Р Е Ш Е Н И Е
№ ..................
гр. Кюстендил, 25.03.2021
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Кюстендилският
районен съд, в публично съдебно заседание на десети март, две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елисавета
Деянчева
при
секретаря Боянка Янкова, като разгледа
докладваното от съдия Ел. Деянчева гр.д.
№ 823 по описа на съда за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 422
от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), във вр. с чл. 415 от с.к.
Образувано е по искова молба, депозирана от „ЮБЦ“ ООД против А.Р.А..
В исковата молба ищцовото дружество обосновава активната си
процесуална легитимация по иска на основание сключен на 29.11.2019 г. със „Иновативни
финанси“ ООД цесионен договор, като последното търговско дружество на свой ред
като цесионер придобило и станало собственик на процесните вземания на
основание сключен с „Теленор България“ ЕАД - като цедент - договор за цесия от
12.07.2019 г.
„ЮБЦ“ ЕООД встъпило в правата си на кредитор спрямо процесното
вземане още преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 от ГПК.
Уведомлението и за двете цесии от 29.11.2019 г. и 12.07.2019г. било
приложено към исковата молба и с това ответницата следвало да се счита за
редовно уведомена за станалото прехвърляне, при съблюдаване на законовите
изисквания за това. Сочи се, че „Иновативни финанси“ ООД действало в двойно
качество – като упълномощен от мобилния оператор цесионер по договора за цесия
от 12.07.2019г. и от свое име, в качеството си на цедент, по договора за цесия
от 29.12.2019 г.
Твърди се, че на 15.12.2017 г. между ответника и „Теленор България“
ЕАД бил подписан договор за ползване на мобилен номер **********, при избран
тарифен план Интернет, с месечна абонаментна такса 20,99 лв. с ДДС, за срок от
24 месеца, при което абонатът получил за ползване устройство Prestigio
Wize 3418 8 4G с
номер на SIM карта 89359050000106022802.
На същата дата бил подписан и договор за предоставяне на
далекосъобщителни услуги за ползването на мобилен номер ********** с избран
тарифен план „Тотал“, с месечна абонаментна такса 20,99 лв. с ДДС.
Като резултат от горното били издадени фактури от мобилния оператор
за периода от 20.11.2017г. до 19.04.2018г. на обща стойност 351.82 лв., както
следва:
- за периода 15.12.2017г. – 19.12.2017г.
„Теленор България“ ЕАД издало фактура № ********** с дата на данъчно събитие
20.12.2017г. и начислена сума за разговори и месечни абонаменти, а именно: за
ползвания мобилен номер ********** – сума в размер на 2,55 лв., от които 18,38
лв. без ДДС, представляващи незаплатен месечен абонамент по избрания тарифен
план като стойността била изчислена пропорционално на дните, в които била
ползвана услугата, при което била извършена корекция на дълга, като била
сторнирана сума в размер на -15,83 лв.; за ползвания мобилен номер ********** –
сума в размер на 23,47 лв. без ДДС от които 20,31 лв. без ДДС, представляващи
незаплатена цена за месечен абонамент по избрания тарифен план 20,99 с ДДС,
като стойността била изчислена пропорционално на дните, за които е използвана
услугата; 3,04 лв. – незаплатена цена за кратки текстови съобщения; 0,12 лв. –
незаплатена цена за разговори към „Грижа за клиента“. Дължимата сума била
платима в срок до 04.01.2018 г.;
- за периода 20.12.2017г. – 19.01.2018г.
„Теленор България“ ЕАД издало фактура № ********** с дата на данъчно събитие
20.01.2018г. и начислена сума за разговори и месечни абонаменти, а именно: за
ползвания мобилен номер ********** – сума в размер на - 0,01 лв. без ДДС, от
които 15,82 лв. без ДДС, представляващи незаплатен месечен абонамент по
избрания тарифен план като стойността била изчислена пропорционално на дните, в
които била ползвана услугата, при което била извършена корекция на дълга като
била сторнирана сума в размер на -15,83 лв; за ползвания мобилен номер
********** – сума в размер на 20,60 лв. без ДДС от които 17,49 лв. без ДДС,
представляващи незаплатена цена за месечен абонамент по избрания тарифен план
20,99 с ДДС; 1,24 лв. – незаплатена такса за временно възстановяване на
изходящия трафик; 0,20 лв. – незаплатена цена за услугата гласова поща; 0,95
лв. – незаплатена цена за кратки текстови съобщения, използвани извън пакета;
0,72 лв. – незаплатена цена за разговори към „Грижа за клиента“. Дължимата сума
била платима в срок до 04.02.2018г.;
- за периода 20.02.2018г. –
19.03.2018г.. „Теленор България“ ЕАД издало фактура № ********** с дата на
данъчно събитие 20.03.2018г. и начислена сума за разговори и месечни
абонаменти, а именно: за ползвания мобилен номер ********** – сума в размер на
0,02 лв. без ДДС , представляваща незаплатена цена за разговори към „Грижа за
клиента“. Дължимата сума била платима в срок до 04.04.2018г.
Твърди се, че абонатът не
заплатил мобилни услуги на обща стойност 43,35 лв., фактурирани за три отчетни
месеца – м.12.2017г., м.01.2018г. и м. 03.2018г. Това неизпълнение ангажирало
договорната му отговорност, като мобилният оператор прекратил едностранно
индивидуалните договори с ответника и издал по абонатен номер № ********* на дата
20.04.2018г. крайна фактура № ********** с начислена обща сума за плащане в
размер на 351,82 лв. В нея била начислена неустойка за предсрочно прекратяване
на договорите за мобилни услуги в размер на 308,45 лв., ведно с потребените за
предходните два отчетни периода услуги на стойност 43,35 лв.
Общият размер на
претендираната сума от 351,82 лв. включвал освен неустойката в размер на 308,45
лв., незаплатените далекосъобщителни услуги в размер на 43,35 лв., още и
мораторна лихва върху главницата в размер на 56,39 лв. По отношение на
последната сума, ищецът с допълнителна молба е уточнил, че се отказва от
претенцията си спрямо нея, което уточнение е направено по реда на чл. 129 от ГПК.
Досежно претендираната
неустойка, същата била формирана, както следва: за номер ********** същата
представлявала сбора от тримесечните абонаментни такси (без ДДС) в размер на
52.47 лв. (3x17,49 лв.), ведно с неустойка за предоставено и невърнато устройство Prestigio
Wize 3418 8 4G в
размер на 203,51 лв., представляваща разликата между стандартната цена на
устройството и преференциалната му цена по конкретния договор; за номер
********** – неустойката представлявала сбора от тримесечните абонаментни такси
(без ДСС) в размер на 52,47 лв. (3x17,49 лв.). Начислената
неустойка имала обезщетителен характер, а не санкционен такъв.
По повод процесните вземания,
в производството по ч.гр.д. № 2622 от описа на КРС за 2019г. била издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, като в
законоустановения срок от връчване на същата на длъжника, последният депозирал
възражение. Това е което обусловило интереса за ищцовото дружество от
предявяване на настоящите положителни установителни искове.
Ето защо се иска да
бъде постановено решение, с което да се приеме за установено в отношенията
между страните, че А.Р.А., ЕГН: ********** дължи и следва да заплати на „ЮБЦ“
ЕООД, ЕИК: ********* сумата в размер на 43,35 лв. представляваща сбор от
незаплатени далекосъобщителни услуги по договор за далекосъобщителни услуги с
номер М3258221 от 15.12.2017г., сключен между длъжника и „Теленор България“
ЕАД, както и сума в размер на 308,45 лв. – неустойка по договор за
далекосъобщителни услуги М03258221 от 15.12.2017г. - (спр. уточн. молба на л.57
от делото)
Претендират
се направените разноски в заповедното и настоящото производства.
Ищцовото
дружество желае постановяване на неприсъствено решение в случай, че са налице
условията за това.
Ответната страна в срока по
чл. 131 от ГПК е депозирала
писмен отговор чрез назначения й особен представител адв. К.. Същата навежда
доводи за неоснователност на така заявената претенция. Твърди, че клаузата,
установяваща задължението за заплащане на неустойка е нищожна, като
неравноправна такава и не обвързвала длъжника. Последният не е могъл да влияе
върху съдържанието й поради типовия й характер. Това обуславяло извода, че
клаузата не е индивидуално уговорена. Отделно, претенцията за неустойка
противоречала и на добрите нрави. Така уговорена, неустойката била загубила
обезщетителната и санкционната си функции и създавала предпоставки за
неоснователно обогатяване на кредитора. Това се подкрепяло и от
обстоятелството, че размерът на неустойката бил в пъти по-голям от този на
главницата.
