Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI „Д" въззивен състав, в публично съдебно заседание на пети юни през две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при участието на секретаря Илияна Коцева,
разгледа докладваното от младши съдия Лазарова в. гр. д. № 13678 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение № 189513 от 12.08.2019 г.,
постановено по гр. д. № 13571/2018 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), I-во
Гражданско отделение (I ГО), 25-ти състав, районният съд е отхвърлил предявен
от „З.Б.В.И.Г.” АД осъдителен иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД вр. чл. 410, ал. 1 КЗ за осъждане на С.О. да
плати сума в размер на 822, 88 лв., представляваща престирано на застраховано
лице застрахователно обезщетение по имуществена застраховка за вредите,
причинени на товарен автомобил „Форд Транзит", рег. № *******, от
настъпило на 16.01.2017 г. пътно-транспортно произшествие – попадането му в
необезопасена дупка (отворена шахта) на пътното платно, ведно със законната
лихва върху главницата от предявяване на исковата молба до окончателното й
погасяване. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, районният съд е разпределил
отговорността за разноските.
Срещу решението е подадена въззивна жалба в
законоустановения срок по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК от ищеца „З.Б.В.И.Г.” АД.
Изложени са подробни доводи, че неправилно районният съд е приел, че ответника
не следва да отговоря за причинените имуществени вреди. Поддържа се, че
задължения, които произтичат от закона, каквито се твърди да са неизпълнените
задължения на С.О., не могат да бъдат делегирани с договор на трето лице, като
по този начин задълженото по закон лице да се освободи от отговорност по чл. 49 ЗЗД. Акцентира се, че съгласно чл. 191 от Закона за водите (ЗВ), кметът на
съответната община контролира изграждането, поддържането и ескплоатацията на
водностопанските системи по чл. 19, т. 4 от закона. Поддържа се, че
предпоставките за основателност на предявената искова претенция са доказани
пълно и главно. Съобразно изложеното се иска обжалваното решение да бъде
отменено и предявеният иск да бъде уважен изцяло. Претендират се разноски.
В законоустановения указан
срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК, ответникът
по жалбата – С.О., е депозирал отговор на въззивната жалба, с който оспорва
същата като неоснователна и излага доводи за правилност и законосъобразност на
обжалваното решение като краен резултат. Оспорва изводите на районния съд
относно механизма на пътно-транспортното произшествие, причинените вреди и
наличието на причинна връзка между тях. Моли обжалваният съдебен акт да бъде
потвърден. Претендира разноски. Релевира възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.
259, ал. 1 ГПК, от надлежно легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което е процесуално
допустима. Разгледана по същество, същата е основателна.
По аргумент от чл. 269 ГПК, въззивният съд
проверява правилността на първоинстанционното решение единствено в рамките на
релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за
валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Настоящият съдебен
състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Относно
правилността на решението съдът намира следното:
Софийски районен съд е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл.
49 вр. с чл. 45 ЗЗД вр. чл. 410, ал. 1 КЗ за осъждане на С.О. да плати сумата
от 822,88 лв. представляваща изплатено застрахователно обезщетение, на
основание сключен договор за застраховка „Булстрад Каско Стандарт",
обективиран в застрахователна полица № 4704161200001297/20.05.2016 г. за
имуществени вреди причинени в резултат на настъпило на 16.01.2017 г.
пътно-транспортно произшествие, за което е образувана щета № 470416171701948.
По аргумент от чл. 411 КЗ, с плащането на застрахователното обезщетение
застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата
– до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за
неговото определяне. В т. 15 от Постановление № 7 от 04.10.1978 г. на Пленума
на ВС изрично е посочено, че суброгацията на застрахователя включва и
възможността той да предявява искове за реализиране на отговорността по чл. 47
– чл. 49 ЗЗД, когато са налице основанията за това. В конкретния случай
исковете са насочени срещу С.О. във връзка с твърдяно противоправно
бездействие, свързано с поддържането на общински път и отстраняване и
сигнализиране на препятствия по него във връзка, с което се твърди да са
настъпили твърдените имуществени вреди.
За да възникне регресното притезателно право на
застрахователя по имуществено застраховане срещу възложителя за имуществените
вреди, причинени виновно от изпълнителя при или по повод възложена нему работа,
е необходимо в обективната действителност да бъдат осъществени кумулативно следните
материални предпоставки (юридически факти): 1) наличие на действително
застрахователно правоотношение между увредения и ищеца; 2) за увредения да е
възникнало право на вземане на извъндоговорно основание срещу причинителя на
вредата – арг. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, т.е. вредите да са причинени от делинквента
чрез неговото виновно и противоправно поведение; 3) виновното лице да е
причинило вредите при или при повод на изпълнение на възложената работа и 4)
застрахователят по имущественото застраховане да е изплатил застрахователно
обезщетение за настъпилото увреждане на застрахованата вещ.
Въззивната инстанция намира за доказана първата
предпоставка за основателност на предявения иск, а именно наличие на валидно възникнало застрахователно правоотношение между
увредения и ищеца към датата на застрахователното събитие – 16.01.2017 г. Възражението
за липса на основание за плащане на застрахователното обезщетение на основание
на т. III., т. 3 от приложимите общи условия е неоснователно. Тъй като в
разглеждания случая ищцовото дружество е заплатило застрахователно обезщетение
по процесния застрахователен договор, въззивният съд приема, че са породени
целените от страните правни последици на договора, като ирелевантно за спора е
обстоятелството дали застрахованият е заплатил допълнителна застрахователната
премия, след като застрахователят е извършил плащане. Съществено в случая е, че
в процесната полица са обективирани всички съществени клаузи, обуславящи
действителността на сключения договор за имуществено застраховане.
От събраните доказателства, въззивният съд намира за безспорно
установен по делото и описания в
исковата молба механизъм на пътно-транспортното произшествие (ПТП), а
именно: на 16.01.2017 г., на територията на град София, в квартал „Драгалевци”,
на улица „Витошка зорница”, водачът на товарен
марка „Форд”, модел „Транзит”, с рег. № *******, попада в необезопасена и
несигнализирана дупка на пътното платно за движение, представляваща шахта с
изместен капак, вследствие на което реализира ПТП, при което на посочения товарен
автомобил са причинени имуществени вреди, описани в опис-заключение по щета №
470416171701948. Автомобилът попада в необезопасената дупка с предна лява гума,
като видимите увреждания, съгласно заявлението за настъпилото събитие са
следните: предна броня, ляв калник, лайсна , ляв фар, ляв праг.
Механизмът на ПТП и
причинната връзка между него и настъпилите вреди се установяват събраните
по делото гласни доказателствени средства – показанията на свидетеля Р.С.М.,
които въззивния съд кредитира като логични, последователни, вътрешно
непротиворечиви и кореспондиращи с останалите доказателствени и източници по
делото, както и от заключението на представената по делото съдебна-автехническа
експертиза (л. 76 и сл. от делото пред СРС), което съдът кредитира като
обективно и компетентно изготвено. Предвид изложеното, възраженията в отговора
на въззивната жалба за непроведено пълно и главно доказване на механизма на
произшествието, твърдените имуществени вреди и наличието на пряка
причинно-следствена връзка между тях и ПТП са неоснователни. Във връзка с
доводите, че гумата на автомобила е по-голяма или равна по размер на шахтата е
необходимо да се посочи, че съгласно разясненията на вещото лице по изготвената
съдебно-автотехническа експертиза шахтата е с размер на около 0,6 м., като
заключението с категоричност е посочено, че гумата на автомобила е попаднала в
необезопасената дупка – шахта с изместен капак.
Във връзка с възраженията на въззиваемия, следва да се
посочи и че не е необходимо застрахователят да представи доказателства, че не е
налично всяко от изключенията, предвидени в общите условия, при наличие на
което не се изплаща застрахователно обезщетение. В случай че въззивникът
възразява, че процесното ПТП попада в изключенията, той следва да докаже това
свое възражение. Не се установява по делото, съобразно изискването на чл. 154,
ал. 1 ГПК, застрахователят да не е следвало да изплаща застрахователно
обезщетение и/или да е налице съпричиняване на ПТП от водача на застрахования
лек автомобил. Не е в тежест на ищеца да доказва, че причина за процесното ПТП е
била „единствено състоянието на пътя". Съобразно изложеното – поради
недоказване от ответника, чиято е доказателствената тежест, възраженията в тази
насока са неоснователни.
С оглед непреклудираните доводи на въззивника,
основният спор пред въззивният съд се
концентрира върху въпроса налице ли е виновно поведение на служител на
ответника във връзка с реализирания инцидент или отговорност за настъпване на
същия се носи от служител/и на „Софийска вода” АД.
Съгласно приложимата към казуса нормативна уредба, ответникът С.О., в
качеството си на юридическо лице е правен субект, на когото е възложено по
силата на закона – чл. 31 Закона за пътищата
(ЗП) и чл. 167 ЗДвП, задължението да осъществява
чрез съответните служби за контрол (чл. 167, ал. 2 ЗДвП) дейностите по ремонт и
поддръжка в изправно състояние на общинските пътища, сигнализиране за препятствията по тях, както и отстраняването на
препятствията и неизправностите във възможно най- кратък срок. По делото няма
спор, че пътят, на който е реализиран инцидента, е общински. Според § 1, т. 3 от ДР на ЗП, „пътни
съоръжения" са: водостоците; мостовете; виадуктите; естакадите; надлезите;
подлезите; тунелите; подпорните и декоративните стени; укрепителните и
водоотвеждащите устройства и пречиствателните съоръжения. Съгласно § 7, т. 7 от ПЗР на ЗМСМА собственост на общините са и мрежите и
съоръженията на В и К системата на територията на общината, в това число и
канализационните шахти от типа дъждоприемна, които обслужват само територията
на съответната община и не са включени в уставния фонд на търговски дружества. Според
разпоредбата на чл. 19, ал. 1, т. 4, б. „б"
от Закона за водите публична общинска собственост са:
водностопанските системи и съоръжения на територията на общината, в това число
и уличните канализационни мрежи и дъждоприемните шахти в урбанизираните
територии и отвеждащите канализационни колектори с прилежащите им съоръжения и
пречиствателните станции и съоръженията за отпадъчни води, които обслужват
потребителите на територията на общината, с изключение на тези по чл. 13, ал.
1, т. 7. И не на последно място, разпоредбата на чл. 141, ал. 1 от Закона за водите,
вменяваща задължение на собственика да поддържа водностопанските системи в
техническа изправност, като съгласно чл. 19, т. 4 от ЗВ, вр. чл. 191 от ЗВ кметът на общината контролира
изграждането, поддържането и правилната експлоатация на канализационните мрежи
и съоръжения, както и изграждането, поддържането и експлоатацията на
водностопанските системи по чл. 19, т. 4 ЗВ.
Предвид цитираната нормативна уредба, въззивният съд намира, че е налице
неизпълнение на вменените от закона задължения на С.О. - правно регламентирана
дейност, осъществима от нейни или наети от нея работници и служители, в
причинна връзка с настъпилите имуществени вреди. По-конкретно,
несигнализирането на процесното препятствие на пътя е основание за ангажиране
на гаранционно - обезпечителната й отговорност по реда на чл. 49 вр. с чл. 45 ЗЗД, тъй като в резултат на
проявеното в нарушение на закона бездействие е настъпило непозволено увреждане.
С оглед цитираните законови разпоредби, възраженията на въззиваемия-ответник
в обратен смисъл са неоснователни. От една страна, по делото не е доказано
пълно и главно наличието на сключен между него и „Софийска вода” АД концесионен
договор, а от друга, делегирането на трето лице на вменени нему задължения със
закон не го освобождава от отговорността за неизпълнение на същите. Не са
ангажирани и доказателства, от които да е видно и да се приеме за установено по
безспорен и категоричен начин, че шахтата на пътя, в която е попаднал именно
застрахования автомобил, е част от
съоръженията, включени в активите на „Софийска вода” АД.
В обобщение, по делото е безспорно установено, че увреденият има срещу
ответника вземане по смисъла на чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД. С плащането на
обезщетение за причинените с деликта вреди застрахователят по силата на чл. 410, ал. 1 КЗ е встъпил в правата на увреденото
лице и за него е възникнало регресно право срещу делинквента. По делото е
представен разходен касов ордер за заплащане на сума по процесната щета в
размер на 822,88 лв.
По изложените съображения и предвид несъвпаденето на изводите на двете
съдебни инстанции, обжалваното решение следва да бъде отменено, а предявената
осъдителна искова претенция с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД вр. чл. 410 КЗ, следва да бъде уважена изцяло.
По разноските:
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3
вр. чл. 273 ГПК, на ответника по въззивната жалба следва да се присъдят
разноски за въззивното производство в размер на 360 лв. за платено адвокатско
възнаграждение и 20 лв. за внесена държавна такса. Предвид претендирания минимален
размер на същото, съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, релевираното от въззивника възражение
по чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно. На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК на въззиваемия-ответник следва да бъдат присъдени и
разноски за първоинстанционното производство в общ размер на 690 лв., от които
50 лв. – държавна такса, 220 лв. – депозит за вещо лице, 60 лв. – депозит за свидетел,
360 лв. – адвокатски хонорар.
С оглед на
цената на иска и по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, въззивното решение не
подлежи на касационно обжалване.
Така
мотивиран, Софийския градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 189513 от 12.08.2019 г.,
постановено по гр. д. № 13571/2018 г. по описа на Софийски районен съд (СРС),
I-во Гражданско отделение (I ГО), 25-ти състав, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА С.О., с адрес: град София, ул. „*********,
да заплати на „З.Б.В.И.Г.” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление:***, на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД вр. чл. 410, ал. 1 КЗ, сумата от 822,88 лв.,
представляваща изплатено застрахователно обезщетение на основание сключен
договор за застраховка „Булстрад Каско Стандарт", обективиран в застрахователна
полица № 4704161200001297/20.05.2016 г., за имуществени вреди, причинени в
резултат на настъпило на 16.01.2017 г. в град София пътно-транспортно произшествие,
за което е образувана щета № 470416171701948, ведно със законна лихва от датата
на депозиране на исковата молба – 27.02.2018 г., до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА С.О., с адрес: град София, ул. „*********,
да заплати на „З.Б.В.И.Г.” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление:***, на
основание чл. 78 вр. чл. 273 ГПК, сума в размер на 380 лв., представляваща
разноски за въззивното производство, и сума в размер на 690 лв. – разноски за
първоинстанционното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.