№ 6326
гр. София, 09.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ
при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20241110114884 по описа за 2024 година
Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 2 и пр. 3 ЗЗД и чл.
26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД.
Ищцата И. А. А. твърди, че е сключила с трето неучастващо по делото лице „Аксес
Файнанс“ ООД договор за паричен заем А1 бърз кредит № ** от 14.01.2021 г., с който
получила 400 лв. заем, който следвало да върне за 7 месеца, при лихвен процент от 40% и
ГПР 49,01% Твърди, че съгласно чл. 3, ал. 1 от договора, заемателят е задължен в срок до пет
дни, считано от датата на сключване на договора да предостави обезпечение под формата на
поръчителство на едно физическо лице, банкова гаранция с бенефициер заемодателя за
пълната сума по заема със срок на валидност от 30 дни след крайния срок за погасяване на
задълженията по кредита или одобрено от заемодателя дружество - гарант. Твърди, че във
връзка с чл. 3, ал. 1, т. 3 от договора за заем и на датата на неговото сключване 14.01.2021 г.
на кредитополучателя се предоставя Договор за предоставяне на гаранция, носещ същия
идентификационен номер, както номерът на договора за заем, а именно № **. Договорът се
сключва с ответника „**“ ЕООД, като по силата на него ищцата е трябвало да заплати на
ответника сумата в размер на 148,26 лв., разсрочена ведно със задълженията по кредита,
като разсрочването и по двата договора е на 7 равни месечни вноски. Подържа, че е
потребител, а сключеният договор за гаранция бил нищожен като противоречащ на закона,
поради заобикаляне на закона и на добрите нрави. Противоправността му и аморалността му
се състояла в това, че за кредит в размер на 400 лв. от кредитополучателя се изисква да
заплаща за допълнителна услуга по поръчителство в размер на 148 лв., която сума
надвишава дори размера на уговорената възнаградителна лихва в договора, а именно 113 лв.
и която би следвало да бъде възнаграждението за кредитора от кредитната сделка. Правата
на кредитополучателя били нарушени, тъй като предвид многобройните кумулативно
1
изброени условия към физическите лица за обезпечение на практика потребителят е
ограничен във възможността си да избере поръчител, чрез който да обезпечи задължението
си, без да се налага да заплаща допълнително за тази услуга по договора за предоставяне на
гаранция. Нарушено било изискването по чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР да не бъде да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Дължимото по
Договора за предоставяне на поръчителство възнаграждение за гарант не е включено при
изчисляването на ГПР. При условие, че същото беше включено, действителният ГПР би
възлизал на повече от 588 %. По този начин били според ищцата заобиколени изискванията
на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест за длъжника. Заобикалянето на закона
било видно от съдържащата се публична информация в Търговския регистър и регистъра на
ЮЛНЦ, според която едноличен собственик на капитала на дружеството поръчител е
дружеството кредитор. В тази връзка и печалбата на ответника от извършената от него
търговска дейност като поръчител и печалбата на кредитодателя се разпределяла в полза на
едни и същи лица. Посочването в договора за кредит на размер на ГПР, който не е реално
прилаганият в отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска
практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1, и ал. 2, т. 1 ЗЗП, както и по смисъла на правото на
ЕС. В този смисъл било и Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на ЕСЕ „търговска
практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния
годишен процент на разходите, трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на
член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11
май 2005. Договорът за предоставяне на гаранция бил нищожен и поради липса на
основание. Срещу заплащането на възнаграждението по договора за гаранция, ищецът не
бил получил никаква услуга, а единствено задължението му се прехвърляло от едното
дружество на другото, което е свързани с първото. Клаузите на договора за предоставяне на
гаранция нарушавали изискванията на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП и чл. 147, ал. 1 ЗЗП. Така
посочените клаузи противоречат на добрите нрави и добрите търговски практики като
илюстрират директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя, като не позволява на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването не само на акцесорната сделка, но и на главната.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлявало
невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща
търговска практика. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19,
ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването
на договора. Ето защо ищцата моли да бъде прогласена нищожността на договор за
предоставяне на гаранция № ** от 14.01.2021 г., сключен с ответника, като противоречащ на
закона, като заобикалящ закон, като нарушаващ добрите нрави, и поради липса на кауза.
Претендира разноски.