Предвид изложеното се иска
отхвърляне на исковата претенция в нейната цялост.
В съдебно заседание исковата молба се поддържа, посредством
предварително депозирана такава в изложения смисъл, а ответникът, чрез особения
си представител, оспорва иска по съображенията изложени в отговора.
Съдът, след като взе предвид доводите на
страните, и като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:
От събраните по делото доказателства се установява, че
между
"Теленор България" ЕАД и ответника са били сключени два договора
на 15.12.2017 г., касаещи различни предпочетени номера, а именно:
- Договор за мобилни услуги
от 15.12.2017 г., с посочен в същия абонаментен план при стандартен месечен
абонамент от 20,99 лв., за предпочетен номер +359********* и при първоначален
срок на договора – 24 месеца. В т. 7 и 8 от същия са посочени съответно мобилен
апарат TABLET PRESTOGIO
WIZE 3418 8 4G и СИМ карта № 89359050000106022802, както и
- Договор за мобилни
услуги от същата дата и между същите страни (л. 14 до 17), представен в 2 бр.
заверени копия е, че страните уговорили предоставяне, съответно ползване на
далекосъобщителни услуги за предпочетен номер +359********* с посочен
абонаментен план и стандартен месечен абонамент от 20,99 лв., при първоначален
срок на договора 24 месеца.
От представената на л. 11
от делото декларация – съгласие се
установява, че на ответника са предоставени приложимите общи условия на
оператора, ведно с информация по чл. 4,
ал.1 от Закона за защита на потребителните.
Приложени и приети по
делото в този смисъл са и общите условия
на „Теленор България“ ЕАД за взаимоотношенията с потребителите на мобилни
телефонни услуги (л. 37 до 44).
Приобщени към
доказателствата са и издадени от мобилния оператор фактури с получател
ответника в настоящото, както следва: фактура № **********/20.12.2017
г. за периода 15.12.2017г. – 19.12.2017 г. с начислена обща сума за плащане в
размер на 30,99 лв. с ДДС; фактура № **********/20.01.2018 г. за периода 20.12.2017г.
– 19.01.2018 г. с обща сума за плащане 57,50 лв. с ДДС.; фактура № **********/20.03.2018г.
за периода 20.02.2018г. – 19.03.2018г. с
начислена обща сума за плащане от 43,35 лв. с ДДС; фактура №
77271721814/20.04.2018г. за периода 20.03.2018г. – 19.04.2018г. с начислена обща сума за плащане от 351,82
лв. с ДДС.
Видно от заверено копие на
Договор № PLA 16528 за
прехвърляне на вземания от 12.07.2019г. е, че мобилният оператор е прехвърлил
на „Иновативни финанси“ ЕООД вземанията, описани в Анекс № 2 към същия, като
последният не е приложен измежду кориците на делото.
От заверено копие на Договор за
цесия от 29.11.2019г. се установява, че „Иновативни финанси“ ООД, прехвърлило
на ищцовото търговско дружество вземания в общ размер на 245 074,10 лева,
подробно индивидуализирани в Приложение 1 към договора.
Видно от Извлечение от
Приложение № 1 към Договор за цесия от 29.11.2019г. е, че в същото е включено и
вземане към ответника в производството в общ размер на 351,82 лв.
Представено е и заверено копие
на уведомление за цесия (л. 48 от делото), изходящо от „Теленор България“ ЕАД,
в качеството му на цедент по Договор за цесия от 12.07.2019г., действащо чрез
пълномощника си „Иновативни финанси“ ЕООД от една страна и от „ЮБЦ“ ЕООД, в
качеството му на цедент по Договор за цесия от 29.11.2019г. – от друга, без
представени доказателства за упълномощаването на „Иновативни финанси“ ЕООД,
както и такива за получаване на соченото уведомление от ответната страна.
Останалите събрани по делото доказателства не променят
крайните изводи на съда, поради което и не следва да се обсъждат подробно.
Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно
установена след преценка поотделно и в съвкупност на всички събрани по делото
писмени доказателства, които са допустими, относими и безпротиворечиви.
При така установените фактически
обстоятелства по делото, съдът приема от правна страна следното:
По допустимостта: Целта
на предявяването на иск в хипотезата на чл. 415 вр. чл. 422 от ГПК е да се
установи наличието на вземането към момента на подаване на заявлението, за
което е издадена заповед за изпълнение, но вече със сила на присъдено нещо, тъй
като в случая връчването й по реда на чл. 47 от ГПК препятства влизането й в
сила. При основателност на претенцията и съгласно чл.416 ГПК заповедта за
изпълнение придобива изпълн. сила и въз основа на нея съдът издава изпълнителен
лист.
