Р Е Ш
Е Н И Е N 177
гр. Сливен, 11.10.2019 година
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито
заседание на девети октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ
Мл. с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА
при участието на прокурора ………и при секретаря Кина Иванова, като разгледа
докладваното от М. Сандулов гр. д. N 462 по описа за 2019 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е решение № 215/03.07.2019 г. по гр.д. №
30/2019 г. на РС – Нова Загора, с което е признато за установено по отношение
на К.Н.И. ЕГН ********** ***, че вземането на „Теленор България“ ЕАД ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление *******, за сумата от 358,15 лв.,
представляваща неплатена неустойка по допълнително споразумение към договор за
мобилни услуги с предпочетен номер и неплатени лизингови вноски по договор за
лизинг към споразумението, ведно със законната лихва от подаване на заявлението
по чл. 410 от ГПК – 19.11.2018 г. до окончателното изплащане на вземането,
съществува и е осъден ответника да заплати на ищеца направените по делото
разноски, както и направените разноски по ч.гр.д. № 1886/2018 г. по описа на РС
– Нова Загора.
Против това решение подадена въззивна жалба от
ответника, чрез неговия процесуален представител, в която се твърди, че решението
е неправилно и незаконосъобразно. Твърди
се, че РС не е обсъдил аргументите за недопустимост и неоснователност на
претенцията. Изобщо не е изследвал
въпросите свързани с развалянето на договорите, кога и как това е осъществено,
кога ответникът е получил изявленията за разваляне и от кой момент произтича
възможността на ищеца да търси заплащане на лизингови вноски, както пи дали и
кога те са станали предсрочно изискуеми. Твърди се, че между страните имало две
правоотношения - договор за мобилни
услуги и договор за лизинг. Въззивникът не е заплатил няколко месечни вноски,
но ищецът е следвало да отправи
изявление за едностранното разваляне на договора. Представената по делото
покана не съдържа изрично изявление за разваляне на договор, а само сочи на
възможност в някакъв последващ момент ищецът да го развали. Освен това
дружеството нее представило доказателства, че изявлението е получено от
въззивника. Не са представени никакви доказателства, че той е получавал
изявления за разваляне на договорите. Едва след получаване на исковата молба
може да се счита, че претенцията е станала изискуема. Твърди се , че след като
исковата молба е връчена на въззивника, той е направил пълно плащане по
търсените суми, като се развиват съображения относно обстоятелството, че той не
е бил надлежно уведомявана за развалянето на договора. На следващо място се
твърди, че съдът не е направил служебна преценка за нищожност на клаузите на
договора.Сочи се, че неустойката е нищожна, поради противоречие с добрите
нрави, тъй като уговорката да се дължи
такса след прекратяване на договор за мобилни услуги, до крайния срок на
договора, без оператора да предоставя
насрещна услуга, е неравностойна клауза по смисъла на чл. 143 ал.1 т. 5
от ЗЗП. Излагат се аргументи в подкрепа на тази теза. Сочи се и съдебна
практика. Поради това се иска да бъде постановено решение, с което да се отмени
обжалваното като вместо това се постанови друго, с което да бъдат отхвърлени
претенциите. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил писмен отговор
на тази въззивна жалба, в който се твърди, че тя е неоснователна. На първо
място се сочи, че след депозиране на исковата молба, въззивникът е направил
плащане в размер на 212,72 лв. по банковата сметка на ищеца, представляващо
претендираната сума за лизингови вноски по процесната фактура. Така е налице
признание на иска в тази му част. С оглед бъдещите претенции, съдът правилно е приел за установено със сила
на присъдено нещо, че сумата е дължима.
По отношение на неустойката се сочи, че въззивникът е знаел за
задължението си и е бил изпаднал в забава. Поради недобросъвестното поведение на
въззивника, споразумението е било прекратено едностранно, по негова вина,
поради неплащане в срок на издадените фактури и същият е следвало да обезщетени
оператора с начислената, съгласно споразумението, неустойка. Неустойката се
дължи на основание на сключеното между страните споразумение и не е налице
неоснователно обогатяване. В случая месечните такси са мерило за начисляване на
размера на неустойката, но не и насрещна престация дължима поради получаване на
определени услуги. Излагат се съображения относно това, че неустойката не
накърнява добрите нрави. В обобщение се иска да бъде потвърдено
първоинстанционното решение.
В жалбата и отговора не на са правени нови
доказателствени искания за тази инстанция.
