Р Е Ш Е Н И Е
№ 80
гр.
Русе, 22.06.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, търговско отделение, в публично
заседание на единадесети юни две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЙОРДАН ДАМАСКИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПАЛМА ТАРАЛАНСКА
ЗОРНИЦА ТОДОРОВА – МЛ. СЪДИЯ
при участието на секретаря Димана
Стоянова, като разгледа докладваното
от мл. съдия ТОДОРОВА в.т.д. № 154 по
описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Постъпила е въззивна
жалба от И.М.И., ЕГН **********, чрез особения представител адв.
Т.П., със съдебен адрес:***, против Решение № 167 от 07.02.2020 г., постановено
по гр.д. № 8159/2018 г., по описа на Русенски районен съд, ХV с-в. В жалбата се излагат съображения за
неправилност на обжалваното решение, поради нарушения на материалния и
процесуалния закон, и необоснованост. Твърди се, че ищцовото
дружество и въззиваем в това производство няма
качеството кредитор, доколкото ответницата и въззивница
в това производство не е надлежно уведомена за сключения договор за цесия между
„Банка ДСК“ ЕАД и „ОТП Факторинг България“ ЕАД . В
този смисъл се сочи, че изпратеното от цесионера
уведомление до длъжника се е върнало в цялост, а връчването на уведомлението на
особения представил на длъжника не поражда действие за последния. Сочи се, че
първостепенният съд не е обсъдил възражението на ответника, че цесионер, който няма качеството на банка не е легитимиран
да предяви иск за установяване на вземането по реда на чл. 422 от ГПК.
С въззивната жалба се иска обжалваното
решение да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да се отхвърли
изцяло предявеният иск като неоснователен и недоказан.
В
срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна, в който се изразява становище за нейната
неоснователност и се излагат съображения относно правилността на обжалваното
решение. По-конкретно се излагат твърдения, че с оглед надлежното връчване на
ответницата чрез особения й представител на уведомлението за цесията, като част
от преписката към исковата молба, следва да се приеме, че същата е надлежно
уведомена за прехвърлянето на вземането. Изложени са съображения, че ищцовото дружество като цесионер
е легитимирано да предяви иск по реда на чл. 422 от ГПК, позовавайки се на
даденото в ТР от 18.06.2014 г. по ТД № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС тълкуване по
този въпрос. Направено е искане за постановяване на решение, с което въззивната
жалба да се остави без уважение, а обжалваното решение потвърдено.
Въззивната жалба е подадена в
законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и като такава, следва да се разгледа
по същество.
Съгласно нормата
на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта - в обжалваната му част.
По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При изпълнение
правомощията си по чл.
269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
По отношение
правилността му, по наведените от въззивната страна доводи за неправилност на
първоинстанционното решение, настоящият състав приема от фактическа страна
следното:
Производството
пред първоинстанционния съд е образувано по искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
С обжалваното решение е признато за установено по отношение на „ОТП Факторинг
България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.София,
универсален правоприемник на преобразувано и прекратено без ликвидация
дружество - „ОТП Факторинг България“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление в гр.София, че И.М.И., ЕГН ********** ***
дължи на ищеца сумите, както следва: сумата от 8612,62 лева, представляваща
главница по договор за кредит от 13.03.2013г. отпуснат от „Банка ДСК“ ЕАД;
сумата от 750,04 лева представляваща лихва за периода от 01.08.2014г. до
05.03.2015г. и сумата от 120,00 лева дължими такси, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда -
06.03.2015г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК №
684/09.03.2015г. по ч.гр.д. № 474/2015г. по описа на РС-Разград.
След издаването на заповедта за изпълнение по чл.
417 от ГПК срещу въззивницата И.М.И., заявителят
„Банка ДСК“ ЕАД е прехвърлила вземането си срещу нея на ищцовото
дружество и въззиваем в това производство – „ОТП Факторинг България“ ЕАД, видно от приложения по делото
Договор за цесия от 15.07.2015 г. и приемо-предавателен
протокол с описание на прехвърленото вземане. Настъпилото прехвърляне е
потвърдено от цедента с писмо от 07.08.2015 г.
Цедентът е
упълномощил цесионера (л.31) да уведоми длъжника за
извършената цесия, във връзка с което „ОТП Факторинг
България“ ЕАД е изпратило уведомление за цесията до въззивницата,
което обаче не е било връчено фактически, видно от приложената разписка.
