РЕШЕНИЕ
гр.София, 10.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в
публичното заседание на девети май през две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
мл.с. Андрей Георгиев
при секретаря Снежана Апостолова и в присъствието на
прокурора ........................... като разгледа докладваното от съдията-докладчик
в.гр.дело N: 14 740 по описа за 2018 година и за да се произ-несе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258 –
чл.273 от ГПК.
С решение № 438534 от 27.06.2019
г., постановено по гр.д.№ 78 484/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 35 състав, е признато за установено на основание
чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД и на основание чл.422, ал.1 ГПК
във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, че Л. С.Д., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК*******сумата 15,13 лева, представляваща незаплатена топлинна енергия за
м.04.2014 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 05.05.2017
г. /датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК/ до окончателното й
изплащане, както и сумата 3,97 лева, представляваща лихва за забава върху главницата,
за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 28 816/2017 г. на
СРС, 35 състав, като в останалата им част, съответно за разликата над 15,13
лева до пълния предявен размер от 132,53 лева и за периода: м.05.2013 г. –
м.03.2014 г. относно главницата и за разли-ката над 3,97 лева до заявения
размер от 34,77 лева относно лихвата, исковете са отхвърлени като погасени по
давност.
Със същия съдебен акт ответникът Л.С.Д. е осъден да
заплати на ищеца „Т.С.“
ЕАД на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 19,98 лева – разноски за исковото
производство и 8,56 лева – разноски за заповедното производство.
Решението е постановено при участие на трето лице –
помагач на страната на ищеца „Х.и Р.” ЕООД, ***.
Така постановеното съдебно решение в частта, с която са
отхвърлени предявените ис-кове е обжалвано от ищеца „Т.С.“ ЕАД, ***. Поддържа
се, че в обжалва-ната част решението е неправилно, постановено в нарушение на
материалния закон. Изложени са доводи, че от представените по делото документи
е видно, че става дума за вземания за процесния период, които са обективирани в
издадена обща фактура от 07.02.2014 г., със срок за плащане: 15.09.2019 г., от
който момент започва да тече и давността, а заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК е подадено на 05.05.2017 г. – преди изтичане на
тригодишния давностен срок. Твърди се и че в чл.32, ал.1 от раздел VІІ на ОУ е
определен ред и срок, по който купувачите на топлинна енергия са длъжни да
заплащат дължимите се суми по издадените фактури, а именно: в 30-дневен срок
след изтичане на периода, за който се отнасят и че в този смисъл, задължението
за заплащане на дължимите суми в размера, посочен в ежемесечно получаваните
фактури е най късно до края на текущия месец, следващ месеца на издаването. Сочи се и че СРС не е
съобразил обстоятелството, че сумите по фактурата за м.07. 2014 г. стават
изискуеми едва м.09.2014 г. и че предвид това непогасена по давност е
процес-ната сума по издадената фактура.
Моли съда да отмени решението в обжалваната от него част
и да уважи изцяло предяве-ните искове. Претендира присъждането на направените
по делото разноски пред настоящата инстанция и възнаграждение за един юрисконсулт.
Ответникът по тази въззивна жалба
– Л.С.Д.,*** в срока по чл.263, ал.1 ГПК не е подала отговор на същата и не е
взела становище по жалбата.
Третото лице-помагач на страната
на ищеца – „Х.и Р.” ЕООД, не
е взело становище по жалбата.
Софийски градски съд, като
прецени доводите на жалбоподателя и събраните по делото доказателства съгласно
разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима –
същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК
срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато
следва да при-ложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ №
1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно реше-ние е валидно
и процесуално допустимо в обжалваната част, поради което съдът дължи произ-насяне
по правилността на решението с оглед изложените в жалбата доводи и изискванията
на приложимите в случая императивни материалноправни норми, попадащи в едно от изключения,
визирани в ТР на ОСГТК на ВКС.
Първоинстанционният съд е
сезиран с обективно, кумулативно съединени положителни
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с
чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД.
