№ 18072
гр. София, 08.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 25 СЪСТАВ, в публично заседание на
трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ЙОАННА Н. СТАНЕВА
при участието на секретаря ВИКТОРИЯ С. ИВАНОВА ДОКОВА
като разгледа докладваното от ЙОАННА Н. СТАНЕВА Гражданско дело №
20241110103984 по описа за 2024 година
Предявени са установителни искове по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 240,
ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. с чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от
„Изи Финанс“ ЕООД срещу М. Г. П. с искане да се признае за установено, че ответницата
дължи следните суми: 1000 лева, представляваща неплатена главница по Договор за кредит
от разстояние № ****** от 01.08.2022г., ведно със законната лихва от 05.09.2023г. до
окончателното плащане, сумата от 214,35 лева, представляваща договорна лихва за периода
от 01.08.2022г. до 27.07.2023г., както и сумата от 5 лева, представляваща лихва за забава за
период от 27.07.2023г. до 13.08.2023г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение от 15.09.2023г. по ч.гр.д. № 49752/2023г. по описа на СРС, 25-ти
състав.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за кредит от
разстояние № ****** от 01.08.2022г. Поддържа, че информация за сключването на
процесния договор, както и приложимите към него Общи условия били достъпни на уеб
адреса на ищеца: www.minizaem.bg. като съгласно същите ответникът бил попълнил
въпросника от сайта на ищеца, отбелязал бил, че е съгласен и приема общите условия и
съответно след преценка от ищеца последният го е одобрил и му е изпратил по лична ел.
поща договор и общи условия. Потвърждението ставало от заемателя след въвеждане на
предварително получен уникален код на електронен адрес, изпратен му по имейл. След
извършване на паричния превод клиентът получавал обаждане за потвърждение, което се
записвало. В хода на кандидатстването кредитополучателят бил изпратил снимка на личната
си карта, от която било видно, че предоставените лични данни съвпадали. Била предоставена
снимка от вайбър и такава тип „селфи“ с лична карта, като било видно, че снимащият се и
лицето от снимката на личната карта съвпадали. Поддържа, че в изпълнение на
1
задълженията си по договора бил превел по банкова сметка на ответника сумата в размер на
1000 лева като съгласно чл. 4, ал. 3, т. 2 от договора същата следвало да бъде погасена на 12
вноски, първите 11 в размер на 83,33 лева, а 12-тата последна вноска в размер на 83,37 лева
за период 31.08.2022г. - 27.07.2023г. Сочи, че ответникът дължал и фиксирана лихва на
основание чл. 2, ал. 1, т. 3 в размер на 40,15 % за периода от 01.08.2022г. до 27.07.2023г. в
размер на 214,35 лева. Поддържа, че падежът на кредита настъпил на 27.07.2023г., до който
момент не били постъпили плащания от ответника, с оглед на което последният дължал и
лихва за забава за периода от 27.07.2023г. - 13.08.2023г. в размер на 5,00 лева. Излага доводи,
че е предприемал опити за уреждане на отношенията между страните по извънсъдебен ред,
но ответницата не е пожелала да погаси задълженията си. За събиране на вземанията
ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, по
което било образувано ч.гр.д. № 49752/2023г. по описа на СРС, 25 състав. Ответникът бил
възразил, поради което предявявал настоящите искове. С оглед на гореизложеното искането
към съда е да уважи предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от М. Г. П. чрез
адв. П. Г., с който се оспорват предявените искове. Оспорва действителността на договора за
предоставяне на кредит от разстояние № ****** на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. с
чл. 8 - чл. 10 от ЗПФУР, тъй като на ответницата не била предоставена преддоговорна
информация, с която същата да се запознае преди сключване на договора. Навежда
възражение, че договорът за кредит е сключен в противоречие с чл. 10, ал. 1 ЗПК, тъй като
размерът на шрифта на договора за кредит не съответствал на предвиденото - не по-малък
от 12, както и било нарушено изискването всички негови елементи да бъдат представени в
еднакъв вид, формат и размер шрифт. Излага доводи, че клаузата за начисляване на
неустойка била недействителна, поради противоречието й с добрите нрави и водела до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребител. Поддържа, че поради неспазване на изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, чл. 11,
ал. 1, т. 7 - т. 12, т. 20 от ЗПК, чл. 12, ал. 1, т. 7 - т. 9 от ЗПК, процесният договор, сключен
между страните, бил недействителен. Сочи, че договорът за предоставяне на кредит от
разстояние № ****** от 01.08.2022г. бил нищожен и на основание чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй
като не съдържал посочване на действителния процент ГПР, защото в ГПР не била
включена сумата, представляваща неустойка в размер на 427,32 лева, предмет на чл. 3, ал. 2
от процесния договор. Твърди, че не дължи сумата от 1000 лева, тъй като същата била
преведена изцяло по сметка на ищеца в Изипей в края на месец декември 2023г. Искането
към съда е да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.