По делото е установено, че „Банка ДСК ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „Московска“ № 19, е подала заявление
за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 417 ГПК за заплащането на сумата 8612.62 лева, представляваща главница по
договор за кредит за текущо потребление от 13.03.2013 г., сумата 750.04 лева,
представляваща редовна лихва за периода от 01.08.2014 г. до 05.03.2015 г., сумата
120.00 лева, представляваща дължими такси, и законната лихва върху главницата
от 06.03.2015 г. до окончателното плащане. Въз основа на заявлението е
образувано ч.гр.д. № 474/2015 г. по описа на районен съд – гр. Разград, по
което е издадена Заповед № 684 за изпълнение на парично задължение въз основа
на документ по чл. 417 от ГПК от 09.03.2015 г., която заповед е връчена на
длъжника при условията на чл.47, ал.5 от ГПК. На основание чл. 415, ал. 1, т. 2
от ГПК, съдът е указал на заявителя, че може да предяви иск за вземането си в
едномесечен срок от получаването на съобщението. В законоустановения
едномесечен срок е предявен иск за установяване на вземането по издадената
заповед за изпълнение от частния правоприемник на заявителя – „ОТП Факторинг България“ ЕАД.
Между страните по
делото е сключен договор за кредит за текущо потребление от 13.03.2013 г., по
силата на който на въззвницата И.М.И. е предоставен
кредит в размер на 9300 лева, при променлив лихвен процент, който към датата на
сключване на договора е 14.95 % годишно, със срок на издължаване 120 месеца и
падежна дата 1-во число на месеца. Представени са и общи условия на банката за
предоставяне на кредити за текущо потребление, подписани на всяка страница от
кредитополучателя, както и погасителен план – също подписан от
кредитополучателя. По делото се намира документ, наименован
Такси по кредити за текущо потребление.
Поради забава в
плащанията по кредита от страна на кредитополучателя банката е упражнила
правото си да превърне непогасения остатък в предсрочно изискуем, като е
изпратила уведомление за това до И.М.И., получено на 14.10.2014 г. от нейния
съпруг.
В хода на
първоинстанционното дело е прието заключение по назначената
съдебно-икономическа експертиза, вещото лице по която е установило, че сумата
от 9300 лева е преведена по банкова сметка ***.03.2013 г. и е усвоена с няколко
операции в периода 13.03.2013 г. – 01.04.2013 г. Вещото лице е установило, че въззивницата е правила плащания по кредита до 19.03.2015 г.
в общ размер на 2921.59 лева, след което е преустановила плащанията. Пак от
заключението се установява, че предсрочната изискуемост е отразена счетоводно
от банката на 13.02.2015 г. към който момент са дължими и неплатени 7 броя
погасителни вноски – част от вноска № 17 с падеж 01.08.2014 г. и част от вноска
№ 18 с падеж 01.09.2014 г. и вноски от № 19 с падеж 01.10.2014 г. до № 23 с
падеж 01.02.2015 г. изцяло. Установен е размерът на дължимите суми към момента
на подаване на заявлението, а именно: 8612.62 лева – главница, 583.12 лева
възнаградителна лихва за периода от 01.09.2014 г. до 13.02.2015 г., 166.92 лева
– наказателна лихва за периода от 01.09.2014 г. до 05.03.2015 г. и 120.00 лева
такси за обслужване. Вещото лице е проследило плащанията от страна на въззивницата след датата на подаване на заявлението, като е
установило размера на задължението към момента на изготвяне на заключението. В
заключението вещото лице е посочило размера на дълга във вариантност
с оглед датата на настъпване на предсрочната изискуемост и без настъпила такава.
Въз основа на така
установените правнорелевантни за спора факти от
първоинстанционния и въззивния съд по възраженията
на страните, съдът приема следното от правна страна:
По
възражението на въззивницата, че същата не е надлежно
уведомена за цесията, както и противопоставянето й на възможността това да
стане чрез връчване на уведомлението за цесията на назначения й особен
представител, въззивната инстанция намира същото за неоснователно. В този
смисъл въззивният съд изцяло споделя изложените от
първостепенния съд мотиви относно възможността цедента
да упълномощи цесионера да съобщи на длъжника станалата
цесия. Доколкото обаче преди завеждането на иска длъжникът не е получил
уведомлението, то в конкретния случай уведомлението за цесията, заедно с
пълномощното е връчено на особения представител на длъжника, заедно с исковата
молба и другите книжа по делото. Следва да се има предвид и обстоятелството, че
уведомлението за цесията, както и пълномощното, с което цесионерът
е упълномощен да изпрати уведомление до длъжника са приложени като
доказателства към исковата молба и същите са надлежно връчени на особения представител
на въззивницата. Въззивният съд намира, че няма
пречка уведомлението за цесията да бъде връчено на особения представител,
назначен на основание чл.47, ал.6 ГПК при изпълнение на предпоставките по
чл.47, ал.1-5 ГПК. Връчването на всички книжа по делото на ответника е
надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се пораждат
свързаните с факта на връчване правни последици. Това се отнася и до
уведомлението за цесията. В този смисъл
е и постановеното по реда на чл. 290 от ГПК Решение № 198 от 18.01.2019
г. по т. д. № 193/2018 г., което разглежда хипотезата на уведомяване за
предсрочна изискуемост на длъжника, посредством връчването на исковата молба на
особен представител, но същото може да бъде приложено и по отношение на
уведомление за цесията по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД. Ето защо правилно
първостепенният съд е съобразил настъпването на този факт в хода на делото на
основание чл. 235, ал. 3 от ГПК.
