Решение по дело №107/2019 на Окръжен съд - Сливен

Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  38

гр. Сливен, 13.03.2019 г.

 

                    В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на тринадесети март през двехиляди и деветнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                            МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                      мл.с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 107 по описа за 2019  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 1411/04.12.2018г. по гр.д. № 257/18г. на СлРС, с което са отхвърлени като неоснователни и недоказани предявените от „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, гр. София против Е.М.И. положителни установителни искове за признаване за установено между страните, че втората дължи на ищцовото дружество сумата 740, 02 лв., представляваща неизплатена главница по договор за потребителски кредит от 16.01.2013г., заедно с обезщетение за забавав размер на законовата лихва от 23.10.2017г. до окончателното изплащане, сумата 72, 04 лв., представляваща възнаградителна лихва върху главницата за периода 20.08.2013г.-20.01.2015г. и сумата 13, 42 лв., представляваща мораторна лихва за периода 20.09.2013г. – 11.10.2017г.

Против това решение е постъпила въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство.

 Въззивникът обжалва изцяло решението, като твърди, че то е незаконосъобразно и неправилно. Заявява, че  отношенията между страните се уреждат от нормите на ЗЗД, ТЗ и ЗПК, установено е безспорно, че е надлежно сключен с ответницата договор за потребителски паричен кредит, подписан от нея, и че тя е преустановила плащанията на дължимите вноски. Въззивникът твърди още, че съдът, макар да е приел сключването на цитирания договор, в нарушение на нормата на чл. 162 от ГПК е отхвърлил исковете, въпреки наличието на доказателства за основателността им, считайки, че е недоказан размерът на задълженията, без да е указал с доклада по чл. 140 от ГПК, че ищецът следва да докаже какви плащания по дълга е извършила ответницата.

Заявява, че при положение, че искът е доказан по основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът не може да го отхвърли по такива съображения, особено след като на ищеца не е указано, че следва да доказва плащанията на кредитополучателя. Освен това той е представил извлечение от погасителния план, от което е видна тази информация.

Поради всичко изложено въззивникът моли въззивния съд да отмени атакуваното решение и постанови ново, с което уважи изцяло исковете.  Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100лв.

Във въззивната жалба са направени нови доказателствени искания за въззивната фаза за назначаване на съдебно-счетоводна експертиза, като вещото лице, след извършване на проверка, да отговори на въпросите – усвоен ли е кредитът, какъв е бил размерът на задълженията на ответницата към датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК, какъв е бил този размер към датата на подаване на исковата молба и къкав – към момента на изготвяне на заключението.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор.

В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з. за въззивника, редовно призован, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие.

В с.з. въззиваемата, редовно призована не се явява лично, не се явява и особеният й процесуален представител, назначен по реда на чл. 47 т. 6 от ГПК.

С мотивирано определение държано в з.с.з. съдът е оставил без уважение доказателствените искания на въззивника като преклудирани.

Въззивният съд намира, че въззивната жалба е редовна и допустима, отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Изложените във въззивната въззивна жалба оплаквания са неоснователни.

Основното оплакване на ответника-въззивник е свързано с това, че съдът, макар да е приел за доказан фактът на сключване на договор за потребителски кредит, в нарушение на нормата на чл. 162 от ГПК е отхвърлил иска, въпреки наличието на доказателства за основателността му, считайки, че е недоказан размерът на задълженията, без да е указал с доклада по чл. 140 от ГПК, че ищецът следва да докаже какви плащания по дълга е извършила ответницата.

Настоящият въззивен състав не споделя доводите на въззивника.

На първо място не отговаря на действителността твърдението, че на страната не са дадени надлежни указания от първостепенния съд. С доклада по чл. 140 от ГПК, връчен редовно на ищеца, съдът изрично е държал определение за разпределяне на доказателствената тежест, в което точно и ясно е възложил на ищеца процесуалната отговорност да докаже „предаването на сумата на ответницата, ….размера на неиздължената главница, както и размера на неиздължената възнаградителна лихва“.

Това са тези положителни факти, от осъществяването на които ищецът черпи изгодните за себе си правни последици и именно те биха установили принципната основателност на претенциите му. В случая признанието на неизгодния факт на извършено плащане на седем погасителни вноски не е достатъчно за съда да се убеди в наличие на остатък на задължение /и за главница, и за лихви или други уговорени с договора суми/, което е и предметът на иска. Представеният актуален погасителен план е частен свидетелстващ документ, съставен и изходящ от ищеца, от който не може еднозначно да се констатира сам по себе си изгодния за него факт на съществуващи непогасени задължения, какви и колко, действително, са те. Следователно липсват надлежни доказателства, че исковете са основателни, поради което не може да намери приложение разпоредбата на чл. 162 от ГПК касателно размера им. Действително не са ангажирани от ищеца годни доказателствени средства за реалното предоставяне на кредитната сума /платежно нареждане или друг разплащателен документ/, нито такива за извършените от ответницата плащания, от които да се установи кога и в какъв размер са били те и кои задължения, в какъв ред и пропорции, евентуално са погасени с тях.

Ищецът е могъл да направи своевременно искане за извършване на съдебно-счетоводна експертиза, която да провери документацията му и да даде заключение относно тези въпроси, но не е сторил това – нито до първото с.з., нито до приключване на последното. С молбите си от 04.07.2018г. и 05.11.2018г. той изрично е заявил, че няма нови доказателства и нови доказателствени искания. В с.з. на 07.11.2018г. ищецът не е изпратил процесуален представител по закон или пълномощие, който да участва активно в процеса на съдебното дирене и в устните състезания. Така причината за несъбирането на относимите към основателността на исковете доказателства е пасивното процесуално поведение на страната, върху която е тежала отговорността да проведе пълно и главно доказване на твърдените от нея факти. Като не го е сторила, тя е приела риска от последиците, свързани с неприемане от страна на съда на тяхното настъпване и решаване на спора на базата на наличната доказателствена съвкупност.

Поради това положителните установителни искове се явяват неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.

Като е достигнал до идентични крайни правни изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно решение. Не са налице визираните във въззивната жалба, които да наложат отмяната му, поради което то следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на процеса въззивникът следва да понесе разноските си както са направени.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                      Р     Е     Ш     И  :

                               

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 1411/04.12.2018г. по гр.д. № 257/18г. на СлРС.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване с оглед цената на иска и характера на спора.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: