковата молба.
Навеждат се твърдения, че такива плащания са били извършени и след приключване на
устните състезания пред СРС. Необосновано решаващият съд не бил съобразил съдебно
направеното признание на този неблагоприятен за ищеца факт. При изложените
1
съображения моли съда да отмени първоинстанционното решение и вместо това да
постанови друго решение, с което да уважи предявените искове. Претендират се разноски по
делото.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника
Я. Г. Ч..
Третото лице – помагач на страната на ищеца – „*Ф.“ ЕООД също не изразява
становище по въззивната жалба.
Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Е въззивен състав, след като
прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед
разпоредбата на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа
страна:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9
ЗПК, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД.
В исковата молба са изложени твърдения, че на 10.10.2016 г. между "*Ф." ЕООД,
опериращо на пазара на финансовите услуги под търговската марка "Вивус", и ответника Я.
Г. Ч. е бил сключен договор за кредит № ******* по реда на чл. 6 ЗПФУР. Договорът за
кредит бил оформен съгласно разпоредбите на чл. 3, вр. чл. 2 ЗЕДЕУУ и при спазване на
съответните процедури. Ответникът бил подал заявка за отпускане на кредит в размер на
600 лева и ползване на услуга за експресно разглеждане на заявката след регистрация в
системата "Вивус". На страницата на посочената система се предоставяли Общите условия
към договора, които кредитополучателят трябвало да приеме, както и Стандартен
европейски формуляр с цялата преддоговорна информация, с която същият следвало да бъде
запознат съгласно чл. 8 ЗПФУР. След натискане на бутон "Подпиши" се считало, че
кредитополучателят е подписал договора и се е запознал с ОУ. На ответника бил отпуснат
заявеният заем в размер на 600 лева за срок от 26 дни с падежна дата 05.11.2016 г., която
сума му била преведена чрез системата на „Изипей“ АД на 10.10.2016 г.
Кредитополучателят се бил възползвал от предвидената в т. 11 от ОУ възможност за
удължаване на срока за връщане на кредита и последният бил удължен до нова падежна дата
– 19.11.2016 г. На 07.11.2016 г. ответникът подал заявка за отпускане на допълнителен
кредит в размер на 300 лева, ведно с нова услуга за експресно разглеждане, като съгласно т.
8.2 от ОУ получаването на допълнителен кредит представлявало промяна в съществуващия
договор за кредит единствено относно размера на дължимата сума, а останалите параметри
на договора оставали непроменени. Така, при извършване на посочените стъпки в системата
"Вивус", на 07.11.2016 г. процесният договор бил изменен, вече за общата сума от 900 лева,
с падежна дата 19.11.2016 г. Допълнително отпуснатата сума била преведена на ответника
чрез системата на „Изипей“ АД на 07.11.2016 г. На уговорения падеж кредитополучателят
не погасил задълженията си по договора и изпаднал в забава. Считано от 20.11.2016 г,
съгласно клаузите на процесния договор, кредитодателят започнал да начислява наказателна
лихва, формирана от сбора на лихвения %, определен в специалните условия по договора за
кредит в размер на 40.76 %, и добавяне към него на наказателен лихвен процент за
просрочие съгласно т. 13.2. (а) от ОУ в размер на 10.00 %. На длъжника били изпратени и
напомнителни писма с детайлна информация за просрочения кредит, които били таксувани
съгласно ОУ. На 23.11.2018 г. бил сключен договор за прехвърляне на вземания № BGF-
2018-033/23.11.2018 г., по силата на който "*Ф." ЕООД е прехвърлил на ищцовото
дружество вземанията си към Я. Г. Ч. по договор за кредит № *******, подробно описани в
Приложение № 1 към договора. В чл. 26 от договора за цесия се съдържало изрично
упълномощаване на цесионера за уведомяване на длъжника относно цедирането на
вземанията. В полза на цесионера било изготвено и нарочно пълномощно за уведомяване по
реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Упълномощеният цесионер уведомил длъжника за извършеното
прехвърляне, но до датата на депозиране на исковата молба плащане не било извършено.
