РЕШЕНИЕ
№
………..
гр. София, 12.06.2018 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на втори април две хиляди и осемнадесета
година в състав:
СЪДИЯ:
АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Анелия Груева, като разгледа гр.
дело № 12577/2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 365 и сл. ГПК.
Образувано
е по искова молба с вх. № 129792/14.10.2016 г., предявена от Н.Р.М.,
с ЕГН: **********, с адрес: ***, против З. „Б.И.“ АД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***.
Ищецът
твърди, че на 07.02.2015 г., около 18.15 ч., в гр. МеЗ.ра, на кръстовището на
ул. „Янко Сакъзов“ и ул. „Христо Ботев“, П.Н.Ц., с ЕГН: **********, при
управление на лек автомобил „Пежо 306“, с peг. № *******, нарушил правилата за
движение по пътищата, в резултат на което реализирал пътно-транспортно
произшествие (ПТП), с пресичащия пешеходец – ищецът Н.Р.М..
По
случая било образувано
НОХД № 252/2015 г. по описа на Районен съд - Мездра, по което с присъда
№ 32/27.06.2016 г., влязла в сила на 13.07.2016 г., П.Н.Ц. бил признат за виновен за
извършено престъпление по чл. 343, ал. 3, б. „а“, вр. чл. 343, ал. 1, б. „б“, вр. чл. 342, ал.
1, НК.
Ищецът твърди, че в резултат на описаното ПТП
са му били причинени следните увреждания: фрактура на външния кондил на десен
голям пищял с фрагментарно разместване, обусловила трайно затрудняване
движенията на долен десен крайник; оток на дясна колянна става, обусловил
временно разстройство на здравето, неопасно за живота; синовити и теносиновити
на дясна колянна става, обусловили трайно затрудняване движенията на долен
десен крайник;
След ПТП, ищецът бил прегледан в Спешно
отделение, където му били назначени изследвания и консултация с
ортопед-травматолог. На 09.02.2015 г., ищецът бил приет в
Ортопедо-травматологичното отделение на „ПЧМБАЛ“ ЕООД – гр. Враца и му била
извършена операция – закрито наместване без вътрешна фиксация. На ищеца била
поставена гипсова имобилизация и му било назначено медикаментозно лечение. На
10.02.2015 г., ищецът бил изписан с основна диагноза „фрактура кондили
латералис тибие декстра“.
Ищецът твърди, че от описаните травматични
увреждания и преживения стрес е търпял болки и страдания, които били с
най-силен интензитет през първите шест месеца, което наложило непрекъснат прием
на болкоуспокояващи медикаменти. Ищецът бил в отпуск за временна
нетрудоспособност общо за период от 181 дни. Проявили се и усложнения, свързани
с травмата на дясната колянна става. Освен това, през дълъг период от време,
ищецът следвало да спазва строг постелен режим и нямал възможност да се грижи
сам за себе си, както и да извършва нормалните за ежедневието си дейности.
Ищецът трябвало да разчита на чужда помощ, което допълнително го потискало и
той станал напрегнат, неспокоен, непрекъснато преживявал психотравмиращата го
ситуация. Физическите увреждания и психически травми потискали ищеца и го
променили изцяло. И към предявяване на исковата молба, ищецът не се възстановил
напълно и изпитвал болки и затруднения при ходене, избягвал да излиза от дома
си, страхувал се да пресича.
В
исковата молба се твърди, че към датата на увреждането, ответникът е
застраховал гражданската отговорност на лицата, управляващи правомерно лек
автомобил „Пежо 306“, с peг. № *******, включително и на водача П.Н.Ц..
Застрахователната полица била със срок на действие до 19.07.2015 г.
Предвид
изложеното, ищецът моли, да бъде постановено решение, с което ответникът да
бъде осъден да му заплати сумата от 40000
лева, представляващиа обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени
вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на непозволеното увреждане -
07.02.2015
г. до окончателното им
изплащане. Ищецът претендира и направените по делото разноски.
В
срока по чл. 367 ГПК, ответникът ЗД „Б.И.“ АД е депозирал отговор на исковата
молба. Ответникът не оспорва, че към датата на процесното ПТП е застраховал
гражданската отговорност на лицата, управляващи правомерно лек автомобил „Пежо
306“, с peг. № *******, включително и на водача П.Н.Ц.. Ответникът оспорва иска с възражението, че е
неоснователен. Твърди, че не е извършен
деликт.
Евентуално, ответникът прави
възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца. Твърди,
че Н.Р.М. не се е съобразил с посоката и скоростта на движение на приближаващия
го автомобил, като е навлязъл на пътното платно по начин и в момент, в който
това не е било безопасно, бе за спре и да пропусне лекия автомобил.
Ответникът оспорва иска и
по размер. Поддържа, че размерът
на претендираното обезщетение е прекомерно завишен, не съответства на принципа
на справедливост, залегнал в чл. 52 ЗЗ., на приетите в съдебната практика размери на
присъжданите обезщетения за аналогични травми, както и с реално претърпените от
ищеца вреди.