В с.з. въззивникът, редовно призован, не се
явява. Постъпило е писмено становище от
представител по пълномощие, с което се поддържа подадената жалба.
За въззиваемата страна не се явява представител.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима,
отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в
срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез
постановилия атакувания акт съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно,
и с оглед обхвата на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност
и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС
доказателства и тези пред настоящата инстанция, намира, че обжалваното решение
е неправилно, поради което следва да бъде отменено.
Този състав счита, че формираната от първоинстанционния
съд фактическа обстановка, така както е
изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с
доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА
своята към нея.
Жалбата е основателна.
На първо място безспорно по делото е налице
доказателство, което не се оспорва и от насрещната страна, че въззивникът –
ответник е заплатил сумата, претендирана като вземане по договора за лизинг. Това
е станало в хода на производството пред районния съд и плащането е следвало да
бъде взето предвид при постановяването на неговия съдебен акт. Видно от
представения документ плащането на сумата от 212,72 лв. -лизингово плащане, е
било извършено на 15.02.2019г. в полза на ищеца. На следващо място безспорно е, че в случая не
са представени доказателства, относно твърдяната предсрочна изискуемост. Изявлението
за тази предсрочна изискуемост се твърди, че е инкорпорирано в тъй наречената
„последна покана“ за доброволно плащане, в която обаче не се съдържа изричното
изявление за предсрочното прекратяване на договорите. В договора за мобилни/фиксирани услуги не е
посочен ред, по който се връчват съобщенията. Така не може да бъде прието, че
на въззивника е връчено изявление за разваляне на двата договора – договорът за
предоставяне на мобилни услуги и договорът за лизинг.
В случая със заповедта за изпълнение се претендира
заплащането и на сумата от 145,43 лв. като неустойка. Още с отговора на
исковата молба въззивникът, чрез своя представил, е направил възражение за нищожност на клаузата от споразумението,
уреждаща неустойката, като е навеждал доводи, че се касае за неравноправна
клауза. Освен това се е поддържало и че клаузата противоречи на морала и на
добрите нрави. Тези възражения не са били обсъдени от районния съд, който се е
ограничил само да посочи каква е правната същност на неустойката. При наличието
на неравностойна клауза, същата не следва да бъде привеждана в изпълнение,
поради което и претендираната сума не се
дължи.
Съгласно разпоредбата на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, неравноправна е тази клауза, която задължава потребителя при неизпълнение
на негови задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка,
като съгласно чл. 145, ал. 1 от закона, неравноправността се
преценява към момента на сключването на договора при вземане предвид видът на
стоката или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с
неговото сключване, както и всички останали клаузи на договора или друг
договор, от който той зависи, а според чл. 146, ал. 1 от закона, неравноправните клаузи в договора са нищожни, освен
ако са уговорени индивидуално. В случая клаузите на допълнителното споразумение установяват начисляване на
неустойка за забава в размер на дължимите вноски до края на договора или определената изцяло от мобилния оператор методика на изчисляване на неустойките, е в
разрез с принципа на добросъвестност и води до наличие на клаузи, създаващи значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя на
услугата, като потребителят е задължен да заплати необосновано висока
неустойка.
В обобщение следва да се посочи, че претенциите за двете
главници и лихвата не се дължат. В този
смисъл решението на РС трябва да бъде отменено и да бъде постановено ново в
посочения смисъл .
Въззивникът е претендирал разноски и такива следва да бъдат присъдени в размер на сумата
от сумата от 625 /шестстотин
двадесет и пет/ лева представляваща направените пред двете инстанции разноски.
.
Ръководен от гореизложеното съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ решение № 215/03.07.2019 г. по гр.д. № 30/2019
г. на РС – Нова Загора изцяло като вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен и
недоказан предявеният от „Теленор България“ ЕАД ЕИК ********* против К.Н.И. ЕГН
********** *** иск за признаване за установено по отношение на К.Н.И. ЕГН **********
***, че вземането на „Теленор България“ ЕАД ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление *******, за сумата от 358,15 лв., представляваща неплатена
неустойка по допълнително споразумение към договор за мобилни услуги с
предпочетен номер и неплатени лизингови вноски по договор за лизинг към
споразумението, ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл. 410
от ГПК – 19.11.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, съществува.
ОСЪЖДА „Теленор България“ ЕАД ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление ******* да заплати на К.Н.И. ЕГН ********** ***
сумата от 625 /шестстотин двадесет и пет/ лева представляваща направените пред
двете инстанции разноски.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: