№ 117
гр. София, 11.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети февруари през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Георги Ст. Мулешков
Членове:Ивайло Хр. Родопски
Магдалена Д. Инджова
при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова
като разгледа докладваното от Ивайло Хр. Родопски Въззивно гражданско
дело № 20241800500711 по описа за 2024 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 189 от 13. 05. 2024 г., постановено по гр. д. № 1027/2023 г.
по описа на Районен съд – гр. Костинброд е признато за установено по
предявените искове по реда на чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 и ал. 3 ГПК
от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, че В. Д. В. дължи на
ищеца сумата 2 222,33 лева, представляваща главница по договор за
потребителски кредит № 40003978650, ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението – 27. 06. 2023 г. до изплащането ; сумата 443,14
лева, представляваща лихва за забава за периода от 06. 06. 2021 г. до 04. 05.
2023 г.; сумата 83,20 лева, представляваща законна лихва, дължима от 04. 05.
2023 г. до 27. 06. 2023 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 674/2023 г. по описа на РС - Костинброд. Исковете
по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК са отхвърлени като
неоснователни в частта за признаване за установено, че ответникът дължи на
ищеца сумата 866,07 лева, представляваща договорно възнаграждение,
дължимо от 05. 05. 2022 г. до 04. 05. 2023 г., сумата 518,52 лева –
възнаграждение за закупена услуга „Фаст“ и сумата 1 250,92 лева –
възнаграждение за закупена услуга „Флекси“. Ответникът В. Д. В. е осъден да
заплати на ищеца „Профи Кредит България“ ЕООД, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК, сумата 169,59 лева – разноски за производството и сумата 146,86 лева –
1
разноски за заповедното производство.
Решението е обжалвано от ищеца – „Профи Кредит България“ ЕООД –
гр. София, представляван от юрк. Е. К., в частта, с която е отхвърлена
претенцията му за признаване за установено дължимостта на сумата от 866,07
лева, представляваща договорно възнаграждение, дължима за периода от 05.
05. 2022 г. до 04. 05. 2023 г. Изрично е посочено, че не обжалва решението в
частта, с която са отхвърлени претенциите за възнаграждение за закупени
услуги „Фаст“ и „Флекси“, съответно в размер на 518,52 лева и 1 250,92 лева.
Жалбоподателят посочва, че неправилно районният съд е приел, че в
Договор за потребителски кредит № 40003978650 клаузата, уточняваща
договорното възнаграждение е нищожна поради противоречие с добрите
нрави, както и изводът на съда, че възнагражденията за допълнителните
услуги следвало да бъдат включени в ГПР. Посочва, че въведеното с чл. 19, ал.
4 ЗПК ограничение за максимален размер на ГЛП е да не бъде по-висок от
петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения. В
процесния договор размерът на законната лихва бил 10 %, а петкратния – 50
%, поради което ГПР не надхвърля петкратния размер на законната лихва по
просрочени вземания за целия период на кредита, съответно не е налице
нарушение на законовото изискване, както и на добрите нрави. Твърди се, че в
процесния договор била посочени и методиката на формиране на годишния
процент на разходите, с ясно посочени проценти на ГЛП и ГПР, както и
точният размер на дължимите суми от длъжника. Жалбоподателят моли съда
да отмени първоинстанционното решение в обжалваната му част, като
постанови друго, с което бъде признато съществуването в негова полза на
вземане срещу длъжника В. В., представляващо договорно възнаграждение в
размер на 866,07 лева, дължими от 05. 05. 2022 г. до 04. 05. 2023 г., ведно със
законната лихва от подаване на заявлението до окончателното изплащане на
вземането. Претендира присъждане на направените за производството
разноски, вкл. и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по въззивната жалба В. Д. В. в предоставения му срок за
отговор не е подал такъв. Становище по жалбата изразява в съдебно
заседание, в което се явява лично, за нейната неоснователност и оставянето
без уважение.
Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства във връзка с
доводите на страните, приема за установено следното от фактическа страна:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова
молба на „Профи Кредит България“ ЕООД срещу В. Д. В. за признаване за
установено съществуването на негови вземания по Договор за потребителски
кредит № 40003978650, за които е издадена в негова полза заповед за
изпълнение по ч. гр. д. № 674/2023 г. на РС – Костинброд.