Софийски районен съд, като взе предвид доводите от страните и прецени събраните
по делото доказателства по реда на чл. 235 ГПК, приема за установено следното:
Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК обективно кумулативно
съединени искове за установяване дължимост на суми, за които е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 15.09.2023г. по ч.гр.д. № 49752/2023г.
по описа на СРС, 25 състав. Исковете са допустими като предявени в срока по чл. 415, ал. 1
2
ГПК и в предметните и субективни предели на заявлението и издадената заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
По предявените искове в доказателствена тежест на ищеца е да установи следните
обстоятелства: сключен с ответника договор за заем със съдържанието, посочено в исковата
молба, по който е предоставил на ответника сумата от 1000 лева; възникнало по силата на
договора задължение за кредитополучателя да заплаща възнаградителна лихва в размера,
посочен от ищеца; изпълнение от кредитодателя на задължението му да предостави дадената
в заем сума на кредитолучателя; изискуемост на вземането; изпадането в забава на
ответника и размера на мораторната лихва.
В доказателствена тежест на ответника е при установяване на посочените
обстоятелства да докаже плащане на вземането.
В конкретния случай с определението от 14.06.2024г., в което е обективиран проектът
за доклад, обявен за окончателен в проведеното съдебно заседание на 03.10.2024г., съдът е
обявил за безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните, че на 01.08.2022г. е бил
сключен Договор за предоставяне на кредит № ******, както и че на М. П. е била
предоставена сумата от 1000 лева, главница по договора.
Освен безспорния характер горните обстоятелства се установяват и от приетия
препис от Договор за предоставяне на кредит № ****** от 01.08.2022г., както и от платежно
нареждане от 01.08.2022г. – л. 41 от делото.
От Договор за предоставяне на кредит № ****** от 01.08.2022г. се установява, че
страните са сключили договор за потребителски кредит, по който ищецът се е задължил да
предаде в собственост на ответника сумата от 1000 лева, а ответникът се е здаължил да
върне същата при следните условия: вид на ползвания кредит: потребителски кредит по
продукт „Бърз на вноски“; размер на всяка погасителна вноска в лева; брой вноски и дати на
плащане на всяка от погасителните вноски: посочени в погасителния план по чл. 4, ал. 3;
срок на кредита: 360 дни; освен връщане на отпуснатата сума по договора за кредит,
потребителят дължи и заплащане на възнаградителна/договорна лихва върху главницата;
договорната лихва е дължима при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,15 %;
лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора- 0,11 %; общо дължима сума –
1214, 35 лева; общо дължима сума при непредставяне на обезпечение- 1641,67 лева.
Съгласно чл. 5 годишният процент на разходите по кредита е 48,44 % като са взети
предвид следните допускания: договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от
страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислени
разходи за събиране на лихви за забава и неустойки за неизпълнение. Посочено е, че
методиката на изчисление на ГПР е законово уредена като се намира в ЗПК, Приложение 1
към чл. 19, ал. 2 от него, въведен с изменение на ПЗР към Закон за изменение и допълнение
на закона за кредитните институции, обн. с ДВ, бр. 41 от 2018г. в сила от 01.07.2018г., както
и че единственият показател, включващ се при изчисление на ГПР е възнаградителната
лихва по т. 3. Уточнено е, че размерът на ГПР е изчислен от съответен софтуер, като при
изчисление на размера на ГПР е спазена посочената законово регламентирана
3
формула.