При тези съображения моли съда да постанови съдебно решение, с което да осъди ответника
да му заплати сумата в общ размер на 2 001,88 лева, от които 900 лева – неплатена главница
по Договор за кредит № *******, сключен на 10.10.2016 г. между „*Ф.“ ЕООД и Я. Г. Ч.,
вземанията по който са му били прехвърлени с договор за цесия от 23.11.2018 г., ведно със
законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане; сумата от
177,04 лева – такса за експресно разглеждане; и сумата от 924,84 лева – наказателна лихва за
периода 20.11.2016 г. – 22.11.2018 г. Претендират се разноски по делото.
В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил писмен отговор на исковата молба от
2
ответника. В проведеното първо открито съдебно заседание по делото последният, редовно
призован, не се явява и не изпраща представител.
С определение от 27.02.2020 г. първоинстанционният съд е конституирал като трето
лице – помагач по делото „*Ф.“ ЕООД. Същото не оспорва предявените искове.
По делото са представени на хартиен носител в заверен препис 2 договора за кредит:
1./ договор за кредит № *******/10.10.2016 г., сключен между „*Ф.“ ЕООД – кредитодател,
и Я. Г. Ч. – кредитополучател, по силата на който кредитодателят е предоставил на
кредитополучателя заем в размер на сумата от 600 лева срещу насрещното му задължение
да я върне в срок от 26 дни – до 05.11.2016 г., ведно с договорената фиксирана
възнаградителна лихва и такса за използвана услуга за експресно разглеждане в размер
132,80 лева, и метод на усвояване на сумата – чрез Изипей; 2./ договор за кредит №
*******/07.11.2016 г., сключен между „*Ф.“ ЕООД – кредитодател, и Я. Г. Ч. –
кредитополучател, по силата на който кредитодателят е предоставил на кредитополучателя
заем в размер на сумата от 900 лева срещу насрещното му задължение да я върне в срок от
26 дни – до 19.11.2016 г., ведно с договорената фиксирана възнаградителна лихва и такса за
използвана услуга за експресно разглеждане в размер 177,04 лева, и метод на усвояване на
сумата – чрез Изипей.
Представени са и ОУ на „*Ф.“ ЕООД, приложими към договора за кредит, в които е
посочено, че договарянето се осъществява чрез средствата за комуникация от разстояние
/интернет страницата на адрес www.vivus.bg /, сключването на договора за потребителски
кредит става по инициатива на кредитополучателя, като за да получи кредит той подава
искане за отпускане на кредит в съответствие с формуляра, предоставен в началото на
интернет страницата /където е наличен и стандартният европейски формуляр за
предварителната договорна информация/ и след попълване на формуляра се създава профил,
като за завършване на регистрацията му е необходимо той да е приел Общите условия на
договора за кредит /т.1.3/. След регистрацията, проект на договора за кредит се предоставял
на кредитополучателя на началната страница или на хартиен носител, като за да го приеме
той трябва да го подпише електронно, като натисне бутон "Подпиши" – с което
потвърждава, че е прочел и приема условията на договора за кредит и бланката на
стандартния европейски формуляр за предварителната договорна информация, че желае да
сключи договора за кредит с кредитора и се съгласява кредиторът да преведе сумата на
кредита по описаната банкова сметка или по избран алтернативен начин.
Представени са в оригинал 2 бр. разписки за извършен превод, издадени от "Изипей"
АД: 1./ разписка от 10.10.2016 г., с наредител ВИВУС и получател Я. Г. Ч., с посочено
основание на превода – „ЕГН ********** *******“, за сумата от 600 лева, с положен
саморъчен подпис от получателя; 2./ разписка от 07.11.2016 г., с наредител ВИВУС и
получател Я. Г. Ч., с посочено основание за превода – „ЕГН ********** ******* (3)“, за
сумата от 300 лева, с положен саморъчен подпис от получателя.