По
възражението на въззивницата, че цесионерът
няма качеството „банка“, поради което не е процесуално легитимиран да предяви
иск по реда на чл. 422 от ГПК за установяване на вземане по издадена заповед за
изпълнение въз основа на извлечение от сметките на банка, въззивният
съд намира същото за неоснователно. Качеството „банка“ е предвидено единствено
за заявителя по заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на
документ по чл.417, т. 2 от ГПК –
извлечение от счетоводните сметки. Така в т. 4г на Тълкувателно решение № 4/
18.06.2014 г. на ОСГТК на
ВКС е разяснено, че в
хипотезата на чл.417, т.2 ГПК, при която възможността за снабдяване със заповед
за незабавно изпълнение въз основа на извлечение от сметка произтича от особеното
качество на кредитора (банка, държавно учреждение, община), то и неговият
правоприемник - универсален или частен, трябва да притежава същото качество, за
да получи заповед за незабавно изпълнение въз основа на издадения в полза на праводателя му документ. В т. 10 б на същото тълкувателно
решение обаче е разяснено, че при частно правоприемство
при прехвърляне на вземането чрез договор за цесия, настъпило в периода след
издаване на заповедта за изпълнение до предявяване на иска реда на чл.422, респ.
чл.415, ал.1 ГПК (какъвто е настоящият случай), легитимиран да участва в
производството по установителния иск е цедентът, като
намира приложение нормата на чл.226 ГПК. Легитимиран да предяви иска е и цесионерът, ако е спазил срока по чл.415, ал.1 ГПК. За
предявяването на иска по чл. 422 от ГПК не се поставя като условие за
надлежното му предявяване цесионерът да притежава
особеното качество „банка“, което е необходимо за издаването на заповед за изпълнение
по чл. 417, т. 2 от ГПК. В този смисъл съдът споделя мотивите в постановеното
по чл. 274 от ГПК Определение № 665/04.11.2019 г., постановено по ч.т.д. №
2390/2019 г. на ВКС, ТК, ІІ отделение, в което е застъпено същото становище.
Доколкото
съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК при проверката на първоинстанционното
решение по отношение на неговата правилност въззивният
съд е ограничен от посоченото в жалбата, то тази проверка се свежда до
обсъдените по-горе възражения и предвид изложеното, жалбата се явява
неоснователна, а обжалваното решение правилно, поради което следва да бъде
потвърдено.
При
този изход на делото право на разноски има въззиваемата
страна, която е направила своевременно искане за присъждането им, като е
представила списък по чл. 80 от ГПК. Сторените от въззиваемото
дружество разноски включват 235 лева депозит за особен представил и
възнаграждение за юрисконсулт, което следва да се определи от въззивния съд.
На основание
чл. 78, ал. 8 от ГПК въззивният съд следва да присъди
възнаграждение за юрисконсулт като размерът му, съобразно чл. 25, ал. 1 от
Наредбата за заплащате на правната помощ следва да бъде 100 лева. Предвид
изложеното въззивницата следва да бъде осъдена да
заплати на въззиваемото дружество сумата от 335 лева
– разноски за въззивната инстанция.
Воден от горните
мотиви, Русенски окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 167 от 07.02.2020 г., постановено по гр.д. №
8159/2018 г., по описа на Русенски районен съд, ХV с-в.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК И.М.И., ЕГН ********** ***, да заплати на „ОТП Факторинг България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление в гр.София, бул. „Княз Александър Дондуков“ № 19, ет. 2,
сумата от 335 лева – разноски за въззивното
производство.
Решението подлежи на обжалване
пред ВКС, в едномесечен срок от съобщението, при наличие на предпоставките по
чл. 280 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.