Съдът намира, че сключеният между страните договор е потребителски, поради което
намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, като според
легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за
доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Условие за неговата
действителност е писмената форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК, като наред с нея законът урежда и
специфични изисквания към вида и размера на шрифта на който е написан - всички
елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък
от 12. Съгласно императивната норма на чл. 22 ЗПК, договорът за потребителски кредит,
сключен в нарушение на тези изисквания, е нищожен.
При извършване на преценка на действителността на процесния договор за
потребителски кредит съдът намира, че същият е нищожен поради заобикаляне на закона.
Това е така, поради следното:
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Според чл. 3, ал. 1 от процесния договор, потребителят се задължава в срок до три
дни, считано от датата на сключване на настоящия договор, да предостави на кредитора едно
от следните обезпечения: 1/ банкова гаранция в полза на кредитора за сумата по чл. 2, ал. 1,
т. 4 със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по
настоящия договор или 2/ две физически лица – поръчители, които да отговарят на следните
изисквания: да представят служебна бележка от работодател за размера на трудовото
възнаграждение, като нетният им осигурителен доход е в размер над 1000 лева; да работят
по трудов договор без определен срок; да не са потребители или поръчители по друг
договор за паричен заем, сключен с „Изи Финанс“ ЕООД; да нямат неплатени осигуровки за
последните две години; да нямат задължения към други банкови и финансови институции
или ако имат – кредитната им история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не
по-лош от 401 „Редовен“; да подпишат договор за поръчителство.
В чл. 3, ал. 2 от договора е предвидено, че при неизпълнение на задължението да
4
предостави обезпечение в срока по предходната алинея, потребителят дължи на кредитора
неустойка в размер на 427,32 лева. Неустойката се заплаща от потребителя разсрочено,
заедно с погасителните вноски, като в погасителния план, обективиран в договора за кредит
/чл. 4, ал. 3, т. 2/ е посочено, че се дължи неустойка при заплащане на първите шест вноски
всяка в размер на 71,22 лева.
Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България /основен лихвен процент плюс 10 пункта/, което към 01.08.2022г. означава, че
лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от заетата сума. Този извод
следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се
в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от
заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция съдържа множество
ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид характера, броя и
изключително краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на
обезпечение изключително трудно изпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на
обезпеченията е прекомерно кратък и това създава значително затруднение за потребителя,
както за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да отговаря
на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез
предоставяне на официални документи, така и относно безусловната банковата гаранция, за
учредяването на която също е необходимо набавяне на документи и одобрение от кредитна
институция. Същевременно в договора липсва клауза, която да предвижда освобождаване на
потребителя от задължението за плащане на неустойка, ако предостави обезпечение на
заема, макар и извън уговорения тридневен срок. Напротив, тридневният срок е уреден като
краен и преклузивен, и с неговото изтичане се поражда задължението на потребителя за
плащане на неустойката, независимо от неговите последващи действия. Следователно от
значение за интереса на кредитора при определяне на неустойката не е обезпечаването на
кредита, а спазването на краткия тридневен срок.
Показателно е и обстоятелството, че компенсаторната неустойка санкционира
неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на заемателя по договора /да
върне заетата сума/, и се дължи независимо от това, дали заемателят плаща дължимите
5
погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на заема няма
самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира изпълнението на главното
задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при
липсата му, са последица от невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от
обезпечението, ако заемателят не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката
изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се
дължи независимо от това, дали такива биха могли реално да настъпят или не. Така в чл. 3,
ал. 2, изр. 3 е посочено, че при предсрочно погасяване на договора за кредит начислената
неустойка се редуцира съобразно договорната лихва. В чл. 6.1, ал. 1, изр. 3 от ОУ е посочено,
че при предсрочно погасяване се включва съразмерно намален спрямо датата на предсрочно
погасяване размер на неустойката по чл. 3, ал. 2 от договора.
Следователно дори в случай, че потребителят погаси изцяло предсрочно
задълженията си по договора за кредит, с което свое действие лиши кредитора изобщо от
обезпечителна нужда, неустойката остава дължима. Не може да бъде пренебрегнат и фактът,
че неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение е санкционирано с
неустойка, чийто размер надхвърля 42,73% от размера на заетата сума. Касае се за вземане,
което, ако беше включено в размера на годишния процент на разходите, той при всяко
положение би надхвърлил законоустановения размер от 50%.
Единствено формалното уреждане на вземането като неустойка прави възможно
неговото начисляване, без това да влече след себе си нищожност на уговорката. От
съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с предвиждане на
въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез
кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и
уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя
към погасителните вноски. Налице е заобикаляне на закона, при което част от
възнаграждението на ответното дружество е формално уредено като вземане за неустойка, с
цел това вземане да не бъде включено в общия разход по кредита, респективно в годишния
процент на разходите. Следователно процесната неустойка има характера на "общ разход по
кредита за потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена
в годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката
представлява сигурно възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към
датата на сключване на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите
без включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение
относно разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 48,44 % годишно. При
това положение посоченият в договора годишен процент на разходите не позволява на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на сделката, каквото
именно е предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да изпълни своето
предназначение, не е правно валиден. Ето защо в случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да намери
нормата на чл. 22 ЗПК. Предвид гореизложеното, процесният договор за кредит е
6
недействителен на основание чл. 22 ЗПК, а съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В този смисъл е и
практиката на съдилищата, намерила отражение в Решение № 2643 от 22.05.2023г. на СГС,
IV- A въззивен състав, постановено по гр. дело № 5772/2022г.; Решение № 50056 от
29.05.2023г. на ВКС по т.дело № 2024/2022г. на Първо ТО; Решение № 2199 от 11.08.2022г.,
постановено по гр. дело № 12160/2021г. по описа на СГС, IV- Б въззивен състав; Решение №
3869 от 13.07.2023г., постановено по гр. дело № 8634/2022г. по описа на СГС, II -Е въззивен
състав; Решение № 1749 от 05.04.2023г., постановено по гр. дело № 12443/2021г. по описа на
СГС, II -Е въззивен състав.
При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производство по предявен иск
по чл. 422 ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по
отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на
потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на
договора за потребителски кредит, посочена по-горе и задължението за периодичност за
връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по
получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в
отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало
до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и
позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би
противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл
е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК. В този смисъл и Решение
№ 50174 от 26.10.2022 г. по т. д. 3855/2021 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГO, Решение № 60186
от 28.11.2022 г. по т. д. 1023/2020 г. по описа на ВКС, ТК, I TO, Решение № 50259 от
12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, и Решение № 50056 от
29.05.2023 г. по т. д. 2024/2022 г. по описа на ВКС, ТК, I TO, Определение № 50508 от
18.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 1950/2022 г., II т. о., ТК, Определение № 298 от 12.02.2024 г.
на ВКС по т. д. № 630/2023 г., I т. о., ТК.
Поради гореизложеното и предвид установената недействителност на процесния
договор за кредит на основание чл. 23 ЗПК съдът следва да определи размера на чистата
стойност на кредита. В конкретния случай това е сумата от 1000 лева, от която следва да
бъдат приспаднати извършени от ответника плащания. По делото не са ангажирани
доказателства от страна на ответника да са извършени плащания.
С определението от 14.06.2024г. съдът е дал указания на М. П. по реда на чл. 146, ал. 2
ГПК, че не сочи доказателства да е заплатила сумата от 1000 лева, представляваща
предоставената главница по Договор за кредит № ****** от 01.08.2022г. Въпреки дадените
от съда указания по делото не са представени доказателства и не са ангажирани
доказателствени искания във връзка с твърдението, че ответникът е заплатила
7
предоставената й в заем сума. При прилагане на неблагоприятните последици от правилата
за разпределение на доказателствена тежест съдът е длъжен да приеме, че М. П. не е
заплатила сумата от 1000 лева, предоставена й в заем по процесния договор за
потребителски кредит, доколкото ищецът твърди, че по кредита не са извършвани
доброволни плащания, а ответникът не е представил доказаталества във връзка с
твърденията си, че е заплатила изцяло на ищеца сумата от 1000 лева в края на месец
декември 2023г.