Приложен по делото е и Договор за прехвърляне на вземания № BGF-2018-
033/23.11.2018 г., сключен между „*Ф.“ ЕООД – цедент, и „К.Б.“ ЕООД – цесионер, ведно с
Приложение № 1, съдържащо индивидуализация на прехвърлените вземания, и Приложение
№ 5, съдържащо потвърждение за прехвърляне на вземанията, описани в Приложение № 1 –
всичките подписани от представители на цедента и цесионера.
В Приложение № 1 – под № 654 е посочен договор за кредит № *******, името и
ЕГН на ответника, датата на договора – 10.10.2016 г., отпуснатата главница – 900 лева, общо
дължимото по кредита – 2 073,41 лева, в т. ч и отписани лихви за просрочие към датата на
цесията в размер на 21,53 лева, отписани просрочени такси към датата на цесията – 177,04
лева, отписани наказателни лихви към датата на цесията – 924,84 лева, отписани такси за
събиране към датата на цесията – 50 лева. Номер на договор за кредит и лични данни за
останалите позиции не се съдържат.
По делото е представено и нотариално заверено пълномощно от 23.11.2018 г.,
съгласно което цедентът „*Ф.“ ЕООД упълномощава цесионера „К.Б.“ ЕООД да извърши,
от името на цедента, уведомяване на длъжниците по смисъла на чл. 99, ал. 3 ЗЗД,
вземанията срещу които са предмет на Договор за прехвърляне на вземания № BGF-2018-
033/23.11.2018 г.
По делото е приложено уведомление за прехвърляне на вземания изх. №
6587/23.11.2018 г., с което цесионерът уведомява Д.Р.Д. за извършената цесия. Видно от
представеното по делото известие за доставяне от 02.07.2016 г. пратката се е върнала
„непотърсена“.
3
В проведеното на 25.06.2020 г. открито съдебно заседание пред районната инстанция
процесуалният представител на ищеца прави изявление, че след датата на депозиране на ИМ
ответникът е извършил плащания в полза на „К.Б.“ ЕООД в общ размер на сумата от 650
лева.
Във въззивната жалба се излагат твърдения за плащания по процесния договор за
кредит, извършени от ответника след приключване на устните състезания пред районната
инстанция до датата на депозиране на жалбата в общ размер на 900 лева, или плащания,
както следва: на 02.07.2020 г. – 150 лева, на 29.09.2020 г. – 150 лева, на 30.10.2020 г. – 150
лева, на 03.12.2020 г. – 200 лева, на 16.12.2020 г. – 250 лева. Доказателства в подкрепа на
твърденията за плащане се представят в проведеното на 01.04.2022 г. открито съдебно
заседание пред настоящата инстанция – заверени извлечения от банковата сметка на „К.Б.“
ЕООД с начална дата – 11.03.2020 г. и крайна дата – 16.12.2020 г.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от лице с правен
интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е
процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от
Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми.
С оглед въведения с въззивната жалба предмет на въззивна проверка, спорен по
същество пред настоящата инстанция е въпросът съобщена ли е надлежно цесията на
длъжника, респ. материално легитимиран ли е ищецът да претендира вземанията по
процесния договор за кредит, сключен по реда на чл. 6 ЗПФУР.
Ищецът основава претенциите си, респ. качеството си на кредитор, на договор за
прехвърляне на вземания от 23.11.2018 г. и Приложение № 1 към същия от 23.11.2018 г.,
като е представил препис – извлечение от това приложение, което е двустранно подписано и
съдържа съществените индивидуализиращи белези на конкретното вземане –
правоотношението, от което е възникнало, и неговия размер.
Страните не спорят, а и се установява от доказателствата по делото, че на 10.10.2016
г. е сключен договор за кредит от разстояние между „*Ф.“ ЕООД – кредитодател, и Я. Г. Ч.
