№ 10
гр. **** , 08.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ****, III СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и
втори февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА
Членове:ИВАНИЧКА
КОНСТАНТИНОВА
ПЛАМЕН ПЕНОВ
при участието на секретаря ВЕСЕЛИНА ВАСИЛЕВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ПЕНОВ Въззивно гражданско дело
№ 20214300500065 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 -273 ГПК.
Производството е образувано по въззивна жалба „Крис Фешън Индстрийс“ АД
против решение от 02.12.2020 г., по гр.д. № 778/2020 г. на РС – ****, в частта, с която
въззивникът е осъден да заплати на Р. И. Н. обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за разликата
над 2387,48 лв. до уважения от съда размер от 4016,60 лв., присъдена за периода от
21.11.2018 г. до 04.03.2019 г., както и в частта за разноските, присъдени съобразно този
уважен размер на иска.
Във въззивната жалба се оправят оплаквания за недопустимост и неправилност на
решението в обжалваната му част. Оплакването за недопустимост се аргументира с довод, че
в исковата молба ищцата направила изрично искане за приспадане от претендираните
размер на обезщетението на полученото от нея обезщетение от ТП на НОИ обезщетение от
765 лв., но съдът счел в решението, че такова приспадане не следвало да се отчита при
определяне размера на обезщетението по чл. 225 КТ, с което допуснал произнасяне по
непредявено искане. Оплакванията за неправилност, свеждащи се до необоснованост,
съществено нарушение на съдопроизводствнеите правила и неправилно приложение на
материалния закон, се основават на следните твърдения и доводи: неправилно възприемане
от съда на изводите от заключение по съдебно-счетоводна експертиза, прието по друго дело,
чрез включване на извънредния труд като елемент от брутното трудово възнаграждение за
съответния месец, с което се е стигнало до определяне на обезщетение в по-висок размер за
1
от претендирания и присъден с решението по предходния спор между страните за идентичен
брой работни дни; при манифестирана процесуална пасивност, въпреки вменената
доказателствена тежест по установяване размера на претендираното обезщетение, ищцата се
позовала на съдебно-счетоводната от друго дело между страните (гр.д. № 2293/2018 г. РС
****), а съдът вместо да се съобрази с процесуалната пасивност, е определил
обезщетението в по-висок размер от претендирания; отхвърляне искането на ответника за
служебно изискване от Бюро по труда на справка за това, дали ищцата била регистрирана
като безработна, включвана ли е в програми и мерки за заетост, обучение и
преквалификация, заплащано ли е някакво възнаграждение и в какъв размер; изявена от
съда пристрастност към ищцата, чрез неотчитане и необсъждане в мотивите, че претенцията
за оставяне без работа на 20.11.2018 г., както и за периода 04.03.2019 г. – 23.04.2019 г.,
била очевидно неоснователна, доколкото при предявяването ищцата е имала знание за
полученото обезщетение до 20.11.2018 г. и за сключване на трудов договор от 05.03.2019 г. с
друг работодател и получаване на трудово възнаграждение от него; игнориране от съда на
факта, че на 15.03.2019 г. ищцата се била регистрирала като безработна, след като вече била
в трудово правоотношение с „Лигра“ ООД, считано от 05.03.2019 г.; пристрастно прилагане
на чл. 214, ал. 1., изр. 3 ГПК, с оглед направеното от ищцата десезиране, при което съдът е
следвало да намали иска за целия първоначално претендиран период 20.11.2018 г. –
23.04.2019 г., след което да приложи последиците на отказа, а не да приема, че искът
трябвало да се счита предявен за сумата от 4172 лв. и за периода 20.11.2018 г. – 04.03.2019
г.; игнориране от съда на твърдението на процесуалния представител на ищцата, направено
в открито съдебно заседание на 17.11.2020 г., че ищцата се водела на работа във „Вестио“
ЕООД, което се поддържало от въззивника- ответник още в писмения отговор. Във
въззивната жалба е направено искане за обезсилване на решението в обжалваната му част,
респ. за неговата отмяна, за отхвърляне на предявения иск в същите части и за присъждане
на разноските съобразно съответния изход по съществото на спора.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от въззиваемия не е постъпил писмен отговор.