Ответникът
излага съображения, че от представената медицИ.ка документация се установява,
че на 07.02.2015 г., ищецът е бил
прегледан в „МБАЛ-Враца“, като обръща внимание, че процесното ПТП е станало в
гр. Мездра. В „МБАЛ-Враца“ била установена травма в областта на дясната колянна
става – счупване на латералния кондил на дясната голямопищялна кост на
подбедрицата. Два дни по-късно, ищецът постъпил в „Първа частна МБАЛ“ в гр.
Враца, където било направено т.нар. „закрито наместване без вътрешна фиксация“,
т.е. наместване под ренгенов контрол и налагане на гипсова лонгета.
Ответникът
твърди, че видно от представената ренгенова снимка от 07.02.2015 г.,
разместване не е имало, поради което и не е ясно какво е било намествано. Напълно невярно било и посоченото „фрактура
на външния кондил на десен голям пищял с фрагментарно разместване“, тъй като
ренгеновата снимка потвърждавала, че липсва разместване. Липсвали доказателства как е протекъл
възстановителния процес. Изписаното в болничния лист от 11.11.2015 г. „други
синовити и теносиновити“ не било диагноза, а област/и от тялото, които трябва
да се изследват и евентуално да се лекуват.
Ответникът
сочи, че в специализираната литература за оценка на телесни травми, за счупване
на лятералния кондил на голямата пищялна кост, без разместване, посоченият период
на обездвижване (имобилизация) е 4 седмици, а нетрудоспособността за физически
труд е 4-6 месеца. В случая, на представената ренгенова снимка не се виждало
никакво сериозно счупване на костта, нито нарушаване на ставната повърхност на
тибията на колянната става. Предвид изложеното, ответникът счита, че
обезщетението следва да е в размер на 5000 лева. Ответникът претендира
направените по делото разноски.
Съдът
приема от фактическа и правна страна следното:
Предявен е иск с правна квалификация чл. 267, ал.1 КЗ, вр. чл. 226, ал.1 КЗ–отм., но приложим съгласно § 22 о КЗ, обн., ДВ, бр. 102
от 29.12.2015 г., в сила от 01.01.2016г.
Съгласно чл. 226, ал. 1, КЗ (отм.), увреденият,
спрямо който застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко
от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”, който, съгласно ал.
2 на чл. 226 КЗ (отм.), може да прави
възраженията, които произтичат от договора и от гражданската отговорност на
застрахования. Видно от законовата разпоредба, за да бъде уважен иска, следва
да бъде установено наличието на валидно правоотношение по застраховка
„Гражданска отговорност” между ответника - застраховател и делинквента относно
управлявания от последния автомобил. Наред с това, за да се ангажира
отговорността на застрахователя, следва да са налице и всички кумулативни
предпоставки от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД /деяние, вреди,
противоправност, причинна връзка и вина/, пораждащи основание за отговорност на
прекия причинител – застрахован за обезщетяване на причинените вреди, тъй като
отговорността на застрахователя е функционално обусловена от отговорността на
застрахования деликвент и има вторичен характер – застрахователят дължи
обезщетение за вредите, доколкото застрахованият е отговорен спрямо увреденото
лице за репатрирането им. Вината се предполага – чл. 45, ал.2 от ЗЗД, като
опровергаването на тази презумпция е в тежест на ответника при условията на
обратно пълно доказване.
В
настоящия случай не се спори по делото, че към 07.02.2015 г. (датата на
процесното ПТП), по силата на Договор за задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“, сключен на 20.03.2015 г. във формата на застрахователна полица № 02114001900402,
валидна до 19.07.2015 г., ЗД „Б.И.“ АД е застраховало гражданската отговорност
на лицата, правомерно управляващи лек автомобил „Пежо 306“, с peг. № *******,
включително и на водача П.Н.Ц.. Този факт е отделен като безспорен и ненуждаещ
се в отношенията между страните по делото (с определението от 28.03.2017 г.).
Установяват
се и останалите правопораждащи правото на ищеца юридически факти,
представляващи елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД:
На
07.02.2015 г., около 18.15 ч., в гр. Мездра, на кръстовището на ул. „Янко
Сакъзов“ и ул. „Христо Ботев“, П.Н.Ц., с ЕГН: **********, при управление на лек
автомобил „Пежо 306“, с peг. № *******, нарушил правилата за движение по
пътищата, в резултат на което реализирал пътно-транспортно произшествие с
пресичащия пешеходец – ищецът Н.Р.М., който е пострадал.
Тези
факти се установяват от Присъда № 32/27.06.2016
г., постановена по НОХД № 252/2015 г. на Районен съд - Мездра, с която П.Н.Ц.
е признат за виновен в това, че на 07.02.2015 г., в гр. Мездра, на кръстовището
на улиците „Янко Сакъзов“ и „Христо Ботев“, при управление на МПС - лек
автомобил „Пежо 306“, с peг. № *******, е нарушил правилата за движение по
пътищата: чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗДвП, чл. 6, т. 1 ЗДвП, чл. 20, ал. 2 ЗДвП, чл.
119, ал. 1 и ал. 4 З.вП, чл. 123, ал. 1, т. 2, б. „а“, б. „б“, б. „в“, б. „г“, и б. „д“ ЗДвП, чл. 196 ППЗДвП и чл.
201, т. 1 ППЗДвП, като с деянието си по непредпазливост е причинил средна
телесна повреда на Н.Р.М. от гр. Враца, изразяваща се в счупване на външния
кондил на десен голям пищял, което увреждане му е причинило трайно затруднение
на движенията на долен десен крайник за срок повече от един месец, като Ц.е
избягал от местопроизшествието и е извършил деянието на пешеходна пътека – престъпление по
чл. 343, ал. 3, б. „а“, вр. чл. 343, ал.
1, б. „б“, вр. чл. 342, ал. 1, НК.
Видно от извършеното отбелязване, присъдата е
влязла в сила на 13.07.2016 г.
Съгласно
чл. 413, ал. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), влезлите в сила
присъди и решения са задължителни за гражданския съд по въпросите: извършено ли
е деянието, виновен ли е деецът и
наказуемо ли е деянието. Аналогична е разпоредбата и на чл. 300 ГПК.
Следователно и при отчитане на обективните и субективни предели на
постановената от Районен съд - Мездра присъда, настоящият състав следва да зачете силата на присъдено нещо на
съдебния акт и да приеме, че от
него се установяват първите три от посочените предпоставки по чл. 45 ЗЗД, а
именно, че П.Н.Ц. е извършил
деянието, че то е противоправно, че деянието е извършено виновно, както и че на ищеца е причинена вреда,
изразяваща се в описаното в присъдата увреждане - счупване на външния
кондил на десен голям пищял. Доколкото това
увреждане е елемент от престъпния състав на престъплението средна телесна
повреда, то силата на присъдено нещо на влязлата в сила присъда обхваща и
установяването на неговия вид и характер, както и пряката причинна връзка с
извършеното противоправно деяние, поради което и е задължителна за гражданския съд
(решение № 135 от 13.10.2014 г. по т. д. № 3945/2013 г. на ВКС, І т. о.,
решение № 22 от 05.05.2011 г. по т. д. № 368/2010 г. на ВКС, І т. о. и др.).
Ето защо и съдът приема, че по делото е установено, че в резултат на виновното
и противоправно поведение на застрахования при ответника водач, на 07.02.2015
г., на ищеца е причинено описаното травматично увреждане - счупване на външния
кондил на десен голям пищял.
Ищецът твърди, че в резултат на процесното ПТП са му били
причинени и следните увреждания: оток на дясна колянна става и синовити и
теносиновити на дясна колянна става. Ищецът твърди и че са се проявили усложнения, свързани с травмата на дясната
колянна става.
Видно от представения Лист за преглед на пациент в Спешно отделение, на
07.02.2015 г., в 22.25 часа, Н.Р.М. е бил прегледан и е била
поставена диагноза „контузия на коляното“.
В Листа за преглед е отбелязано, че е необходимо продължаване на
диагностиката и речението в извънболничната помощ („пациентът се насочва към
личния си лекар или друг лекар в следващите 24 часа за информиране за резултата
от прегледа“).
На
07.02.2015
г., Н.Р.М. е постъпил за лечение в „Първа частна МБАЛ“ в гр.
Враца, откъдето е изписан на 10.02.2015 г. В представената епикриза (ИЗ № 356) е
посочено, че дясното коляно е било оточно и болезнено, както и „терапевтична
схема: оперативно лечение“, както и че е извършена оперативна интервенция
„закрито наместване без вътрешна фиксация“. Състоянието на ищеца при
изписването е било добро, без оплаквания, без усложнения. Поставена е гипсова
имобилизация – лонгет. Поставената
окончателна диагноза е „фрактура кондили латералис тибие декстра“.
На
13.02.2015 г., ищецът е бил прегледан от съдебен лекар от „МБАЛ Хр. Ботев“ АД,
за което е съставено представеното по делото съдебномедицИ.ко удостоверение №
32/2015 г.
Ищецът е бил в отпуск за временна нетрудоспособност, за периода от
09.02.2015 г. до 29.07.2015 г. – видно от 6 бр. болнични листове, в които е
посочена диагноза „счупване на горния край на тибията (голям пищял)“.
На 10.11.2015 г., е издаден болничен лист за временна нетрудоспособност,
с който на ищеца е бил определен домашен – амбулаторен режим на лечение за срок
от 10 дни (от 11.11.2015 г. до 20.11.2015 г.), с поставена диагноза „други
синовити и теносиновити“.
По делото е прието заключението по съдебно-медицИ.ката
експертиза, извършена от д-р А.М.. Вещото лице, след като се е запознало с
представената по делото медицИ.ка документация е посочило, че ищецът е получил
счупване външния кондил на големия пищял на дясната подбедрица, което увреждане
реализира признака трайно затруднение движението на крайника (десния крак) за
срок от около 4-6 месеца, при обичаен ход на възстановителния процес.
Срокът на възстановяване при такова счупване е около
4-6 месеца след получаване на счупването. Вещото лице е посочило, че в
болничния лист за 10 дни (от 11.11.2015 г. до 20.11.2015 г.), с поставена диагноза „други синовити и теносиновити“, не е
посочена ставата , която е засегната. По тази причина вещото лице не е могло да
приеме, дали при пострадалия има последици от травмата в дясното коляно. Но
вещото лице е отбелязало, че след такива счупвания (вътреставно счупване), поради
това, че освен счупване на костите се получава импресия на ставния хрущял (който
се променя в хрущялно влакнест) води до артроза (дегенеративна промяна) на
ставата. Вещото лице е посочило, че в
медицината няма критерий „сериозно“ или „несериозно“ счупване, като и че в случая
може да се каже, че това вътреставно (в коленната става) счупване на външния
кондил на големия пищял е с дискретно
разместване на фрагментите в посока надолу. Такова се получава при директен
удар отвън в областта на коляното и крака в коляното се огъва навътре. Вещото лице е посочило, че описаната в
епикризата манипулация е свързана с опъване на крайника и изкривяване навън, за
да се приберат максимално счупените повърхности, с оглед зарастването на коста.
В открито съдебно заседание, вещото лице е посочило,
че счупването се е получило от натискането на бедрената кост при натиска
отляво-надясно, което добре се вижда на ренгеновата снимка. Вещото лице е
уточнило, че под разместване има предвид, че бедрената кост е натиснала долната
пищялна кост и същата е хлътнала леко надолу по дължина. Вещото лице е
посочило, че на една кост или има счупване, или няма, както и че няма понятие
пукване.
Ответникът е оспорил заключението по
съдебно-медицинската експертиза с възражението, че увреждането на ищеца от
процесното ПТП не е фрактура (счупване), при която травма, целостта на костта е
напълно прекъсната (от край до край), а е фисура (спукване), при която травма,
целостта на костта не е напълно прекъсната (и е без разместване).
По делото е извършена повторна съдебно-медицинската
експертиза, вещото лице по което също е приело, че увреждането е счупване на
десен външен кондил на големия пищял и също е констатирало посоченото в
епикризата, а именно, че е извършена
оперативна интервенция: закрито наместване без външна фиксация, с местна
локална анестеза. Направена е била мануална репозиция в горната част на дясната
тибия и е била поставена гипсова имобилизация. Вещото лице е посочило, че тази
манипулация се счита за оперативна, безкръвна операция. Ищецът е носил гипс 35 дни, като след
свалянето на гипса, до 60-ия ден е ходил с патерици, без да стъпва на десния си
крак. Срокът за възстановяване при такова счупване е около 6 месеца. Вещото
лице по повторната експертиза също е приело, че при такива вътреставни
счупвания могат да се очакват артрозни изменения в този участък на коляното,
които ще водят до болка в дясното коляно при по-голямо натоварване и при
промяна на времето за цял живот.
Вещото лице по повторната СМЕ също е приело, че на
представената по делото ренгенова снимка се вижда счупване на латералния
(външен) кондил на тибията, както и че има нарушаване на ставната повърхност с
около 2 мм. Вещото лице е посочило, че
всяко едно такова счупване води до нарушаване на ставната повърхност и ако
нарушаването е по-голямо от 2 мм, то тогава фрактурата се оперира. В случая,
разместването на ставната повърхност е било 2 мм е решено да се лекува
консервативно.
В открито
съдебно заседание, вещото лице по повторната СМЕ също е посочило, че няма
различа между пукване и счупване, че фрактурата си е фрактура, както и че има
силно разместване и по-слабо разместване. Вещото лице е уточнило, че не е едно
и също дали костта е счупена по цялата си повърхност, открай – докрай или само
частично.
Заключенията и по двете СМЕ са обосновани и не
съдържат противоречия, поради което и съдът ги кредитира и приема, че в
резултат на процесното ПТП, ищецът е получил счупване (фрактура), а не спукване
(фисура). Освен това, и както беше
посочено доколкото това увреждане (счупване на
външния кондил на десен голям пищял) е
елемент от престъпния състав на престъплението средна телесна повреда, то
силата на присъдено нещо на влязлата в сила присъда обхваща и установяването на
неговия вид и характер, както и пряката причинна връзка с извършеното противоправно
деяние, поради
което и е задължителна за гражданския съд.
Съдът приема за установени по делото твърденията на
ищеца, че в резултат на процесното ПТП е получил оток на дясна колянна става
(който е посочен в епикризата), че могат да се очакват артрозни изменения в
участъка на коляното, в който е счупването, и които изменения ще водят до болка
в дясното коляно при по-голямо натоварване и при промяна на времето за цял
живот.