С оглед гореизложеното основателен е предявеният иск за сумата от 1000 лева, като
доколкото съдът прие, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание
чл. 22 ЗПК останалите искове за вземания по договора за сумата от 214,35 лева,
представляваща договорна лихва за периода от 01.08.2022г. до 27.07.2023г., както и за сумата
от 5 лева, представляваща лихва за забава за период от 27.07.2023г. до 13.08.2023г. са
неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
По разноските в производството.
При този изход на спора право на разноски имат и двете страни. Заявителят /сега
ищец/ е сторил в заповедното производство разноски в размер от 75 лева, като с оглед
уважената част от исковете следва да му се присъдят разноски в размер от 61,51 лева.
В исковото производство ищецът е сторил разноски за държавна такса в размер на
125 лева и претендира юрисконсултско възнаграждение, което съдът определи на основание
чл. 25, ал. 1 НЗПП вр. чл. 78, ал. 8 ГПК на сумата от 100 лева, тоест общо 225 лева. С оглед
уважената част от исковете на ищеца следва да се присъдят разноски в размер от 184,52
лева.
Ответникът в заповедното производство е сторил разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 160 лева като са представени и доказателства за сторените
разноски, а именно Договор за правна защита и съдействие № 009622 от 19.12.2023г. С оглед
отхвърлената част от исковете на ответника следва да се присъдят разноски в заповедното
производство в размер на 28,78 лева. В исковото производство ответникът претендира
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева като са представени и
доказателства за сторените разноски, а именно Договор за правна защита и съдействие №
092599 от 30.05.2024г. С оглед отхвърлената част от исковете на ответника следва да се
присъдят разноски в исковото производство в размер на 89,94 лева.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 422 ГПК иск с правно
основание чл. 9 ЗПК вр. чл. 23 ЗПК, че М. Г. П., ЕГН **********, с адрес: гр. София,
АДРЕС, дължи на „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК *********, с адрес: гр. София, район
Триадица, ж.к. „Иван Вазов“, ул. „Балша“ № 17, ап. 1, сумата от 1000 лева, представляваща
чистата стойност на Договор за предоставяне на кредит № ****** от 01.08.2022г., ведно със
законната лихва от 05.09.2023г. до окончателното плащане, за която сума е издадена Заповед
за изпълнение на парично задължение от 15.09.2023г. по ч.гр.д. № 49752/2023г. по описа на
8
СРС, 25-ти състав, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за сумата от 214,35 лева,
представляваща договорна лихва за периода от 01.08.2022г. до 27.07.2023г., както и за сумата
от 5 лева, представляваща лихва за забава за период от 27.07.2023г. до 13.08.2023г.
ОСЪЖДА М. Г. П., ЕГН **********, с адрес: гр. София, АДРЕС, да заплати на „Изи
Финанс“ ЕООД, ЕИК *********, с адрес: гр. София, район Триадица, ж.к. „Иван Вазов“, ул.
„Балша“ № 17, ап. 1, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 61,51 лева, представляваща
разноски в заповедното производство съразмерно уважената част от исковете и сумата от
184,52 лева, представляваща разноски в исковото производство съразмерно уважената част
от исковете.
ОСЪЖДА „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК *********, с адрес: гр. София, район
Триадица, ж.к. „Иван Вазов“, ул. „Балша“ № 17, ап. 1, да заплати на М. Г. П., ЕГН
**********, с адрес: гр. София, АДРЕС, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 28,78 лева,
представляваща разноски в заповедното производство съразмерно отхвърлената част от
исковете и сумата от 89,94 лева, представляваща разноски в исковото производство
съразмерно отхвърлената част от исковете.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен срок
от връчването на препис на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9