Въззивникът Крис Фешън Индстрийс“ АД не изпраща представител в съдебно
заседание, но в подадени писмени бележки развива доводи за неправилност на обжалваното
решение.
Въззиваемият Р. И. Н. взема участие в съдебното заседание чрез процесуалния
представител по пълномощие адв. Б., който оспорва жалбата, излага съображения за нейната
неоснователност и моли съдът да потвърди обжалваното решение и да присъди разноските
по делото за въззивната инстанция. В представени писмени бележки от пълномощника се
дава се развиват подробни съображения за неоснователност на въззивната жалба и
правилност на обжалваното решение.
Ловешкият окръжен съд, след като прецени доводите на страните и извърши
самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, приема следното:
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, а в атакуваната част и
допустимо. Първоинстанционното производство е образувано по предявен от Р. И. Н.
2
против „Крис Фешън Индстрийс“ АД иск по чл. 225 КТ за заплащане на обезщетение за
оставяне без работа поради незаконно уволнение за периода 20.11.2018 г. – 05.03.2019 г. в
размер на 4172 лв. (в съдебно заседание от 17.11.2020 г. е допуснато намаляване
първоначално предявения размер от 5334,73 лв., като със същото определение съдът е
прекратил производството по делото по отношение направения от ищеца отказ от иска за
периода 05.03.2019 г. до 23.04.2019 г.). С обжалваното решение съдът е уважил частично
иска, присъждайки обезщетение в размер на 4016,60 лв. за периода от 21.11.2018 г. до
04.03.2019 г., и го отхвърлил за разликата до пълни претендиран размер от 4172 лв., както и
за деня 20.11.2019 г. В този смисъл районният съд е останал в рамките на търсената защита,
като освен в съответствие с диспозитивното начало, решението е постановено при наличие
на положителните процесуални предпоставки, респ. отсъствие на процесуални пречки.
Направените във въззивната жалба оплаквания за недопустимост и доводите в тяхната
подкрепа, се свеждат до неправилност на атакуваното решение, защото изразяват несъгласие
с възприетия от съда начин за определяне и пресмятане размера на претендираното
обезщетение. С оглед извода за допустимост на атакуваното съдебно решение, съдът следва
да провери неговата правилност по оплакванията, посочени във въззивната жалба (чл. 269
ГПК).
Като обсъди събраните пред първата инстанция доказателства по отделно в тяхната
съвкупност и взаимовръзка и като съобрази становищата на страните, съдът приема за
установено следното от фактическа страна:
Със съдебно решение № 186/24.04.2019 г., по гр.д. № 2293/2018 г. на РС ****, след
отмяна като незаконосъобразно уволнението на Р. И. Н. и възстановяване на заеманата
преди уволнението длъжност, „Крис Фешън Индстрийс“ АД е осъдено да заплати
обезщетение за оставяне без работа в размер на 927,20 лв. за периода от 23.10.2018 г. до
20.11.2018 г., ведно със законната лихва от 20.11.2018 г. до окончателното изплащане.
Решението е потвърдено с решение № 200/26.09.2019 г., по в.гр.д. № 427/2019 г. на ОС ****,
което с определение № 123/26.02.2020 г., по гр.д. № 141/2020 г. на ВКС не е допуснато до
касационно обжалване.
Р. И. Н. е регистрирана като безработна на 01.11.2018 г., видно от регистрационна
карта № 10024531/01.11.2018 г. на Дирекция „Бюро по труда” ****, като от справка за
регистрирани трудови договори на НАП, издадена за периода от 23.10.2018 г. до 27.08.2020
г. се установява, че на 05.03.2019 г. има регистриран в НАП трудов договор между Р. И. Н.
и „Лигра” ЕООД ****. Установява се от писмо рег. № 10-04-06-17#1/17.02.2021 г. на
Дирекция „Бюро по труда” ****, че в периода от 01.11.2018 г. до 05.03.2019 г. тя не е
включвана в обучение на възрастни, програми за преквалификация, програми и мерки за
обучение и заетост, както и в програми и проекти за заетост, финансирани със средства от
европейски и други международни фондове, че през месец януари 2019 г. Р. И. Н. е
насочена работодател по схема „Обучения и заетост – Компонент II на Оперативна
програма „Развитие на човешките ресурси 2014-2020 г.” и че на 06.03.2019 г. Р. И. Н. е
прекратила регистрацията си в Дирекция „Бюро по труда” ****, поради започване на работа
по програми и проекти за заетост, финансирани със средства от европейски и други
международни фондове.
За периода от месец декември до месец март на 2019 г. Р. И. Н. е получила
обезщетение за безработица в общ размер на 765 лв.
3
От заключението на съдебно-икономическата експертиза, прието по настоящето
въззивно дело, се установява, че общият размер на начисленото трудово възнаграждение на
Р. И. Н. за месец юли 2017 г. (13 работни дни) е 1192,13 лв., която сума включва: 532,38 лв.
– основно месечно възнаграждение за 13 отработени дни; 92,14 лв. – доплащане; 70,27 лв. –
клас прослужено време и професионална квалификация 13,2 %; 143,33 лв. - 16 часа
извънреден труд; 354,01 лв. – платен отпуск за 8 работни дни. Поради това, че ищцата е била
в продължителен отпуск поради временна неработоспособност, този е месецът, предхождащ
уволнението (трудовото правоотношение е прекратено със заповед от 23.10.2018 г.), за който
ищцата има отработени 13 дни, т.е. повече от десет работни дни. От заключението се
установява, че общият размер на обезщетението за оставяне без работа поради уволнението,
претендирано за периода 21.11.2018 г. – 04.03.2019 г., е 3245,20 лв., включващо
обезщетенията за всеки от месеците в периода, както следва: 370,88 лв. – за 8 работни дни от
месец ноември; 834,48 лв. – за 18 работни дни от месец декември; 1019,92 лв. – за 22
работни дни от месец януари; 927,20 лв. – за 20 работни дни от месец февруари; 92,72 лв. –
за 2 дни от месец март. Обезщетението е определено въз основа на брутно трудово
възнаграждение месец за юли на 2017 г. в размер на 602,65 лв., (включващо 532,38 лв. -
основно трудово възнаграждение за 13 дни и 70,27 лв. – клас прослужено време 13,2 %) и на
база среднодневно възнаграждение от 46,36 лв. (602,65 лв. : 13 работни дни), без включване
на компонентите клас прослужено време и професионална квалификация (70,27 лв.); 16 часа
извънреден труд (143,33 лв.) и платен отпуск за 8 работни дни (354,01 лв.).
При така установените факти настоящата инстанция прави следните правни изводи:
При незаконно уволнение работникът или служителят има право на обезщетение от
работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за времето, през което е
останал без работа поради това уволнение, но за не повече от 6 месеца (чл. 225, ал. 1 КТ).
В случая ищцата е уволнена незаконно, което в отношенията между страните е
установено с влязло в законна сила съдебно решение. Оставянето на ищцата без работа
поради незаконното уволнение е доказано за частта от претендирания период, за което
спорът между страните е пренесен пред въззивната инстанция – от 21.11.2018 г. до
04.03.2019 г., с оглед регистрацията й като активно търсеща работа и липсата на
регистрирани в НАП трудови договори, по които тя е страна. С прибавяне към конкретния
период (21.11.2018 г. – 04.03.2019 г.) на времето, за което по предходното дело между
страните е присъдено обезщетение за оставяне без работа поради незаконно уволнение
(23.10.2018 г. до 20.11.2018 г.) не се стига до превишаване на нормативно установения
максимум от шест месеца (чл. 225, ал. 1 КТ).