В случая не се оспорва обстоятелството, че в хода на
заповедното производство е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 от ГПК за търсените суми в
полза на настоящия ищец, връчена на длъжника при условията на чл. 47 от ГПК –
чрез залепване на уведомление.
Предмет на иска за установяване на това спорно вземане са
задължения по сключени Договори за далекосъобщителни услуги с „Теленор България“ ЕАД от 15.12.2017г., за
който са издадени фактури № ********** от 20.12.2017г.; № ********** от
20.01.2018г.; № ********** от 20.03.2018г.; № ********** от 20.04.2018г за
периода 20.11.2017г. до 19.04.2018г.
За да е допустимо
производството по реда на чл. 415 вр. 422 ГПК обаче, е необходимо да има пълно съответствие между страните, основанието
и размера на предявените искове и задълженията, за които е издадена заповед
за изпълнение, доколкото в исковото производство се установява дължимостта именно на тези вземания, за които е
образувано заповедното такова и за които е издадена заповед за изпълнение.
Посочването на друго основание, от което произтича вземането, различно от твърдяното в заявлението,
за което е издадена заповед за изпълнение, съставляващо изпълнително основание
по смисъла на чл.404, т.1, предл.4 ГПК, обуславя недопустимостта на установителния иск по чл.415, ал.1 ГПК (така и Решение № 169/04.01.2016 г. по т.д. №
700/2011 г. на ВКС, II т.о; Решение № 43 от 11.03.2013 г. на ВКС по т. д. №
325/2012 г., II т. о., Решение № 171 от 24.04.2012 г. на ВКС по гр. д. №
801/2011 г., IV г. о.
Решение № 18/16.02.2016 г. по т. д. № 1880/2014 г., I т. о., на ВКС и мн. др., и задължителните
разяснения, дадени в т.11б от ТР №4/18.06.2014г. по т.д.№4/2013г., според които
в производството по иска с правно основание чл.422 ГПК е недопустимо да се
изменя основанието, от което произтича вземането по издадената заповед за
изпълнение).
За да обоснове дължимостта на сумата по установителния иск, ищецът въвежда
изцяло нови и различни обстоятелства, които не е посочил в заявлението си и
които имат съществено значение за възникването и съществуването на спорното
право. Конкретизира, че търсената сума е формирана както от вземане за
предоставена далекосъобщителна услуга, така и от вземане за неустойка, които са
отделни и различни по характер вземания. Ищцовото дружество поддържа така
заявената установителна претенция и след дадени от съда в Разпореждане
1694/03.06.2020 г. указания да обоснове интереса си в частта по претендираната
за дължима сума за неустойка. В действителност, със Становище вх. №
12715/25.06.2020 г. ищецът потвърждава, че би имал интерес от предявяване на
осъдителен иск за сочената сума от 308, 45 лв., представляваща неустойка, като
противно на тези аргументи, с последваща Молба вх. № 14766/20.07.2020 г.
поддържа претенцията си в посочената част, като такава от предмета на
специалния установителен иск по чл. 422, вр. с чл. 415 от ГПК.
При тези данни следва да се приеме, че при предявяване на установителния иск за
съществуване на вземането ищецът е променил материалноправната характеристика
на вземането, въвеждайки в исковото производство други, различни правопораждащи
факти в сравнение с тези, посочени в заявлението за издаване на заповедта за
изпълнение. Посочените констатации налагат извод за неговата недопустимост.
Поради това исковата претенция ще бъде оставена без разглеждане, а
производството по делото в частта за сумата от 308,45 лв., представляваща неустойка
по Договор за далекосъобщителни услуги М03258221/15.12.2017г. – прекратено.
При този изход на
делото, изхождайки от задължителните указания по прилагането на закона в т.13
от ТР 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, то настоящият съд е компетентен и следва да
обезсили издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
в тази й част.
В останалата част за
разликата над 308,45 лв. до 351,82 лв. претенцията е допустима.
По основателността: Съдът е сезиран с искане за установяване на вземане
по договори за предоставяне на далекосъобщителна услуга с правна квалификация чл. 79, ал. 1
от ЗЗД, което е било прехвърлено по силата на договор за цесия на настоящия ищец, предявено по реда на
чл. 422
във вр. с чл. 415
от ГПК.
В тежест на ищеца тук е
било да установи вземането си както по основание, така и по
размер - претендираните суми, произтичащи от договор за предоставяне на мобилни
услуги, за които са издадени процесните фактури, а така също и наличието на валидни
цесионни правоотношения (и по двата договора за цесия, доколкото същите са
деривативен придобивен способ и за да придобие ищцовото дружество процесното
вземане, праводателят му също следва да е бил собственик на вземането), респ.
съобщаването им на длъжника, по силата на чиито правни последици обосновава
активната си процесуална легитимация.
В тежест на ответника пък е било да установи
положителния факт на погасяване на сумите, както и възраженията, на които се
позовава, вкл. всички факти, които изключват, унищожават или погасяват
претендираното право.
При така разпределената доказателствената тежест,
исковата претенция не е установена със средствата на ГПК. Сумата се претендира като
дължима именно за незаплатени далекосъобщителни услуги по процесните договори. Възникването на това
парично задължение е поставено в зависимост от пълно и точно престиране от
страна на ищеца – чл. 63, ал. 1, ЗЗД. Доказателства, че такива са предоставени
действително обаче, не са ангажирани. Обстоятелството,
че операторът е изпълнил своите договорни задължения точно в качествено и
времево отношение подлежи на пълно и главно доказване от ищеца по правилата, предписани в правната
норма, регламентирана в чл. 154, ал. 1 ГПК. Издадените фактури за ползвани
телекомуникационни услуги са частни удостоверителни документи, съставени от
ищеца и не обвързват съда с доказателствена сила относно престацията на
ищеца-съставител на счетоводните документи, съотв. не доказват получаването на
услугата от ответника, нито изправността на ищеца като страна по договорите. Нещо
повече, фактурите са издадени за съвсем различен от посочения с исковата молба
клиентски номер, а именно – *********.
Освен това, липсват доказателства (надлежни) досежно материално правната
легитимация на ищеца. От приложените книжа е установимо, че Кредиторът е
прехвърлил процесното вземане с Договор № PLA16528 за прехвърляне на вземания от
12.07.2019г. на „Иновативни финанси“ ЕООД, като последното на свой ред, чрез Договор
за цесия от 29.11.2019г., го е прехвърлило на ищцовото
дружество. За да произведе действието си спрямо длъжника обаче,
цесионният договор следва да му бъде съобщен от предишния кредитор съгласно
разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД. В съдебната практика
се приема, че уведомлението може да се връчи на длъжника
и заедно с исковата молба, който факт следва да се зачете съгласно чл. 235 ал.3
от ГПК и каквото искане е изрично заявено в исковата молба. Липсва и законово
ограничение съобщаването на цесията да се извърши от новия кредитор, който
действа като пълномощник на стария кредитор, което действие се възприема за
валидно и поражда правно действие. В конкретиката на казуса, въпреки че
уведомлението за двете процесни цесии е достигнало до ответната страна с връчването
на исковата молба чрез назначения й особен представител, като приложение към нея
(което обстоятелство съдът взема предвид в условията на чл. 235, ал.3 от ГПК),
то процесните договори за цесия са компрометирани на друго основание.
На
първо място, представеното уведомление по см. на чл. 99, ал.3 ЗЗД изхожда от
една страна от „Теленор България“ ЕАД, чрез сочения за упълномощен цесионер – „Иновативни
финанси“ ЕООД (релевантно за съобщаването на първата цесия от 12.07.2019г.) и
от друга – от „ЮБЦ“ ЕООД, посочено като цедент по договора за цесия от 29.11.2019г.
В действителност обаче „ЮБЦ“ ЕООД по втория договор за цесия има качеството на
цесионер, а не на цедент, както е посочено в титулната част на уведомлението. И
именно в това свое качество (на цесионер), за да бъде надлежно съобщаването на
прехвърлянето на вземането на ответника по делото, то следва ищцовото дружество
да е надлежно упълномощено от цедента по договора от 29.11.2019г. - „Иновативни
финанси“ ЕООД. Данни за подобно упълномощаване по делото липсват. Нещо повече,
не са представени и такива досежно упълномощаването на „Иновативни финанси“
ЕООД, което като пълномощник на кредитора по първата цесия, да доведе до
знанието на длъжника станалото прехвърляне. Отделно от това, както стана дума,
представеното уведомление изхожда едновременно от „Теленор България“ ЕАД, чрез сочения
за пълномощник „Иновативни финанси“ ЕООД, последното представлявано от С. Б. и
от „ЮБЦ“ ЕООД, представлявано от Юлиян Цампаров, като положеният в уведомлението
подпис е само един. Така не става ясно, чия воля е меродавна, доколкото не се
установява чий е положеният подпис. Уведомяването на ответника и за двете цесии
посредством едно уведомление щеше да постигне процесуалния си ефект, ако същото
изхождаше от „Теленор България“ ЕАД, чрез надлежното упълномощаване на „Иновативни
финанси“ ЕООД, представлявано от Станимир Бургаски (по първата по време цесия)
и от „Иновативни финанси“ ЕООД като цедент по договора за цесия от 29.11.2019г.
На
следващо място съдът счита, че приложеното към делото Извлечение от Приложение
№ 1 към Договор за цесия от 29.11.2019г. е релевантно именно за посочения
цесионен договор (втори по ред), като не става ясно дали процесното вземане е
било предмет на първия по време договор за цесия от 12.07.2019г. В последния се
сочи, че в предмета му се включват вземания, описани в Анекс № 2, но такъв
Анекс не е представен по делото. И доколкото в представеното извлечение от
Приложение № 1 към договора за цесия от 29.11.2019г. липсва каквато и да е връзка
с първия по време договор от 12.07.2019г., то остана недоказано по делото, че
именно процесното вземане към ответната страна е идентично с вземането,
кредитор по което се явява мобилният оператор.
Не
на последно място съществен порок представлява и липсата на представено
Потвърждение по см. на чл. 99, ал.3 от ЗЗД за която и да е от двете цесии. За
извършването му законодателят предвижда форма за действителност – писмена
такава, а по делото не са ангажирани доказателства в този смисъл, което е
абсолютно необходимо, за да бъдат защитени правата на задълженото лице. Разпоредбата на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, така
както е формулирана, предпоставя наличието на всички визирани в нея
предпоставки, вкл. писменото потвърждение на цесията от стария кредитор, за да
се счете, че е налице валидно цесионно правоотношение, респ. че същото е
произвело действие и спрямо длъжника, чрез съобщаването му.
Изложеното
до тук има за последица невъзможност на ищеца в настоящото да се легитимира
като титуляр на вземането с оглед деривативността на придобивното му основание
и неуспешно проведено доказване на веригата от правоприемства, което обосновава
неоснователност на претенцията в нейната цялост (вкл. в частта, в която съдът
прие иска за недопустим).
За пълнота на
изложението следва да посочи също, че претенцията за неустойка би била и
неоснователна
освен по изложените относно цесията аргументи, още и поради нищожност на
клаузата, в която е уговорена дължимостта й. Така, посочената претенция се поддържа като сбор от
два компонента, а именно: сума в размер на 104,94 лв. (3x17,49 лв. за номер ********** и 3x17,49 лв. за номер **********),
представляваща размера на тримесечните абонаментни такси, както и такава в
размер на 203,51 лв. – разликата между стандартната цена на устройството (без
абонамент) съгласно ценова листа действаща към момента на сключване на договора
и заплатената от потребителя при предоставянето му (в брой или съответно обща
лизингова цена по договора за лизинг), каквато съответства на оставащия срок на
договора.
В приложените към делото договори за мобилни
услуги се съдържат идентични клаузи, предвиждащи, че при прекратяване на договора през първоначалния срок за която и
да е СИМ карта/номер, посочен в него, по вина или инициатива на потребителя или при нарушение на задълженията му по настоящия договор или
други документи, свързани с него, последният дължи за всяка СИМ карта, по
отношение на която е налице прекратяване:
а. неустойка в размер на сумата от
стандартните месечни абонаменти за съответния абонаментен план до края на срока на
договора; и б. в случаите, в които е предоставено устройство
– и разликата между цената на предоставеното устройство
без абонамент, съгласно последната актуална ценова листа на оператора и заплатената от потребителя цена за устройството
в брой или общата лизингова цена по
договора за лизинг.
Така, по отношения на сумата в размер 203,51
лв., представляваща разликата между стандартната цена на устройството (без
абонамент) съгласно ценова листа действаща към момента на сключване на договора
и заплатената от потребителя при предоставянето му (в брой или съответно обща
лизингова цена по договора за лизинг), каквато съответства на оставащия срок на
договора, съдът счита същата за недължима, поради което и претенцията в тази си
част следва да бъде отхвърлена като неоснователна. Претендираната сума
представлява неустойка и то втора, дължима кумулативно с първата, тъй като цели
именно обезщетяване вредите от неизпълнение на
задълженията по договора от страна на
потребителя. Това категорично накърнява добрите нрави и справедливостта по
смисъла на чл. 26, ал.
1, пр. трето от ЗЗД и се явява нищожна. Предвиждайки в договора за
едно и също неизпълнение две различни и едновременно дължими санкции, се
надхвърля безспорно обезпечителната и обезщетителна функция на неустойката и същата се явява необосновано
висока по смисъла на чл. 143, т. 5
от ЗЗП, безспорно приложима в случая. Самата клауза не е
индивидуално уговорена, изхождайки от цялото съдържание на договора (чл. 146, ал.
2 от ЗЗП), поради което и същата е нищожна на основание чл. 146, ал.
1 от ЗЗП и не следва да се прилага.
Клаузата от договора за мобилни
услуги, установяващи, че неустойка в случай на прекратяване на договора за три
месечни такси ще се дължи също е нищожна и не поражда права и задължения за
страните. В договора за мобилни услуги неустойка е в размер на сбора на всички
месечни абонаментни такси до края на срока на договора, след предсрочното му
прекратяване, респ. потребителят следва да заплати всички дължими месечни такси
без да получава насрещна престация и да ползва предоставените от оператора
услуги. По този начин, макар договорът да е прекратен, абонатът остава задължен
за заплащане на всички месечни абонаментни такси, без да може да ползва установените
в договора услуги. Така установени клаузите за неустойка, като нищожни и установени в противоречие с добрите нрави, не
пораждат задължение за потребителя на мобилни услуги. В този смисъл е
практиката на Върховния касационен съд, обективирана в Решение № 193/09.05.2016 г. по т. д. № 2659/2014 г., ТК, І т. о. на ВКС и Решение № 110/21.07.2016
г. по т. д. № 1226/2015 г., ТК, І т. о. на ВКС. Обстоятелството, че в
случая кредиторът претендира заплащане на неустойката частично, а именно в размер на сбора от три месечни абонаментни
такси, не санира недействителността на клаузата, която представлява
правопораждащият юридически факт – нормата, установяваща неустоечното
задължение. След като последната е изцяло недействителна, не може по нея да се
претендира дори частично изпълнение, което според кредитора е в съответствие с
нормите на добросъвестността.
Не се установи по делото и реалното
предоставяне в държане на ответника на процесното мобилно устройство. В Договор
за мобилни услуги от 15.12.2017 г. в т.7 от същия то само е индивидуализирано,
но липсва каквото и да е удостоверително изявление за реалното му предаване.
Предвид всичко изложено
производството по делото, чиято недопустимост съдът е установил следва да се
прекрати, а в останалата част, искът да се отхвърли като неоснователен.
Досежно сумата в размер на 56,39 лв.
(предмет на претенцията по исковата молба), представляваща дължима мораторна
лихва за периода 09.05.2018г. – 06.12.2019г., която сума е предмет на
издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, е
налице изрично десезиране на съда чрез отказ от иска в посочената част (спр.
Молба вх. № 14766/20.07.2020 г.), поради което и производството за нея следва
да се прекрати, а заповедта за изпълнение - обезсили (така т. 13 от ТР № 4 от
18.06.2014г. по тълк. д. 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС).
В частта, в която съдът е отхвърлил иска
като неоснователен, заповедта не се обезсилва, но въз основа на нея не следва
да се издава изпълнителен лист (т. 13 от ТР № 4 от 18.06.2014г. по тълк. д.
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС).
По отговорността за
разноски:
При този изход на спора разноски се следват
единствено на ответната страна вкл. и на тези, направени в производството по
ч.гр.д. № 2622/2019г. на КРС (доколкото исковата претенция е свързана с установяване на задълженията,
посочени в заповедта за изпълнение, издадена в предходно заповедно производство), но поради липса на
представени доказателства за сторени такива, то не следва да й се присъждат.
В хода на производството ответникът бе представляван
от назначения му на разноски на ищеца особен представител, осъществяващ
процесуално представителство, регламентирано с особени правила и произтичащо от
нарочен акт на съда - чл. 47, ал. 6 ГПК, чл. 48, ал. 2 ГПК във вр. с чл. 29, ал. 3 ГПК, който съгл.