В исковата молба се твърди, че с ответника са в облигационни
отношения по силата на посочения договор за кредит, по който се договорили
ищецът да предостави в заем на ответника сумата от 2 600 лева. Срокът на
2
договора бил за 24 месеца, при месечна вноска от 160,50 лева, с определени
ГПР от 48,26 %, ГЛП – 41 %, както и лихвен процент на ден от 0,11 %. Общата
сума по кредита била в размер на 3 851,78 лева. Твърди се, че ответникът
поискал допълнителни услуги към договора, а именно „Фаст“ и „Флекси“, за
които следвало да заплати допълнително сумите съответно от 650 лева и 1 560
лева, при месечна вноски за погасяването им в размер на 92,08 лева. Така
общият размер по кредита, в това число и пакета от закупени допълнителни
услуги възлизал в размер на 6 061,78 лева, като общият размер на месечната
вноска бил в размер на 252,58 лева.
Ищецът посочва, че сумата по кредита била усвоена от
кредитополучателя на 28. 04. 2021 г., когато ищецът превел по банковата му
сметка сумата в размер на 2 600 лева. Впоследствие по искане на длъжника
били сключени три анекса към договора, с които страните се договорили да
бъдат отложени дължими към момента на сключването им месечни вноски по
кредита, с изготвяне към всеки един от тях на погасителни планове.
Твърди се, че съгласно чл. 4 от ОУ към ДПК ответникът дължал на
ищеца договорно възнаграждение за изтегления кредит, което било
предварително определено в погасителния план, представляващо задължение
за клиента към деня на отпускане на заема, чието погасяване било разсрочено
във времето и се погасявало в рамките на погасителния план. Към датата на
предсрочната изискуемост неизплатеното договорно възнаграждение
възлизало в размер на 866,07 лева, за периода от падежа на първата
неизплатена вноска – 05. 05. 2022 г. до датата на предсрочната изискуемост –
04. 05. 2023 г.
Твърди се, че длъжникът направил седем пълни и една частична
погасителни вноски, като след изпадането му в забава и съгласно Общите
условия към договора кредиторът обявил предсрочната изискуемост на
кредита с изпращането на писмено уведомление до длъжника на 04. 05. 2023 г.
и към момента на подаване на иска задължението на длъжника възлизало в
общ размер на 1 347,80 лева.
Препис от исковата молба е връчен на ответника, който в срока по чл.
131 ГПК не е подал отговор.
От представен по делото Договор за потребителски кредит №
40003978650 от 27. 04. 2021 г. се установява, че между „Профи Кредит
България“ ЕООД, като заемодател, и В. Д. В., като кредитополучател, е
сключен договор за потребителски кредит, по силата на който дружеството е
предоставило на ответника кредит в размер на 2 600 лева, срещу
задължението да го върне на 24 равни месени вноски от по 160,50 лева, при
ГПР от 48,26 % и ГЛП – 41,00 %. Установява се, че кредитополучателят е
закупил и пакет от допълнителни услуги, за които дължи възнаграждение в
размер на 2 210 лева, платимо на 24 равни месечни вноски от по 92,80 лева.
Общият размер на задължението по кредита и пакета допълнителни услуги
възлиза в размер на 6 061,78 лева, а на месечните вноски – 252,58 лева.
3
С Анекси №№ 1/13. 09. 2021 г., 2/03. 11. 2021 г. и 3/28. 02. 2022 г. към
договора последният е изменен, като е отложено плащането съответно на
вноска № 4, №№ 6, 7 и 8 и №№ 9, 10 и 11, изготвени са нови погасителни
планове, а плащането на отложените вноски е договорено да се погасят в края
на договора.
Представено е уведомително писмо до В. В., с което заемодателят е
обявил кредита за предсрочно изискуем, което няма данни да е достигнало до
длъжника.
С оглед приетото за установено от фактическа страна, съдът направи
следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима като подадена в срок, от процесуално
легитимирана страна, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в
обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият състав напълно споделя мотивите на първоинстанционният
съд и препраща към тях на основание чл. 272 ГПК.