Не се установя, че от процесното ТПП, ищецът е
получил „синовити и теносиновити на дясна колянна става“, както и че са се проявили усложнения, свързани с
травмата на дясната колянна става. Липсват доказателства за причинна връзка
между процесното ПТП и тези увреждания, като вещото лице по първоначалната СМЕ
е посочило, че в болничния лист за 10 дни (от 11.11.2015 г. до 20.11.2015 г.),
с поставена диагноза „други синовити и
теносиновити“, но не е посочена ставата , която е засегната.
По делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетелката М.В.М..
Съдът,
прецени със засилена критичност показанията на свидетелката М.,
предвид близката й връзка с ищеца
(свидетелката е негова съпруга). След като взе предвид, обаче, че
показанията на разпитания свидетел са
последователни, непротиворечиви, взаимно допълващи се, почиващи на
непосредствени впечатления и кореспондиращи на събраните по делото
доказателства и доказателствени средства, съдът им даде вяра и ги кредитира.
Свидетелката сочи, че след като е бил блъснат на 07 февруари (от лекия
автомобил), съпругът й се прибрал у дома си. Ищецът видимо бил в шок, след 3-4
часа, получил отток на десния крак и същата вечер, заедно със свидетелката,
отишли в Спешно
отделение, където му направили снимки. На 9-ти му сложили гипс на целия крак –
от тазобедрената става до пръстите на краката, тъй като докторът преценил, че
ищецът е „огромен и тежък мъж“, който ако продължи да ходи, ако не бъде
гипсиран, ще стане инвалид. След като му бил поставен гипс, ищецът лежал 30
дни, през които му било невъзможно да става. Било му и забранено да става.
Станал само по изключение, но не можел да се изкъпе. Свидетелката сочи, че
ищецът е бил в болничен 180 дни и след като изтекъл болничния, ищецът не се
върнал на работа, тъй като нямало как да работи работата си повече. Докато бил
на легло, за ищеца се грижела свидетелката, идвала и медицинска сестра, а за
прегледите бил наеман бус, тъй като ищецът бил висок. На ищеца били изписани
болкоуспокояващи и противосъсирващи. Ищецът провел рехабилитация в рамките на 7
дни по клинична пътека, след това продължил с „частен“ рехабилитатор.
Свидетелката заявява, че не може да каже, че към „днешна дата“ (свидетелката е
разпитана на 26.06.2017 г.) ищецът е възстановен. Ищецът изпитвал болки при
извършване на физическа дейност, а също и при смяна на времето. Травмата била
съпроводена и със състояние на тотално отчаяние. Ищецът изгубил социалните си
контакти. Не можел да се грижи за своята майка, която била болна. Нарушил се
съня на ищеца, продължавал да не се чувства добре.
При
така установените факти, съдът приема, че се установяват всички елементи от
фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, а презумпцията
по чл. 45, ал.2 от ЗЗД не беше
опровергана. Събраните по делото писмени и гласни доказателства
и доказателствени средства установяват предпоставките
от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД и на основание чл. 226, ал. 1 КЗ
(отм.), застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“ ЗД „Б.ИНС“ АД дължи да заплати
обезщетение за доказаните неимуществени вреди на увреденото лице, каквото като
пострадал се явява Н.Р.М. (чл. 265,
ал. 2 и ал. 1 КЗ-отм.).
Що
се отнася до размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди съдът намира следното:
Въпреки
липсата на възможност за съпоставяне между претърпените болки и страдания и
паричната престация, законодателят е дал възможност на увредения да
претендира парично обезщетение за
неимуществени вреди, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен
случай какъв е справедливият размер на това обезщетение – по силата на чл. 52 ЗЗД, предвиждащ, че обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост. Критериите за определяне
на този размер са възрастта на пострадалия, видът, обемът и тежестта на
причинените неимуществени вреди, интензивността и продължителността на
претърпените болки и страдания, продължителността на възстановителния период,
общовъзприетото понятие за справедливост и общото икономическо състояние на
обществото, което е от значение за номиналния размер на обезщетението.
Обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи съвкупно като
обезвреда за цялостните последици за здравето и претърпени от ищеца болки, в
каквато насока е константната съдебна практика на всички съдилища в Република
България. В тази връзка съдът съобрази указанията, дадени с Постановление №
4/68г. на Пленума на ВС и с Постановление № 17/63г. на Пленума на ВС, съдебната
практика по сходни случаи (определение
№ 65 от 31.01.2018 г. по т. д. № 1701/2017 г. на ВКС, II ТО, решение № 106/11.07.2017 г. на ВКС по
т. д. № 60381/2016 г., на ВКС, I ГО и
др.) и отчете вида и характера на уврежданията, претърпените болки и
страдания, продължителността и интензивността на болките и страданията, както
са описани по-горе при установяване на фактическата страна на спора;
необходимостта от чужда помощ за задоволяване на елементарни битови потребности
на ищеца в продължителен период след ПТП; общата продължителност на лечебния и
възстановителен период, ограниченията които е търпял пострадалия, отражението,
което е дало процесното ПТП върху живота на ищеца, вкл. върху психическото и
емоционалното му състояние, както и
социално-икономическите условия към момента на настъпване на ПТП и към
настоящия момент.