приетото в ТР 6/2013 на
ОСГТК на ВКС, т. 6, следва да получава възнаграждение за участието си по
конкретно дело, доколкото представителството му по делото е винаги възмездно - чл. 36, ал.
13. Ето защо на
адв. З. К. се дължи изплащане на сумата за това, която е внесена от ищеца по
делото и в който смисъл съдът се е произнесъл в съдебно заседание от 10.03.2021г.
Мотивиран от горното, съдът
Р
Е Ш И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ исковата претенция на „ЮБЦ“ ЕООД, вписано в Търговския
регистър при Агенция по вписвания с ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление гр. София, р-н „Триадица“, бул. „България“ № 81, вх.
В, ет.8, за признаване за
установено в отношенията между страните по делото, че ответникът А.Р.А.,
ЕГН: **********, с адрес: ***,
има задължения към ищеца за сума
в размер на 308,45 лв., представляваща неустойка по договор за
далекосъобщителни услуги М03258221 от 15.12.2017г., вземането по
който е било прехвърлено от „Теленор България“ ЕАД на „Иновативни финанси“ ЕООД
с Договор за прехвърляне на вземания от 12.07.2019г., а последното го е
прехвърлило на ищеца с Договор за цесия от 29.11.2019г. и за която сума е издадена
Заповед за изпълнение № 1302/17.12.2019 г. по ч.гр.д. № 2622 по описа за 2019
г. на КРС, поради недопустимост на предявения
иск, КАТО ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 823 по описа
на Районен съд – Кюстендил за 2020 г. в посочената част.
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 823 по описа на Районен съд – Кюстендил
за 2020 в частта за признаване
за установено в отношенията между страните по делото, че ответникът А.Р.А.,
ЕГН: **********, с адрес: ***,
има задължения към ищеца за сума
в размер на 56,39 лв., представляваща мораторна лихва за забава за периода от
09.05.2018г. до 06.12.2019г., за която сума е издадена Заповед за изпълнение № 1302/17.12.2019 г. по
ч.гр.д. № 2622 по описа за 2019 г. на КРС, поради
десезиране на съда чрез отказ от иска.
ОБЕЗСИЛВА Заповед за изпълнение №
1302/17.12.2019 г., издадена в производството по ч.гр.д. № 2622 по описа за
2019 г. на КРС за
сумите, както следва: 308,45 лв. (като част от общо претендираната за
дължима такава от 351,82 лв.), представляваща неустойка по договор за
далекосъобщителни услуги М03258221 от 15.12.2017г. и 56,39 лв.,
представляваща мораторна лихва за забава за периода от 09.05.2018г. до
06.12.2019г.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исковата претенция на „ЮБЦ“ ЕООД, вписано в Търговския
регистър при Агенция по вписвания с ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление гр. София, р-н „Триадица“, бул. „България“ № 81, вх.
В, ет.8, за признаване за
установено в отношенията между страните по делото, че ответникът А.Р.А.,
ЕГН: **********, с адрес: ***,
има задължения към ищеца за сума
в размер на 43,35 лв., представляваща сбор от незаплатени далекосъобщителни
услуги по договор за далекосъобщителни услуги с номер М3258221
от 15.12.2017г., вземането по който е било прехвърлено от
„Теленор България“ ЕАД на „Иновативни финанси“ ЕООД с Договор за прехвърляне на
вземания от 12.07.2019г., а последното го е прехвърлило на ищеца с Договор за
цесия от 29.11.2019г. и за която сума е издадена Заповед за изпълнение №
1302/17.12.2019 г. по ч.гр.д. № 2622 по описа за 2019 г. на КРС като
неоснователна и недоказана.
Препис от настоящия съдебен акт да се връчи
на страните по делото, заедно със съобщението за постановяването му на
основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Решението, в прекратителните си части (с характер на
определение) подлежи на обжалване с частна жалба пред Окръжен съд - Кюстендил в
ЕДНОСЕДМИЧЕН срок от съобщаването му, а в останалата част решението подлежи на
обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд – гр. Кюстендил В ДВУСЕДМИЧЕН
СРОК от съобщаването му.
След влизането на решението в законна сила препис от него да се
изпрати на заповедния съд.
Съдия при Районен съд – Кюстендил:____________