В подадената искова молба
ищецът „Т.С.“ ЕАД твърди, че ответникът Л.С.Д. е потребител на топлинна
енергия за битови нужди за топлоснабден имот – апартамент № 50, находящ се в
гр.София, район „Лозенец”, ул.„*******, аб.№ 309641, както и че за доставената й
топлинна енергия при публично известни Общи условия за продажба на топлинна
енергия от 2002 г., 2005 г., 2008 г. и 2014 г. му дължи сумата 167,30 лева, от
която: 132,53 лева – главница, представляваща стойността на незаплате-ната топлинна
енергия за отоплителния сезон от 01.05.2013 г. до 30.04.2014 г., отразена в
обща фактура с № **********/31.07.2014 г., и 34,77 лева – лихва за забава върху
главницата, начис-лена за периода: 15.09.2014 г. до 19.04.2017 г. Поддържа се и
че във връзка с подадено на 05.05. 2017 г. заявление, за посочените суми по
ч.гр.д.№ 28 816/2017 г. на СРС, ГО, 35 състав е изда-дена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК, заедно със законната лихва върху
главницата до окончателното й изплащане, срещу която в срока по чл.414 ГПК
ответни-кът е депозирал възражение. Заявено е искане съдът да постанови
решение, с което да установи съществуването на вземанията на ищеца, за които е
постановена заповедта за изпълнение, както и да му се присъдят сторените по
делото разноски.
В срока по чл.131 ГПК ответникът
Л.С.Д.,***, не е депозира-ла писмен отговор. В подаденото възражение по чл.414 ГПК е оспорила изцяло исковете на „Т.С.” ЕАД и е заявила искане същите да бъдат
отхвърлени като неосно-вателни и недоказани. Наведени са съображения, че не са
представени доказателства за импера-тивно изискуемият се по чл.138 от Закона за
енергетиката /ЗЕ/ писмен договор за присъединява-не към топлопреносната мрежа,
за сключен договор за продажба на топлинна енергия между топлопреносното
предприятие и потребителя – в случая: с нея, съгласно чл.149, ал.1, т.6 от ЗЕ и
чл.40 от Наредба № 16-334/06.04.2007 г. и че не са представени легитимни
документи и фактури за съответния период. Наведено е и възражение, че така
нареченото вземане на „Т.С.” ЕАС е и с изтекъл срок на давност.
Третото лице-помагач на страната
на ищеца – „Х.и Р.” ЕООД, не
е взело становище по исковете.
Със заявление с вх.№ 3033266/05.05.2017
г. „Т.С.“ ЕАД е заявила пред СРС искане за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК срещу Л.С.Д. за сумите: 132,53 лева – главница и 34,77 лева лихва за периода: 15.09.2014
г. – 19.04. 2017 г. В т.12 от заявлението е пояснено, че длъжникът е ползвал
доставена от ищеца топлинна енергия, отразена в обща фактура с №
**********/31.07.2014 г. за отоплителен сезон от 01.05. 2013 г. до 30.04.2014
г. за топлоснабден имот: апартамент № 50, находящ се в гр.София, район
„Лозенец”, ул.„*******, аб.№ 309641. На 31.05.2017 г. на „Т.С.“ ЕАД е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 28 816/2017
г. по описа на СРС, ГО, 35 състав срещу посоченото лице за предявените суми,
ведно със законната лихва върху главното вземане, считано от 05.05.2017 г. до
изплащане на същото, като на заявителя са присъдени и направените в заповедното
производство разноски на стойност 75,00 лева, от които: 25,00 лева – държавна
такса и 50,00 лева – възнаграждение за юрисконсулт.
На 07.09.2017 г. е депозирано
възражение от длъжника Л.С.Д. по чл.414 ГПК, в което същият е оспорил дължимостта на вземанията по
заповедта. В срока по чл.415, ал.1 ГПК – на 02.11.2015 г. ищецът „Т.С.“ ЕАД е
предявил пред СРС искове за установяване съществуването на вземанията му срещу
длъжника по издадената запо-вед.
Съдът
е сезиран с положителни установителни искове, заявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК за признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспорените от длъжника Л.С.Д. главни
и акцесорни вземания,
за които по реда на чл.410 ГПК е изда-дена заповед за изпълнение на парично
задължение. Оспорването на вземанията от страна на длъжника с подаденото
възражение по чл.414 ГПК, обоснова и нали-чието на правен интерес в полза на
ищеца от предявяване на установителния
иск по чл.422 ГПК /в т.см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г.
на ІІ ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по
гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./.
Постановеното от първоинстанционния съд
решение № 438534 от 27.06.2018 г. по гр. дело № 78 484/2017 г. по описа на СРС,
І ГО, 35 състав не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която са уважени предявените от ищеца „Т.С.”