Предвид
всички тези обстоятелства по настъпването на вредите, вида и характера на
уврежданията, претърпените болки и страдания, степента на увреждане и ефектът,
който са оказали върху начина на живот на Н.Р.М., съдът намира, че
справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди възлиза общо на
сумата от 16 000 лева.
При
това положение, съдът следва да разгледа евентуалното възражение на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от
пострадалия ищец.
По
обективния характер на съпричиняването е налице задължителна за съдилищата
съдебна практика – т.7 от ППВС № 17/1963г. В константната си практика по
приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а и в създадената по реда на чл. 290 ГПК
практика (решение № 45/ 15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ІІ т. о., решение
№ 159/24.11.2010г. по т. д. № 1117/2009г. на ІІ т. о., решение № 206 от
12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ІІ т. о., решение № 58/29.04.2011г. по т.
д. № 623/2011г. на ІІ т. о., решение № 59 от 10.06.2011г. по т. д. № 286/2010г.
на І т. о., решение № 153/31.10.2011г. по т. д. № 971/2010г., решение №
169/28.02.2012г. по т. д. № 762/2010г. на ІІ т. о., решение № 54 от 22.05.2012г. по т.д. №
316/2011г., на ВКС, ТК, ІІ ТО и др.), Върховният касационен съд последователно
е застъпвал становище, че намаляването на обезщетението за вреди от деликт на
основание чл. 51, ал.2 ЗЗД е обусловено от наличие на причинна връзка между
поведението на пострадалия и произлезлите вреди. За да е налице съпричиняване от пострадалия
по смисъла на чл. 51, ал.2 ЗЗД, следва неговото поведение обективно да е в
причинна връзка с настъпването на вредите, т.е. пострадалият трябва обективно
да е допринесъл за вредоносния резултат, съЗ.авайки условия или улеснявайки с
поведението си неговото настъпване, като вина на пострадалия в тази насока не
се изисква. Или, от съществено значение
е конкретното проявление на действието или беЗ.ействието на пострадалия, което
съставлява пряка и непосредствена причина за причинените вреди. Релевантен за
съпричиняването и за прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗ. е само онзи конкретно
установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало (наред с
неправомерното поведение на деликвента) до увреждането като неблагоприятен
резултат. Правните последици от съпричиняването и значението му за размера на
обезщетението, което увреденият има право да получи като паричен еквивалент на
произлезлите от деликта вреди, изключват допустимостта съдът да обосновава
изводите си за съпричиняване с вероятности или с предположения. Както в т. 7 на ППВС № 17/63
г., така и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС (решение
№ 154/10.10.2017 г. по т. д. № 2317/2016 г. на ВКС, II ТО, решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 59/10.06.2011 г. по т. д. №
286/2011 г. на ВКС, I ТО, решение
№
98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г., решение № 169 от
28.02.2012 г., по т. д. № 762/2010 г. на ВКС, II ТО и мн.
други) е прието, че изводът за наличие
на съпричиняване на вредата не може да почива на предположения.
Освен
това, според цитираната съдебна практика, дори безспорните нарушения на ЗДвП от
страна на пострадалия, имат значение при преценката на приноса му, само ако се
намират в причинна връзка и са допринесли за настъпване на вредоносните
последици, тъй като вината на увреденото лице не е елемент от фактическия
състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Т.е. във всички случаи на предявен иск по чл.45 ЗЗД срещу
деликвента или по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) срещу застрахователя съпричиняването
подлежи на доказване от ответника, който с позоваване на предпоставките по
чл.51, ал.2 ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице.
В
Тълкувателно решение № 88 от 12.09.1962 г., ОСГК на ВС се приема, че за
прилагането на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД не е необходимо увреденият да е допринесъл
виновно за настъпването на вредите, а е достатъчно наличието на причинна връзка
между неговото действие или бездействие и вредоносния резултат. В постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решение № 165/26.10.2010 г. по т. д. № 93/2010 г. на ВКС, II т.
о. и решение № 44/26.03.2013г. по т. д. № 1139/2011 г. на ВКС, ІІ ТО също е
прието, че вината на пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл. 51,
ал. 2 от ЗЗД и с оглед на това способността на увредения да действа разумно и
да предвижда евентуалните негативни последици от своите действия и бездействия
са правно ирелевантни за института на съпричиняването. Принос по смисъла на чл.
51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал
предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е
улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди.