Съдът приема, че дължимият размер на обезщетението за оставяне без работа за
периода 21.11.2018 г. – 04.03.2019 г. е 3245,20 лв. Така определеният размер е в
съответствие с чл. 228 КТ и с Наредбата за структурата и организацията на работната
заплата (НСОРЗ). Вземането за база на брутното трудово възнаграждение, начислено и
изплатено за месец юли на 2017 г., при изчисляване на обезщетението по чл. 225 КТ се
налага от това, че съшият месец е първият преди уволнението, през който ищцата е имала
отработени поне десет работни дни (в сл. 13 работни дни), заради ползваният
продължителен отпуск за временна неработоспособност (повече от 400 дни). В този смисъл
възприемане на брутното трудово възнаграждение за този месец като основа за определяне
на обезщетението за оставяне без работа поради незаконното уволнение е в съответствие с
4
чл. 228, ал. 1 КТ и чл. 18, ал. 1 НСОРЗ. Общият размер от 3245,20 лв. на обезщетението е
определен при брутно трудово възнаграждение от 602,65 лв., включващо основното трудово
възнаграждение за 13 дни (532,38 лв.) и допълнителното възнаграждение за придобит трудов
стаж и професионален опит (70,27 лв.). Двете възнаграждения са сред изброените в чл. 17
НСОРЗ, като за придобит трудов стаж и професионален опит е единственото такова от
начислените за месеца, имащо постоянен характер (чл. 15, ал. 1, вр. чл. 12 НСОРЗ).
Останалите елементи на брутното трудово възнаграждение за месец юли на 2017 г., а
именно доплащане (92,14 лв.), 16 часа извънреден труд (143,33 лв.) и платен отпуск за 8
работни дни (354,01 лв.) нямат постоянен характер и затова те не следва да се включват в
брутното трудово възнаграждение при определяне на обезщетението по чл. 225 КТ. Те не
попадат в нито един от компонентите по чл. 17 НСОРЗ, формиращи брутното
възнаграждение като база за изчисляване на обезщетението по чл. 225 КТ.
Районният съд неправилно е тълкувал и приложил разпоредбата на чл. 17 НСОРЗ,
включвайки извънредния труд като елемент от брутното трудово възнаграждение при
изчисляване на обезщетението по чл. 225 КТ. В цитираното от районния съд решение на
ВКС по гр.д. 4554/2014 г., ІV г.о. няма произнасяне в смисъл, че допълнителното
възнаграждение за извънреден труд е сред изброените в чл. 17 НСОРЗ. Напротив, в него се
казва, че допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер са тези по чл. 11
НСОРЗ - за по-висока професионална квалификация и по чл. 12 НСОРЗ за придобит трудов
стаж и професионален опит, че те за задължителни за изплащане и тях има предвид чл. 17,
ал. 1, т. 3 НСОРЗ. Отделно от това, в редица съдебни актове на ВКС е изразено разбирането,
че допълнителното възнаграждение за извънреден труд няма постоянен характер, поради
което то не попада в обхвата на чл. 17, ал. 1, т. 3 НСОРЗ (решение № 23 от 16.02.2016 г., по
гр.д. № 1407/2015 г., ІІІ г.о.; решение № 727 от 06.12.2010 г., по гр. д. № 432/2010 г., ІІІ г.о.;
решение № 540 от 07.07.2010 г., по гр. д. № 895/2009 г., ІV г.о. и др.). Придаване постоянен
характер на това възнаграждение и включването му в чл. 17, ал. 1, т. 3 НСОРЗ е в разрез с
естеството на извънредния труд, който е забранен, а допускането му е по изключение (чл.
143, ал. 2 и чл. 144 КТ).
Размерът на обезщетението за оставяне без работа от 4016,60 лв. е определен от
районния съд на база средно дневно възнаграждение от 57,38 лв., т.е с включено
допълнително възнаграждение за извънреден труд от 143,33 лв., нямащо постоянен
характер. В този смисъл решението е постановено в противоречие с материалния закон (чл.
17 НСОРЗ), каквото е едно от оплакванията във въззивната жалба. Дължимият от
работодателя размер на обезщетението по чл. 225 КТ е 3245,20 лв., защото е определен въз
основа на брутно трудово възнаграждение, включващо допълнителните трудови
възнаграждения на ищцата с постоянен характер. Затова искът по чл. 225 КТ за заплащане
на обезщетение за оставяне без работа поради незаконност на уволнението, за периода
21.11.2018 г. – 04.03.2019 г., е основателен до размера на 3245,20 лв.
Съдът намира за неоснователни останалите оплаквания във възивната жалба. Те се
отнасят до неподдържан от ищцата период за оставяне без работа (от 05.03.2019 г. до
23.04.2019 г.), за който няма произнасяне от съда. Започването на работа от ищцата е имено
в началото на същия период (05.03.2019 г.), затова този факт не променя извода за
оставянето без работа за времето от 21.11.2018 г. до 04.03.2019 г. и за възникване в тежест
на въззивното дружество на задължение да заплати обезщетение по чл. 225 КТ.
Неоснователно е и оплакването за направено от ищцата искане за приспадне от
претендираното обезщетение на заплатеното от ТП на НОИ обезщетение в размер на 765
лв., което не било зачетено от районния съд с довод, че то не се отчита при определяне на
обезщетението по чл. 225 КТ. Игнорирането на такова искане не е в противоречие с
диспозитичното начало, както счита въззивното дружество, защото то не е изведено в
5
петитума на исковата молба. Съобразяването му от съда би било в противоречие със закона,
защото обезщетението по чл. 225 КТ възниква независимо от паричните обезщетения за
безработица, които се изплащат от осигурителната система, за разлика от обезщетението за
оставяне без работа, поради незаконното уволнение. Право на обезщетения за безработица
имат лица, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд фонд
„Безработица“ през определен период, отговарящи на съответните изисквания на закона.
Обезщетението по чл. 225 КТ не е обвързано от подобни допълнителни условия – за
възникването му е достатъчно уволнението да е обявено за незаконно и оставяне на
работника без работа, като за неговият размер е без значение дали уволненият е получавал
или не обезщетения за безработица. Обратно, полученото обезщетение за оставане без
работа поради незаконно уволнение, определено съгласно нормативен акт, е основание за
възстановяване на изплатените парични обезщетения за безработица (чл. 54е КСО).
Предвид гореизложеното, въззивната жалба се частично основателна по посочените в
нея оплаквания (чл. 269 ГПК). Крайните изводи на двете съдебни инстанции по
основателността на иска не съвпадат изцяло, доколкото настоящият състав приема, че искът
е основателен до размера на 3245,20 лв., за периода 21.11.2018 г. – 04.03.2019 г., а районният
съд го е уважил за същия период, но за сумата от 4016,60 лв. В този смисъл решенето се
явява неправилно за горницата над 3245,20 лв. до 4016,60 лв. и в тази му обжалвана част
същото следва да се отмени, както и в частта за присъждане на разноските, като вместо него
се постанови друго, за отхвърляне на иска по чл. 225 КТ за получената разлика от 771,40 лв.
Решението в останалата обжалвана част - до размера на обезщетението от 3245,20 лв. за
периода 21.11.2018 г. – 04.03.2019 г., поради което следва да се потвърди.
С обжалваното решение съдът се е произнесъл и по отговорността за разноските,
присъждайки на ищеца такива в размер на 491,97 лв., а на ответника 196,90 лв.
