№ 5478
гр. София, 27.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА
ТОШЕВА
при участието на секретаря НАДЕЖДА АЛ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА ТОШЕВА
Гражданско дело № 20211110158437 по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба, с която е предявен осъдителен иск от
ЯН. ТР. АЛ. срещу Б. М. АС. за заплащане на сума в размер 19 960 лв., представляваща
непогасен остатък от предоставен паричен заем по Договор за заем от 04.09.2016 г., ведно
със законната лихва, считано от 12.10.2021 г. до окончателното плащане. Претендират се
разноските по делото.
Ищецът твърди, че на 04.09.2016 г. е сключил с ответника договор за паричен заем,
по силата на който му е предал сума в размер на 53 000 лева, като страните се уговорили
заемът да бъде върнат до 04.09.2021 г. на вноски, както следва: до 04.09.2017 г. – 10 000 лв.,
на 04.09.2018 г. – 10 000 лв., на 04.09.2019 г. – 10 000 лв., на 04.09.2020 г. – 10 000 лв., и на
04.09.2021 г. – 13 000 лв. Излага, че на 23.05.2016 г. ответникът му е платил 6 000 лв., като
на 09.10.2017 г. му е върнал по заема 3 340 лв., а на 25.07.2019 г. – 29 700 лв. Твърди, че
след настъпването на падежа на 04.09.2021 г. е изпратил на ответника покана за доброволно
изплащане на остатъчната сума от заема, но задължението не било погасено.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва предявения иск по размер. Излага, че е върнал на ищеца сумата от 39 040 лв.,
поради което дължимият остатък възлиза на 13 960 лв., а не на 19 960 лв., както и че на
16.01.2022 г. е извършил допълнително плащане на сума в размер на 3 600 лв., поради което
е останала дължима сума в размер на 10 360 лв. Сочи, че съгласно чл. 240, ал. 4 ЗЗД
заемателят трябва да върне заетата сума един месец след покана, но в случая той не е
получил покана, тъй като липсва надлежно връчване. Изтъква, че погасителният план, който
е неразделна част от заемния договор, не е приложен към исковата молба. Моли за
1
отхвърляне на иска.
С молба с вх. № 83408/27.04.2022 г. ищецът уточнява, че плащането на сумата от
6 000 лв. на 23.05.2016 г. няма отношение към Договора за заем от 04.09.2016 г., поради
което претенцията му е за 19 960 лв., но на 16.01.2022 г. му е платена сумата от 3 600 лв.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира от фактическа и правна
страна следното:
Основателността на исковата претенция с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл.
240, ал. 1 ЗЗД се обуславя от доказването от ищеца на следните предпоставки: наличието на
валидно сключен договор за заем с ответника и неговото съдържание; реалното предаване
на заемната сума от заемодателя на заемателя; изискуемост на вземането; размерът на
непогасената част от заемната сума.
В доказателствената тежест на ответника при установяване на горните факти е да
докаже погасяване на задължението, както и всички възражения, от които черпи изгодни за
себе си правни последици.
В случая с Определение № 8390/01.04.2022 г. са обявени за безспорни и ненуждаещи
се от доказване следните обстоятелства: наличието на валидно сключен договор за заем
между страните за сума в размер на 53 000 лв.; реалното предаване на заемната сума от
ищеца в качеството на заемодател на ответника в качеството на заемател; дължимост от
ответника на непогасен остатък от заемната сума в размер на 10 360 лв.
Спорно по делото е единствено обстоятелството дали непогасеният остатък от
задължението на ответника се изчерпва с признатата от него като дължима сума от 10 360
лв. В тази връзка ответникът твърди, че е извършил по процесния договор за заем освен
обявените като безспорни и ненуждаещи се от доказване с протоколно определение от
28.04.2022 г. плащания, възлизащи общо на 36 640 лв. /включващи сумата от 3 340 лв.,
платена на 09.10.2017 г., сумата от 29 700 лв., платена на 25.07.2019 г., и сумата от 3 600 лв.,
платена на 16.01.2022 г./, но и плащане на сумата от 6 000 лв. на 23.05.2016 г. Ищецът
признава, че е получил на 23.05.2016 г. от ответника сумата от 6 000 лв., но изрично оспорва
тя да е заплатена по процесния договор за заем.
Съдът намира, че след като с Определение № 8390/01.04.2022 г. е указано на
ответника, че той носи тежестта да докаже погасяване на задължението, то направеното от
ищеца оспорване плащането на сумата от 6 000 лв. на 23.05.2016 г. да е относимо към
Договора за заем от 04.09.2016 г. задължава ответника да установи, че плащането касае
процесното заемно правоотношение, а възражението на ответната страна, направено в
открито заседание, че ищецът следва да докаже, че обсъжданото плащане е по друго заемно
правоотношение, е неоснователно.
Единственото поддържано от ответника доказателствено искане е направено в
първото заседание по делото и се изчерпва с това да му се даде възможност в следващо
заседание да представи доказателства за извършено на 23.05.2016 г. плащане на сумата от
6 000 лв. Искането е отхвърлено от съда по съображения, че е преклудирано и че събирането
2
на посоченото от ответника писмено доказателство не е необходимо. В допълнение към
изложените в открито заседание мотиви следва да се посочи и това, че в действителност
плащането на сумата от 6 000 лв. от ответника към ищеца не е спорно между страните,
поради което е ненужно събирането на доказателства за самото плащане. Това, което е
относимо към релевираните от двете страни твърдения и възражения, е не дали такова
плащане е извършено, а дали то има връзка с процесното заемно правоотношение. Такива
доказателства обаче по делото не са представени от ответника, нито са направени от него
доказателствени искания, касаещи посоченото спорно обстоятелство. Извод за връзка на
плащането на сумата от 6 000 лв. на 23.05.2016 г. с процесния договор за заем не може да се
почерпи и от неговото съдържание. Ето защо съдът намира за недоказано твърдението на
ответника, че това плащане е извършено за погасяване на задължението му за връщане на
заемната сума по Договора за заем от 04.09.2016 г.
Изложените в отговора на исковата молба доводи за липса на покана съдът намира за
неоснователни, тъй като в случая в самия договор е инкорпориран погасителният план за
плащане на всяка вноска по заема, поради което изпращането на покана не е необходимо за
изискуемост на главницата.
В контекста на изложеното искът е частично основателен – за сумата от 16 360 лв.,
върху която ответникът дължи и законната лихва, считано от датата на исковата молба –
12.10.2021 г., до окончателното плащане. Предвид извършеното в хода на процеса плащане
на сумата от 3 600 лв. искът е неоснователен за разликата над 16 360 лв. до пълния предявен
размер от 19 960 лв., но е основателно искането за присъждане на законната лихва върху
сумата от 3 600 лв. за периода от 12.10.2021 г. до датата на плащането – 16.01.2022 г.
Размерът й съдът определи по реда на чл. 162 ГПК /с помощта на интернет калкулатор на
законната лихва/ и приема, че възлиза на сумата от 97 лв.
По разноските:
Предвид частичната основателност на иска и обстоятелството, че за останалата част
той е неоснователен поради извършеното в хода на процеса частично плащане на
задължението, право на разноски има само ищецът. Той е доказал извършването на следните
разноски: 798.40 лв. – държавна такса, 1 300 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за
исковото производство; 40 лв. – държавна такса по обезпечителното производство; 350 лв. –
заплатено адвокатско възнаграждение за обезпечителното производство; 15 лв. – държавна
такса за вписване на обезпечителната заповед.
Възражението на ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение,
заплатено от ищеца, е основателно по отношение на адвокатския хонорар за исковото
производство, тъй като той надхвърля минималния размер от 1 128.80 лв. по чл. 7, ал. 2, т. 4
от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а
делото не се отличава нито с фактическа, нито с правна сложност, поради което следва да му
се присъди хонорар в минималния размер. Неоснователно е възражението за прекомерност
на адвокатското възнаграждение, заплатено от ищеца за производството по обезпечаване на
бъдещ иск, тъй като той е под минималния размер по чл. 7, ал. 7 вр. ал. 2, т. 3 от Наредба №
3
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Ето защо съдът намира, че на ищеца се дължат разноски в общ размер на 2 332.20 лв.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА Б. М. АС., ЕГН **********, с адрес: адрес да заплати на ЯН. ТР. АЛ., ЕГН
**********, с адрес: адрес, следните суми: на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 240, ал. 1
ЗЗД сумата от 16 360 лв. – непогасен остатък от предоставен паричен заем по Договор за
заем от 04.09.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 12.10.2021 г. до окончателното
плащане; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 97 лв. – законна лихва за забава за
периода от 12.10.2021 г. до 16.01.2022 г. върху платената в хода на процеса сума от 3 600 лв.
по Договор за заем от 04.09.2016 г.; на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 2 332.20 лв. –
разноски по делото, като ОТХВЪРЛЯ частично иска с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1
вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД – за разликата над 16 360 лв. до пълния предявен размер от 19 960 лв. –
поради плащане в хода на процеса.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4