Ответникът „**“ ЕООД оспорва иска като неоснователен. Твърди, че с договора за
предоставяне на гаранция ответникът поема задължение, което изпълнява издавайки
2
гаранцията, предмет на Договора в полза на „Аксес Файнанс“ АД с реквизити, съобразно
чл.1, ал.2 от Договора. Дружеството, издавайки гаранция не получава нещо в повече, от това
което предоставя, а дори напротив. Длъжникът, срещу възнаграждение в неголям размер,
получава сигурност, че ако не изпълни в срок задълженията към Заемодателя, последният
ще ангажира отговорността на Гаранта по издадената от него гаранция. От своя страна
издадената гаранция гарантира и всички последици от неизпълнението на задълженията на
потребителя по договор за кредит, включително и разноските по събиране на вземането, с
оглед на което престациите може да бъдат разглеждани като нееквивалентни, но не в полза
на потребителя, а в полза на гаранта, чиято отговорност може да бъде ангажирана в размер,
надвишаващ с много полученото възнаграждение. Възнаграждението на гаранта е
определено след извършена преценка на риска. Ако насрещната страна го е считала за
несправедливо висок, то тя изобщо не би следвало да е сключила договора. С предоставяне
на гаранция ответникът оказал възмездна услуга в полза на заемодателя. Видно от договора
за паричен заем и по-точно от чл. 3 от същия, заемодателят не е поставил изискване към
заемателя да обезпечи вземането по договора единствено чрез сключване на договор с
гаранта. Дори напротив, действайки добросъвестно и отчитайки индивидуалните
предпочитания и възможности на всеки заемател, заемодателят му е предоставил
възможност да избере един от три възможни начина за обезпечаване на договора, а ако
прецени да не изпълни задълженията си, отговорността на заемателя би била реализирана по
общия ред. Гарантът е сключил договора за предоставяне на гаранция само и единствено
поради възлагането от ищцата и то само при условие, че ще получи уговореното
възнаграждение, което според ответника не накърнявало добрите нрави, не противоречало и
не заобикаляло закона. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните
съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По предмета на исковете:
Известно е, че при отрицателните установителните искове изискването по чл. 127, ал.
1, т. 4 ГПК да се посочи основанието на претенцията не важи. Основанието не е
индивидуализиращ белег на предявен отрицателен установителен иск. При такъв иск
ищецът твърди единствено отсъствието на правоотношение между него и ответника, а
ответникът е този, който трябва да въведе в процеса и да докаже наличието на валидно
правоотношение. Като реплика ищецът при такъв иск може да навежда доводи, че иначе
наличното правоотношение е недействително или да иска неговото унищожаване. В този
смисъл при отрицателните установителните искове ищецът може, без да се съобразява с
ограниченията по чл. 214, ал. 1 ГПК, по всяко време на процеса, да навежда каквито иска
„основания“ (т.е. доводи), че твърдяното от ответника правоотношение е недействително.
Обаче в случая ищецът не е предявил отрицателен установителен иск за несъществуването
на задължения по договор, а иск за прогласяването на неговата нищожност. В теорията е
изказвано становището (Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. С.,
2007, с. 294), че на практика исковете за нищожност на правна сделка са всъщност
разновидност на отрицателни установителни искове за несъществуване на правоотношение.
Това становище обаче в съдебната практика не се споделя. И наистина, искова молба, с която
се иска прогласяване нищожността на правна сделка, без да са посочени конкретни пороци
на сделката, всеки съд в страната би оставил без движение като нередовна. Напротив, искова
молба, с която се иска установяването несъществуването на задължение или
3
правоотношение с ответника, без да се сочи каквото и да е основание, е напълно редовна.
Ответникът е този, който, след като твърди, че ищецът му дължи нещо, трябва да наведе
твърдения и основания за твърденията си. Следователно касае се за различни по същността
си искове.
Исковете за нищожност на правна сделка са принципно допустими, когато съществува
правен интерес от предявяването им. Наистина, чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК сочи, че могат да се
предявяват отрицателни установителни искове и никъде не сочи, че могат да се предявават
искове за прогласяване на нищожността на правни сделки. В същото време, специалната
разпоредба на чл. 114, б. „а“ ЗС вр. чл. 112, б. „а“ ЗС изрично признава допустимостта на
искове за нищожност на актове, респ. сделки, с които се прехвърля правото на собственост
или се учредяват, прехвърлят, изменят или прекратяват други вещни права. Оттам
принципно следва да се признае допустимостта на искове за прогласяване нищожността на
правна сделка, ако има правен интерес.
В същото време и доколкото е очевидно, че тези искове не са проста разновидност на
отрицателни установителни искове за правоотношение, следва да се установи кой е техният
предмет, какво е тяхното основание.