– кредитополучател, по силата на който кредитодателят е предоставил на
кредитополучателя заем в размер на сумата от 600 лева срещу насрещното му задължение
да я върне в срок от 26 дни – до 05.11.2016 г., ведно с договорена фиксирана
възнаградителна лихва и такса за използвана услуга за експресно разглеждане в размер
132,80 лева, и метод на усвояване на сумата – чрез Изипей; както и договор за кредит №
*******/07.11.2016 г., сключен между „*Ф.“ ЕООД – кредитодател, и Я. Г. Ч. –
кредитополучател, по силата на който кредитодателят е предоставил на кредитополучателя
заем в размер на сумата от 900 лева /допълнително 300 лева към първоначално отпуснатите
600 лева/ срещу насрещното му задължение да я върне в срок от 26 дни – до 19.11.2016 г.,
ведно с договорената фиксирана възнаградителна лихва и такса за използвана услуга за
експресно разглеждане в размер на сумата 177,04 лева, и метод на усвояване на сумата –
чрез Изипей.
Договорът за потребителски кредит е сключен при условията на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ,
като неразделна част от него са Общите условия (ОУ) за предоставяне на кредити.
По делото не е спорно обстоятелството, а и се установява от представените в
оригинал 2 бр. разписки за извършен превод, издадени от "Изипей" АД /неоспорени по
делото/, че ответникът е усвоил сумата по кредита в общ размер на 900 лева. Не се твърди и
не се ангажират доказателства за извършени плащания от негова страна по процесния
договор за кредит към датата на депозиране на исковата молба.
С Договора за прехвърляне на вземания № BGF-2018-033/23.11.2018 г. „*Ф.“ ЕООД е
прехвърлил на ищцовото дружество вземания, сред които и вземането срещу ответника,
произтичащо от горепосочения договор за кредит. Представеното по делото Приложение №
4
1 към договора за цесия е подписано от двете страни по договора и надлежно удостоверява
предмета на договора за цесия, чрез индивидуализиране на всички вземания, които се
прехвърлят с него. По силата на така сключения договор за цесия в полза на ищцовото
дружество са прехвърлени вземанията по Договор за кредит № *******/10.10.2016 г.
По делото няма спор, че преди неговото образуване ответникът не е бил уведомен за
извършената цесия.
Прехвърлянето на вземане (цесията) е договор, с който кредиторът на едно вземане
(цедент) го прехвърля на трето лице (цесионер). Договорът за цесия винаги предполага
съществуващо вземане, произтичащо от друго правно основание, като вземането преминава
върху цесионера в обема, в който цедентът го е притежавал – съгласно чл. 99, ал. 2 ЗЗД.
Длъжникът по вземането не е страна по договора, но тъй като цесията засяга интересите
освен на страните по договора и на трето лице – цедирания длъжник, се налага
извършването на допълнително действие – съобщаване на длъжника за цесията – чл. 99, ал.
3 и 4 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД съобщаването на длъжника на
извършената цесия е предпоставка тя да породи действие спрямо него, като до този момент
договорът поражда действие единствено между страните по него /цедент и цесионер/ –
Решение № 172 от 26.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 1917/2017 г., II т. о., ТК. Уведомлението
може да изхожда както от предишния кредитор, така и от новия, но само ако той да е
надлежно упълномощен от цедента за това – в този смисъл е актуалната съдебна практика –
Решение № 114 от 07.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 362/2015 г., II т. о., ТК, и Решение № 137
от 02.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о., ГК. В настоящия случай,
цесионерът е бил надлежно упълномощен да уведоми длъжника за прехвърлянето на
вземанията към него, което обстоятелство се установява от приложеното по делото
пълномощно с нотариална заверка на подписите от 23.11.2018 г. Съобщението до длъжника
може както да предхожда подаването на исковата молба, така и да бъде представено като
приложение към нея – в този см. Решение № 78 от 09.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013
г., II т. о., ТК, Решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ТК.
Поради отсъствие на специални изисквания в закона относно начина, по който длъжникът
следва да бъде уведомен от цедента за извършената цесия, цесията следва да се счете за
надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато същата е съобщена на длъжника с
исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното
вземане, вкл. чрез изходящото от цедента или от упълномощения за това цесионер
уведомление, приложено към нея. Цесията може да бъде надлежно съобщена и когато
уведомлението е представено в хода на делото, като това обстоятелство следва да бъде
съобразено от съда като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за
съществуването на спорното право предвид императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. В
насока съобразяване на уведомлението като новонастъпило обстоятелство в хода на процеса
е съдебната практика, обективирана в Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г.
състав на ВКС, II т. о., Решение № 78 от 09.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о.,
ТК, и др. В разглеждания случай в исковата молба, с която ищецът предявява настоящата
претенция, същият се е позовал на извършено прехвърляне на вземането в негова полза,
посочвайки конкретен договор за прехвърляне на вземания от 23.11.2018 г. и Приложение №
1, неразделна част от него, с който „*Ф.“ ЕООД е прехвърлил на „К.Б.“ ЕООД вземанията си
срещу Я. Г. Ч. по горепосочения договор за кредит, като е приложил посочените договор и
приложение като писмени доказателства към исковата молба. По делото е представено и
пълномощното, с което предишният кредитор е учредил представителна власт на новия за
съобщаването на цесията. Същевременно оспорвания от страна на ответника по отношение
на договора за цесия не са били направени по делото. С оглед така установеното,
настоящият състав приема, че съобщаването с исковата молба е достатъчно, за да се породи
действието, предвидено в нормата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД. От съществено значение е
съобщаването за цесията да е достигнало до длъжника, доколкото същото осигурява
защитата му и го предпазва от риска да не изпълни надлежно дълга си, като плати на лице,
което не е носител на вземането – в този смисъл Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по
т. д. № 12/2009 г., II т. о., ТК. Тъй като в настоящия случай, видно от материалите по делото
исковата молба с приложенията към нея е редовно връчена на ответника, ведно с
приложените към нея договор за цесия и нотариално заверено пълномощно в полза на
цесионера, въззивният съд намира, че фактът на извършване на цесията е бил надлежно
доведен до знанието на длъжника, макар и формално към исковата молба да не е приложено
нарочно уведомление. Такова в конкретния случай не е било необходимо предвид липсата
5
на специални изисквания в закона относно начина, по който длъжникът следва да бъде
уведомен. В подкрепа на този извод съдът отчита и извънпроцесуалното поведение на
ответника, извършил плащания в полза на ищеца – цесионер след датата на депозиране на
исковата молба, в каквато насока са признанията на ищеца по смисъла на чл. 175 ГПК.
По гореизложените съображения въззивният състав счита, че ищецът е изпълнил
доказателствената тежест, разпределена му с доклада на делото, съставен по реда на чл. 146
ГПК, да докаже, че прехвърлянето на процесното вземане е било съобщено на длъжника по
предвидения в чл. 99, ал. 4 ЗЗД ред.
Процесният договор за кредит има характеристиките на договор за потребителски
кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, а кредитополучателят има
качеството "потребител" по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на
потребителите. Разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК вменява на съда служебно задължение да
следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.
Преценката относно действителността на договора за потребителски кредит следва да
се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия
ЗПК, при действието на който е сключен договорът. Автономията на волята на страните да
определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в
две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на
закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до
гражданските сделки, така и за търговските сделки.
В разглежданата хипотеза ищецът претендира присъждане на сума в общ размер на 2
001,88 лева, от които 900 лева – неплатена главница по Договор за кредит № *******,
сключен на 10.10.2016 г. между „*Ф.“ ЕООД и Я. Г. Ч., вземанията по който са му били
прехвърлени с договор за цесия от 23.11.2018 г., ведно със законната лихва от датата на
предявяване на иска до окончателното изплащане; сумата от 177,04 лева – такса за
експресно разглеждане; и сумата от 924,84 лева – наказателна лихва за периода 20.11.2016 г.