ЕАД срещу от ответ-ницата искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка
с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД за запла-щане на сумата от 15,13 лева – представляващи
цена на доставена топлинна енергия относно собствения й топлоснабден недвижим
имот – топлоснабден имот: апартамент №
50, находящ се в гр.София, район „Лозенец”, ул.„*******, аб.№ 309641 за периода: м.04.2014 г., заедно със
законната лихва от 05.05.2017 г. до окончателното й заплащане, както и с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД – за заплащане на
сумата 3,97 лева, представляващи обезщетение за забавено плащане на главницата за
времето от 15.09.2014 г. до 19.04.2017 г., с оглед на
което със сила на пресъдено нещо по делото е установено нали-чието на
елементите от фактическия състав на разпоредбите на чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във
връзка с чл.150 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД за ангажиране на отговорността на ответницата
в качеството й на потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди по договор за продажба на топлинна енергия с ищцовото топлопреносно
предприятие при публично известни общи условия.
Спорен е въпросът дали по отношение на вземанията-предмет
на отхвърлителната част на исковете е изтекла приетата от СРС погасителна давност.
Съгласно задължителните разяснения, дадени в
Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГТК на
ВКС, вземанията на топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на
чл.111, б.„в“ ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на триго-дишна
давност. Задълженията на потребителите на предоставяните от тези дружества
стоки и ус-луги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи
единен правопораждащ факт – договор, чийто падеж настъпва през предварително
определени интервали от време, а размери-те им са изначално определяеми,
независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или различен размер.
По силата на разпоредбата на чл.114, ал.1 ЗЗД
давностният срок започва да тече от мо-мента, в който вземането е станало
изискуемо. Съгласно чл.33, ал.1 от Общите условия за про-дажба на
топлинна енергия от „Т.С.” ЕАД на потребители за битови нужди в гр.София, одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник
„Дневник“ от 14.01.2008 г., в сила от 13.02.2008 г., купувачите са длъжни да
заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок след
изтичане на периода, за който се отна-сят. От изложеното следва, че задължението на ответницата за заплащане на сумата за доставе-ната топлинна
енергия за м.05.2013 г.– първият от заявената претенция за главницата, е с
падеж: 30.05.2013 г. и от деня, следващ тази дата, е започнала да тече
погасителната давност за това взе-мане. Настоящият
иск на основание чл.422, ал.1 ГПК се счита предявен от момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 05.05.2017 г., поради което към този мо-мент в обхвата на
изтеклата тригодишната погасителна давност попада, както вземането за глав-ницата
за м.05.2013 г., така и останалите главни вземания, представляващи стойност на доставе-ната
топлинна енергия за частта от исковия период до 31.01.2014 г. вкл., станали
изискуеми при действието на визираните общи условия, последното – на 05.03.2014
г.
По отношение на вземанията за главница, представляваща стойността на доставена топ-линна
енергия за м.02.2014 г. и м.03.2014 г., приложение намира правилото на чл.114,
ал.2 ЗЗД. Тези вземания са възникнали при действието на Общите условия за
продажба на топлинна енергия от „Т.С.” ЕАД на потребители за битови нужди в
гр.София, одобрени с решение на ДКЕВР
№ ОУ-02/03.02.2014 г., в сила от 12.03.2014 г. Въпросът с изискуемостта на
стойността на доставената ТЕ по тези общи условия е уреден в клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от същите. С посочените договорни клаузи е регламентиран
падежът за изпълнение на задължение-то за плащане на стойността на топлинната
енергия. Мнозинството на настоящия съдебен състав намира, че клаузите на чл.33,
ал.1 и чл.33, ал.2 от общите условия от 2014 г. са нищожни на осно-вание
чл.146, ал.1, пр.1 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, като
неравноправни – проти-воречащи на общия принцип за добросъвестност, установен
от нормата на чл.143, ал.1 ЗЗП и водещи до значително неравновесие на правата и
задълженията на ищеца-търговец и тези на потребителя /купувач/ - ответник по
делото. С клаузата на чл.33, ал.1 от тези общи условия е установен падеж за
плащане на месечните дължими суми за топлинна енергия, определени по прогнозен
дял /по чл.32, ал.1 ОУ/ – в 30-дневен срок
от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача, а с клаузата
на чл.33, ал.2 от същите е установен падеж за изпълнение на задължението за
плащане на дължими суми за доплащане след изготвянето на изравнителните сметки – отново в 30-дневен срок след публикуването на интернет