С оглед наведените в жалбата доводи по отношение правилността на
решението в обжалваната част, настоящият съдебен състав намира следното:
Предявени са обективно съединени искове, с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, които са
допустими, предвид предходно развилото се между страните заповедно
производство по ч. гр. д. № 674/2023 г. по описа на РС – Костинброд, по което
е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с предмет исковите суми,
връчена на длъжника, който е възразил, и кредиторът е предявил в срока по
чл. 415, ал. 1 ГПК установителни искове за вземанията си по издадената
заповед за изпълнение.
Първоинстанционният съд е приел, че клаузите, с които е уговорено
заплащането на пакет допълнителни услуги са нищожни поради противоречие
със закона и добрите нрави, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и на основание чл.
143 ЗЗП като неравноправни, поради което са отхвърлени исковете за
признаване за установено вземането на ищеца за сумата 518,52 лева –
възнаграждение за закупен пакет услуги „Фаст“ и за сумата 1 250,92 лева –
възнаграждение за пакет услуги „Флекси“, като решението на районния съд в
тази част е влязло в сила като необжалвано.
В случая спорните въпроси във въззивното производство касаят
действителността на процесния договор за паричен заем, съответно
дължимостта от заемополучателя на сумата, представляваща договорна
възнаградителна лихва. Последната по своята същност представлява цена за
предоставеното ползване на заетата сума. Трайната практика на ВКС приема,
че клаузата за заплащане на възнаградителна лихва противоречи на добрите
4
нрави, когато надвишава три пъти размер на законната лихва за забава по
отношение на необезпечените кредити. Към момента на сключване на
процесния договор за потребителски кредит – 27. 04. 2021 г. размерът на
законната лихва по просрочени парични задължения е 10 % и максималният,
до който може да бъде уговорена възнаградителната лихва е 30 %. В случая
уговореният годишен лихвен процент е 41 %. Съобразявайки стойността на
кредита, срока на договора, както и че се касае за необезпечен кредит,
настоящият въззивен състав намира, че така уговореният размер на
възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави, на принципа за
справедливост и добросъвестност в гражданския и търговския оборот и
еквивалентност на насрещните престации. С оглед на това клаузата от
процесния договор, касаеща размер на договорната възнаградителна лихва, се
явява нищожна, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
Съдът намира, че не е ясно посочена и методиката на формиране на
годишния процент на разходите по кредита, с конкретните включени в него
компоненти и формирания в договора ГПР от 48,26 %. В последния не са
включени разходите по пакетите допълнителни услуги, които представляват
„скрито възнаграждение“ по договора и водят до допълнително оскъпяване на
кредита. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит, а съгласно § 1, т. 1 ДР на ЗПК общ разход по кредита за потребителя са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисионния, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителните услуги, свързани с договора за кредит. С оглед на това
възнаграждението за допълнителни услуги следва да участва при
формирането на ГПР, тъй като дори и покупката на тези допълнителни услуги
да не е задължително условие за получаване на съответния кредит, те
представляват конструкция, предназначена за прикрие действителните
разходи по този кредит, поради което попадат в обхвата на понятието общи
разходи по кредита за потребителя.
С оглед изложените съображения, предявеният от ищеца срещу
ответника положителен установителен иск в частта, с която е отхвърлен за
сумата от 866,07 лева, за периода от 05. 05. 2022 г. до 04. 05. 2023 г.,
представляваща договорна възнаградителна лихва се явява неоснователен и
недоказан, и като такъв правилно е бил отхвърлен от първоинстанционния съд
При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от
двете инстанции изводи, въззивната жалба след да бъде оставена без
уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и
законосъобразно – потвърдено в обжалваната част.
По отношение на разноските за въззивното производство:
5
С оглед изхода на делото на въззивника – ищец не се следват разноски за
настоящата въззивна инстанция. При липса на направено искане за
присъждане на такива не се дължат и на въззиваемата страна – ответник в
производството.
Воден от горното, Софийски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 189 от 13. 05. 2024 г., постановено по гр.
д. № 1027/2023 г. на Костинбродския районен съд в обжалваната част.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6