ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№2009 17.07.2020 година, гр.Бургас
Бургаският
окръжен съд, гражданско
отделение, на седемнадесети юли
през две хиляди и двадесета година, в закрито заседание в състав:
Председател: Мариана Карастанчева
Членове: 1. Пламена Върбанова
2 .мл.с. Детелина Д.
като разгледа докладваното от младши
съдия Детелина Димова частно въззивно гражданско дело № 1111 по описа за 2020
година на Окръжен съд- Бургас, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е с правно основание
чл.413,ал.2 ГПК и е образувано по частна
жалба на „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, Столична община, район Люлин, бул. “Д-р Петър Дертлиев“№25, офис
сграда Лабиринт, ет. 2, оф. 4, чрез юрисконсулт Албена Благоева, против
Разпореждане № 3351/10.02.2020г., постановено по
ч.гр.д.№ 872/2020г. по описа на Районен
съд Бургас, с което е отказано издаване на заповед за изпълнение против
длъжника Г.М.К., ЕГН **********, от гр. ***, за заплащане на сума в размер на 26,13 лв.
(двадесет и шест лв. и тринадесет ст.), представляваща договорна лихва по Договор
за паричен заем № 3437941/30.01.2019 г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт” АД
и длъжника, дължима за
периода 08.02.2019 г. – 28.06.2019 г., както и частично е отхвърлено искането
за присъждане на съдебно-деловодни разноски за сумата над 69,37 лв. до пълния
претендиран размер от 75 лв.
С
частната жалба обжалваното разпореждане се оспорва като неправилно и
незаконосъобразно, като са изложени бланкетни оспорвания. Изразява се
несъгласие с извода на първоинстанционния съд, според който клаузата за
начисляване на годишен процент на разходите в размер, многократно надвишаващ
законната лихва от 10 %, била нищожна като сключена в противоречие с добрите
нрави. Позовава се на възприетата от небанковите институции практика да
отпускат заеми при по – високи лихви, поради по – високия риск, който същите
поемат с оглед категорията на кредитополучателите, които финансират като лица,
на които банките не отпускат кредити. С оглед на това, счита, че неправилно
съдът приема като критерий при формиране на извода си за многократно надвишение
на договорения годишен процент на разходите законната лихва, като според
въззивника меродавна е не тази лихва, а пазарната цена на кредитите в този
сектор. Позовава се на ПМС № 5 от 18.01.1991 г.
за лихвите по депозитите, влоговете и кредитите на населението и
фирмите, в което било предвидено, че лихвените проценти се договаряли на
пазарна основа, и не е предвидена горна граница, до която същите да бъдат ограничени.
Моли се отмяна на обжалваното разпореждане и постановяване на акт по същество
на спора.
С
Определение от 01.06.2020 г. съдът е оставил частната жалба без движение като е
указал на жалбоподателя „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД да представи
пълно изложение на жалбата, тъй като след проверката за редовност на същата е
констатирано разминаване между съдържанието на първа и втора страница и липса
на смислова връзка между текстовете на всяка една от тях. В срока за
отстраняване на нередовностите, който е изтекъл на 19.06.2020 г.,
жалбоподателят не е представил пълно изложение на подадената от него жалба, но
независимо от това настоящият съдебен състав намира, че е сезиран с процесуално
допустима жалба /подадена
от надлежна страна и в законния срок/,
макар и с формирани в същата бланкетни оспорвания. С оглед на това, съдът
намира, че жалбата подлежи на разглеждане по същество, и то при условията на
пълен въззив по аргумент от ТР №6 от
15.01.2019г. по тълк.дело №6/2017 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящата инстанция, като съобрази
оплакванията в жалбата и сам като извърши цялостна проверка по валидността,
допустимостта и правилността на обжалваното разпореждане намира за установено
следното:
Производството пред
първоинстанционния съд, е образувано по заявление на „Агенция за събиране на вземания”
ЕАД, за издаване на заповед по чл.410 ГПК против длъжника Г.М.К.,
ЕГН **********, за
заплащане на парични суми, дължими на
основание сключен между нея и „Изи Асет Мениджмънт“ АД договор за
паричен заем № 3437941/30.01.2019 г..
По силата на
същия договор заемната сума, получена от заемателя П. Д. Г. е в размер на 300 лева, като същата се е задължила да погаси задължението си за
срок от 21 седмици с 21 на брой
вноски, като размерът на седмичната погасителна вноска е 15,53 лева;
ГПР е 47,05 %; фиксирания годишен лихвен
процент е 40%; лихвения процент на ден е 0,11%. Крайния срок за връщане на
заема е до 28.06.2019г., на която дата е била дължима последната погасителна
вноска като предвид изтичането му, кредитът не е обявяван за предсрочно
изискуем.
Със заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, заявителят претендира следните суми: главница
в размер на 300 лева; законната лихва от подаване на заявлението в съда до
изплащане на задължението; договорна лихва от 26,13 лева за период от
08.02.2019г. до 28.06.2019г. и лихва за забава от 21,91 лева за периода от
08.02.2019г. до датата на подаване на заявлението в съда. Претендират се и
разноски в заповедното производство – държавна такса в размер на 25 лева и
юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лева.
Заповедният съд е издал Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410
ГПК за претендираната главница от 300 лева, ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението, както и за обезщетението за забава от 21,91 лева за периода от 08.02.2019г. до 06.02.2020г./ датата на подаване на
заявлението в съда/, и е присъдил общо сумата от 69,37 лева – разноски по
заповедното производство.
С обжалваното разпореждане
заповедният съд е отхвърлил заявлението, в частта досежно претендираното
вземане за договорна лихва от 26,13 лева и съобразно това е отхвърлил и
искането за разноски над присъдената сума от 69,37 лева до пълния размер от 75
лева.
В мотивите си заповедният съд е
приел, че клаузата за възнаградителната лихва /чл. 2, т. 6 от договора за
паричен заем/, съгласно която фиксирания годишен лихвен процент е в размер на
40 %, е нищожна като противоречаща на
добрите нрави, тъй като уговореният процент надвишавал трикратния размер на законната
лихва. Съдът се е позовал на възприетото в съдебната практика трайно становище,
че уговорка за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, установена в размер на 10 % годишно, противоречи на добрите
нрави.
При установената фактическа обстановка
настоящата съдебна инстанция намира от правна страна следното:
Районният съд в изпълнение на служебните си правомощия /чл.411,ал.2,т.2 ГПК/ правилно е извършил проверка дали искането за издаване на заповед за
изпълнение противоречи на закона или добрите нрави, но изводът, до който е
достигнал, за да отхвърли заявлението в частта, в която се претендира
възнаградителна лихва в размер на 26,13 лева е неправилен.
Видно от представения към заявлението договор за потребителски кредит, какъвто се явява процесния договор за паричен заем по смисъла на чл. 9 от Закона за потребителския кредит, в чл. 2 т. 6 от същия, е уговорен годишен лихвен процент в размер на 40 % и годишен процент на разходите в размер на 47,05%. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите по договор за потребителски кредит, част от който съставлява и договорната лихва, не може да бъде по- висок от петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет. На следващо място максимален размер, до който може да бъде уговаряна възнаградителна лихва по договор за паричен заем не е предвиден нито в Закона за задължението и договорите или в Закона за потребителския кредит, нито в акт на Министерския съвет на основание чл. 10, ал. 2 от ЗЗД. В тази връзка в съдебната практика се приема, че същият е ограничен единствено от разпоредбата чл. 9 от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото същото не противоречи на добрите нрави. В случай, че уговореният в договора годишен процент на разходите, който включва и годишния лихвен процент по кредита, не надвишава пет пъти законната лихва, както повелява чл. 19, ал. 4 от ЗПК, то не противоречи на добрите нрави страните да уговарят и по-голям от трикратния размер на законната лихва, размер на възнаградителната лихва. Цитираната разпоредба от ЗПК е насочена към избягване на възлагането на несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна, по-точно върху потребителя, от страна на търговеца, който има възможност да се възползва от по-неблагоприятното положение на кредитополучателя. За да възприеме като законов критерий ГПР, законодателят е отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на потребителя, не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски и те на практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за да бъде избегната подобна злоупотреба, законодателят е предвидил като критерий максимален размер на годишния процент на разходите по кредита и това е пределът, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на кредите. При разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, съобразена с Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения и размера на ОЛП на БНБ към датата на сключване на договора, се налага заключение, че договореният ГПР не надвишава 50% на годишна база и поради това се явява договорен в рамките на допустимата граница. По тези съображения въззивният съд намира доводът за нищожност на договорената възнаградителна лихва за неоснователен. В този смисъл е правното разрешение, възприето и по Решение № 869 от 11.10.2019 г. на ОС - Варна по в. т. д. № 962/2019 г., Решение № 329 от 30.09.2019 г. на ОС - Хасково по в. гр. д. № 332/2019 г., Решение № 166 от 23.07.2019 г. на ОС - Ловеч по в. гр. д. № 202/2019 г., Решение № 258 от 12.07.2019 г. на ОС - Перник по в. гр. д. № 306/2019 г., Решение № 72 от 22.04.2019 г. на ОС - Габрово по в. гр. д. № 62/2019 г., Решение № 431 от 18.10.2019 г. на ОС - Плевен по в. гр. д. № 702/2019г.
На основание гореизложеното и
като се съобрази т.1 от ТР № 8 от 02.04.2019г. на ВКС по т.д.№ 8/2017г. ОСГТК,
настоящият състав приема, че заявлението следва да бъде уважено и в частта
относно претендираната договорна лихва. Разпореждането на РС Бургас подлежи на
отмяна, а в полза на частния жалбоподател
следва да бъдат изплатени
направените в заповедното производство разноски в пълен размер – а именно над
уважената част от 69,37 лв., до пълния
претендиран размер от 75 лева.
Мотивиран от изложеното
Бургаският Окръжен съд,
О
П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ
Разпореждане № 3351/10.02.2020г., постановено по ч.гр.д.№ 872/2020г. по описа
на РС-Бургас, с
което е отхвърлено заявление по чл.410 от ГПК на „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД за издаване на заповед за изпълнение против длъжника Г.М.К.,
ЕГН **********, от гр. ***,
за заплащане на сума в размер на 26,13 лв. (двадесет и шест лв. и тринадесет
ст.), представляваща договорна лихва по Договор за паричен заем №
3437941/30.01.2019 г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт” АД и длъжника,
дължима за периода
08.02.2019 г. – 28.06.2019 г., както и в частта за присъждане на
съдебно-деловодни разноски за сумата над 69,37 лв. до пълния претендиран размер
от 75 лв. и вместо него ПОСТАНОВИ:
ДА
СЕ ИЗДАДЕ Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в полза на „Агенция за събиране
на вземания“ ЕАД ЕИК ********* против длъжника Г.М.К.,
ЕГН **********, от гр. ***,
за заплащане на сума в размер на 26,13 лв. (двадесет и шест лв. и тринадесет
ст.), представляваща договорна лихва по Договор за паричен заем №
3437941/30.01.2019 г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт” АД и длъжника,
дължима за периода
08.02.2019 г. – 28.06.2019 г., както и за сумата от 5.63 лева, представляваща
разликата между присъдените с първоначално издадената заповед за
изпълнение разноски в размер на 69,37
лева до пълния претендиран от заявителя
размер
от 75 лв.
ВРЪЩА делото
на Районен съд Бургас за издаване на Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1/
2/мл.с.