Нищожността на правната сделка е юридическа последица на порока, засегнал тази
сделка, и представлява правно качество на самия акт. Именно с характеристиката си на
такова качество тя става предмет на делото и на силата на пресъдено нещо при уважен иск за
прогласяване нищожността на сделката. Когато въпросното качество е налице, неговото
съществуване ще бъде потвърдено със сила на пресъдено нещо чрез обявяването на сделката
за нищожна. Когато обаче сделката е напълно действителна, правното качество „нищожност“
ще бъде отречено със сила на пресъдено нещо посредством отхвърлянето на иска; тогава ще
бъде ясно, че сделката е породила целените от страните по нея правни последици и в същото
време силата на пресъдено нещо няма да се разпростре върху тези последици.
Формулираният по-горе извод от гледната точка на юридическия силогизъм ще изглежда
така: а) първа предпоставка – неспазеното изискване за законност на правната сделка, т.е.
нарушената правна норма; б) втора предпоставка – фактът, в който с изразява нарушението
(порокът на сделката); в) извод – правопрепятстващите правни последици на порока, т.е.
правното качество „нищожност“ на сделката. Разбира се, ако някоя от предпоставките не е
налице, изводът ще се сведе до едно отричане на гореспоменатото правно качество. И в
двата случая обаче обективните предели на силата на пресъдено нещо ще се концентрират
върху извода, а не върху предпоставките на силогизма. Силата на пресъдено нещо ще отрече
или потвърди съществуването на правното качество „нищожност“, а пороците и нарушените
изисквания за законосъобразност на правната сделка ще послужат само като
индивидуализиращи признаци на правното качество, съставляващо предмет на силата на
пресъдено нещо. Изцяло в този смисъл, макар и относно исканията за прогласяване на
нищожността на административните актове, Раданов, В. Нищожността на
административния акт като предмет на силата на пресъдено нещо. – В: Съвременно право –
проблеми и тенденции. С., 2011, с. 91-92.
Следователно предмет на иск за прогласяване на нищожността на правна сделка е
правното качество „нищожност“ на сделката, а основание на иска по см. на чл. 127, ал. 1, т. 4
ГПК е конкретният твърдян порок на сделката от ищеца. Оттук по необходимост следва, че
въвеждането на нов порок на правната сделка с искане за прогласяването на нищожността й
представлява не изменение на основанието на иска по см. на чл. 214, ал. 1 ГПК, а
предявяването на изцяло нов иск. Следва също така и, че докато отрицателните
установителни искове за несъществуване на право или правоотношение са възможни и
съответни на вида спорни права или правоотношения между страните по делото, то
положителните установителни искове за нищожност на правна сделка са numerus clausus,
като е недопустимо както добавянето на нови основания за нищожност на правна сделка,
4
непредвидени в материалния закон, така и разширителното прилагане на основанията за
нищожност, предвидени в материалния закон.
Ищецът не е предявил установителен иск за признаване, че не дължи суми по
договора, а за признаване нищожността на договора. Този иск при това не е отрицателен
установителен иск, а положителен. Всеки порок на сделката по чл. 26 ЗЗД е основание на
самостоятелен иск.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
Предмет на този иск е установяване порок на сделката, изразяващ се в противоречие
на съдържанието й с императивни правни норми, в участие в сделката на лице, за което има
законова забрана са сключва такива сделки или при нарушаване на императивни норми при
процеса на сключване на сделката.
По делото не се спори, а и от представените писмени доказателства се установява, че
ищцата е сключила с „Аксес Файнанс“ ООД договор за паричен заем А1 бърз кредит № **
от 14.01.2021 г., с който получила 400 лв. заем, който е следвало да върне за 7 месеца, при
лихвен процент от 40% и ГПР 49,01% Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора за заем заемателят е
задължен в срок до пет дни, считано от датата на сключване на договора да предостави
обезпечение под формата на поръчителство на едно физическо лице, банкова гаранция с
бенефициер заемодателя за пълната сума по заема със срок на валидност от 30 дни след
крайния срок за погасяване на задълженията по кредита или одобрено от заемодателя
дружество - гарант. На същата дата ищцата е сключила с ответника Договор за предоставяне
на гаранция, носещ същия идентификационен номер, както номерът на договора за заем, а
именно № **, като по силата на него ищцата е поела задължение да заплати на ответника
сумата в размер на 148,26 лв., разсрочена ведно със задълженията по кредита, като
разсрочването и по двата договора е на 7 равни месечни вноски.
Не се спори, че и двата договора са потребителски и под режима на ЗПК и на
правилата за защита на интересите на потребителите на ПЕС.
Съдът намира, че договорът за заем е нищожен, тъй като годишният процент на
разходите (ГПР) е грешно посочен, както и общата сума, дължима от потребителя.
Съгласно § 1, т. 2 ДР ЗПК „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия
размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. Предходната точка дава
дефиницията на общ разход по кредита за потребител. Това са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси.
Двата договора за заем и предоставяне на гаранция са с една дата, като с договора за
заем длъжникът потребител е поел задължение да осигури обезпечение, вкл. да сключи
договор за гаранция, като гарантът може да бъде одобрено от заемодателя дружество. На
практика, става дума за две тясно свързани помежду си и предварително подготвени
правоотношения от търговците, без възможност за индивидуално уговаряне от страна на
потребителя, по силата на който потребителят поема заплащането на допълнителен разход,
за да получи заем. Рискът от неплатежоспособността и зле преценената кредитоспособност
на потребителя се възлага върху самия потребител, като върху него се прехвърля още един
допълнителен разход. Всеки разход обаче в тежест на потребителя по договора за
потребителски кредит трябва ясно да е описан в договора и да бъде посочен в ГПР.
5
Действителният ГПР, при съобразяване с разходите по договора за поръчителство,
при изчисление с общодостъпен онлайн калкулатор е 588%
Така всъщност в процесния договор за заем е нарушено изискването па чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК в самия договор ясно и недвусмислено да се посочи действителният размер на ГПР.
В практиката на Съда на Европейския съюз – т. 1 и 2 от Решение от 21.03.2024 г. по дело C-
714/22, по преюдициално запитване на СРС, се приема, че когато в договора не е посочен
правилен ГПР, тъй като не са включени в него всички възнаграждения за „услуги“ като
процесните, целият договор може да се приеме за нищожен на основание чл. 22 ЗПК във
връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Така, договорът за заем е нищожен поради противоречие на закона. Договорът за
поръчителство обаче не е нищожен поради противоречие със закона. Норма, която да
въвежда забрана за обезпечаване на задължения по потребителски договори чрез
поръчителство, няма. Ако имаше такава императивна норма, нарушаването й би
опорочавало договорите, сключени въпреки нея. Договорът за поръчителство по нашето
право е винаги акцесорен и ако задължението, за което се поръчителства, е невъзникнало, не
възниква и задължение по договора за поръчителство. Ала това не прави договора за
поръчителство за нищожен поради противоречие на закона. Просто той не поражда
действие. Ако бъде престирано нещо по такъв договор за поръчителство, то със сигурност
подлежи на връщане, тъй като задължение по акцесорния договор не се е породило, но
самият този договор не е нищожен. Самият този договор не противоречи на императивна
правна норма по съдържание, поради участие на забранен субект в него или поради намина
на сключването му.
Искът за прогласяване нищожността на договора за поръчителство поради
противоречие на закона следва да се отхвърли.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД
Договор е нищожен поради заобикаляне на закона, когато е постигнат противоправен
резултат чрез една или няколко свързани помежду си постъпки или други сделки, всяка една
от които сама по себе си поотделно правомерна.
Видно от съдържащата се публична информация в Търговския регистър едноличен
собственик на капитала на дружеството поръчител е дружеството заемодател; печалбата
отива в крайна сметка в последния. Сключването на два договора с един и същи номер и
дата, в които вноските са отделени, вместо един договор, е начин за заобикаляне на
установения в ЗПК максимален размер на ГПР по потребителските договори.
Предявеният иск за прогласяване нищожността на договора за поръчителство в
случая е основателен.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД
Накърняването на добрите нрави като основание за нищожност на сделката е налице,
която съдържанието й или начинът й на сключване разкриват аморалност, противоречие с
неписани правила за поведение, чието спазване е прието в отношенията на почтеност в
голяма част от обществото.
Това основание за нищожност се изключва от основанието по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
дори когато нарушаването на една императивна правна норма е и аморално. В случая
твърденията на ищцата за аморалност на договора за поръчителство основно се състоят в
действия не на ответника, а на дружеството заемодател. По отношение на ответника
твърдението за аморалност е, че уговореното възнаграждение по договора за поръчителство
148 лв. е дори по-голямо от възнаградителната лихва по договора за заем от 113 лв. Съдът
намира, че в случая тази разлика не е толкова фрапираща, нито е признак за аморалност.
Искът следва да се отхвърли.
6
По иска с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД
Каузата на сделката е типичната непосредствена цел, която се преследва с
предоставянето на имуществената облага, т.е. желаният със сделката правен резултат.
Сделката е нищожна поради липса на основание, ако кауза няма, като за наличието на кауза е
въведена оборима презумпция.
В случая договорът има кауза. Каузата е незаконна – да се заобиколи установеният в
ЗПК максимален размер на ГПР по потребителските договори. Обаче незаконна кауза не е
липсваща кауза. Незаконната или неморалната кауза води до нищожност по чл. 26, ал. 1, пр.
1, пр. 2 или пр. 3 ЗЗД, но не и по чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД.
Искът за прогласяване нищожността на договора поради липса на основание е
неоснователен.
По разноските:
Според решението на СЕС от 16 юли 2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19
г., член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на
ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява
част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера
на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на
нищожност на договорна клауза поради неравноправния характер, като се има предвид, че
подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да
упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху
евентуално неравноправния характер на договорни клаузи.
По логиката на тази практика потребителят не носи отговорността за разноски, ако е
предявил средство за защита, което е довело до благоприятен и целен от него резултат
против търговеца, който е нарушил правото за защита на интересите на потребителите, дори
ако има частично отхвърляне на иска на потребителя.
На ищцата следва да се възстановят разноските за държавна такса от 50 лв.
Адв. П. С. П., представлявал безплатно ищцата, претендира разноски по чл. 38, ал. 1,
т. 2 ЗАдв. в размер на 400 лв. – минимум по Наредба № 1/2004 г.
Съгласно отговора на преюдициално запитване по решение от 25.01.2024 г. по дело С-
438/2022 г. на СЕС: 1. Чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи
тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните
разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала
никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2. Чл. 101, § 1 ДФЕС
във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба,
съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да
се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.
При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които
се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите
конкуренцията споразумения и практики. 3. Чл. 101, § 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по чл. 101, § 1 ДФЕС, националният съд е
7
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги.
Обобщението на горното е, че минимумите по Наредба № 1/2004 г. не са пазарни,
нарушават конкурентното право на ЕС, а самата наредба няма правна сила и съдът следва да
откаже да я приложи. Същевременно, горното решение на СЕС не отрича нуждата от
осигуряването на качествени адвокатски услуги за обществото.
Съдът приема, че пропорционално на легитимната цел за осигуряване на качествени
адвокатски услуги е определяне на минимална ставка, която гарантират доход на адвоката,
достатъчен за неговото достойно съществуване, качествено изпълнение на задълженията и
възможност за усъвършенстване. При настоящите социално-икономически условия в
столицата съдът приема за приблизително достатъчен месечен нетен доход от 6100 лв.
При нормална натовареност от 8-часов работен ден, 21 работни дни и 11 месеца (30
дни на година за почивка за адвоката), това прави около 86 лв./час.
Съдът намира, че консултацията на клиента е отнела 1 час, проучването на практиката
и законодателството и изготвянето на исковата молба – 2,5 часа, участие в съдебно
заседание – общо 0,5 час. С оглед вече установената съдебна практика, типовия характер на
спора и липсата на правна сложност и явяване в едно съдебно заседание, дейността на
адвоката се свежда до общо 4 часа труд, респ. възнаграждението му общо трябва да бъде
4х86=344 лв., които следва да се присъдят в тежест на ответника.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от И. А. А., ЕГН **********, против „**“ ЕООД,
ЕИК **, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД нищожността на договор за
предоставяне на гаранция № **/14.01.2021 г., поради заобикаляне на закона.
ОТХВЪРЛЯ предявените от И. А. А., ЕГН **********, против „**“ ЕООД, ЕИК **,
искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и чл. 26, ал. 2, пр. 4
ЗЗД за прогласяване на нищожността на договор за предоставяне на гаранция №
**/14.01.2021 г., поради противоречие на закона, накърняване на добрите нрави и липса
на основание.
ОСЪЖДА „**“ ЕООД, ЕИК **, да заплати на И. А. А., ЕГН **********, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 50 лв., разноски, сторени по делото.
ОСЪЖДА „**“ ООД, ЕИК **, да заплати на адв. П. С. П., Софийска адвокатска
колегия, БУЛСТАТ **, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 сумата от 344 лв. възнаграждение за
безплатно представителство на ищцата И. А. А., ЕГН **********.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен
срок от връчването на препис.
Препис от решението да се връчи на страните, което обстоятелство изрично да се
удостовери в отрязъците от съобщенията.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8