– 22.11.2018 г.
Относно клаузата от процесния договор за потребителски кредит, установяваща
допълнително задължение за кредитополучателя за заплащане на такса за експресно
разглеждане на заявката, въззивният съд намира следното:
Съгласно чл. 10а ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони
за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Целта на таксите и
комисионните по смисъла на цитираната разпоредба е да се покрият административните
разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на кредит, а
отделно от това следва да се посочи, че кредиторът не може да изисква заплащане на такси
за действия, свързани с управление на кредита, тъй като те са част от дейността му по
предоставяне на кредита – чл. 10а, ал. 2 ЗПК, както и да събира повече от веднъж такса за
едно и също действие. Въззивният съд намира, че уговорената в разглеждания договор такса
за експресно разглеждане на документи представлява такса, свързана с усвояване и
управление на кредита, поради което спрямо нея се прилага установената в чл. 10а, ал. 2
забрана. С оглед на това клаузата за такса за експресно разглеждане на документите по
кредита е нищожна, като уговорена в противоречие със ЗПК, респ. тя не поражда права и
задължения за страните по договора и претенцията за нейното присъждане е неоснователна
и следва да се отхвърли.
В клаузата на т. 13.2, б. „а“ от ОУ към процесния договор за кредит е предвидено, че
в случай на забавяне на плащания по договора, кредитополучателят дължи надбавка за
наказателна лихва, прибавена към договорения лихвен процент /който възлиза на 40.97 %/, в
размер на законовата лихва върху неизплатената сума за периода на просрочие.
Следователно, съгласно посочената клауза от договора, между страните по договора е
предвидено обезщетение за вредите от неизпълнение на договора – санкционна лихва, която
има характер на неустойка за забава. Така уговорената неустоечна клауза влиза в
противоречие с предвиденото в чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК, съгласно които, при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето
на забавата, която не може да надвишава размера на законната лихва. С оглед така
изложеното клаузата за наказателна лихва също е нищожна и не поражда права и
задължения, респ. претенцията за нейното присъждане е неоснователна и следва да се
отхвърли.
По делото се съдържат данни за извършени от ответника плащания в хода на делото в
6
общ размер на сумата 1 550 лева, в каквато насока въззивният съд цени признанията на този
неблагоприятен факт от ищцовото дружество по реда на чл. 175 ГПК, които преценени в
съвкупност с останалите доказателства по делото водят до изясняване на действителното
фактическо и правно положение между страните – арг. чл. 175 ГПК и чл. 10 ГПК.
Общият размер на дължимата сума по договора за кредит, изчислена след приспадане
стойността на уговорената такса за експресно разглеждане и тази на уговорената
наказателна лихва, възлиза на 900 лева – стойността на претендираната неплатена главница
по процесния договор за кредит. При съобразяване на обстоятелството, че стойността на
заплатените от ответника суми надвишава тази на претендираната главница в размер на 900
лева, настоящият въззивен състав намира претенцията за заплащане на последната също за
неоснователна.
Предвид гореизложеното, макар и при различни мотиви, крайните изводи на двете
съдебни инстанции за неоснователност на претенциите по сключения договор за
потребителски кредит съвпадат, поради което обжалваното решение следва да бъде
потвърдено.
Относно разноските във въззивното производство
При този изход на делото право на разноски има въззиваемата страна, която обаче не
е направила искане за присъждане на такива.
Относно обжалваемостта на въззивното решение
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, с оглед цената на предявените искове,
настоящото решение е окончателно.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Е
въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20010443/13.01.2021 г., постановено по гр. д. №
62670/2019 г. по описа на Софийски районен съд, III Гражданско отделение, 138 – ми
състав.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на
ищеца – „*Ф.“ ЕООД.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7