В
настоящия случай, ответникът твърди, че Н.Р.М. е допринесъл за настъпване на
ПТП, тъй като не се е съобразил с посоката и скоростта на движение на
приближаващия го автомобил, като е навлязъл на пътното платно по начин и в
момент, в който това не е било безопасно, бе за спре и да пропусне лекия
автомобил
По
делото е прието заключението по извършената автотехническа експертиза (АТЕ),
което не е оспорено от страните и което съдът кредитира. Вещото лице по АТЕ е
описало следния
механизъм и причини за настъпване на процесното ПТП: на 07.02.2015 г., около 18.15
ч., в гр. Мездра, по ул. „Христо Ботев“, в посока от запад на
изток, се движи л.а. „Пежо 306“, с рег. № *******, управляван от П.Н.Ц., който
се приближавал към Т - образно
кръстовище, образувано от ул. „Христо Ботев" и ул. „Янко Сакъзов“,
намираща се отляво. В същото време, по
левия тротоар на поста над река „Моравишка“, в същата посока (от запад на
изток) се е движил пешеходецът Н.Т.М., на около 54 години. След като
пешеходецът е достигнал ул. „Янко Сакъзов“ е предприел пресичане на платното й
за движение по пешеходната пътека. Преди кръстовището, водачът Ц.е намалил
скоростта си до около 25 км/ч. и е предприел маневра завиване на дясно, за да
навлезе в напречната ул. „Янко Сакъзов“. Към момента, когато водачът Ц.е
започнал левия завой, пешеходецът М. вече се е движил по пешеходната пътека.
Вещото
лице по АТЕ е посочило, че ПТП е настъпило около 18.15 ч., в условията на сумрак (слънцето е залязло в
17.58 ч., а продължителността на сумрака е около 32 мин.). При сумрак, хората
имат възможност да виждат. По неустановени причини, водачът на лекия автомобил,
въпреки че е имал обективна възможност да вижда движещия се по пешеходната
пътека пешеходец, е продължил да завива, поради което автомобилът е ударил
дясната страна на пешеходеца с предната си дясна част.
В
заключението е посочено, че пешеходецът е бил с гръб към застигащия го
автомобил и не е имал пряка видимост към автомобила. ПТП е било предотвратимо
за водача на лекия автомобил, независимо от начина на движение на пешеходеца
(бавен, спокоен или бърз хода, както и при тичане).
При така установените факти, съдът приема, че ответникът не
доказа възражението си за съпричиняване.
Ищецът
е пресичал пътното платно на пешеходна пътека, поради което и неоснователно е
твърдението, че Н.Р.М. е допринесъл за настъпване на ПТП, тъй
като се е движел по пътното платно по начин и на място, където това не е било
безопасно.
Неоснователно
е и твърдението, че ищецът е нарушил разпоредбите на чл. 113 и чл. 114 ЗДвП. Не
се установява, нито че ищецът е навлязъл
внезапно и неочаквано на платното за движение, нито че е удължил е
ненужно пътя и времето за пресичане, или пък да е спрял без необходимост на пътното платно
Съгласно
чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП, пешеходците
са длъжни, преди да навлязат на платното за движение, да
се съобразят с приближаващите се пътни превозни средства. В случая, ищецът е
изпълнил това си задължение, тъй като преди да навлезе на пътното
платно, се е съобразил с пътните превозни средства и е предприел пресичане на
пътното платно. Т.е. не се установява нито противоправно пресичане от страна на
пострадалия, нито същият внезапно да е излязъл на пешеходната пътека, поради
което водачът на автомобила да не е могъл да реагира бързо и адекватно. Пешеходецът е предприел пресичане на обозначеното за това
място и дори и да е успял да види автомобила, той не е имало как да предположи,
че водачът му няма да спре и няма да го пропусне при положение, че пострадалият
не просто е стъпил на пешеходната пътека, а се е намирал в средата на пътното
платно (видно от АТЕ).
Правото
на пресичане е призната и гарантирана от закона възможност на едно лице да има
определено поведение - да премине през пътното платно, включително и по
пешеходна пътека, и да очаква от друго лице или лица (в случая водачите на
моторни превозни средства) спазването на определено поведение за задоволяване
на признати му от закона интереси. На
осъществяването на това право стои насрещно задължение на водачите на
превозни средства, които са задължени да спазват такова поведение, което да
осигури на носителя на правото-пешеходеца, възможност за реализация. При
използване на своето право за преминаване през пешеходна пътека пешеходецът
пресича със съзнанието, че водачите имат задължението да му осигурят
упражняването на това право, за разлика от преминаването на необозначено място.
(Тълкувателно решение № 2/22.12.2016 г.
по тълк. дело № 2/2016 г. на ОСНК на ВКС).
С оглед на изложеното, определеното по-горе обезщетение не
следва да бъде намалявано.