страницата на продавача „Т.С.“ ЕАД. Така обвързаното настъпване на падежа на
задължението за пла-щане с притежаването
на специално техническо средство от страна на потребителя /компютър, таблет или
смартфон/, което да му дава възможност за достъп до интернет, както и задължа-ването
на потребителя да обезпечи допълнително и самата възможността за достъп до
интернет, го поставя в значително неравностойно икономически положение спрямо
търговеца. Потреби-телят не може да бъде задължен да направи значителни по
размер икономически инвестиции за снабдяване с посочените технически средства и
отделно от тях – да извърши и допълнителни
парични вложения, които да му осигуряват достъп до интернет, за да може
да изпълнява задъл-женията си по процесния договор, чийто предмет няма връзка с
тези вложения. Предвид изло-женото мнозинството на настоящия съдебен състав
приема, че клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от Общите
условия от 2014 г. противоречат на императивната норма на
чл.143, ал.1 ЗЗП и са нищожни на основание чл.146, ал.1, пр.1 ЗЗП. Ето защо, по отношение на вземанията на ищцо-вото дружество за
дължимата стойност за топлинна енергия за периода: м.02.2014 г. - м.03.2014 г.,
които попадат в приложното поле на общите условия от 2014 г., съдът приема, че
при липсата на договорен падеж и като последица от това – настъпване на
изискуемост на вземането след покана, съгласно нормата на чл.114, ал.2 ЗЗД
/каквато по делото не е представена/, давността е започнала да тече от датата
на възникване на задължението, а тази дата в случая е първият ден след изтичане
на месеца, в който е осъществена доставката на топлинна енергия. За вземането
за главницата относно цената на топлинна енергия за м.02.2014 г. тригодишната погасителна
дав-ност е започнала да тече на 01.03.2014 г. и е изтекла на 01.03.2017 г., а
тази по отношение на главницата за м.03.2014 г. – тече от 01.04.2014 г. и е
изтекла на 01.04.2017 г. – преди датата на предявяване на исковата молба на 05.05.2017
г. Неоснователно е възражението на жалбоподателя – ищец, че вземанията за
главниците за исковия период: м.05.2013 г. – м.03.2014 г. са станали изискуеми
считано от датата на издаване на посочената във въззивната жалба обща фактура. Фактурирането
на стойността на реално доставеното количество топлинна енергия след прик-лючване
на отоплителния сезон на база на данните по издадените изравнителни сметки, не
установява нов падеж на периодичните задължения за плащане на стойността на
доставената топлинна енергия /по прогнозен дял или на равни месечни вноски –
чл.155, ал.1 ЗЕ /, тъй като задълженията са станали изискуеми, съответно – възникнали
в предходен момент, с оглед изло-жените по-горе мотиви. Тези фактури имат
правно-релевантно значение за възникване и съответ-но – настъпване на изискуемост
само на вземането на ищеца за конкретни суми, подлежащи на доплащане от
ответника-потребител на топлинна енергия в резултат на изравняването и издаде-ната
изравнителна сметка за съответния отоплителен сезон. В настоящия казус не се твърди
и по делото не се установява фактурата, на която се позовава ищецът, да касае
конкретни суми за доп-лащане от потребителя, съгласно издадените изравнителни
сметки. Предвид изложените съобра-жения, настоящият съдебен състав намира за
неоснователно твърдението на жалбоподателя, че изискуемостта на претендираните суми
в отхвърлителната част на иска по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1,
пр.1 ЗЗД е настъпила от посочения срок в обсъжданата фактура.
От друга страна, по силата на
чл.119 ЗЗД с погасяването на главното вземане се погася-ват и произтичащите от него
допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла. Такова допълнително
вземане в дадения казус се явява търсеното обезщетение за забавено изпъл-нение
на главните вземания за извършените доставки на топлинна енергия за времето от
м.05. 2014 г. до м.03.2014 г. вкл., начислени от ищеца за периода: 15.09.2014
г. – 30.04.2014 г.
Поради съвпадение на
крайните изводи на настоящата съдебна инстанция с тези на пър-воинстанционния
съд относно изхода на спора в обжалваната отхвърлителна част, макар и по
частично различни мотиви, атакуваното решение в тази част като правилно следва
да бъде пот-върдено.
С оглед неоснователността на въззивната
жалба на ищеца не се дължат разноски за настоящата инстанция. Поради липсата на
заявено искане по чл.78, ал.3 ГПК от въззиваемата страна, съдът не дължи
произнасяне на това основание.
Воден от горното, Съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 438534 от 27.06.2018 г. по гр.дело №
78 484/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 35 състав в обжалваната част.
Решението на СРС в частта, в
която исковете по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД са уважени, не е обжалвано и е влязло в сила.
Решението е постановено при
участието на трето лице - помагач на страната на ищеца: „Х.и Р.” ЕООД.