С оглед частичната основателност на въззивната жалба и на иска, но в по-редуциран
размер (3245,20 лв.) от претендирания (4172 лв.), разноските на ищеца за първата инстанция
(511 лв. – адвокатско възнаграждение, намалено по възражение за прекомерност) са
дължими в размер на 397,48 лв., поради което присъдените такива (491,91 лв.) следва да се
намалят, чрез отмяна на решението в тази му част за горницата над 397,48 лв. до
присъдените 491,97 лв. От ищеца не са ангажирани доказателства за разноски разноски за
въззивната инстанция, поради което такива не следва да се присъждат.
Въззиваемият ответник претендира присъждане на разноски за въззивната инстанция
и промяна на присъдените такива от първа инстанция съобразно отхвърляне на иска. С
оглед частичната основателност на въззивната жалба и частичната неоснователност на иска
(за сумата от 926,80 лв.) и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ищецът дължи на въззиваемия-
ответник за двете инстанции съобразно отхвърлената част от иска (926,80 лв.). Общият
размер на доказаните такива за двете инстанции е 1100,33 лв. (за първа инстанция 600 лв. -
адвокатско възнаграждение) и 500,33 лв. (за въззивно инстанция за обжалване и адвокатско
възнаграждение), като съобразно размера на отхвърлената част от иска (926,80 лв.) и общия
размер на претендираното обезщетение (4172 лв.), ищецът дължи на ответника разноски за
двете инстанции в размер на 244,43 лв. След приспадане на присъдените такива от
първоинстанционния съд (196,90 лв.), ищецът следва да бъде осъден да заплати на
ответника сумата от 47,53 лв., представляваща допълнително разноски за двете инстанции,
съобразно отхвърлената част от иска.
При този изход на делото дължимата от ответника държавна такса е размер на 129,81
лв. (4% върху 3245,20 лв. - размера на присъденото обезщетение по чл. 225. ал. 1 КТ), а не
160,66 лв., за която е осъден на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, съобразно по-високия размер на
присъденото обезщетение (4016,60 лв.). Ето защо решението следва да се отмени и в частта,
6
с която ответникът е осъден да заплати държавна такса за горницата над 129,81 лв. до 160,66
лв.
Водим от горното и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260120/02.12.2020 г., по гр.д. № 778/2020 г. на РС – ****, в
частта, с която въззивникът „Крис Фешън Индстрийс“ АД е осъден да заплати на Р. И. Н.
обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за горницата над 3245,20 лв. до 4016,60 лв., в частта за
разноските за горницата над 397,48 лв. до присъдените 491,97 лв., както и в частта, с която
ответникът е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК държавна такса за горницата
над 129,81 лв. до 160,66 лв., като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Р. И. Н., с ЕГН **********, с адрес: гр. ****, ул. „*****“
**** против „Крис Фешън Индстрийс“ АД, с ЕИК ******** със седалище и адрес на
управление гр. ****, Северна промишлена зона, ул. „Освобождение“ № 7 иск по чл. 225, ал.
1 КТ за заплащане на обезщетение за оставяне без работа поради незаконно уволнение за
периода от 21.11.2018 г. до 04.03.2019 г., за сумата над 3245,20 лв. до 4016,60 лв.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част - до размера от 3245,20 лв.
на присъденото обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за периода 21.11.2018 г. – 04.03.2019 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Р. И. Н., с ЕГН **********, с адрес: гр.
****, ул. „*****“ **** да заплати на „Крис Фешън Индстрийс“ АД, с ЕИК ******** със
седалище и адрес на управление гр. ****, Северна промишлена зона, ул. „Освобождение“ №
7 сумата 47,53 лв., представляваща допълнително разноски за двете инстанции, съобразно
отхвърлената част от иска
Решението може да се обжалва пред Върховния касационен съд при наличие на
предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, в едномесечен срок от 08.03.2021 г. - деня на
обявяването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7