ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 284 08.07.2020г., гр. П.
ПАЗАРДЖИШКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД, гражданска колегия, в закрито заседание на осми
юли две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател:Минка Трънджиева
Членове:Венцислав Маратилов
Димитър Бозаджиев
като разгледа докладваното от съдията Бозаджиев в.ч.гр.дело №290 по
описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.1, т.1, във вр. с чл.129, ал.3.
от ГПК.
Същото е образувано във връзка
с постъпила частна жалба с вх.№9243/27.05.2020г. от Б.К.Д.- ищец по
гр.д.№119/2020г. по описа на РС- П., чрез пълномощника му адв.С.Л. *** против Определение
№830 от 24.03.2020г. постановено по гр.д.№119/2020г. по описа на РС- П., с
което е върната исковата молба, в частта, с която се претендира заплащане на
обезщетение за претърпени неимуществени вреди от Апелативен съд- П. и е
прекратено производството в тази му част.
В същата се твърди, че
постановеното определение в обжалваната му част е неправилно и противоречи на
материалния закон.
Сочи се, че връщането на
исковата молба лишава ищеца от право на достъп до съд, гарантирано от чл.6 §1
от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и от
разпоредбата на чл.2, ал.1 от ГПК.
В тази насока се изложени подробни
съображения.
Искането е, въззивната
инстанция да постанови определение с което да отмени атакувания съдебен акт на
районния съд.
Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства, поотделно и
в тяхната съвкупност и след преценка на доводите изложени в частната жалба, намира
за установено от фактическа страна следното:
Производството по гр.дело №119/2020г.
по описа на РС- П. е образувано по повод на постъпила искова молба от Б.К.Д. от
гр.П., чрез пълномощника му адв.С.З.Л. против Прокуратурата на Република
България и Апелативен съд- П., с което е предявени искове с правно основание
чл.2, ал.1, т.1 и т.2 от Закона за отговорността на Държавата и общините за
вреди /ЗОДОВ/, във вр. с чл.5 §1- 5 от Европейската конвенция за защита правата
на човека и основните свободи и чл.4, §3 от Договора за европейския съюз.
Искането е да се осъди Апелативен съд- П. и
Прокуратурата на Република България да заплатят при условията на солидарност,
на Б. Каменов Д. обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди в общ
размер от 5000лв., ведно със законната лихва върху определеното обезщетение,
считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане
на присъдената сума.
С Разпореждане №1697 от 10.02.2020г.,
първоинстанционният съд е оставил без движение исковата молба с
вх.№39727/17.06.2019г. /по описа на РС- П./, подадена от Б.К.Д. против
Прокуратурата на Република България и Апелативен съд- П.. В тази връзка е
указано на ищеца, в едноседмичен срок от съобщението да обоснове правния си
интерес от предявяване на иска против втория ответник- АС- П., с оглед приетото
в Тълкувателно решение №5/15.06.2015г. по тълк.д.№5/2013г. на ОСГК на ВКС за
пасивната процесуална легитимация на съда по дела за отговорността на Държавата
по ЗОДОВ.
Във връзка с това разпореждане
е постъпило Уточнение от Б.К.Д., чрез пълномощника му адв.Л., видно от което в
него са изложени подробни доводи в насока наличието на пасивна легитимация на
АС- П..
С Определение
№830/24.03.2020г., първоинстанционният съд е върнал исковата молба с
вх.№39727/17.06.2019г. /по описа на РС- П./, подадена от Б.К.Д., в частта с
която се претендира заплащане на обезщетение за претърпените неимуществени
вреди от Апелативен съд- П. и е прекратено производството по гр.д.№119/2020г.
по описа на РС- П. в тази част.
В тази насока, настоящият съд за
да постанови атакувания съдебен акт съдът е приел, че доколкото в настоящия
случай, ищецът основава претенцията си на вреди в резултат от незаконосъобразно
взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, която може да се инициира
единствено от прокуратурата, следва да се приложи по аналогия приетото в
Тълкувателно решение №5 от 15.06.2013г., постановено по тълк.д. №5/2013 г. на
ОСГК на ВКС, относно правозащитния орган, който може да представлява държавата
в производства по чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ. Прието е, че макар тълкувателното
решение да се отнася за предходна редакция на закона и хипотезите на лишаване
от свобода в нарушение на чл.5, § 1 от Конвенцията за защита на правата на
човека и основните свободи, съставена в Рим на 4 ноември 1950г.- чл.2, ал.1, т.1
от ЗОДОВ и нарушаване на права, защитени от чл.5, § 2 - 4 на Конвенцията- чл.2,
ал.1, т.2 от ЗОДОВ, да не са били предмет на разглеждане, приложими са принципните
постановки, възприети в тълкувателното решение, според които при обективна
отговорност, която не държи сметка за вината, рискът от постановяване на
незаконосъобразен съдебен акт не е за съда, а за прокуратурата, която е
инициирала производството /в случая по вземане на мярка за неотклонение
„задържане под стража“ в изпълнение на европейска заповед за арест/ и е
поддържала искането за вземане на най-тежката мярка за неотклонение, включително
пред Апелативен съд- П..
С оглед на тези си съображения,
районният съд е счел, че АС- П. не е процесуално легитимиран да представлява
държавата по иск за обезщетяване на вреди от нарушение на чл.5, § 1 от
Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, съставена в Рим
на 4 ноември 1950г. и нарушаване на права, защитени от чл.5, § 2 - 4 на
Конвенцията, когато същите се основават на незаконосъобразна мярка за
неотклонение „задържане под стража“.
Ето защо в частта, с която се
претендира заплащане на обезщетение от Апелативен съд- П. е прието, че исковата
молба следва да бъде върната, а производството по делото- частично прекратено.
При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните
правни изводи.
Частната жалба е подадена в
срок и е процесуално допустима. Преценена по същество, същата се явява основателна.
В конкретният казус, настоящата
съдебна инстанция не може да сподели така изложените съображения.
В конкретният казус, първоинстанционният
съд неправилно е приел, че не е налице една от процесуалните предпоставки за
предявяване на исковете с правно основание чл.2, ал.1, т.1 от ЗОДОВ, а именно
надлежно пасивно легитимирана страна.
С Тълкувателно решение №5 от
15.06.2015г. по т.д. № 5 по описа за 2013 г. на ВКС, ОСГК е даден отговор на
въпроса дали съдът е легитимиран да представлява държавата по искове за вреди
по чл.2 от ЗОДОВ и в кои случаи. Действително крайният извод, до който достига
ОСГК на ВКС е за процесуална легитимация на съда само по искове за обезщетение за
вреди с правно основание чл.2, ал.1, т.4 и т.5 от ЗОДОВ /ред. преди ЗИД на
ЗОДОВ- ДВ, бр.38 от 18.05.2012г./. Прилагайки аргумент за противното основание
първоинстанционният съд е приел, че при основаване на исковата претенция на
някоя от хипотезите предвидени в чл.2, ал. 1, т. 1, т. 2 или т. 3 от ЗОДОВ
независимо от конкретните твърдения, съдът не може да бъде надлежен ответник.
Въззивният съд, като взе
предвид мотивите на посоченото тълкувателно решение, както и конкретните
твърдения относно фактическата обстановка, наведени в исковата молба, намира за
неправилен извода на първоинстанционния съд.
В тази насока приема, че мотивите
на ВКС за невъзможност съдът да е пасивно легитимирана страна по иск, с правно
основание чл.2, ал.1, т.1 от ЗОДОВ /задържане под стража, включително като
мярка за неотклонение, домашен арест, когато са били отменени/ са свързани с
наличието на законно основание за налагането им. Посочва се, че когато
задържането под стража като мярка за неотклонение е била потвърдена от съдебна
инстанция, това не е основание държавата да отговаря чрез съда, защото мярката
е била наложена не в нарушение, а в съответствие с изискванията на процесуалния
закон. Наложената мярка за неотклонение би увредила задържания само когато
обвинението, във връзка с което е приложена мярката е неоснователно.
Съгласно Конституцията на
Република България, прокурорът е единственият, който може да повдига обвинение
за извършване на престъпление съответно да ангажира наказателната отговорност
на лицата.
Съответно процесуалната
легитимация на съда по чл.2, ал.1, т.1 от ЗОДОВ е изключена поради това, че
само Прокуратурата на Република България може да повдига и поддържа обвинение-
без повдигане на неоснователно обвинение не би се стигнало до налагане на мярка
за неотклонение, която да бъде отменяна с крайния акт на съда. С тези аргументи
в посоченото тълкувателно решение се обосновава изводът за липса на причинна
връзка между актовете на съда и настъпилите вреди от незаконно наложена мярка
за неотклонение. Приема се, че процесуално легитимирана е Прокуратурата на
Република България, защото тя е органът, който следва да промени практиката си
и да вземе мерки за отстраняване причините за увреждането.
В случая следва да се посочи,
че от твърденията на жалбоподателят, чрез неговата защита се установява, с
оглед на изложеното в обстоятелствената част на исковата молба, че по искане на
ОП- П., основано на чл.43, ал.2, вр. чл.42, ал.2 от ЗЕЕЗА, вр. чл.64, ал.1 от НПК, ОС- П. е взел мярка за неотклонение „задържане под стража“ на ищеца в
изпълнение на европейска заповед за арест, издадена от съдия следовател в
Кралство Белгия. Тази мярка била потвърдена от АС- П., в резултат от което
ищецът бил приведен в следствения арест към Затвора в гр.П. за периода от
23.06.2017г. до 26.07.2017г. за изпълнение на мярката. Твърди се, че
задържането под стража на ищеца е било незаконосъобразно, тъй като спрямо него
не били налице предпоставки за вземане на най- тежката мярка за неотклонение,
доколкото към онзи момент бил неосъждан, работел на трудов договор, имал
сключен граждански брак и малко дете, бил студент и с поведението си не е давал
повод за съмнение, че ще окаже съпротива, няма да съдейства и ще се укрие, като
дори изразил съгласие да бъде предаден доброволно на белгийските съдебни
власти. Тези обстоятелства следвало да бъдат взети предвид от АС- П. и
доколкото доказателствата по делото установявали, че не съществува много
сериозна опасност от укриване, спрямо ищеца да не бъде вземана мярка за
неотклонение или да бъде взета по- лека такава. Твърди се, че в резултат от
незаконно взетата мярка за неотклонение на ищеца били причинени неимуществени
вреди, изразяващи се в душевни болки и страдания, дискомфорт, разочарование и
страх, накърняване на доброто му име и други, чието обезщетяване се претендира
по реда на ЗОДОВ от Прокуратурата на Република България и Апелативен съд- П..
Предвид тези твърдения на
жалбоподателят, наведени в исковата му молба, настоящата инстанция не може да направи
извод, че в конкретния случай и съдът, в случая апелативния съд не може да е
процесуално легитимиран да представлява държавата, доколкото хипотезата е
различна от разглежданите в тълкувателно решение №5 от 15.06.2015г. по т.д. №5
по описа за 2013г. на ОСГК на ВКС.
В тази насока следва да се
отбележи, че не се касае за налагане на мярка за неотклонение извън тези
посочени в чл.63 и следващите от НПК, а такава предвидена в чл.43 и чл.44 от ЗЕЕЗА. Най- тежката мярка за неотклонение може да бъде взета по отношение на
лицето, за което е издадена европейска заповед за арест и чието предаване се
допуска, тъй като с нея се цели обезпечаване на фактическото предаване на
исканото лице.
Тъй като правните изводи на
двете инстанции не съвпадат, то атакуваното определение следва да бъде отменено,
като делото следва да бъде върнато за продължаване на следващите се
съдопроизводствени действия с разглеждане на предявените искове против двамата
ответници- Прокуратура на РБългария и Апелативен съд- П..
Мотивиран от гореизложеното и
на основание чл.278, ал.2 от ГПК, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯВА Определение
№830 от 24.03.2020г., постановено по гр.д.№119/2020г. по описа на РС- П., с
което е върната исковата молба, в частта, с която се претендира заплащане на
обезщетение за претърпени неимуществени вреди от Апелативен съд- П. и е
прекратено производството в тази му част.
ВРЪЩА делото
на РС- П. за продължаване на следващите се съдопроизводствени действия, с оглед
указанията дадени в обстоятелствената част на определението.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове:1.
2.