Решението не
подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
о.м. 2.
Особено мнение
на младши съдия
Андрей Георгиев по решението по
въззивно гражданско дело № 14740 по описа за 2018 г. на
Софийския градски съд, IV-в
въззивен състав
Не съм съгласен с мнението на мнозинството от състава по
част от мотивите на решението, а именно по отношение на извода, че клаузите на
чл. 33, ал. 1 и 2 от общите условия на „Т.С.“ ЕАД за продажба на топлинна
енергия на битови клиенти, относно настъпването на падежа на задълженията след
публикуване на сметките за тях в интернет.
Не намирам, че посочените клаузи водят до дисбаланс между
интересите на средния потребител и топлофикационното дружество. Целта на
потребителското право е да осигури защита единствено на добросъвестния и
информиращ се потребител (така напр. параграфи 49 и 51 от решението на Съда на
Европейския съюз по делото на C‑186/16 Andriciuc;
виж и 18 съображение от преамбюла на Директива 2005/29/ЕО относно
нелоялните търговски практики и съображение 16 от преамбюла на Директива
1993/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори),
съобразявайки неговите финансови, стопански и пазарни възможности и разходите,
които той поема за защитата си. В началото на 21. век, когато
средностатистическият потребител има възможност да получи достъп до интернет по
много начини, като за това ползва не само свое, но и чуждо устройство, намирам,
че приемането, че свързването на обявяване на информация в интернет с идея за
недостъпност е много трудно да се обоснове.
В конкретния случай в интернет се публикуват данни за размер
на задълженията на физически лица към търговско дружество. Тези данни обаче не
са достъпни единствено в интернет и средностатистическите потребители са
наясно, че сметките за топлинна енергия се дължат ежемесечно. Поради това и могат
спокойно да проверят на каса на „Т.С.“ ЕАД или друг платежен оператор какъв е
размерът на задължението им – те не са ощетени от публикуването на известието
за съставената фактура в интернет. От друга страна търговецът представя
допълнителна прозрачност на по-голямата част от потребителите си, като им дава
възможност да проверяват сметката си и без посещение на физически търговски
обект. Определянето на падежа на задължението по датата на публикацията в
интернет единствено задължава потребителите да са добросъвестни и да направят
тази проверка, която е възможна онлайн без разход на време, или (за онези,
които нямат връзка с интернет) – на каса или в търговски обект.
Отделно от това в днешно време дори и хора без мобилни
устройства могат да си осигурят достъп до интернет, като просто помолят роднина
или приятел за достъп. За онези, за които това е невъзможно, както беше
посочено по-горе съществува и възможност за проверка на сметките в търговски
обект.
Следва да се има предвид, че уведомяването по интернет в
днешно време е и много по-надеждно от това по традиционната хартиена поща,
където пратките се бавят, могат да бъдат откраднати или умишлено унищожени.
Напротив, за средния потребител е много по-удобно да може да провери данните
онлайн, по всяко време и без да следи пощенската си кутия. Следователно
предвидената в общите условия от 2014 г. алтернатива за съобщаване на сметки
по-електронен път е много по-щадяща потребителя от предвиденото при по-старите
общи условия изискване за известяване с пощенска пратка.
Поради това не намирам, че съдът следва да препятства
развитието на гражданските отношения чрез използване на възможностите на
технологиите и да създава прекомерни изисквания към търговците за съобщаване на
информация по пощенски път, при положение, че хората без достъп до интернет
(особено в София, на чиято територия единствено оперира дружеството „Т.С.“ ЕАД)
са относително малък процент и все повече намаляват. Следователно уреждането на
задължение за потребителите да установяват информация в интернет през определен
период от време, ако тази информация може да бъде намерена и по друг, физически
начин, не съставлява изискване, което нарушава баланса на интересите между
потребител и доставчик, а и в никакъв случай не нарушава добросъвестността,
доколкото гарантира правата на потребителя в по-голяма степен от алтернативата
– изпращане на писмо на хартия. Ето защо приемам, че посочените по-горе клаузи
от общите условия на „Т.С.“ ЕАД не са неравноправни.
Този мой извод не влияе на крайното ми становище по съществото
на спора, тъй като по делото „Т.С.“ ЕАД не е представило доказателства, че е
изпълнило задължението си да публикува съдържанието на потребителските фактури
в интернет. Особеното ми мнение е единствено по мотивите на съдебния акт, но
намирам същото за важно за развитието на правото, поради което и го излагам
изрично.
|
|
МЛАДШИ СЪДИЯ: |