Съгласно
чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) отговорността на застрахователя е обусловена от
отговорността на прекия причинител на увреждането, поради което същата е
функционална и застрахователят се смята в забава с оглед привилата на
непозволеното увреждане. При задължение от непозволено увреждане длъжникът се
смята в забава и без покана, поради което върху определеното обезщетение се
дължи лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД - от
деня на увреждането (аргумент от чл. 84, ал. 3 ЗЗД). В този смисъл е и
постоянната практика на ВКС – решение № 6/28.01.2010г. по т.д. № 705/2009г. на
ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 45/15.04.2009г. по т.д. № 525/08г. на ВКС, ТК, решение
№ 72/30.04.09г. по т.д. № 475/08г. на ВКС, ТК, решение №594/17.10.2006г. по
т.д. № 192/2006г. на ВКС, ТК и др. Следователно присъденото обезщетение за
неимуществени вреди е дължимо от ответника, ведно със законната лихва от датата
на увреждането –07.02.2015г.
Относно разноските:
Ищецът е направил своевременно искане за присъждане на разноски, но не е
представил доказателства за извършени такива. По делото е представено пълномощно за учредена
представителна власт в полза на процесуалния представител на ищеца (л. 35 и л.
83), но
липсват данни за уговорено, респ. заплатено адвокатско възнаграждение. Нормите
на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, а - тълкувана
във връзка с тях - и нормата на чл. 78, ал. 4 ГПК ясно разпореждат, че страната, в чиято полза е приключило
делото, има право само на направените, т. е. на реално заплатените от нея
разноски по делото - внесени държавни такси, внесени разноски за събиране на
доказателства и пр., заплатено адвокатско възнаграждение. При липса на
доказателства страната да е направила такива разноски, и конкретно - да е
заплатила договореното адвокатско възнаграждение, тя няма право да й бъдат
присъдени такива. В този смисъл са разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 6 от 6.11.2013г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012г., ОСГТК.
От друга страна, договарянето на
осъществяваната от адвоката правна помощ като безплатна не се презюмира и
следва да бъде установено от данните по делото (определение № 515/02.10.2015 г. по ч.т.д.№2340/2015г. на на ВКС, І ГО, определение № 163/13.06.2016
г. по ч. гр. д. № № 2266/2016 г. на ВКС, І ГО). По делото липсват и изявления за
наличие на конкретно основание за оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал.1 ЗА.
Поради изложеното, разноски на ищеца не се
присъждат.
Ответникът е представил доказателства за извършени разноски в
размер на 3500 лева, представляващи заплатено
адвокатско възнаграждение по договор за правна
защита и съдействие от 10.11.2016 г.,
приложен на лист 43 от делото. В съдебно заседание на 02.04.2018 г. пълномощникът на ищеца е направил възражение за прекомерност на възнаграждението
и е поискал същото да бъде намалено на основание чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съгласно чл. 78, ал. 5
от Гражданския процесуален кодекс, ако заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и
фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да
присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от
минимално определения размер съобразно чл. 36 от
Закона за адвокатурата. Разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата
предвижда, че размерът на възнаграждението трябва да е справедлив и обоснован и
да не бъде по - нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет
размер за съответния вид работа.
Съгласно
задължителните разяснения, дадени с т.3 от ТР № 6 от 6.11.2013г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012г., ОСГТК, при
намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради
прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото
в § 2 от Наредба № 1/09.07.2004г. ограничение и е свободен да намали
възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.
Съдът,
след като взе предвид фактическата и правна сложност на спора, броя на проведените открити
съдебни заседания, вида и обема на събраните доказателства, както и след
като съобрази разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4
от Наредба № 1/09.07.2004г., приема,
че възнаграждението следва да се
намали на 2000 лева.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника
следва да се присъди сумата от 1620 лева от
общо направените разноски в размер на 2700
лева (2700 лв. х 0.60), в
т.ч.: платено адвокатско възнаграждение (2000 лева), депозит за
АТЕ (300 лева), депозити за СМЕ (общо 400 лв.)
На
основание чл. 78, ал. 6 ГПК и съобразно уважената
част от иска, ответникът следва да бъде осъден да
заплати в полза на Софийски градски
съд, сумата от 740 лева, които включват:
640 лева – държавна такса и 100 лева –
депозит за вещо лице, от внасянето на които ищецът е бил освободен.
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА ЗД „Б.И.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати
на Н.Р.М., с ЕГН: **********, с адрес: ***, на
основание чл. 267, ал. 1, вр. чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), сумата от 16 000
лева – главница, представляваща застрахователно
обезщетение за претърпените от Н.Р.М. неимуществени вреди от ПТП,
реализирано на 07.02.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 07.02.2015
г. до окончателното плащане, като
ОТХВЪРЛЯ
иска
по чл. 267, ал.1, вр. чл. 226, ал.1 КЗ
(отм.), за разликата над 16 000
лева до пълния предявен от 40 000 лева – обезщетение за неимуществени
вреди, като неоснователен.
ОСЪЖДА Н.Р.М., с ЕГН: **********, с адрес: ***, да
заплати на ЗД „Б.И.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 1620 лева – разноски по делото.
ОСЪЖДА ЗД „Б.И.“ АД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***,
да заплати на СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, на основание чл.78, ал. 6 ГПК, сумата от 740 лева – държавна такса.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: