№ 5774
гр. София, 24.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело №
20231100511658 по описа за 2023 година
., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
С решение № 20085101 от 27.03.2023 г. по гр.д.№ 28094 по описа за
2019г. на СРС, 161 състав се: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения
от Eтажна Собственост-гр.София, район Триадица, ул. „*******, срещу С. Г.
К., положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.51, ал.1 ЗУЕС,
че ответната страна, дължи на ищцовата, сумата 934,50 лв. със законна лихва
от 21.12.2018 г. до изплащане на вземането-задължения за периода м.01.2016
г.-м.12.2017 г. към етажната собственост за поддържане на общите части
(обща охрана на сградата, консумативни разноски за ел.енергия, топлинна
енергия и вода, за асансьор и за почистване на сградата), дължима от
ответната страна като съсобственик на обект в етажната собственост-магазин
на ет.1 в сградата, за която сума е издадена Заповед от 30.01.2019 г. за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№80585/2018 г. на
Софийски районен съд, І г.о.-161 състав, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за
1
сумата 596,50 лв. (над уважената част от 934,50 лв. до пълния му предявен
размер от 1 531,00 лв.)-претендирано задължение за периода м.01.2012 г.-
м.12.2015 г.; ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Eтажна
Собственост-гр.София, район Триадица, ул. „*******, срещу С. Г. К.,
положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.86, ал.1 ЗЗД, че
ответната страна, дължи на ищцовата, сумата 156,15 лв.-мораторна лихва за
периода 11.02.2016 г.-21.12.2018 г., за която сума е издадена Заповед от
30.01.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.
№80585/2018 г. на Софийски районен съд, І г.о.-161 състав, като ОТХВЪРЛЯ
предявения иск за сумата 268,58 лв. (над уважената част от 156,15 лв. до
пълния му предявен размер от 424,73 лв.)-претендирано задължение за
периода 11.02.2012 г.-20.02.2016 г.; ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по
предявения от Eтажна Собственост-гр.София, район Триадица, ул. „*******,
срещу А. Г. К., положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.51,
ал.1 ЗУЕС, че ответната страна дължи на ищцовата, сумата 934,50 лв. със
законна лихва от 21.12.2018 г. до изплащане на вземането-задължения за
периода м.01.2016 г.-м.12.2017 г. към етажната собственост за поддържане на
общите части (обща охрана на сградата, консумативни разноски за ел.енергия,
топлинна енергия и вода, за асансьор и за почистване на сградата), дължима от
ответната страна като съсобственик на обект в етажната собственост-магазин
на ет.1 в сградата, за която сума е издадена Заповед от 30.01.2019 г. за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№80585/2018 г. на
Софийски районен съд, І г.о.-161 състав, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за
сумата 596,50 лв. (над уважената част от 934,50 лв. до пълния му предявен
размер от 1 531,00 лв.-претендирано задължение за периода м.01.2012 г.-
м.12.2015 г.; ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Eтажна
Собственост-гр.София, район Триадица, ул. „*******, срещу А. Г. К.,
положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.86, ал.1 ЗЗД, че
ответната страна дължи на ищцовата, сумата 156,15 лв.-мораторна лихва за
периода 11.02.2016 г.-21.12.2018 г., за която сума е издадена Заповед от
30.01.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.
№80585/2018 г. на Софийски районен съд, І г.о.-161 състав, като ОТХВЪРЛЯ
предявения иск за сумата 268,58 лв. (над уважената част от 156,15 лв. до
пълния му предявен размер от 424,73 лв.)-претендирано задължение за
периода 11.02.2012 г.-20.02.2016 г.
2
В тежест на ответниците са възложени разноските в процеса.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от А.
Г. К. и С. Г. К., ответници пред СРС.
Излагат се доводи за неправилност и необоснованост на така
постановеното от СРС, решение. Същото противоречало на съда и морала.
Допуснати били нарушения на материалния и процесуален закон. Решението
на ОС на ЕС от 31.01.2002 г. били незаконосъобразно, тъй като не било взето
съобразно предвидената в ЗС и ЗУЕС, процедура; нарушен бил чл.51, ал.1
ЗУЕС. Счита, че с вземането на това решение ОС на ЕС било излязло извън
своята компетентност и затова решението било недействително и не
подлежало на принудително изпълнение по реда на чл.410 ГПК. Намира за
допустимо да има денонощна охрана на обектите в сградата или портиер, но
било необходимо съгласие на всеки собственик на обект в сградата. ОС на ЕС
не можело да взема такова решение, защото липсвало правомощие в този
смисъл по чл.11, ал.1 ЗУЕС. В случая не бил налице общ интерес по смисъла
на чл.8, ал.1 ЗУЕС. Твърдят, че в случая с оглед обема на идеалните части,
„малкият собственик“ не можел да влияе на вземането на решението.
Следвало да се вземе предвид, че собственици на идеални части в голям обем
са банкери. Освен това въззивниците били придобили собствеността върху
процесния магазин през 2015 г. и затова взетото решение през 2002 г. не
можело да им се противопостави. Това било така, защото те не могли да го
оспорят в срока по чл.40 ЗУЕС. Действително, това решение било влязло в
сила, но след като било взето извън компетентността на ОС на ЕС, то не
пораждало задължение и предявеното притезание не било възникнало –
липсвало решение на ОС на ЕС за определяне на правното задължение за
заплащане на разноски за управление и поддържане на общите части на
сградата.
Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното решение и да
постанови друго, с което да бъдат отхвърлени претенциите на ищеца.
Разноски се претендират.
От въззиваемата страна, ищец в производството пред СРС- гр.София,
район Триадица, ул. „*******, е постъпил отговор по въззивната жалба в
който се изразява становище за нейната неоснователност. Обжалваното
решение било правилно и законосъобразно. Не били допуснати сочените от
3
въззивниците нарушения на материалния и процесуален закон. Намира
доводите на въззивниците за правно безсмислени, хаотични и недоказани.
Същото било съобразено със съдебната практика, която приемала, че
решенията на ОС на ЕС обвързват и тези собственици, които са гласували
против, за тези, които не са взели участие, както и за лицата, които по-късно са
станали собственици. Това било така, защото не се касаело до сделки, а до
многостранни актове. Аргументира се и с разпоредбата на чл.11, ал.4 ЗУЕС.
Правилата на ЗЗД били неприложими. По делото не се установило
въззивниците да са атакували решенията на ОС на ЕС в предвидения по чл.40
ЗУЕС, срок. Съдебната практика приемала, че срока за обжалване на
решенията на ОС на ЕС по чл.40 ЗУЕС е преклузивен. Извън пределите на
срока не можело да се иска отмяна на решенията нито като нищожни, нито
като незаконосъобразни. Тук неприложим бил принципа, че нищожност може
да се установява без срок. В случая този срок бил изтекъл преди 20 години. Не
било допуснато и соченото нарушение на чл.51, ал.1 ЗУЕС; намира това
правило за спазено. Следвало да се вземе предвид, че се касае до
административна бизнес сграда, а не жилищна такава. Разпоредбата на т.11 от
ДТ на ЗУЕС била доста широка и не съдържала изчерпателно изброяване на
разноските за управление и поддържане на сградата. Това означавало, че
разходите за охрана също се включват като такива, вкл. и във връзка с
пар.1,т.13 от ДР на ЗУЕС. В този смисъл била и съдебната практика, която
СРС бил цитирал, както и се бил съобразил с приетото в нея. Претендират се
разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивниците са уведомени на 18. 04.2023 г.,
Въззивната жалба, вх.№ 25018588 е подадена на 02.05.2023 г. като на същата
дата, но по пощата, е подадена и въззивната жалба, вх.№ 25018671 като двете
въззивни жалби са идентични по съдържание и искания. Затова съдът намира,
че е сезиран с една въззивна жалба.
Въззивната жалба е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване в частта, в която срещу
въззивниците/ответници са признати за установени вземания по реда на
чл.422, ал.1 ГПК.
Въззивната жалба е допустима.
4
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция по
допустимостта на обжалваното решение приема следното:
Заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от
30.01. 2019 г. , издадена по ч.гр.д.№ 80585 по описа за 2018 г. на СРС, 161
състав е съобщена на всеки един длъжник на 25.02. 2019 г.
Възражение по чл.414 ГПК е подадено от всяка една от длъжниците на
11.03.2019 г.
Указанията по чл.415 ГПК са достигнали до знанието на заявителя 17.
04.2019 г.
Исковата молба е предявена на 17. 05.2019 г., т.е. в срок.
С обжалваното решение СРС е признал за установени вземанията, за
които е била издадена заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК.
С оглед гореизложеното настоящата инстанция приема, че обжалваното
решение е валидно и допустимо.
По доводите във въззивната жалба:
Единствените заявени от въззивниците доводи са, че решението на
ОС на ЕС от 31.01.20002 г. е недействително, както и, че същото не ги
обвързва, защото са станали собственици на процесния магазин в един
по-късен етап.
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че
съгласно чл.41 ЗС „всеки собственик, съразмерно с дела си в общите части, е
длъжен да участва в разноските, необходими за поддържането или за
възстановяването им, и в полезните разноски, за извършване на които е взето
решение от общото събрание”.
Според чл.51, ал.1 ЗУЕС „Разходите за управление и поддържане на
общите части на етажната собственост се разпределяли поравно според броя
на собствениците, ползвателите и обитателите и членовете на техните
домакинства независимо от етажа, на който живеят“.
5
1. По делото били представени посочените в исковата молба решения на
общото събрание, с които били установени по размер процесните задължения-
следователно от тях се установявало възникването и размера на процесното
задължение.
Не било спорно по делото, а се установявало и от представения
нотариален акт, че от 23.12.2015 г. ответниците са придобили правото на
собственост върху обект в етажната собственост при равни дялове.
2. Нямало данни по делото посочените решения на ОС да са оспорени по
реда на чл.40 ЗУЕС от ответниците или техните праводатели.
Етажната собственост, която не била учредила сдружение за управление,
т. е. не е персонифицирана, се управлявала от общото събрание на етажните
собственици, респективно на етажните собственици и обитателите чрез
взетите от него решения. Тези решения се формирали от успоредни
волеизявления на мнозинството от присъстващите на събранието, насочени за
постигане на определена цел. При решенията на етажната собственост нямало
насрещни права и задължения, както при сделките. Субективните предели на
действие на решенията на общото събрание на етажната собственост били по-
широки от тези на многостранните сделки. В този смисъл те били особен вид
многостранни актове, взети от неперсонифицирана група лица, насочени към
постигане на обща цел. Законът уреждал специална процедура за вземането на
тези решения, като регламентирал начина на свикване, състав, представителна
власт, гласуване, предметна компетентност. ЗС и ЗУЕС не уреждали
специални основания за нищожност на решенията на общото събрание на
етажната собственост. Отликите между вземането на решенията от
сключването на сделките, дори и многостранните били съществени, което
било основание да се приеме, че решенията на етажната собственост не са
сделки и за тях не се прилагат основанията за нищожност и унищожаемост,
уредени в ЗЗД. Законосъобразността на тези решения се определяла от
правилата за тях в ЗС и ЗУЕС, а не от ЗЗД. Специфичен бил и контрола за
спазването им. За разлика от нищожността на сделките, на която можело да се
позове всяка страна и заинтересовано лице безсрочно, контролът за
законосъобразност на решенията на етажната собственост бил съдебен,
ограничен със срок за предявяване на иска, който като процесуален бил
преклузивен и започвал да тече от уведомяването/узнаването на решението,
6
извършено по реда за уведомяването за събранието-чл.40, ал.2 ЗУЕС.
Ограничена била активната процесуална легитимация, като била предоставена
такава само на собствениците на обекти от етажната собственост–чл. 40, ал. 1
ЗУЕС. Отмяната на решението на етажната собственост можело да се иска
при нарушаване на процедурата и при неспазване на императивни правни
норми. Предмет на отмяна могли да бъдат само позитивни решения, т. е.
такива с които е прието позитивно решение. Не подлежали на отмяна
решенията, с които се отхвърля предложение, тъй като съдът не може да вземе
решение вместо общото събрание. Ограничението на срока за съдебен
контрол кореспондирало на това, че и изпълнението на решенията било
свързано със срок чл.38 ЗУЕС, уредена била специална процедура за
изготвяне и оспорване съдържанието на протокола и за уведомяване на
собствениците и обитателите за взетите решения. Определянето на срок за
иска по чл.40 ЗУЕС било съобразено и с това, че тези решения засягат широк
кръг лица и отношения, включително и с трети лица, което изисквало
сигурност, налагало се бързина, включително и при изпълнение на решенията.
Неспазването на различни правила от предвидените за свикване и провеждане
на общото събрание и за вземане на решенията не било равнозначно, но
законът не определял кои пороци водят до нищожност и кои до
незаконосъобразност-следователно всички решения на общото събрание били
отменими по реда на чл.40 ЗУЕС, независимо от вида на нарушението при
приемането им. Затова извън определения от закона срок не можело да се иска
отмяна или обявяване на нищожност на решение на общото събрание и
неприложим бил принципа, че нищожност може да се установява без срок;
Извън реда и определените срокове по чл. 40 ЗУЕС била изключена
възможността етажният собственик да се позовава на нищожност или
незаконосъобразност на приетото решение на ОС. Доколкото в ЗЗД и в ЗУЕС
не били регламентирани специални основания за нищожност на решенията на
общото събрание на етажната собственост, защитата срещу порочните
решения, включително нищожните, можела да бъде осъществена само по
специалния ред, предвиден в чл.40, ал. 1 ЗУЕС, в този смисъл била и
уеднаквената по реда на чл.293 ГПК съдебна практика: Решение
№654/01.10.2009 г. по гр.д.№1506/2008 г. на ВКС-ІІІ г.о., Решение
№39/19.02.2013 г. по гр.дело №657/2012 г. на ВКС-I г.о., Определение
№74/24.03.2015 г. по ч.гр.д.№6349/2015 г. на ВКС-ІІ г.о., Определение
7
№482/17.10.2017 г. по гр.д.№11/2017 г. на ВКС-І г.о., Определение
№210/28.11.2019 г. по ч.гр.д.№3670/2019 г. на ВКС-І г.о., Определение
№137/04.08.2020 г. по ч.гр.д.№1267/2020 г. на ВКС-І г.о., Определение
№463/01.12.2020 г. по ч.гр.д.№2927/2020 г. на ВКС-ІV г.о., Определение
№75/11.04.2022 г. по ч.гр.д.№1009/2022 г. на ВКС-II г.о., Решение
№90195/22.12.2022 г. по гр.д.№1431/2022 г. на ВКС-ІV г.о.), освен в
ограничените хипотези на неприложимост на срока по чл.40 ЗУЕС, при които:
1) редът на ЗУЕС е изключен, защото етажна собственост не съществува или
дори да съществува, е налице отклонението по чл.2 или изключението по чл.3
ЗУЕС; 2) общото събрание на етажните собственици е упражнило
правомощие, което не произтича от чл.11 и чл.33 ЗУЕС; 3) липсва (не е взето и
не съществува) решение на ОС, въпреки че така е отразено в протокола по
чл.16, ал.7 ЗУЕС (но само ако съдържанието на протокола от общото събрание
е оспорено в срока по чл.16, ал.9 ЗУЕС пред управителя/управителни съвет на
ЕС и това оспорване не е било уважено или изобщо липсва произнасяне по
него)-такива хипотези не били налице по делото. Следователно ответната
страна не можела инцидентно да оспорва така взетите решения, включително
и заради незаконосъобразно разпределение на разходите. На още по-силно
основание не можело да се оспорват невзети решения-по въпроси, по които
ОС не се е произнесло, поради което без правно значение бил доводът на
ответната страна какво решение не е взето от общото събрание.
Следователно процесните решения обвързвали ответниците и били
изпълняеми спрямо тях съгласно чл.38, ал.1 ЗУЕС, поради което всякакви
възражения за последващи покани и кореспонденция между страните за тези
задължения били неоснователни.
3. Не било налице соченото от ответната страна превишаване
компетентността на общото събрание по чл.11 ЗУЕС чрез включване в
месечните вноски и на разходи за охрана на сградата.
Основателен бил доводът на ищцовата страна, че изброяването в §1, т.11
ЗУЕС на видовете разходи за управление и поддръжка на сградата било
неизчерпателно, което било очевидно от финалната част на разпоредбата („…
други разноски, необходими за управлението и поддържането на общите части
на сградата.“).
Отделно от това при преценка на дали разходите за охрана на сградата са
8
част от разходите за управление и поддръжка следвало да се съобразяват
всички нормативни актове, регулиращи пряко сградите-етажна собственост, а
не (както се постъпва в част от съдебната практика)-чрез витиевати косвени
аналогии и сравнения между обема и характера на портиерските функции по
чл.51, ал.4 ЗУЕС (недефинирани в нея) и охранителната дейност по ЗЧОД.
Уредба относно сградите-етажна собственост, тяхното проектиране,
строеж и преустройство, се съдържала и в ЗУТ. Съгласно пределно ясната
разпоредба на чл.38, ал.8 ЗУТ „В новоизграждащи се сгради в режим на
етажна собственост с издадено разрешение за строителство след влизане в
сила на Закона за управление на етажната собственост, в които се предвижда
самостоятелните обекти да са повече от десет, се осигурява поне едно общо
помещение, което се използва от собствениците и обитателите на сградите за
битови, спортни и други обслужващи дейности (помещение за събрания, за
портиер или охрана; за детски колички, велосипеди, мотопеди и мотоциклети,
за съхраняване на инвентар за почистване на сградата и прилежащата площ
към нея, перални, сушилни и други подобни), разположено в партерния или в
първия етаж“. След като законът приемал, че помещението за охрана е обща
част за обслужваща дейност, не можело да се ограничава компетентността на
общото събрание да приема решение да поддържа тази обща част, без да е
налице изрична правна норма, че такова решение следва да се приема с
единодушие на етажната собственост. Доколкото самият закон-чл.38, ал.8
ЗУТ, определял помещението за охрана като обща част, то и общото събрание
било компетентно да приема решения по поддръжката на тази обща част
съгласно чл.11 и 51 ЗУЕС-обратният извод означавал лишаване на общото
събрание от такава компетентност относно определени помещения от общите
части без законова уредба за това.
Отделен бил и въпросът за съобразеността на приетия в част от
съдебната практика обратен извод със съвременната социално-политическа
обстановка, при която било очевидно, че за адекватно опазване на обектите в
нежилищна сграда (която по дефиниция в определена част от денонощието
остава необитаема) денонощната охрана била абсолютно необходима.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема
следното:
Въззивната инстанция споделя мотивите на СРС поради което по арг. от
9
чл.272 ГПК същите ще се считат и за мотиви на настоящето решение.
От страна на въззивницата не се твърди решенията на ОС на ЕС да са
атакувани пред съда по установения ред и съответно да са отменени или
изменени.
Действително, взетите решения по протокол № 1 от 31.01.2022 г., по
протокол № 8 от 15.06.2009 г., по протокол № 10 от 29.01.2013 г. и по протокол
№ 12 от 18.03.2014 г. са преди въззивниците да придобият право на
собственост на обект в процесната сграда по силата на нот.акт за покупко-
продажба от 23.12.2015 г. Това, обаче, не означава, че така взетите решения не
ги обвързват, защото праводателите им не са се възползвали от правото си да
атакуват така взетите решения по предвидения в ЗУЕС, ред. Срокът за
атакуване на тези решения, както и СРС, правилно е приел, е преклузивен и с
промяната на собствеността на даден обект не се възстановява.
Правилно СРС е приел и, че тези решения обвързват и собствениците,
които не са присъствали на ОС на ЕС или са гласували „против“ или
„въздържал се“.
Затова и правилно СРС е приел, че тези решения пораждат правни
последици.
Обстоятелството, че останалите собственици на обекти са банкери е
ирелевантно за изхода на спора. Факт е, обаче, че в случая се касае до сграда с
офиси, т.е. такава каквато не се ползва за жилищни нужди.
Ответниците не ангажират доказателства, а и не твърдят да са погасили
задълженията си поради което ищцовите претенции се явяват основателни.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанция обжалваното
решение ще следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора обжалваното решение е правилно и в частта за
разноските.
Пред въззивната инстанция:
На въззивниците не се следват разноски.
На въззиваемата страна разноски се следват.
10
По възражението по чл.78, ал.5 ГПК:
Същото е основателно като се има предвид липсата на фактическа и
правна сложност на спора пред настоящата инстанция, както и извършените
процесуални действия. Затова съдът намира, че справедлив размер на
адв.възнаграждение е такъв от 400 лв.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20085101 от 27.03.2023 г. по гр.д.№ 28094
по описа за 2019г. на СРС, 161 състав, в частта, в която в полза на Eтажна
Собственост-гр.София, район Триадица, ул. „*******, срещу С. Г. К., ЕГН
********** и А. Г. К., ЕГН **********, по реда на чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.51,
ал.1 ЗУЕС и чл.86, ал.1 ЗЗД, са признати вземания за периода м.01.2016 г.-
м.12.2017 г. към етажната собственост за поддържане на общите части (обща
охрана на сградата, консумативни разноски за ел.енергия, топлинна енергия и
вода, за асансьор и за почистване на сградата), дължима от С. Г. К., ЕГН
********** и А. Г. К., ЕГН **********, като съсобственици на обект в
етажната собственост-магазин на ет.1 в сградата, ведно със законна лихва от
21.12.2018 г. до изплащане на вземането, както и мораторна лихва за периода
11.02.2016 г.-21.12.2018 г., за които суми е издадена Заповед от 30.01.2019 г. за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№80585/2018 г. на
Софийски районен съд, І г.о.-161 състав, както и в частта за разноските.
ОСЪЖДА С. Г. К., ЕГН ********** и А. Г. К., ЕГН **********,
съдебен адрес: гр.София ул. „******* – адв.Л.В., ДА ЗАПЛАТЯТ на
етажните собственици в сградата, находяща се гр.София, район Триадица, ул.
„*******- съдебен адрес: гр.София, Бизнес Център България, бул.“Витоша“ №
*******адв. Светла Стоянова, САК, разноските пред въззивната инстанция
в размер на 400 лв.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
11
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12